Пат Далтън
Близо до изгрева (1)

I

Викът й разцепи утринната омара на сънена Флорида.

Един непознат мъж беше нахлул в спалнята, докато Дениз взимаше обичайния си сутрешен душ. Не знаеше колко време се беше спотайвал там. Свежите водни струи заглушаваха движенията му. Пристъпвайки в спалнята, тя видя широкия му гръб и в следващия миг непознатият подскочи, на свой ред стреснат от нейния вик.

— Какво-о-о? — успя да произнесе, вдигайки глава.

С усилие Дениз потисна порива си да закрещи отново. Сграбчи настолната лампа и я размаха заплашително с дясната си ръка, притискайки здраво меката хавлия около стройното си тяло.

В този момент обаче установи, че „оръжието“ й може да достигне само толкова, колкото кабелът беше в състояние да се разтегне. Действайки така, с една ръка, тя не можеше да изтръгне щепсела от контакта.

Сивите й очи излъчваха студен стоманен отблясък, а цялото й същество се стремеше да възвърне предишната си увереност.

— Напусни веднага стаята ми! — изкрещя тя.

— Хей, стига! Успокой се — започна натрапникът. — Та аз съвсем нямах намерение да те прекъсвам…

— Да ме прекъсваш?!… Доброто ти здраве ще бъде прекъснато, ако направиш още една крачка!

Дениз се надяваше непознатият да не забележи как треперят ръцете й. Тя обикновено успяваше да се овладее, но този тук изглеждаше твърде силен и едър.

— Без паника! Окей! — тонът му беше станал толкова мек, че ако насреща му беше излязъл дори разярен доберман, би се успокоил. — Много ви моля да ме извините! Аз трябваше да се видя с Бентън…

— Това едва ли ти дава правото да нахълтваш тук!

Нейният потенциален нападател беше обърнал вече гръб към вратата, а огромните му ръце се разтягаха в нещо средно между жест на примирение и отстъпление. Явно, намерението й да „поусложни“ живота му започваше да се увенчава с успех.

Изведнъж в стаята влетя един нов, напълно непознат за Дениз, младок. Когато я видя, тъмните му очи се разшириха.

— О, много съжалявам, сеньорита! — проговори той, очевидно изненадан от нейното присъствие.

Секунди по-късно се появи и Карлос, служителят от курорта, който предната нощ я бе превозил от Форт Майърс до Санрайс Кий. Въпреки отчаяния жест, който тя му отправи, Карлос се усмихна широко и поздрави приветливо:

— Сеньор Уик, вие вече сте тук? Добре!

Едва тогава сметна за необходимо да насочи вниманието си към Дениз:

— Вие крещяхте, сеньорита?

И това беше произнесено с такъв тон, който повече подхождаше на рутинното му: „Вие звъннахте, мадам?“

Дениз спусна лампата обратно на писалището.

— Карлос, кой е този мъж? О, всъщност, няма значение… Просто го изхвърли оттук!

— Няма проблеми, сеньорита!

Нашественикът с насмешка погледна Дениз, като че ли тя бе попаднала в собствената си клопка:

— Ще изчакаме Бентън на пристанището.

Тя не попита какво има предвид, още повече, че нямаше никакво желание да продължава разговора, обвита само в една хавлиена кърпа. Гледаше към вратата, докато той бавно се отдалечаваше, повличайки след себе си и момчето.

— Ка-а-рло-о-с? — разтревожен женски глас се носеше по посока на централната сграда.

— Всичко е наред! — отвърна Карлос, като повдигна безразлично рамене, отказвайки се да се задълбочава в женските истерии. — Налага се все пак да кажа нещо на жена си — промълви той и се загледа втренчено по посока на Дениз, мислейки си, че тя единствено би могла да даде най-точния отговор.

Дениз навлече една лимоненожълта деколтирана рокля без ръкави и се втурна да разреше влажните си кестеняви коси. В този момент изгаряше от желание час по-скоро да бъде на пристанището, за да види какво ще излезе по-нататък от този случай.

Решението й да не губи ценно време за сушене на косата си беше, може да се каже, доста мъдро. Влагата проникваше навсякъде и Дениз установи, че това си усещане дължи не само на душа, който преди малко бе взела. Атмосферата на Флорида беше типично юлска.

Забърза по изпъстрена с мидени черупки алея, извеждаща на павиран път. Оттам лесно се стигаше до пристанището, където господата вече чакаха. Кеят беше едно от трите места в курорта, чиито маршрути вече знаеше.

