Артър Хейли
Живот по върховете (14)

14.
Задържан и депортиран

Заповедта за депортирането на Анри Дювал беше на бюрото, пред очите на Алън Мейтлънд.

… с това ви заповядваме да бъдете задържан и депортиран в мястото, откъдето сте дошли в Канада или в страната, чийто гражданин сте, или към чиято националност принадлежите, или в страната, в която сте се родили, или в страната, която е одобрена от…

Откакто излезе заключението на специалното разследване преди пет дена, думите на заповедта се набиваха в главата на Алън и вече можеше със затворени очи да ги повтори наизуст. Повтарял ги бе често, търсейки в официалните фрази вратичка, някакъв дребен недостатък, някаква пролука, в която да се вмъкнат пипалата на закона. Но такава нямаше.

До късно през нощта се беше зачитал в членовете на закона, в стари съдебни случаи, отначало десетки, по-късно стотици, вниквайки в техния заплетен и надут стил. Към края очите му бяха зачервени, тялото го болеше от липсата на сън. През деня в правната библиотека на Върховния съд към него се присъединяваше том Люис и двамата заедно изучаваха индекси, четяха резюмета и се взирах в дела, записани в древни, рядко отваряни томове.

— Няма нужда да обядвам — каза Том на втория ден. — Стомахът ми е пълен с прах.

Търсеха юридически прецедент, който да покаже, че начинът, по който департаментът по имиграцията разглежда случая Дювал е погрешен и, следователно, незаконен. Както се беше изразил Том:

— Търсим нещо, което ще можем да тупнем пред съдията и да му кажем: „Човече, ония задници не могат да ни прекарат и тук пише защо“.

А по-късно, кацнал уморен на върха на една стълба в библиотеката, Том заяви:

— Не познанията те правят адвокат, а умението да търсиш, където трябва онова, което ти трябва.

И през останалите дни те не намериха нужния им прецедент. Прекратиха търсенето.

— Това е всичко, което човек може да направи — призна Алън най-накрая. — Предполагам, че ще трябва да се предадем.

Беше два часът следобед, вторник, 9 януари. Преди час се бяха отказали.

Бдението в библиотеката беше прекъснато само един път — вчера сутринта, когато комисия от департамента разгледа апелацията на Анри Дювал срещу заключението на специалното разследване. Но това беше празна, формална процедура, изходът, от която беше ясен. Председател на комисията бе Едгар Крамър, а членове — двама имиграционни чиновници.

Това беше част от процедурата, която Алън се беше надявал да забави, но след гафа, който беше направил в съда, нещата се движеха прекалено бързо…

Макар да знаеше, че усилията му са напразни, Алън представи аргументите си така настойчиво и изчерпателно, сякаш се намираше пред съдия и заседатели. Комисията, включително Едгар Крамър, който през цялото време беше изключително вежлив, го изслуша с внимание. След което тържествено обяви решението в подкрепа на предишното заключение. По-късно Алън каза на Том Люис:

— Все едно да спориш с кралицата от „Алиса в страната на чудесата“, само че е доста по-отегчително.

Накланяйки се назад със стола си в своята миниатюрна, разхвърляна канцелария, Алън установи със съжаление, че случаят почти е приключил. Изглежда повече нищо не можеше да се направи. Ремонтът на „Вастервик“ беше свършил, корабът се пълнеше с нов товар и след четири дена щеше да отплава. Преди този момент, може би утре, ще трябва да отиде до там и да съобщи на Анри Дювал последната новина. Но знаеше, че тя няма да е неочаквана: младият пътник се беше сблъсквал прекалено често с човешкото безразличие, за да се учуди особено на един нов отказ.

