Лора Тейлър
Диво цвете (5)

Пета глава

Първата седмица в ранчото на Ленъкс беше към края си, а безпокойството на Алекса растеше, въпреки стремежа й да спазва съветите на доктор Грифин. Книгите, натрупани на пода до леглото, бяха нямо доказателство за начина, по който прекарваше повечето време.

Алекса тежко въздъхна и отпусна в скута си книгата, която четеше. Нищо вече не успяваше да задържи вниманието й. Мислите й все повече я теглеха към Грей. Той продължаваше да я смущава с думите и действията си, но трябваше да признае вълнението, което събуждаше в нея с присъствието си.

Тя потръпваше при спомена за докосването му, когато я вдигаше всяка вечер, за да я занесе долу за вечеря. Смехът, който проблясваше в очите му, й подсказваше, че той усеща вълнението й. Това я смущаваше още повече.

А щом го хванеше да я гледа втренчено, с неприкрит копнеж, й се искаше да се хвърли в прегръдките му. Чувстваше гордост от факта, че успява да се сдържа.

Алекса съзнаваше, че истинската причина за уязвимостта на Грей се крие в обтегнатите отношения с неговия племенник. Ако и двамата успеят да преодолеят пропастта помежду си, животът им би бил прекрасен. Ще сгреши, ако опита да реши проблема вместо Грей. А да го допусне извън границите на обикновеното приятелство, би било катастрофа за нея самата.

Алекса с тревога осъзнаваше, че твърде много се интересува от Грейсън Ленъкс. Мълчаливо си обеща да бъде резервирана и да поддържа обикновени приятелски отношения с него. Не искаше да бъде въвлечена в любовна авантюра, независимо, че копнееше да вкуси тази страст.

Животът й досега я бе убедил, че всеки всъщност е самотен. Тя не очакваше нещата да се променят. И въпреки че копнееше за любов и разбиране от мъж, който би я приел и като любовница, и като най-добър приятел, тя криеше в сърцето си страха, че това е само илюзия, създадена от мечтатели, поети и самотници.

Обзета от тези тъжни мисли, тя вдигна очи и видя Грей на вратата. Опита да се усмихне, но не успя. Конвулсивно преглътна, задавена от сълзи.

— Защо си тъжна?

— От отегчение предполагам.

Той побутна завивките и седна на леглото. Не му убягна нейното смущение, когато младата жена отметна коси и отпусна треперещи ръце в скута си.

Свита в края на леглото, Алекса не го погледна. Очакваше да я вдигне и да я занесе долу за вечеря. Беше се превърнало в ритуал, а й харесваше да бъде в прегръдките му. И поне веднъж на ден да напуска гостната. Подскочи, когато той неочаквано седна до нея.

— Добре ли си?

— Разбира се.

— Искаш ли да поговорим?

— Няма за какво да говорим.

Той се намръщи. Меланхоличното й настроение и кратките отговори му подсказаха, че не е добре.

Нещо в позата и изражението й му напомняше за Джени. Изненадата го накара да замълчи. За пръв път, откакто се запозна с Алекса, се сещаше за съпругата си.

Споменът за Джени го накара да се усмихне. Отново изненада. Бяха минали четири години, а досега не се бе случвало да се усмихва при спомена за нея. С Джени бе преживял променливите чувства и настроения на жените. Някои още успяваха да го учудят и дори да го подразнят, но сега бе благодарен на уроците от миналото.

Алекса пое развълнувано дъх и долови уханието на мъжа. Почти простена. Опита да прикрие реакцията си:

— Мина не обича храната й да изстива.

Грей се престори, че не чува, а и знаеше, че вечерята още не е сервирана.

— Да видим как бихме могли да подобрим настроението ти.

— Няма нужда да подобряваш настроението ми. Бих предпочела да се нахраня, а не да говоря — знаеше, че се държи като разглезено дете, но не можа да се овладее.

Той разсеяно погали ръката й, докато изчакваше да го погледне.

— Говори, миличка. Кажи ми какво има.

— Не бъди така мил — прошепна тя, — ще ме разплачеш.

— Някой ми беше казвал, че от време на време жените изпадат в меланхолия. Сега такъв момент ли е за теб?

Тя кимна и вдигна поглед. Дъхът й секна от нежността, която прочете в очите му.