В разгара на курортния сезон по-голямата част от лодките тук представляваха несъмнено украшение за малкото пристанище на Санрайс Кий. Старателно излъскани, с вид на риболовни яхти, те бяха нещо доста по-забележително от това, което Дениз беше виждала по кейовете на родната Ню Инглънд.

— Не се тревожете вече! Никакви оръжия, никаква заплаха. Прибирам стрелите и се покланям с уважение пред вас — прекъсна мислите й Уик, дейният нахален сутрешен посетител.

Сините му очи напрегнато изучаваха района зад нея.

— Къде е Бентън?

— Аз съм Бентън — отвърна небрежно тя.

Видът му изразяваше очевидно изумление при това неочаквано твърдение.

— Така ли? — заинтригувано продължи той. — Някак си доста по-забавно е от това, с което обикновено ми се случва да се сблъсквам.

И тъй като Дениз не реагира, реши да се изясни в същия ироничен тон:

— Сега, виж какво, налага се да се видя… Ти знаеш — висок, мършав господин, с приятен загар и тъмна коса, примесена със сребърни нишки. Много прилича на скитник от Тихоокеанските пристанища.

Опитвайки се да настрои всичко това на фокус във въображението си, Дениз промърмори:

— Да, това може би е описанието, което, струва ми се, най-точно му прилягаше.

— Какво?

Докато тя продължаваше да се концентрира върху предложения й портрет, някаква внезапна мисъл жегна Уик:

— Ти каза „прилягаше“? Минало време?

Утвърдителното й кимване беше едва доловимо.

— Минало време? — повтори той колебливо.

— Баща ми почина миналата седмица — потвърди събеседничката му тихо, без излишни емоции.

Новината изглежда зашемети Уик. Недоверие и скръб се редуваха по лицето му. Той се отпусна тежко върху някакъв пакет и обхвана брадата си с ръце. После прекара длани по бузите си към слепоочията. Изминаха няколко напрегнати минути преди да заговори отново:

— Как?… Кога точно?

— В понеделник. Сърдечна недостатъчност.

Дениз забеляза, че гласът й звучи безпристрастно като от новинарски бюлетин, докато Уик изглеждаше искрено разстроен.

Той успя да се съвземе някак си и погледна към нея изумено:

— Не подозирах, че Денис е имал дъщеря — и тъй като тя не му отговори, добави: — От години знаех, че е с разклатено здраве. Той боледуваше често от малария и това може би трябваше да му запали сигналната лампа. Но вие сте знаели това, разбира се?

— Не, нищо не знаех.

Тази реакция на Дениз го накара да се замисли, че тя всъщност не дължи на Уик никакви обяснения. В края на краищата, ако баща й беше намерил за нужно, той би информирал стария си приятел за своята ранна женитба и съществуването на дъщеря от нея.

Уик все още беше потресен от чутото, когато Дениз реши да поясни:

— Всъщност, аз никога не съм виждала истинския си баща. Когато съм била едва на две години родителите ми са се развели, а само година по-късно майка ми се е омъжила повторно. Израснах с втория й съпруг и за мен той винаги е бил моят баща.

— Значи, ти приживе никога не си го виждала, но след смъртта му пристигаш тук и се вкопчваш като лешояд в мърша!

Уик се държеше така, сякаш тя бе виновна за смъртта на баща си.

В отговор Дениз настръхна:

— Той може приживе никога да не се е опитвал дори да ме види, но това не означава, че умирайки, не се е сетил за мен. Остави ми този остров и курорта, а вие злоупотребихте с моето собствено имущество.

Уик продължи по-меко:

— Хей, виж какво, извинявай! Просто не знам защо го казах. Разбира се, това съвсем не е моя работа. Но баща ти ми беше толкова добър приятел, че съобщението е направо шок за мен. Аз бях с него през целия уикенд. „До скоро виждане, до следващия път“ — му казах в нощта преди това да се случи.

Покрусата му беше толкова искрена, че Дениз не беше в състояние повече да се сърди.

— Всичко е наред. Ние сме просто два остри камъка.

Тя беше забравила за мършавото босоного момче в протрити дочени панталони, които съвсем сполучливо се комбинираха със сивотата на лодката. То пристигна на бегом и сложи ръце на кръста си пред Уик.

— Какво ще правим сега? Какво ще правим сега? — повтаряше объркано момчето, очаквайки отговор от него.