Алън изправи своите шест фута, почеса подстриганата си глава и излезе от стъкленото си кубче в скромната приемна отвън. Там нямаше никой. Том Люис беше в града, работейки по едно дело за недвижим имот, което бяха имали късмета да им възложат за няколко дни; вдовицата-машинописка, съсипана от необичайното напрежение през последните няколко дни, си беше тръгнала по обяд с намерението, както тя се беше изразила, „да спя един пълен оборот на часовника, мистър Мейтлънд, и ако приемете съвета ми — направете и вие същото“. Може би това ще е най-умното, което мога да направя, помисли си Алън. Изкушаваше се да си иде вкъщи, в тесния апартамент на Гилфорд стрийт, да спусне кревата си и да забрави за всичко, включително пътниците без билет, имиграцията и общата намусеност на цялото човечество. Освен, разбира се, за Шерън. Ето това е: ще концентрира мислите си изключително върху Шерън. Помисли си къде ли е тя в момента: какво ли е правила след последната им среща на чашка кафе по време на няколкото откраднати минути от ровенията в Юридическата библиотека; за какво ли мисли; как ли изглежда; дали се усмихва или се мръщи по онзи загадъчен начин, както тя умее…

Реши да й се обади. Имаше време: нищо повече не можеше да направи за Анри Дювал. Използвайки телефона в приемната, той набра номера на Деверукс. Отговори икономът. Да, мис Деверукс си е вкъщи. Ще бъде ли мистър Мейтлънд така любезен да почака?

След минута или две той чу леки стъпки, приближаващи се към телефона.

— Алън! — гласът на Шерън беше възбуден. — Намерил си нещо!

— Де да бях — каза той. — Боя се обаче, че приключихме.

— О, не! — тонът на разочарование беше искрен.

Той обясни колко безплодни са били търсенията им и че е безполезно да продължават.

— Въпреки това — каза Шерън, — не мога да повярвам, че няма изход. Продължи да мислиш и мислиш, и най-накрая ще измислиш нещо като миналия път.

Вярата й в него го развълнува, но той не я споделяше.

— Имам една идея — каза той. — Ще направя фигурка от глина на Едгар Крамър и ще я набода с карфици. Само това не сме опитвали.

Шерън се засмя.

— Някога аз моделирах с глина.

— Тогава нека да го направим довечера — предложи той просиявайки. — Ще почнем с вечеря и може би по-късно ще се захванем с глината.

— Е, Алън, съжалявам, но не мога.

— Защо не можеш? — запита той импулсивно.

Шерън се поколеба за момент, след това каза:

— Имам уговорена среща.

Е, помисли си той, изпроси си го. Зачуди се с кого ли е срещата й: дали Шерън го познава отдавна; къде ще отидат. Почувствува как го пронизва ревност, но после си каза, че е ирационално. В края на краищата Шерън сигурно е водила пълнокръвен светски живот, и то навярно доста преди той да се появи на сцената. И една целувка в никакъв случай не е клетва за вечна вярност.

— Съжалявам, Алън, наистина съжалявам. Но не мога да я отменя.

— Е, моля ти се — каза той с престорена бодрост. — Забавлявай се добре, а аз ще ти се обадя, ако се появи нещо ново.

— Довиждане — каза Шерън неуверено.

Когато постави слушалката, канцеларията му се стори по-малка и по-потискаща, отколкото преди. Безцелно я прекоси, съжалявайки, че се е обадил.

На бюрото на стенографката видя купчина отворени телеграми. Никога в живота си не бе получавал толкова телеграми, както през последните няколко дни. Вдигна най-горната и прочете:

„ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ВЕЛИКОЛЕПНАТА БОРБА ВСЕКИ ДОБРОСЪРДЕЧЕН ГРАЖДАНИН ТРЯБВА ДА ВИ ПОЗДРАВИ.

К.Р.БРАУН“

Той се зачуди кой ли беше К.Р. Браун. Мъж или жена? Богат или беден? И що за личност? Дали той или тя наистина е загрижен за всичката несправедливост и потисничество, или просто е бил обхванат от сантиментални чувства? Той остави телеграмата и взе друга.

„ИИСУС Е КАЗАЛ КОЛКОТО, ЧЕ СТЕ СТОРИЛИ ТОВА НА ЕДНОГО ОТ ТЕЗИ НАЙ-МАЛКИТЕ МОИ БРАТЯ НА МЕНЕ СТЕ ГО СТОРИЛИ КАТО МАЙКА НА ЧЕТИРИ СИНА СЕ МОЛЯ ЗА ВАС И ЗА БЕДНОТО МОМЧЕ.

