Лора Тейлър
Диво цвете (6)

Шеста глава

Прекрасно! Алекса доволно въздъхна. Колко прекрасно беше да чувстваш как водата те облива. Тя се наслаждаваше на удоволствието от всекидневните бани.

Мехурчета покриваха повърхността на водата. Младата жена се отпусна, движението на топлата вода успокояваше тялото и ума й.

Косата й, небрежно вдигната с два седефени гребена, се спускаше на меки къдри и галеше шията й във влажната топлина на банята. Водата издигаше на повърхността отпуснатите й крака.

Тя въздъхна отново и затвори очи. Гъстите й мигли хвърляха меки сенки върху поруменелите от топлината бузи. Лека усмивка се появи в крайчеца на устните й.

Грей спря пред затворената врата на банята. Под лакътя му болезнено пулсираше прясна рана — беше се одрал на ръждив пирон, който стърчеше от греда зад конюшнята.

По-добре аз, отколкото конете, мина му през ум, а после се обвини за невниманието си. Както винаги, мислеше за Алекса. Тя щеше да го довърши. Ако не него, то поне мъжествеността му.

Мина я нямаше този следобед, Уил и повечето от конярите бяха на пистата зад конюшните, а Грей се нуждаеше от помощ. Не можеше да чака. Затегна увитата около ръката си кърпа, почука и отвори вратата, направи две крачки навътре и спря. Миг по-късно усети в ноздрите си лекото ухание на жасмин.

Алекса, стресната от внезапното нахлуване, подскочи, но бързо осъзна резултата от действието си и също така бързо се потопи обратно в покритата със сапунени мехурчета вода. Веднага забеляза разпраната му риза, зачервеното му лице и напоената с кръв кърпа.

— Наранил си се!

— Поздравления! — саркастично прогърмя гласът му, без да го е грижа, че може да я обиди. — Имаш остро зрение. Обзалагам се, че нямаш нужда от очила.

Алекса се засмя. Не можа да се сдържи. Явно бе ядосан. Скри усмивката си, забелязала свъсените му вежди.

— Обърни се.

Той не помръдна, впил поглед в нея.

— Защо да се обръщам? Банята е моя.

— Защото и да не съм Червената шапчица, ти покриваш представата ми за вълка — подразни го тя, после се усмихна и продължи: — И двамата ще останем доволни, ако го направиш.

Той неохотно се подчини.

— Готово, вече можеш да се обърнеш.

Той се извърна и я видя увита в един от дългите му халати. Въпреки висящите ръкави, които тя навиваше в момента и макар че би се спънала в подгъва, ако се опиташе да тръгне, този халат й стоеше доста по-добре отколкото на него самия. При тази мисъл Грей почти изръмжа.

— Сега какво има? — подразни го тя, забелязала гнева му. Беше застанала с ръце на хълбоците, отпуснала тежестта си на здравия крак и повдигнала брадичка в очакване да й каже нещо.

— Нищо.

Погледът му се плъзна към открехнатите поли на халата, докато съзнателно се бореше с желанието да смъкне дрехата от раменете й, ако твърде много приближи до него.

— Нямам нужда от помощ. Ще се справя сам — стиснал устни, той прекоси банята и застана до умивалника. Пусна чешмата и подложи ръка под струята, за да провери дали водата е гореща.

— Какво дете си! Все едно никога досега не си се порязвал.

С помощта на бастуна Алекса го последва. Той измърмори нещо. Свирепо присви очи, когато тя взе ръката му и я обърна с дланта нагоре.

— Ясно защо си толкова кисел.

— Алекса…

Тя долови предупредителната нотка в гласа му, но не му обърна внимание.

— Кога ти е поставена последната инжекция против тетанус?

— Преди шест месеца.

Тя кимна, доволна че чува истината. Хвана лакътя му и го побутна по-близо до умивалника.

— Ще те заболи, но ще го преживееш.

Не му убягна предизвикателството в гласа й.

— Давай, миличка, по-живо, че ранчото ме чака.