— Всичко се урежда от само себе си. Така, както и по-рано съм ти казвал. Нещата се уреждат сами — заобяснява внимателно и не съвсем убедително Уик.

„Негов син?“

Хлапето изглежда беше испанче, но съвсем не приличаше на момче, към което може някой трайно да се привърже. Може би то беше наследило повече черти от майка си, отколкото от баща си. Но акцентът?!

— Какво ще кажете за една закуска — предложи Дениз. — Бих искала да узная нещо повече за баща си от вас. Името ми е Дениз.

Тя приятелски подаде ръката си, задържайки я малко повече в неговата, отколкото благоприличието позволяваше.

— Дениз, Денис — каза той, правейки връзка между имената на бащата и дъщерята. — Това е Прасчо, а аз съм Уик, както всъщност разбра от неофициалното представяне в спалнята. — Ще се присъединя с удоволствие към вас, но все пак някой трябва да остане и да се погрижи за някои неща на борда.

Той кимна с глава и момчето изпълзя обратно в лодката.

Дениз се раздвижи, изпълнена отново с враждебност.

„Що за тип беше този, да лишава от топла питателна храна едно момче?!“

Като да прочете мислите й, Уик безгрижно вметна:

— На борда имаме определен ред. Лодката е съоръжена с кухня и всичко необходимо, а ние нямаме навика да се храним в курортите.

Дениз водеше по пътя към централната сграда, като че ли Уик беше този, който е по-незапознат с маршрута от нея.

— Защо го наричаш „Прасчо“? — попита тя. — Та той съвсем не е дори закръглен.

Може би този човек бе лишавал момчето месеци наред от нормална храна, а после просто беше забравил да промени прякора му.

— Той е poroue — обясни той, като наблегна особено на вибриращото „Р“. — Това е испанското оформяне на думата от значението на „защо“ и „защото“, а буквата е все една.

Уик се ухили:

— Защо, защото… Това страхотно подхожда на момчето. Обикновено задава въпроси, на които се чудя как да отговоря — после изведнъж стана сериозен и добави: — При описанието на случки и събития от неговия живот, уви, също не мога да дам никакъв верен отговор.

Това вече беше нещо много по-заинтригуващо и на Дениз й се искаше да се информира по-подробно за Прасчо и неговите евентуални роднински връзки. Само че Уик доброволно не пожела да продължи, а тя съвсем не искаше да я възприемат като човек, който обича да си вре носа в хорските работи.

Разговорът им внезапно бе прекъснат от звук на моторница, рееща се във водите около лодката на Уик.

— Това е брат ми Чед — съобщи с нотки на раздразнение в гласа и без повече обяснения скочи, за да помогне да вържат другата лодка.

„Дали тропическият климат е този, който подготвя и поднася изненадите тук“ — размишляваше Дениз.

Новодошлият беше със стройна, дори висока фигура. Той стърчеше около два инча над Уик. Беше слаб, с все още страхотно телосложение — тя трябваше да признае това, въпреки старомодното му облекло. Неволно си помисли чия ли спалня бе обитавал тази сутрин.

Вместо поздрав, непознатият се обърна към Уик с думите:

— Ти не знаеше ли?

— Не.

— Дойдох рано с намерението да те „поразтревожа“.

Той спря по средата на изречението, забелязвайки едва сега Дениз. Тя бе добре прикрита в ъгъла в сянката на лодката. Новият продължи, заеквайки:

— Да те поразтревожа… защото… нали… ти сега се грижиш по-добре за себе си, тъй като… си вече с цяла година по-стар.

— О, не! — започна Уик.

— Честит рожден ден! — възкликна сърдечно новодошлият и шляпна брат си по гърба. — Получил си специален подарък, а?

Преди Дениз да успее да се опомни и да възрази, че не си спомня някога през живота си да е била опакована под формата на подарък, Уик се намеси с неестествено глух глас:

— Не точно!

Той направи широк жест между двамата:

— Дениз, запознай се с Чед!

А на Чед поясни:

— Това, както се оказва, е Дениз, дъщерята на Денис.

Широките крачки на Чед запълниха неловката пауза, настъпила помежду им за секунди.

Изведнъж над Флорида стана още по-тежко и задушно. Дениз почувства как някаква тръпка разтърси цялото й тяло и установи, че е предизвикана именно от него.

— Щастлив съм да се запозная с вас, госпожице Бентън! Моите съболезнования за баща ви!