БЕРТА МАКЛАЙН“

Една друга, по-дълга от предишните две, привлече вниманието му.

„ДВАДЕСЕТ И ОСЕМТЕ ЧЛЕНА НА КЛУБА КИВАНИС В СТЕЙПЛТЪН И ПРОВИНЦИЯ МАНИТОБА СЕ СЪБРАХА ДА ВИ ПОЗДРАВЯТ И ДА ВИ ПОЖЕЛАЯТ МНОГО УСПЕХИ В БЛАГОРОДНАТА ХУМАННА БОРБА СТОП НИЕ СЕ ГОРДЕЕМ, ЧЕ СТЕ КАНАДЕЦ СТОП ПУСНАХМЕ ШАПКА И ВИ ИЗПРАЩАМЕ ЧЕК СТОП МОЛЯ УПОТРЕБЕТЕ ПАРИТЕ КАКТО НАМЕРИТЕ ЗА ДОБРЕ.

ДЖОН ЪРНД, СЕКРЕТАР“

Алън си спомни, че чекът беше пристигнал тази сутрин в една кредитна компания в Британска Колумбия, която беше предложила да управлява даренията за Анри Дювал. До днес бяха получени около хиляда и сто долара.

Благодаря ви, К.Р. Браун, мисис Маклайн и Киванис от Сейплтън, помисли си Алън. И на всички останали. Той притисна с ръка високия куп с телеграми. Не можах да направя кой знае какво, но все пак ви благодаря.

Забеляза, че на пода в ъгъла имаше две големи купчини с вестници и още една, струпана върху стола. Повечето от тях, и в трите купчини, не бяха местни — от Торонто, Монреал, Винипег, Риджайна, Отава и други градове. Видя, че има един чак от Халифакс, Нова Скотия. Някои от посещаващите го репортери бяха оставили броеве, в които казваха, че пишело за него. А един от съседите им по кантора беше прибавил и два броя „Ню Йорк Таймс“ — очевидно по същата причина. Досега Алън беше успял да хвърли само по един поглед на някои от тях. Помисли си, че скоро ще трябва да ги прегледа всичките и може би да си направи албум с изрезки — едва ли някога щеше да се радва отново на такава популярност в печата. Зачуди се какво заглавие да сложи на албума. Може би нещо от рода на: „Завещанието на една изгубена кауза“.

— О, я се спри Мейтлънд — каза си той на глас. — Съжаляваш повече себе си, отколкото Дювал.

При последните думи на външната врата се чу късо почукване, след което тя се отвори. Подаде се червендалестото, бузесто лице на Ден Орлиф. След главата се вмъкна едрото фермерско тяло на репортера. Оглеждайки се, той попита:

— Сам ли си?

Алън кимна.

— Стори ми се, че някой говори.

— Не, не ти се е сторило. Аз си говорех сам — Алън се усмихна криво. — Това е сцената, на която играя.

— Имаш нужда от помощ — каза Ден Орлиф. — Какво ще кажеш, ако ти уредя среща с един интересен събеседник?

— Кой например?

— Мисля, че можем да започнем с премиер-министъра — каза делово Орлиф. — Той ще идва във Ванкувър вдругиден.

— Със самия Хаудън?

— Като начало.

— О, разбира се — Алън се отпусна в стола на стенографката, облягайки се назад и качвайки краката си до очуканата пишеща машина. — Знаеш ли какво ще направя — ще си наема някъде стая и ще му предложа да отседне в апартамента ми.

— Слушай — помоли го Ден, — аз не се шегувам, действително ти предлагам да се срещнеш с премиер-министъра. Може би ще помогне някак си — и попита: — Вече нищо не може да се направи чрез съда, нали?

— Стигнахме до края на правата — поклати глава Алън.

— Е, добре, тогава няма какво да губим.