Алекса се съсредоточи върху раната му и опита да забрави мъжа, комуто принадлежеше тази ръка. Помогна му да съблече скъсаната риза и внимателно проми раната. Той трепна и стисна очи от болка. Сърцето й се сви и тя продължи внимателно и сръчно.

— Наистина трябва да те прегледа доктор Грифин. Може да има нужда от шевове.

— Било е и по-лошо. Няма нужда да викам доктора.

Погледът й падна върху голите мускулести гърди. Тя бързо извърна очи и посегна към бастуна. Блъсна го с лакът и той падна на пода.

Грей я подпря, докато го вдигне. Задържа я с не толкова нежен натиск на бедрата си.

Тя впи очи в него и гореща вълна обля тялото й, като усети възбудата му. Не знаеше как да постъпи, не знаеше какво да каже. Искаше да я докосва, но се отчайваше при мисълта да се превърне в нещо обикновено и незначително в неговия живот. Прониза я страхът, че може да бъде завладяна от мъж, властен като баща й.

— Как изведнъж стана толкова мила? Не съм го заслужил.

— Не си — спокойно се съгласи тя, въпреки опънатите си нерви.

— Тогава защо?

Тя изрече първия отговор, който й хрумна:

— Искам да те засрамя, за да се държиш и ти мило с мен.

— Може и да успееш — шеговито отвърна той.

— Нима?

Миг по-късно той промълви:

— Искам да усетя ръцете ти по тялото си.

Тя потрепери под въздействието на прошепнатите думи.

— Не трябва.

— И двамата си го повтаряме от две седмици насам. Не издържам в този ад.

Тя потърси в изражението му нещо повече от страст, нещо по-различно от физическата нужда. Ала тъй като не откри по-дълбоко чувство, сведе очи и сърцето й се сви от болка.

— Алекса, прегърни ме.

Тя долови прошепнатата молба и изостави всяка разумна мисъл. С очи, вперени в гърдите му, вдигна ръце и колебливо докосна стегнатия му корем. Мускулите му, като покрита с кадифе стомана, заиграха под пръстите й. Тя бавно обви силното му тяло, плъзна ръце и сключи пръсти зад гърба му. Почувства допира на пламналата му кожа.

Мъжът я прегърна. Притисна се към нея и тя усети силата му. Тялото й тръпнеше.

— Грей…

Гласът й заглъхна, тя отпусна чело на рамото му и въздъхна.

— Помогни ми да седна на пейката.

Разтревожена, тя вдигна глава. Беше опасно пребледнял. Пот покриваше челото и горната му устна. Алекса му помогна да седне.

— Веднага ще извикам лекаря.

Грей я сграбчи за ръката.

— Недей. Добре съм, само съм жаден. Има сок в барчето в другата стая.

Тя се придвижи толкова бързо, колкото позволяваше кракът й. Лесно намери дъбовото барче в нишата в другия край на спалнята. Върна се при Грей след по-малко от две минути.

Главата му бе подпряна на стената, очите му бяха затворени. Мъжът дишаше на пресекулки и широките му гърди бързо се надигаха и спускаха. Лицето му бавно възвърна цвета си.

Той отвори очи.

— Глупаво, нали? Не понасям вида на собствената си кръв. Мога да помогна на други хора и на конете, а своята кръв не понасям.

Тя реши да не отвръща, въпреки че не намираше държанието му глупаво, а чисто човешко. Усети странно задоволство при признанието за собствената му уязвимост.

Алекса му подаде сока и остана подпряна на бастуна си, докато се увери, че е пресушил чашата.

— Ако не се чувстваш по-добре, все още мога да извикам лекаря.

— Няма нужда. По-добре съм. Седни до мен.

Тя с радост се подчини. Грей отново облегна гръб на стената и затвори очи. Мълчаливо се наслаждаваше на грижите на Алекса. Въпреки капризите и избухванията, тя притежаваше силно развит майчински инстинкт.

Характерът й все още го изненадваше. Не очакваше от нея да е толкова предпазлива. Това го накара да потърси причината. Хвана ръката й и вплете пръсти в нейните. Вълна от удоволствие заля тялото му, когато младата жена не се отдръпна.