— Благодаря! — възвърна хладнокръвието си тя. — Можете да ме наричате просто Дениз.

— Очаквах пристигането ви. Имам едно бизнес предложение за вас, което бих желал да обсъдим.

— Лешояд! — смънка Уик толкова тихо, че Дениз се чудеше дали добре е чула.

— Бяхме тръгнали към централната сграда, за да закусим. Ако желаеш, можеш да се присъединиш към нас — обърна се тя към Чед.

— С най-голямо удоволствие — отговори той и ги последва.

В края на пристанището те преминаха покрай една заплашваща да се събори всеки момент табела, която висеше само на единствения си болт.

От полуизтритите букви можеше да се прочете следния надпис:

„Санрайс/Сет

Луксозен курорт

Санрайс Кийт, Флорида“

Дениз погледна, докъдето й стигаше взорът. Наоколо си личаха някакви остатъци от цял курортен комплекс. Но в интерес на точността, трябваше да се признае, че думата „луксозен“ едва ли беше на мястото си.

— От това място на острова можеш да наблюдаваш еднакво добре както изгрева, така и залеза на слънцето. Именно по тази причина курортът беше наречен така — заразказва Чед. — На смрачаване можеш да седнеш на морския бряг и просто да се наслаждаваш на разточителството на Майката Природа.

— О, колко приказно звучи всичко това! — възкликна замислено Дениз, съзнавайки добре, че й предстои твърде много работа, за да може да си позволи да стои на морския бряг и да прекарва времето си в романтично съзерцание.

— Никога няма да проумея, защо островите около Флорида са наречени „Кийз“?

— Това идва от испански, а не от английски език. На испански думата означава „остров“ — поясни Уик.

— Североизточното крайбрежие на Южна Америка включва и части от Флорида.

— Югоизточният край на острова — допълни Чед, описвайки с ръка земите отвъд, — се нарича „Кейптив“, тъй като прочут пират затварял там пленените хубавици, като ги използвал за свое собствено удоволствие. А посредством една пътека, издигната през мочурливата местност, „Кейптив“ се свързва от другата страна с главната част на острова. Това място е наречено „Санибел Айлънд“. „Кейптив“ — замислено повтори Дениз, а въображението й нарисува картина от отминали времена — красиви сладострастници, облечени в дрипи, с блузи, които едва покриват раменете им, и с дълги поли, шестват около брадясал блаженстващ разбойник.

И изведнъж пред нея се избистри един образ, който поразително съвпадаше с чертите на Уик. Автоматически тя хвърли свиреп поглед към него, но той като че ли не я забелязваше.

— Между другото, Чед живее между двете местности, на Кейптив — вметна Уик.

— Всъщност доста странно — върна се тя пак към светската тема. — След като не е толкова далеч, защо тези красавици не са се опитали да се спасят, като избягат през пътеката към Санрайс Кий?

— Не е толкова просто. Денис не беше от хората, които биха използвали своите връзки или пари, за да упражни някаква сила и по този начин да ги прехвърли на Санрайс Кий — смръщено погледна Чед.

— Ирония на съдбата е, че по-голямата част от местното население на Санибел и Кейптив са против сухопътната връзка. Те предпочитат изолацията, като смятат, че необходимите контакти с външния свят биха могли да бъдат осъществени чрез ферибот или лодки, въобще по вода… Денис познаваше навиците на хората тук и имаше планове да ги включи като допълнителен работен потенциал. А освен това, три долара такса за пътя Санибел — Кейптив беше напълно достатъчна, за да отстрани тази „измет“.

Тримата вървяха известно време мълчаливо. Разхождайки се бавно, те достигнаха голяма светложълта сграда, която просто изгряваше като слънце в центъра на курорта. Наоколо, разпръснати като китка, се издигаха едно, дву- и четириетажни сгради, предвидени, явно, като вили за почивка. Ярките им цветове напомняха изгрева на слънцето или пък неговия залез.

— Сеньор Уик, вие вече се върнахте?! — Консуела, съпругата на Карлос, буквално се хвърли на врата на Уик, прегръщайки го майчински, докато групата влизаше в трапезарията. Тя стрелна бърз поглед към Дениз като дете, което очакваше да го смъмрят за неприличното му поведение, но притесненията й бяха напразни. Никакъв упрек не се появи.

— Консуела, всички ние бихме желали да закусим нещо. Някакви предпочитания? — обърна се Дениз към гостите.

— Каквото сложи Кони, все е хубаво — беше отговорът на Уик.