— Съжалявам. Седмицата беше дълга. Не съм свикнала да стоя затворена толкова време.

Той знаеше, че това не е истината, но не настоя за повече обяснения. Щом Алекса отпусна глава на рамото му и обви ръце около врата му, той се запита какво бе превърнало фучащата котка в треперещо котенце.

 

 

Майкъл вече се мотаеше из трапезарията в очакване на вечерята. Ухили се, щом видя Алекса, и бързо приближи до стола, на който я настани Грей. Беше стиснал в едната си ръка китка поувехнали цветя, а в другата — пълна с вода вазичка.

Алекса прие подаръците и опита да се усмихне, въпреки че в гърлото й бе заседнала буца, и подреди увехналото букетче.

— Красиви са, Майкъл. Благодаря ти.

Тя протегна ръце към детето и го прегърна. Изобщо не погледна Грей.

Той стисна салфетката в юмрук. Любовта, която тя инстинктивно раздаваше на другите, отказваше само на него. Едва сдържа ругатнята, която напираше на устните му. Спонтанните прегръдки, окуражаващите усмивки, смехът, приятелското потупване по рамото — беше наблюдавал всичко това и искаше да го споделя.

Твърде малко го успокояваше фактът, че и племенникът му инстинктивно я олицетворява с дивите цветя, обсипали голяма част от земите, които притежаваше. Каза си, че е глупак, ако ревнува от хората в собствения си дом. Но това не намали болката му и не притъпи ревността.

Мина се появи тъкмо навреме в трапезарията, весела както винаги, и докато сервираше вечерята, забърбори за горещините, за кокошките, които не й снесли достатъчно яйца.

Алекса се успокои, когато Майкъл и Грей се заеха с храната. Вкусно бе и тя хапна с апетит, още повече, че вече не беше център на внимание.

Майкъл ги затрупа с истории за двамата си нови приятели. За удоволствие на Алекса, Грей насърчаваше разказа му. Наистина опитваше да се помири с момчето.

Тя забеляза разликата между тях двамата. Не бе подготвена за въпросите на момчето за „Ривърз Хаус“, въпреки че вече бяха говорили за сиропиталището и за нейната майка.

— Децата в сиропиталището като истинско семейство ли се хранят, Лекса?

Алекса кимна. Очите й проблеснаха при спомена за битката, която бе водила, за да може сиропиталището да заприлича на дом. Бе поела контрол над фонда. Бързо бе открила, че много от нововъведенията на нейната майка — основателката на „Ривърз Хаус“ — бяха пренебрегнати.

Алекса ги възстанови, добави и няколко свои и уволни директора. Емоционалната сигурност, която й липсваше след смъртта на майка й, бе това, което твърдо бе решила да даде на изоставените деца.

— Как изглежда „Ривърз Хаус“?

— Опитваме се да го направим щастливо и спокойно място, Майкъл. Това е голяма стара къща, недалеч от Санта Барбара. Майка ми е живяла там като малко момиченце, а после го променила така, че да е удобно за децата. Всяка спалня е различна.

— Как?

— Например има планинска спалня. Цяла една стена в нея е нарисувана със скиори. Има друга, която прилича на Хаваите — със сърфисти и плувци, палми и много пясък. Както и куклена спалня.

— А космическа?

— И такава си имаме. Но е важно да разбереш, че необикновените спални не могат да заменят изгубените семейства на тези деца, просто им помагат да се чувстват по-добре. Да усещат, че живеят в истински дом, докато някой не ги осинови.

Момчето замислено погледна вуйчо си и помоли:

— Мога ли да стана от масата?

— Отказваш се от десерта? — попита Грей, разтревожен от изражението на детето след последните думи на Алекса.

— Може ли в кухнята при Уил и Мина?

— Ако нямат нищо против.

Момчето се усмихна на Алекса и изхвърча към кухнята, откъдето се чу смеха на Мина и плътният глас на Уил, преди да се хлопне вратата.

Грей замислено остави приборите си, посегна към чашата с вино и се отпусна назад в стола.

— Изпитва ме.

— Така изглежда.

— Не съм изненадан.

— Ако добре разбирам, Майкъл просто опитва да открие какво място заема в живота ти. После ще реши дали иска да приеме мястото, което ти си му определил. Той ще ти покаже кога и какво е решил.

Грей остави празната чаша на масата и бутна назад стола си.