— Говори ми. Разкажи ми защо напусна Санта Барбара и защо не искаш никой да узнае къде си.

През двете седмици от пристигането й в ранчото тя мълчаливо му благодареше, че не я разпитва. Но истината вече не я плашеше и тя нямаше нищо против да я сподели с него.

— Няколко часа преди сватбата — тихо заговори тя — открих, че баща ми всъщност не е истинския ми баща. Оженил се за майка ми, защото повярвал, че е бременна от него, но тя признала истината, преди да се родя. Ако вярвам на дневника й, двамата били приятели, но всеки от тях се оплел в мрежата на собствения си ад.

— Наистина е било шок, но не обяснява причината да избягаш от сватбата.

— В известен смисъл я обяснява. Мама почина, когато бях на дванайсет. Нямам братя и сестри, но никога не съм била в добри отношения с баща си. Всъщност прекарвах времето си в опити да го накарам да ме забележи и да спечеля одобрението му. Мислех, че ако правя това, което той очаква от мен, ще заслужа любовта му.

— Вече не се учудвам, че разбираш толкова добре чувствата на Майкъл.

— Ти обичаш Майкъл — тъжно се засмя Алекса. — Макар да не съм сигурна дали баща ми не ме е обичал, мисля, че никога не ми е простил, задето не съм негова дъщеря. Наистина не знам как се е чувствал — призна тя, — но имам представа какво е да си на дванайсет години без майка и без близък човек, на когото да можеш да се довериш. Той не говореше за нея, дори не позволяваше да се споменава името й.

— Изглежда суров човек.

— Може и да е такъв — рече тя, все още притеснена от неприятния начин, по който описваше баща си. — С две думи, след като прочетох дневника на мама няколко часа преди церемонията, пристигнах в църквата и разбрах, че съм на път да постъпя точно като нея.

Очевидно изненадан, Грей попита:

— Да се омъжиш, защото си бременна?

— Не — рязко отговори тя. — Щях да се омъжа за човек, когото не обичам. Един от мотивите ми да се омъжа за Том беше, че баща ми го одобряваше за мой съпруг — тя не спомена, че е копняла за дом и семейство с надеждата да заменят любовта, която сега знаеше, че й е нужна, за да се чувства цялостна. — Подготвяха Том за следващия президент на „Ривърз Интернешънъл“. Както и да е, той ми помогна да избягам, преди някой да е разбрал. Не бях готова да се изправя срещу баща ми и четиристотинте гости. Знам, че постъпих неразумно. Трябваше да поема отговорността.

— Не бъди толкова строга към себе си. Преживяла си шок.

— Това не е извинение.

— Какви са плановете ти?

— Да оздравея, да се върна вкъщи, да кажа истината на баща ми и да разбера могат ли отношенията ни да бъдат по-различни, да върна двеста подаръка за сватбата и да продължа живота си самостоятелно.

Тя разказа всичко спокойно, но той знаеше, че не е лесно да бъде поправен един живот.

— Сигурна ли си, че не искаш нещата да останат непроменени? Би било по-лесно.

— Съвсем сигурна съм.

Решителността, проблеснала в очите й, го накара да се усмихне. Алекса не забеляза одобрението му.

— Бих могла да работя като учителка. И това ще правя, независимо дали някой ми разрешава, или не.

— Вярвам ти.

Тя се изчерви.

— Извинявай, но всичко е съвсем ново за мен. Не съм обмислила подробностите.

— Справяш се — сухо отбеляза той. — Може би.

Тя не спираше да мисли за телефонния разговор, който трябваше да проведе.

— Някой знае ли къде си?

— Не, но скоро ще узнаят.

— Ще се обадиш ли вкъщи?

— Прекалено дълго отлагах.

— Може би. Нервна си, нали?

— Много.

— Няма от какво да се страхуваш, особено с твоя характер.

Страхувам се да не бъда наранена, едва не изрече тя. Но вместо това промълви:

— Характерът е нещо, което току-що открих у себе си.