Консуела се ухили доволно и с ентусиазъм понесе дебелото си тяло към кухнята.

— Умира от щастие да готви за някого, особено ако това са Карлос или Джек — коментира Уик.

— Джек? — вдигна въпросително поглед Дениз.

— Не си ли го виждала още? Приблизително година вече той живее и работи тук. Преди това имаше един Бърт, който също работи около година, но после се премести на Кейптив.

— От целия персонал съм виждала само Консуела и Карлос. Уговорката беше те да ме чакат снощи на летището и да ме упътят как да взема кола, за да стигна до пристанището. Там Карлос трябваше да ме чака с лодка. В Санрайс Кий пристигнахме към полунощ. Та, какво за Бърт и Джек?

— Джек беше „момче за всичко“, подобно на Карлос.

— И, както изглежда, никой не си е вършил както трябва работата — оформи коментара Дениз, с поглед, зареян навън през прозореца.

— Той действаше само с подръчни материали — веднага побърза да се обяви в защита Уик. — И съвсем не беше негова вината, че няма достатъчно пари, за да бъде тук по-добре поддържано.

— Имаш предвид Бърт може би — вметна Чед със странен тон. — Той беше счетоводител и управител на курорта.

— В такъв случай, ако имах нужда да се обърна към някого, едва ли бих искал да е той — мъжки глас с дълбок южняшки акцент, идващ някъде зад нея, не се съгласи. — Мисля, че за вас, както впрочем беше и за баща ви, това място ще, бъде от огромно значение.

Тя се обърна по посока на своя опонент. Беше едър, с внушителна външност мъж, някъде около четиридесетте, който страшно напомняше архаична останка, гордост на минало десетилетие. Имаше тъмна коса, която изглеждаше неестествено твърда. Облечен беше в сини, избелели дънки и карирана риза.

— Добро утро — ухили се бавно непознатият. — Аз съм Бърт Джонсън.

И без да чака покана, изтегли четвъртия стол.

— Съжалявам, но май се налагаше да чуете нещо такова — каза Дениз. — Ще ви дам добри препоръки и прекратявам плащането. Разбира се, ще имам предвид условията на договора ви с моя баща относно службата ви тук.

— Аз съм от пет години тук — гърбицата на раменете му неволно помръдна, а втренченият му, безизразен поглед се обърна срещу нея, като да й възрази.

— А аз съм законният наследник, така че е просто необходимо да разберете, че не се нуждая от услугите ви в настоящия момент — каза тя и го погледна твърдо. В очите й проблесна гняв, който трябваше да го постави на мястото му.

Бърт я измери на свой ред с поглед, като се мъчеше да намери начин, с който да обори нейния аргумент. Уик се хилеше широко, докато Чед се опитваше да поддържа впечатлението за участие в игра, в която залозите са твърде големи.

В този напрегнат момент Консуела се върна от кухнята, като в ръцете си държеше поднос.

— Любимата ви закуска, сеньор Уик — обяви високо тя. — Специалитетът на ранчото: сварени и препечени картофи с шунка.

Жизнерадостното й бръщолевене заглъхна, когато изведнъж забеляза, че триото се е превърнало в четворка. Тя остави таблата с предизвикателно тупване и започна да „намира място“ на чашите за кафе и сок по масата, без какъвто и да било коментар.

— Аз също ще закусвам, Консуела — нареди Бърт и заразглежда менюто, обмисляйки какво би могъл да прибави към приготвеното. — Яйца на очи, средно рохки, бекон, английска кифла, препечена с масло и чай.

— Ти ще получиш точно това, което и другите — сопна се Консуела, не особено очарована от перспективата да го обслужва.

Дениз не се намеси, за да промени нещата, и първоначалната поръчка си остана. Самата тя би била доволна да научи нещо повече за баща си от Уик, но съвсем не смяташе да прави от това публична дискусия. Не й убегна обаче първата рязка промяна между Чед и Уик. Възможността Чед да дойде да предупреди Уик за нещо повече от напредване на възрастта, изглеждаше твърде вероятна. Тя реши да изпревари събитията, използвайки обикновените за един разговор „маневри“, като се опита да установи, защо точно двамата братя са тук и какви връзки или евентуално роднинство може би ги свързват с нейния генетичен баща. Сигурно щеше да получи повече информация, ако по някое време по-късно успееше да остане насаме с всеки един от мъжете поотделно. И ако смееше да си признае, усамотяването конкретно с Чед нямаше никак да й е неприятно. Инстинктивно Дениз усещаше, че нито Чед, нито Уик горят от желание да се разкрият пред останалите от групата. Затова разговорите, които се водеха по време на храненето, бяха малко тромави, неловки, но и съвсем безвредни.