— Какво ще кажеш да поседнем малко на верандата, преди да се качиш в стаята си?

— Няма ли да работиш тази вечер?

— Събота е. Дори аз заслужавам почивка от време на време.

— Извинявай, не съобразих, че е събота.

— Извинена си, миличка.

— Защо продължаваш да ме наричаш така?

— Отива ти.

— Толкова банална ли изглеждам?

— Не съм казал такова нещо.

— Човек се обърква, когато говори с теб. Не разбирам и половината от това, което ми казваш.

— Тъй ли?

— Не — прошепна тя, а мъжът се наведе към нея и я вдигна от стола. — Не, изобщо не те разбирам — упорито настоя тя, а сърцето й подскочи, когато той я притисна към гърдите си.

И на устните му се появи онази усмивка, която опъваше нервите й. Тя пое дълбоко дъх и извърна очи.

— Мисля, че разбираш, Алекса. Но още не си готова да го признаеш пред мен и пред себе си.

— Пак говориш със заобикалки.

— Така ли? — високо се изсмя той.

Изнесе я на верандата. След миг младата жена се озова в люлката. Грей седна съвсем близо до нея и се загледа в залязващото слънце.

— Интересен живот е твоят.

Тя се запита дали отново е обект на шегите му.

— Доста интересен наистина.

— Защо си толкова самотна тогава? — думите му се врязаха в нея като нож.

— Кой е казал, че съм самотна?

— Не си ли?

— Не съм, разбира се — прекалено разпалено отрече тя. — Имам работа, която ми носи удовлетворение, заобиколена съм от хора, които обичам.

— Но не се чувстваш по-добре, нали?

— Би ли ме предупредил следващия път, когато решиш да смениш темата?

— Прехвърлям се от тема на тема, за да открия коя ще ти хареса.

— Грей!

— Алекса! — имитира я закачливо той.

— Защо винаги се шегуваш с мен? Толкова ли съм ти неприятна? Освен че ти счупих оградата, има ли нещо друго, с което съм те засегнала?

Грей се извърна, без предупреждение я завъртя и притисна в прегръдката си. Целувката му я остави без дъх.

Не изглеждаше способен на нежност, но не я нарани. Тя почувства замайващата сила на дълго потискания копнеж. Наистина ли се познаваха само от седмица?

— Как… мога… да не те… харесвам?

Всяка дума бе последвана от изгаряща целувка.

Алекса се стегна. Точно това бе искала, само за това бе мечтала часове наред през последните седем дни. Но сега действителността надхвърляше фантазиите й.

Тя се притисна в прегръдките му, искаше й се да се скрие там до края на живота си. Ноктите й се впиха в раменете му.

Чу го как простена и раздели с език устните й. Внезапно Грей я обгърна като пламък. Изгори плътта и сърцето й, накара я да се почувства като в треска.

Пусна я така рязко, както беше я сграбчил. Тя недоумяващо вдигна поглед. Сърцето й не искаше да се успокои, дъхът й излизаше на пресекулки.

Той отметна глава, вдигна ръце и долепи длани към очите си. Тя усети напрежението, сковало тялото му. Протегна ръка към него и замръзна, чула някъде да се захлопва вратата на кола.

Алекса глухо изстена, най-после разбрала какво го е накарало да се отдръпне. Дори в мрака не бяха защитени от света около тях. Тя се облегна назад, отпусна треперещите си ръце и се опита да поеме дълбоко въздух.

— Алекса…

— Моля те, не казвай нищо.

Смутена от неспособността си да се овладее, тя закопня за самотата на гостната.

Грей се наведе към нея, на лицето му бе изписано безпокойство. Хвана ръцете й и усети как треперят. Пръстите му обгърнаха китките й. Обзе го тревога, но и мъжко задоволство, когато усети пулса й и разбра, че и тя е развълнувана.

— Остани тук. Веднага се връщам.

Алекса се втренчи в потъналото му в сянка лице. Къде си мислеше, че би могла да отиде? Дори животът й да зависеше от това, не би могла да помръдне оттук. Но това безсилие нямаше нищо общо с болното й коляно.

— Чу ли?

Тя кимна. Видя го как стана и шумно пое дъх, обърна се и сложи ръка на рамото й.

— Няма да се бавя. Една-две минутки най-много.

