Лора Тейлър
Диво цвете (1)

Първа глава

„Съпругът ми ме мрази, а в месеците след нашата сватба започнах да се мразя и аз. Грях беше да го лъжа, но се страхувах… Страхувах се да погледна в очите и родителите си, и света, ако детето ми остане без баща.

Някога бяхме приятели, но това остана в миналото. Той никога няма да ми повярва отново. Каза ми го съвсем ясно. Плащам за грешката си. Хваната съм в капана на брак, изграден върху лъжи.

Често се питам защо нямах смелостта да се откажа от сватбата, преди да е станало твърде късно. Алекса вече започна да плаща заради глупостта ми, въпреки че е още дете. В очите на Джак тя е символ на моята измама и той се превърна в жесток и студен човек. Никога няма да ми позволи да забравя, че се омъжих за него, бременна с детето на друг.

Прости ми, Господи, защото аз самата не мога да си простя. Не трябваше да се омъжвам за него… Сгреших, макар тогава да вярвах, че постъпвам правилно.“

Застанала пред стенното огледало в стаичката, където се подготвяше за сватбеното си тържество, Алекса Ривърз се бореше с паниката, която изпълваше цялото й същество. Думите от дневника на майка й продължаваха да се блъскат в главата й като безжалостни вълни в незащитен бряг по време на буря.

„Не трябваше да се омъжвам за него. Не трябваше да се омъжвам за него.“ Тя притисна слепоочията си с треперещи пръсти, изведнъж осъзнала, че е на път да извърши най-голямата грешка в живота си, ако се омъжи за Том Хендерсън. Майка й бе направила същото от страх и привързаност и живя в разкаяние за стореното.

Преди няколко часа спокойна и хладнокръвна, сега Алекса трепереше от студ, въпреки топлината на юнското калифорнийско утро, и от самота, каквато никога не бе изпитвала — и всичко това заради дневника, който бе открила в кутията с майчините, дълго пазени, скъпоценности.

Заради старинното поверие, че в деня на сватбата младоженката трябва да носи нещо старо, нещо ново, нещо на заем и нещо синьо, Алекса бе отворила кутията — единствен спомен от майка й, починала, когато дъщеря й бе едва дванайсетгодишна — ала се бе натъкнала на майчиното отчаяние и болка и на поразяващата истина за собствения си произход.

Не можеше да се примири с тази сватба. Не можеше да се омъжи за човек, в когото не е влюбена, и да разруши живота и на двамата.

„Не трябваше да се омъжвам за него. Не трябваше да се омъжвам за него.“

Натрапчивият рефрен отекваше в съзнанието й, лишаваше я от разум и объркваше още повече чувствата й. Глуха за брътвежа на приятелките си, за смеха и възклицанията, които отекваха във варосаните кирпичени стени на църквата — забележителност в Санта Барбара, Алекса рязко се извърна от огледалото и излезе от стаята.

Забеляза Том в коридора и забърза към него, напрегната и пребледняла.

— О, Том, съжалявам, но не мога да се примиря с всичко това — избухна тя. — Не мога да се омъжа за теб. И двамата знаем, че това ще бъде грешка.

Изведнъж онемя и втренчено го загледа, обхваната от чужд за нея страх. Искаше да потъне в прегръдката му и да го помоли за прошка. Той й беше приятел, при това най-добрият, а сега му причиняваше болка.

— Успокой се, Алекса. Обзела те е паниката на последната минута. Всичко ще бъде наред.

Тонът му бе толкова типичен за него, че тя едва не се разсмя. Копнееше да го стори, но не посмя, защото бе на ръба на истерията.

Той сграбчи ръцете й и я дръпна в нишата встрани от коридора. Одобрителният му поглед пробяга по стройното й, обгърнато в дантели, тяло, преди да се спре на фино изваяните черти на бледото й лице. Едва сега мъжът забеляза страданието, проблеснало в големите й сиво-сини очи.

Тя тръсна глава, сякаш да проясни замъгленото си съзнание. На този тромав жест липсваше грацията, нормално присъща на всяко нейно движение.

— Томи, ти не ме слушаш. Не можем да направим това. Аз не мога. Мислех, че ще мога, дори го исках, но явно съм се лъгала — тя с мъка потисна вълнението, очите й пареха от напиращите сълзи. Той не заслужава това. И двамата не го заслужаваме. — Знаеш колко държа на теб, но не можем да се оженим, дори заради Джак.

Джак Ривърз, организаторът на сватбата на годината, гениалният предприемач, любимият син на Калифорния, строителят на империя, филантропът, върховният манипулатор на хора и събития, работодателят на Том Хендерсън и неин баща — не, не истинският, осъзна отново тя, все още замаяна от съдържанието на майчиния дневник.

— Тогава какво точно е желанието ти?

В душата й се смесиха тревогата и странното чувство на облекчение, когато разбра въпроса му. Сълзите, които се бореше да задържи, рукнаха от очите й. Том смръщено й подаде бяла ленена кърпичка и търпеливо я изчака да изтрие сълзите си.