 

 

Бърт приключи няколко минути преди другите, въпреки че това не беше храната, която беше поръчал. Той върна стола обратно на мястото му, докато шумно изтриваше остатъците испански сос в ъглите на устата си.

— На работа — измърмори той.

Как ли изглеждаше Дениз в очите на Бърт? Дали за него тя не беше човек, чийто свят е заключен само в думите „работа, работа и пак работа“. Може би…

Тя обаче спря прибързаните му заключения:

— Много бих искала тази сутрин да ми покажете цялата околност на Санрайссет.

Едва ли за Бърт можеше да има по-добра възможност от тази, за да спечели благоразположението на новия си шеф. Но в момента той изглеждаше повече от ужасно. Приличаше на диво животно, хванато току-що в капан, докато втренченият му поглед витаеше някъде около масата.

— Е, с тази задача Чед би се справил много по-добре от мен. Доста по-запознат е с околността.

— Разбира се, бих се радвал да…

— Аз също — прекъсна го Уик предизвикателно, — сигурен съм, че ще искаш да чуеш и двете гледища.

— Не мога да разбера… — започна Дениз.

— Ще разбереш! Това засега е достатъчно — каза Уик.

Бърт изтича нанякъде през отворената врата.

И колкото и нелепо да беше, двамата посетители поведоха собственичката из курорта.

Дениз беше малко замаяна и объркана от стремително развилите се събития през последните няколко дни. Сега тя имаше усещането, че е някакъв пътешественик, който се връща назад във времето. Струваше й се, че е в киното на 1940 — та и се движи, ескортирана от деловия, но и много секси Гари Грант и мъжествения, полугол Бърт Ланкастър…

Алея от мидени черупки свързваше постройките за гостите и централната сграда. „Вероятно вътрешното им оформление не ще да е толкова занемарено, както изглежда отвън“ — мислеше си Дениз. Съоръженията, които все пак предлагаха някакви развлечения обаче несъмнено се нуждаеха от цялостен ремонт или дори евентуално възпроизвеждане. Плувният басейн например, беше пълен със застояла, кална, тинеста вода. Пищно украсената някога ограда около него сега се зъбеше грозно, натрошена на стотици парчета, нахвърляни по дъното. Цялата тази гледка поразително напомняше гигантско огледало, счупено на седем части, които предвещават седем години нещастие.

Тенис кортовете бяха просто една загадка. Човек можеше с часове да се пита какво представлява тази развалина: тенис корт или табло за хазартни игри. Двете затревени игрища биха могли да бъдат използвани евентуално за голф, и то след едно стабилно почистване на бурените по тях.

На североизток от курорта се издигаше огромна купчина от вездесъща кал и мръсотия, смесена с мидени черупки, което от своя страна налагаше движението да става само в колона по един. Но никой от мъжете не помръдна пръв да прекосява.

Чед започна да обяснява:

— Това тук води до нещо като резерват на диви животни, но идея на Денис преди много години. Мястото е осеяно с много тресавища и мочурливи местности, свързани помежду си с кални пътеки, по които може да се намерят и частици здрава земя и…

— И алигатори, и североамерикански отровни змии, и буболечки, насекоми, червеи — въобще неща, които не биха представлявали интерес за човек от Бостън — продължи Уик вместо него. — Не мисля, че би рискувала да проявиш интерес в този район.

Логично Дениз беше заинтригувана от думата „тресавище“. За един външен човек тази дума несъмнено извикваше представата за мъгли и мистерия. Но фантазиите веднага отстъпваха пред мисълта за реалната възможност неочаквано да срещнеш лигави, студени влечуги или „симпатични“ алигатори.

Влизайки си отново в амплоато на гид, Чед насочи вниманието й към едно пространство обработваема земя, която в момента се поливаше, с обяснението, че Санрайссет функционира като затворено натурално стопанство.

Курортът предлагаше все пак и развлечения. Той разполагаше с обширна покрита площадка за танцуване. Тя, разбира се, имаше не по-малко плачевен вид от останалите съоръжения. Стените, боядисани наполовина в оранжево, бяха олющени и много мръсни. От тавана в пълен безпорядък висяха множество малки осветителни тела, показващи оголените си кабели.