— Искаш да кажеш, че събудих свадливата жена в теб?

— Не — въздъхна тя. — Но мисля, че престоят тук ми помогна да разбера човека, който се крие вътре в мен; същият, който прекара двайсет и четири години в усилия да угоди на всички за своя сметка. Патетично звучи, нали?

— Не. Просто много тъжно и самотно.

Алекса потъна в мълчание. Доволна, че е с Грей, тя подпря глава на стената точно като него. Неочаквано попита:

— За какво мислиш?

Той се изненада, но все пак отговори:

— За съпругата ми Джени.

Алекса подскочи.

— Женен ли си?

— Бях. Тя почина преди четири години.

— Съжалявам.

— Аз също — отвърна той. — Страдаше от неизлечим мозъчен тумор. Имам чувството, че един ден бяхме щастливи, а на другия тя почина. Започна с главоболия. След няколко седмици тя реши да отиде при доктор Грифин. Той я изпрати при различни специалисти в Сакраменто и Сан Франциско. Не продължи и месец. Дълго време търсех виновника за смъртта й. Не можех да приема мисълта, че никой няма вина за случилото се.

— Това е част от скръбта. Същото беше и с мен. Бях сърдита на мама, че е умряла. Мислех, че нарочно ме е изоставила. После се ядосвах на целия свят. Трябваха ми няколко години, докато дойда на себе си.

— Обичах Джени повече от живота си, но това не я запази жива.

Грей стана, ядосан на себе си, че си е позволил на глас да се върне в миналото, където болката бе твърде силна, за да я сподели, с когото и да е, дори с Алекса. А вече държеше твърде много на нея, за да рискува чувствата й.

Да споделяш, значи да държиш на някого. А оттук до любовта има само една крачка. Ако си позволеше да се влюби в Алекса, означаваше все някога да я загуби. Познаваше този горчив факт от живота по-добре от самия себе си.

— А през миналото лято са загинали сестра ти и мъжът й. Трябва да е било ужасно за теб.

Със следващите си думи Грей опита да запази и себе си, и нея.

— Не искам и нямам нужда от твоето съжаление — грубо каза той.

Проклет да си, ако оставиш някого да се влюби в теб, мълчаливо довърши тя вместо него.

Въпреки обърканите си мисли, въпреки сълзите на отчаяние, въпреки желанието да опита, Алекса знаеше, че никога няма да може да се състезава със съвършения спомен за мъртвата жена.

 

 

Грей излезе от конюшнята, където беше и кабинетът му, и потъна в блясъка на слънчевите лъчи в късното утро. Вдигна ръце и се разкърши. Беше се схванал от часовете работа по документацията, която изискваше тази най-преуспяваща ферма за коне в страната.

Грей мислеше за собствениците на коне, които се възползваха от услугите на ранчото му. Кобили за разплод, отглеждане на коне, обучаване на млади жребци, грижи за конете извън сезона на състезанията. Ранчото отговаряше на високите стандарти и качество, което клиентите му изискваха и неизменно получаваха.

Всичко беше започнало преди десет години с една мечта, с една изгоряла фермерска къща и петнайсет хиляди акра запустяла земя. Той бе отдал живота си, всичките си пари, таланта и инстинкта си за конете и бе довел ранчото до сегашното му състояние. Сега той бе сила, с която привилегированият свят на притежателите на първокласни коне трябваше да се съобразява.

Въпреки че бе много доволен от постиженията си в професията, гризеше го чувство на неудовлетвореност. Смъртта на Джени почти го съсипа.

Успя да преодолее гнева и болката си, но процесът бе мъчителен. Вярваше, че най-добре ще е да бъде сам, но срещата с Алекса го накара да иска повече. Копнееше да разкрие душата си пред нея, но се страхуваше от близостта, страхуваше се Алекса да не му стане твърде нужна.

Тя беше различна от Джени, но това беше добре. Алекса бе завладяла сърцето му със силния си характер, състраданието и големите сиво-сини очи, без никаква прилика с жената, останала в спомените му.