— Мисля, че е така. Но какво ще постигнем?

— Можеш да го помолиш, нали? — настоя Ден. — Да прояви снизхождение и така нататък. Нали адвокатите сте за това?

— Е, предполага се, че трябва да имаш и няколко солидни довода — направи гримаса Алън. — Просто не мога да си представя как ще стане: аз, паднал на колене, а премиер-министърът бърше сълзите си. „Алън, момчето ми — ще каже той, — през всичките тези седмици аз съм бил ужасно неправ. Сега подпиши, моля ти се, ей тук и ще забравим цялата история, ти ще получиш всичко, каквото искаш“.

— Добре — призна Ден Орлиф, — знам, че не е лесна задача. Но и това, което свърши, не беше лесно. Защо трябва да се предаваш точно сега?

— Поради една проста причина — отговори тихо Алън. — Защото настъпва момент, когато трябва да признаеш, че си победен.

— Разочароваш ме — каза Ден. Той протегна крака си и го отърка в крака на масата. Имаше унил вид.

— Съжалявам. Бих искал да сторя нещо повече — настъпи пауза, след което Алън запита с любопитство. — Защо все пак премиер-министърът ще идва във Ванкувър?

— Прави нещо като обиколка на страната. Всичко е доста неочаквано и се носят слухове — репортерът сви рамене. — Това не ме интересува. Идеята ми беше да ви срещна.

— Той никога няма да ме приеме — заяви Алън.

— Ако бъде помолен, той не може да си позволи да откаже — Ден Орлиф посочи купчината вестници върху стола. — Ще имаш ли нещо против, ако ги преместя?

— Махни ги.

Ден струпа вестниците на пода, завъртя стола и го възседна. Обърна се към Алън и подпря лактите си на облегалката.

— Слушай, приятел — каза той сериозно, — ако не си го разбрал още, нека аз да ти го кажа. За десет милиона души, а може би и за повече — за всеки, който чете вестници, гледа телевизия или слуша радио — ти си Рицарят на правдата.

— Мистър Борец за правдата — повтори Алън. След това попита с любопитство. — Това е от „Pilgrim’s Progress“, нали?

— Май че да — тонът на гласа беше безразличен.

— Чел съм я някога — каза замислено Алън. — Мисля, че беше в неделното училище.

— Доста далеч сме от неделното училище — каза репортерът, — но изглежда нещо ти е останало от него.

— Продължавай — каза Алън. — Говореше за десет милиона души.

— Превърнали са те в национална икона — настоя Орлиф. — За тях ти си нещо като идол. Честно казано, не бях виждал такова нещо.

— Това са само емоции — каза Алън. — Когато всичко свърши — след десет дена, ще съм забравен.

— Може би — съгласи се Ден. — Но докато си в центъра на общественото внимание, към теб ще се отнасят с уважение. Дори и премиер-министрите.

Алън се усмихна, като че ли идеята му се стори забавна.

— Ако река да поискам среща с премиера, какво мислиш, че трябва да направя?

— Нека „Поуст“ да го уреди — предложи Ден. — Хаудън не ни обича, но не може да ни игнорира. Освен това утре искам да напиша един специален репортаж. Ще кажем, че си помолил за среща и че очакваме отговор.

— Е, сега си дойдохме на думата — Алън си свали краката от бюрото. — Подозирах, че тук има някаква задна мисъл.

На лицето на Ден Орлиф беше изписана подчертана сериозност.

— Всеки дърпа към себе си, но ти и аз ще си помогнем един на друг, а също и на Дювал. Освен това при такава предварителна разгласа Хаудън няма да посмее да откаже.

— Не знам, просто не знам — изправяйки се, Алън се протегна уморено. Какъв смисъл има, помисли си той? Какво може да се направи вече?

След това през ума му се мерна лицето на Анри Дювал, а зад Дювал — мазно усмихващото се и триумфиращо лице на Едгар Крамър.

Изведнъж лицето на Алън просветля, гласът му укрепна.

— По дяволите! — каза той. — Хайде да го разръчкаме.