— Мястото, струва ми се, е идеално за концерти на пънк и рок група — коментира Дениз.

— О, да! Само трябва да се постараеш да популяризираш идеите си, малката. Светът умира за хубава реклама — окуражи я Уик, хилейки се.

— Що се отнася до „малката“… — опита се да възрази тя.

— На времето това беше едно доста романтично място — отдаде се на спомени Чед. — Денис беше затъмнил танцувалния салон и беше спуснал отгоре светлинки, които създаваха представата за блещукащи звезди в мастилено черното небе.

„Какви ли още спомени могат да възпроизведат тези конячно-кадифени очи. — Дениз се улови, че този човек я вълнува. — Коя ли е била щастливката, с която е завихрял роман тук? И преди колко ли време? И дали тя все още е в живота му?“

Още през първите няколко минути от срещата им Дениз машинално отбеляза, че нито Чед, нито Уик носят венчални халки. Но това съвсем не можеше да бъде гаранция, че са „свободни“.

„Й-е-е! — мислеше си тя. — Какво става с мен? Нормално ли е всичко това?“ Едва ли, освен ако не беше „ловец“ на мъже. И то просто, защото два „екземпляра“ някак си се бяха намесили в живота й.

„Горещина! Адска горещина!“ — потърси извинение сама за себе си Дениз.

Мислите й бяха толкова добре подредени, колкото добър можеше да бъде бизнес по време на почивка.

Те се върнаха на първоначалното си занимание. Централната сграда, обагрена и отвътре като греещо слънце, включваше кухня, дневна, трапезария, крило за почивка, помещения за спорт, тенис маси, плувен басейн, а така също и маси за игра на карти.

На втория етаж бяха офисите.

Бърт притежаваше удивителната дарба да „никне там, където въобще не са го сяли“. Появата му увеличи отново компанията.

Те се върнаха на главния етаж. Във въздуха се долавяше нарастващо напрежение. Всеки като че ли искаше да отстрани другия от играта. Установилото се неловко мълчание накрая бе нарушено от Чед. Той погледна втренчено Уик и реши да напомни на Дениз причината за пристигането й:

— Държа да обсъдим бизнес-предложението ми.

Завладяна от физическия магнетизъм на Чед, Дениз се двоумеше дали да приеме, или да отхвърли и какво ли всъщност й предлагаше — бизнес или… В крайна сметка той, без да има конкретен план за купуване, продаване ще… Дениз вдигна ръка и я задържа в жест, с който като че ли се опитваше да предотврати нещо неопределено.

— Не съм готова да обсъждам каквито и да било предложения все още. Бих искала да ми бъде предоставен шанс да хвърля поглед върху документацията, да анализирам паричната наличност, проблемите и зависимостта…

— Добро момиче — прекъсна я по свой обичай Уик. — Надявам се, че и аз ще имам добрия шанс да изкажа мнението си относно „предложението“ на Чед или някой друг, може би? Знаеш ли, може и друг да се намери.

„Момиче“, „малката“… Речникът на Уик се нуждае от подобрение — забеляза Дениз. И освен това държанието му беше ужасно досадно с този постоянен стремеж да се бърка в нейните работи.

Като да прочете мислите й, Уик се застъпи в своя полза:

— В края на краищата, аз бях добър приятел на баща ти, добре познавам курорта и целия район наоколо. Между другото досещам се какво може да е предложението на Чед. Предполагам, че е същото, което баща ти нееднократно отхвърляше.

— Може би в Дениз има повече бизнес мисъл, отколкото в баща й.

— Джентълмен, джентълмен… Враждувай си, ако искаш, но аз се залавям за работа.

Те и двамата се засмяха, но не и тя, не и всеки друг.

Една внезапна мисъл я осени светкавично. Може би не предпочиташе да прекара първата си вечер сама на Санрайссет, макар че не беше от най-общителните. Може би просто не желаеше да се спречква и живее в неяснота, измъчвана от мисли за своя баща. Необичайно за Дениз, без много да му мисли, импулсивно каза:

— От какво имаме нужда в това забравено място? Може би повод, но за „четвърти юли“ е твърде късно, а до Коледа пък твърде рано. Какво ще кажете, а? Като че ли рожденият ден е най-подходящ за случая. Надявам се, че вие двамата няма да имате нещо против довечера да се върнете и да организираме едно парти по случай рождения ден на Уик. Вземете Прасчо и някой друг, когото искате.