Алекса проследи с поглед как той нехайно крачи по верандата, сякаш този свят не го интересува. Когато стигна стъпалата, силуетът му се открои на фона на светлината отдолу. Тя потръпна и обви ръце около тялото си, въпреки топлината на лятната нощ.

— Добър вечер, докторе. Какво те носи насам толкова късно?

— Исках да прегледам пациентката си. Щях да намина около обяд, ако Кити Джеймз не бе решила да роди близнаците си три седмици по-рано.

— Кити винаги е извън програмата. Подлудява мъжа си. Заповядай в кухнята. Сигурно имаш нужда от едно кафе и от пая на Мина. Ще кажа на Алекса, че си тук.

Докторът влезе в къщата, а Грей тръгна обратно. Не каза нищо, докато пренасяше Алекса. Не му се щеше да я остави и я загледа как нервно оправя възглавниците и подръпва завивките. Отказваше да го погледне. Отношението й му причиняваше болка.

— Цял живот съм без късмет — промърмори той, крачейки напред-назад до леглото й.

Тя вдигна глава и безмилостно отсъди, че и той е като всички мъже. Не бе получил това, което искаше, и сега се държеше като разярена мечка.

Грей спря да крачи и се наведе над нея.

— Кажи нещо, по дяволите!

— Няма нищо за казване. Всичко е ясно.

— Какво е ясно?

— Доктор Грифин ни направи услуга. Вече ти казах, че не желая любовна авантюра с теб.

— Колко зряло и разумно.

— Не разбираш ли, че се увлякохме?

— Не, не е вярно. Свързва ни не само сексуалното привличане, Алекса, така че не се опитвай да ми избягаш. Няма къде да отидеш.

— Не ме заплашвай, Грейсън Ленъкс. Нямаш право.

— Тогава не се самозаблуждавай. Не заблуждавай и мен. Усетих желанието ти, когато бе в прегръдките ми, вкусих страстта, която криеш у себе си. Тя е моя, Алекса, всяка частица от нея. Искам я, искам и теб и ще те имам.

— По-добре помисли, преди да ме притиснеш в ъгъла, Грей. Може и да съм по-млада от теб, но ще се измъкна. Не желая ти или някой друг да ми казва как да продължа живота си.

— Кой те е направил така дяволски предпазлива, Алекса?

Доктор Грифин влезе в стаята, преди тя да успее да отговори. Носеше старата си кожена чанта и бастун. По развеселеното му изражение Алекса разбра, че е чул разгорещения им спор. Грей бе твърде ядосан, за да се смути, а на Алекса й се искаше да потъне в земята от срам.

— Нещо като битка на половете, доколкото разбирам? — усмихна се докторът и се обърна към пациентката си: — Грей като че ли най-сетне си е намерил майстора. Искаш ли бастуна? Ще бъде добро оръжие, ако те нападне. Трябваше му някоя като теб да разведри живота му, така че не отлитай към Санта Барбара, докато не се наложи.

Алекса едва сдържа усмивката си, съзряла възмущението, изписано на лицето на Грей. Съпроводен от смеха на доктора, той излезе от стаята с ругатни, които биха смутили дори моряк.

Докато доктор Грифин преглеждаше коляното й, Алекса мълчаливо се упрекна, задето се бе поддала на фантазиите си. Знаеше, че бе повела опасна игра със силен мъж, който можеше да разбие сърцето й. Успя да осъзнае съветите на доктора въпреки тревогата си. Още два дни с патерици и после с бастуна, който той подпря на нощното шкафче до леглото й.

Мина се отби да й пожелае лека нощ. Никой не я обезпокои до следващата сутрин, когато Грей донесе подноса със закуската и неделния вестник.

Не продумаха за предишната нощ. И двамата се държаха съзнателно учтиво. Всеки опитваше да бъде по-любезен от другия, а икономката, Уил и дори Майкъл бяха на тръни до вечерта.

Грей, упорит до болка, справедливо очакваше Алекса да се извини първа за неразумното си държание. Алекса очакваше извинение от Грей. Той бе започнал, той трябва да довърши, мислеше си тя.

Алекса се чудеше защо не може да приеме случилото се като обикновена грешка и на двамата.

И така втората седмица в ранчото на Ленъкс бе към своя край, а Алекса все още нямаше отговор на терзанията си.