Да, той признаваше, че я желае, а последствията нямаха значение. И все пак се колебаеше. Щастието заслужаваше ли риска? Щеше ли да има сили да преживее нова загуба, ако миналото се повтори?

Грей тежко въздъхна и вдигна очи при звука на стъпки по асфалтираната пътека към конюшнята. Дъхът му секна, когато съзря Алекса. Тялото му се стегна и дробовете му едва задържаха поетия въздух.

Облечена в къси кафяви панталони, подходяща блуза без ръкав и кожени сандали, тя спря на пътечката, която водеше към пистата на ранчото. Подпираше се на бастуна и наблюдаваше дейността зад оградите. Дългата й руса коса, прибрана със златни гребени, откриваше лицето и се спускаше по раменете и гърба й.

Той отстъпи в сянката на вратата. Не искаше Алекса да го забележи. Вниманието й бе насочено към Щастлива стрела, състезателния му жребец. Съвършено животно, победител в повече от две дузини състезания в забележителната си кариера, конят сега беше в конюшнята заедно с още два жребеца, притежание на Грей.

Мъжът я наблюдаваше как бавно се придвижва по приличната на черна панделка пътека, която опасваше сградите. Не можеше да отрече, че последните четири дни умишлено я бе избягвал. Поведението му граничеше с абсурда. Знаеше го, но се оправдаваше, че го прави за доброто и на двамата. Или се сражаваха с думи, или се бореха с изгарящото ги желание. И в двата случая ситуацията непрекъснато се променяше.

Той понякога прогонваше образа й, за да може да заспи, хранеше се след часовете за ядене, ако имаше апетит. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да издържи. Племенникът му се нуждаеше от нея, така че неговите чувства трябваше да останат на заден план. Веднъж тя да замине и той отново ще се върне към нормалното си съществуване.

Грей изруга и стресна момчето, което почистваше конюшнята. Нормално съществуване! Животът му никога нямаше да бъде нормален отново. Знаеше, че е глупаво дори да мисли, че би могъл да се върне към живота, който бе водил преди пристигането на Алекса.

Отношенията му с Майкъл се подобряваха, но момчето щеше да страда, ако тя си отидеше твърде скоро. Майкъл явно я обичаше и за срам на вуйчо си изразяваше чувствата си открито.

Любов. Тази дума заплашваше чувствата му.

Любов. Не искаше да има нищо общо с това чувство, но копнееше за нежността на Алекса, за страстта, за всичко, което би му отдала с желание.

Грей пропъди тези мисли и вниманието му отново се насочи към гостенката. През времето, прекарано в ранчото, тя бе разцъфтяла. Кръговете под очите й бяха изчезнали, както и измъченият вид на лицето й. Грозните белези на коляното бяха започнали да се скриват, оставяйки златисти ръбчета, които Грей копнееше да погали.

Стисна юмруци и болка прониза тялото му, когато я видя да приближава към него. Краката й бяха като на танцьорка. Досега не бе съзнавал женствеността й. А и тя самата не бе подчертавала извивките и формите, с които природата щедро я бе дарила.

Грей я пожелаваше всеки път, когато бе близо до нея. Притеснен от Алекса и ядосан на себе си, Грей излезе от сянката, устните му бяха здраво стиснати, а в очите му блестеше предизвикателство.

— Шефе? Имаме малък проблем.

Грей се намръщи. Уил никога нямаше проблеми. Върна се и спря при вратата на коридора, който отделяше кабинета му от конюшните. Чу неравните стъпки на Алекса зад себе си, но не се обърна. Виновните лица на Майкъл и на двете момчета на Уилкокс привлякоха вниманието му.

По стойката му Алекса позна, че Грей е ядосан. Докато внимателно слизаше по стълбите, тя се помоли наум обектът на недоволството му да не се окаже Майкъл. Двамата бяха успели да сключат примирие. Тя не искаше да бъде нарушено.

— Майкъл, веднага излез от стаята заедно с приятелчетата си.

— Да, сър.