„Впрочем, идеята е доста съблазнителна, но, струва ми се, маневрата е прекалено очебийна. Дали Чед няма да дойде с дамата на своите мечти?“

— О, това не е… — започна Уик, но прекъсна сам себе си и отиде на другия полюс: — Мисля, че ще бъде великолепно!

— Аз ще бъда тук — съгласи се Чед. — Да се срещнем, Уик! Ти все пак би трябвало да получиш подарък, а аз искам да узная какво би ти харесало.

Мъжете поеха обратния път. Задавайки си въпроса „Какъв точно е любимият кейк на Уик“. Дениз закрачи след тях. Тя избра тясна пряка пътека през някакво занемарено игрище. След малко достигна хрущяща от мидени черупки алея, в края на която беше израснал огромен храст с листа, наподобяващи вентилатор. Тогава тя случайно дочу приглушен разговор и се заслуша:

— Ето на това аз викам „купон“ до зори — говореше Уик.

— Каква дата сме днес? — обади се Чед. След кратка пауза добави: — Знаеш ли, ти наистина не би трябвало да замесваш и нея.

— Имам ли друг избор? Знаеш с какво се занимавам на лодката. Въпреки всичко, бих искал да имам възможност да я преценя по-добре. Ние не сме в състояние, съгласи се; автоматически да установим какво е нейното житие-битие като Денис. Още повече откакто тя каза, че с баща си никога не са се познавали…

Широките крачки на мъжете ги бяха отвели достатъчно далеч, за да не се чува вече разговора, оставяйки след себе си обърканата и изпълнена със съмнения Дениз.

Тя се насочи към офиса на баща си. Не, това сега беше нейният офис. Седна и се опита да работи, но се чувстваше „изцедена“ от мислите за своя баща, забележките на Чед и Уик и ужасния вид на курорта. Изведнъж всичко се струпваше на нейната глава. Това трябваше да я накара да се отдаде изцяло на работата си. Планът й беше да успее да уточни по някакъв начин финансовата позиция на Санрайссет.

В крайна сметка вроденият й професионализъм триумфира и Дениз концентрира цялото си внимание върху счетоводната документация.

Преди две години присъства на семинар за връщане към природосъобразното хранене, където бе класифицирана като „единствен и неповторим екземпляр“. Способността й да игнорира всякакво разсейване, било вътрешно или външно, и да се концентрира изцяло върху проекта, над който работи, даде своя принос за бързото й изгряване в една от най-престижните бостънски фирми. Тя се движеше сред ограничен брой студенти и минаваше за доста строг и взискателен дипломиран счетоводител, следващ курса на обучение на колежа. За три години тя успя да премине като вихрушка през всички „кръгове на ада“ и да повиши квалификацията си като слушател в курса за мениджъри. Дори по този начин спечели симпатиите и на някои свои по-стари колеги. Дениз беше завладяна само и единствено от здрав разум, за който повечето студенти й се възхищаваха. Удивлението им растеше, наблюдавайки как тя успя да се утвърди.

 

 

Вероятно и Бърт можеше да спечели по подобен начин, но изглеждаше съвсем безполезно. Тя просто не се нуждаеше от неговите услуги. Той не заслужаваше такова внимание. Сега, когато преглеждаше счетоводната документация, мнението й прерасна в убеждение. Едва ли би могла да уважи таланта му по мениджмънт, имайки пред себе си неговите немарливо водени и недозавършени книжа. Но какво всъщност е карало баща й да поддържа този човек тук и да допусне един от най-хубавите курорти да се превърне в развалина?!

Дениз се чудеше от кого ли е наследила този бизнес ген? Разбира се, не от сладкото си, защитено от ударите на живота майче, но очевидно не и от скъпото си татенце.

Работодателят й в Бостън настоя да й бъде позволено да отсъства от работа, когато адвокатът на баща й съобщи за неочакваното наследство. Както много пъти през миналата седмица, Дениз бе завладяна от обида и негодувание към този непознат мъж, който, умирайки, бе и завещал целия си имот и по този начин бе объркал тихия й, поносим живот в Бостън. За пръв път откакто се помнеше Дениз се почувства несигурна в себе си, без ясна представа за целите и намеренията си.

Тя се надяваше да успее да подреди всичко за няколко дни, след като се справи с анализа на финансите. Но засега това беше само една малка крачка…

Звън от будилник я изкара от унеса, за да оповести, че е време да смени дрехите си за партито.