Тримата излязоха. Изглеждаха виновни и готови да понесат наказанието си. Алекса не продума. Един поглед из помещението й каза повече, отколкото й се искаше да разбере. Втори поглед към лицето на Уил, на което обикновено грееше усмивка, й разкри, че положението е ужасяващо.

Тя стисна палци и се помоли Грей да не избухне и да не унижи Майкъл пред приятелите му. Нито едно дете не заслужава това, независимо какво е извършило. Лошото настроение на Грей през изминалите дни не й оставяше много надежда, че той ще успее да се овладее. Тя тихо въздъхна, но не помръдна от мястото си.

Грей чу леката й въздишка. Инстинктът го принуждаваше да се обърне към нея и да разбере защо беше така тъжна тази въздишка. Вместо това, той насочи вниманието си към трите момчета пред себе си.

— И тримата знаете какво сте направили, нали?

— Да, сър — отговориха в един глас те.

— Защо?

— Искахме да си построим крепост — призна Майкъл.

— И тримата знаете как се почиства това помещение, нали?

— Да, сър — почти изреваха те.

Алекса скри усмивката в дланта си, разбрала, че току-що са осъдени да свършат най-мръсната работа в ранчото.

— Добре. Очаквам и тримата да бъдете тук всяка сутрин в седем. Не закъснявайте.

— А в неделя, сър? — притеснено попита малкият Уилкокс. Изражението му подсказваше, че Господ е много по-страшен от Грейсън Ленъкс. Алекса не бе толкова сигурна.

— Да сте тук веднага след службата в църквата. Ако ви няма, ще се обадя на майка ви да питам къде сте. Ясно ли е? — сурово ги изгледа той.

— Да, сър.

— Играта свърши за днес, момчета. Кажете си довиждане. Помоли Мина да закара приятелите ти, Майкъл.

Майкъл кимна и тримата изчезнаха от конюшнята с рекордна бързина.

Грей погледна Алекса. Широката й усмивка го изненада, а после усети тръпки на удоволствие. Най-после бе извършил нещо правилно, ако се съдеше по изражението й.

— Наистина успя да привлече вниманието ти, нали? — Грей се намръщи, изненадан от въпроса й. — Точно такава е била целта му.

— Не мисля. Не го е направил умишлено. Само са се забавлявали.

— Възможно е, но съществува вероятност и да не е така. Не ми е приятно да го кажа, но идеята сигурно е била на Майкъл. Той търси твоето внимание. Независимо в какъв смисъл. И преди съм била свидетел на това.

— И на какво толкова се смееше?

— На теб.

— Смешен ли съм? — разгорещено попита той.

— Гордея се с теб. Можеше да се нахвърлиш върху него и никой нямаше да те обвини.

Той стисна юмруци.

— Май нямаш много високо мнение за мен.

— Не е вярно! Мисля, че се грижиш за това твърде уязвимо момче, въпреки че и то много се старае да се приспособи след смъртта на майка си и баща си. Тежко е и за двама ви. Но това, което направи днес, беше чудесно — тя докосна ръката му.

— На косъм бях — призна той. — Съвсем на косъм.

— Знам — промълви тя. — Затова се гордея с теб. Сега трябва да се върна в къщата. Очаквам обаждане от Санта Барбара.

— Баща ти?

Алекса кимна и понечи да се отправи към вратата. Грей докосна рамото й и я спря.

— Още ли си притеснена?

— Малко, но не както преди. Опитах да му се обадя тази седмица, но той бил по работа в Европа.

— Ще те изпратя до къщата.

— Благодаря.

Той забави крачка, за да върви с нея.

— Как е коляното ти?

Тя го погледна, учудена дали не бърза да я изхвърли от живота си веднъж завинаги. Питаше се какво ли би казал, ако разбере, че тя се ужасява от мисълта, че може никога повече да не го види. И какво би направил, ако открие чувствата й към него.

— Подобрява се с всеки изминал ден — постара се да прозвучи ведро тя.

Двамата влязоха в кухнята и след няколко минути телефонът иззвъня. Грей вдигна слушалката.

— За теб е, секретарката на баща ти. Говори от библиотеката. Там никой няма да те притеснява.

Тя кимна и тръгна по коридора, а кокалчетата на пръстите й побеляха, като стисна тъмната махагонова дръжка на бастуна.

Грей я намери в библиотеката след десетина минути, все още притиснала слушалката между рамото и ухото си. Не го погледна, когато той спря при вратата.

— Не исках да те злепоставя, но ти си прав, татко. Отговорна съм за всичките си постъпки, в миналото и сега, лоши и добри. Моля те, благодари на икономката си, че е опаковала сватбените подаръци. Като се върна, ще изпратя бележки на всички — тя замълча за миг и отново продължи: — Съгласна съм. Трябва да поговорим, но не по телефона. Трябва да се срещнем и да бъдем честни един с друг. Но дотогава ще трябва да приемеш, че знам кое е най-добре за мен.

Тя каза довиждане, внимателно остави слушалката и се отпусна в стола. Притисна пръсти към челото си и го разтри, но още не бе забелязала Грей. Той седна срещу нея, а по лицето му се четеше съчувствие.

— Неприятно ли беше?

— Не толкова лошо, колкото очаквах. Изглеждаше сломен. И наистина ме изслуша. Това ме изненада. Обикновено не е толкова… сговорчив.

— Може би заминаването ти го е шокирало. В края на краищата, ти си единственото му дете. Може би те обича повече, отколкото предполагаш.

— Не искам да се надявам напразно, но би било прекрасно, ако наистина е така.

Грей долови несигурността в гласа й. Всеки път, когато се споменеше за заминаването й от ранчото, нещо стягаше сърцето му.

— Какво ще кажеш да обядваме и после да се разходим из ранчото?

— Не мога да рискувам да яздя още.

— Ти можеш да яздиш? — изненада се той.

— Малко. Вземах уроци, когато бях дете.

— Щом разпознаваш предницата от задницата, значи се справяш по-добре от повечето хора. И все пак можем да се разходим, ако искаш. С джипа.

— С удоволствие — засмя се тя. — Гледката от терасата е чудесна, но предпочитам да й се наслаждавам по-отблизо.

Грей мълчаливо се поздрави, че е успял да отклони мислите й от телефонния разговор и да върне блясъка в очите й.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад. Пристрастих се към ястията на Мина.

Мъжът се усмихна и двамата излязоха от библиотеката. Грей беше доволен, че Мина и Майкъл не са в къщата, макар и за малко.

— Реших, че може би си права — рече той, докато се хранеха в кухнята.

Алекса посегна към чая с лед.

— За какво?

— За това, което каза за Майкъл. Той все още ме изпитва, съзнателно или подсъзнателно, а може и да е отегчен. Ще го накарам да работи. Баща ми направи същото с мен, когато бях на неговата възраст. Ще се почувства по-сигурен.

— Той обича конете, Грей. Няма да ти откаже.

— Родителите му бяха фермери, но ти сигурно вече знаеш. Може би конюшните ще ни помогнат да намерим общ език.

— Само трябва да опиташ — отвърна тя. Не съзнаваше, че очите й преливат от чувства, които пронизваха душата му.

Той беше достатъчно опитен, за да разпознае обожанието в очите на една жена, но много време трябваше да мине, докато любовта, обожанието и уважението се слеят в едно пленително цяло. Без да съзнава това, той мигновено влезе в ролята на силния фермер — инстинктивния му щит срещу всякакви чувства.

— След десет минути се връщам. Приготви се.

Вратата на кухнята хлопна. Неуспяла да преглътне, Алекса вдигна невярващо глава. Почти се задави със сандвича си, докато се опитваше да сподави смеха си.

Тя също имаше достатъчно опит, опит с него, за да разбере, че той бяга от нещо. Дали беше успяла да наруши добре подреденото му съществувание?

Алекса бързо помръкна. Да се играят игрички с мъж като Грейсън Ленъкс беше опасно. Правилата бяха негови и той винаги ги променяше, както му бе удобно. Нямаше значение какво бе направила тя, нямаше значение колко бе хитра, все още не можеше да спечели.