— Кажи нещо, Алекса — настоя той. — Кажи ми какво се е случило.

— Не мога. Прости ми, но не мога да ти обясня — стиснала мократа кърпичка, тя дрезгаво прошепна: — Том, моля те, изслушай ме. Ние не се обичаме, а само приятелството ни не е достатъчно. Ще стигнем до омразата… — като родителите ми, добави наум. Тя не разбираше защо майка й и баща й се ненавиждаха и от това я болеше много повече, отколкото от студената война между тях, която трябваше да понася като дете. — Глупаво беше да оставя нещата да стигнат толкова далеч.

В коридора се дочуха гласове, които сякаш я обвиняваха за решението й. Влезе цветарката и привлече за кратко вниманието им, докато внасяше последното допълнение към огромните розови и бели рози, разпръснати в кристални вази навсякъде из църквата.

Звуците на органа изпълваха църквата. Алекса разбра, че гостите са започнали да пристигат. Знаеше също, че баща й лично ще поздрави всеки един, а те бяха четиристотин. Точно в негов стил. Никой не беше в състояние да промени Джак Ривърз, най-малко дъщеря му.

— Къде са нещата ти?

Алекса се втренчи в него, озадачена от въпроса, докато не осъзна, че той говори за багажа, който бе приготвила за медения им месец на Карибските острови.

— В колата ми. Защо?

— Имаш ли достатъчно пари?

Верен приятел и дългогодишен счетоводител, Том винаги подхождаше делово.

— Пътническите чекове са дори повече, отколкото са ми необходими. Подарък от Джак.

Пари. Несъмненото решение на всички въпроси, според баща й.

— Колко време ти е необходимо?

Алекса приемаше обикновените му въпроси с облекчение, защото временно потискаха тревогата, която заплашваше да я погълне.

— Не знам. Няколко седмици, а може и повече.

— Ако заминеш, трябва да се примириш с мисълта, че ставаш напълно самостоятелна. В противен случай Джак отново ще налага мнението си и заминаването ти ще бъде само демонстрация.

Младата жена си даваше сметка, че Том е прав. С трепереща ръка приглади русите кичури, изплъзнали се от сложната й прическа.

— Съжалявам, Томи, моля те, повярвай ми.

— Не съм си затварял очите, Алекса — хвана я той за раменете. — Мислех, че и ти го искаш. В противен случай никога не бих ти предложил брак. Знаеш, смятам, че страстта не е достатъчна за изграждане на семейство — рече той, като намекваше за първия си неуспешен брак. — Приятелството изглежда по-разумна основа за дълготраен съюз. Ти си чувствителна, мила и ужасно красива. Кой нормален мъж би се отказал от такова съчетание? — съзрял неизмеримата тъга в очите й, той продължи: — Алекса, не е настъпил краят на света, понеже си променила решението си.

— Само ми обещай, че няма да ме намразиш за начина, по който постъпвам с теб.

— Не прави трагедии! — каза нежно той. — Всичко ще бъде наред.

Алекса обаче се безпокоеше за възможните последствия. Съзнаваше, че носи отговорност за хаоса, който щеше да предизвика.

— А ако Джак те уволни? — напрегнато попита Алекса и очите й се разшириха от тревога. Тя добре познаваше баща си.

— Възможно е. Знаеш, той не обича плановете му да се провалят — Том се усмихна по момчешки и я притисна в прегръдките си. — Нека ме уволни. Аз съм на трийсет и две години и винаги съм искал да започна свой бизнес. Не само ти имаш нужда от промяна. Струва ми се, и за двама ни е дошло време да поемем риска сами да се справяме в живота.

— Томи, понякога ме смайваш.

— Ти си най-добрият ми приятел, Алекса, и много искам да бъдеш щастлива. Ще те прикривам пред Джак, както мога, но и ти ще трябва да се срещнеш с него и да се разберете. Дължиш го на себе си. И на него — добави той благоразумно.

— Не знам какво да ти кажа.

— Просто направи това, което трябва, Алекса, и ми се обади след ден-два, за да знам, че си добре. Така всички ще са спокойни и най-вече Джак — Том се замисли. — Знаеш ли, известно време мислех, че сватбата ще бъде добро решение и за двама ни. Това е единствената причина да се съглася. Уморих се да живея сам, а зная колко много държиш ти на семейството.

Тя се вгледа изпитателно в мъжа. Познаваше го добре, ценеше чувството му за хумор, възхищаваше се на атлетичното му тяло и благия характер, който би бил специален дар за децата, на които щеше един ден да стане баща.

— Благодаря ти, Том.

Той се усмихна, преди да погледне часовника си.

— Нямаме много време.

— И все пак не ми харесва идеята да се изправиш сам срещу баща ми — настоя притеснено тя.

Той подръпна папийонката и разкопча яката на бялата си риза.

— Той не е страшилище, Алекса.

— Наистина ли би могъл да останеш в претъпканата църква, докато бъдещата ти съпруга изчезва от града?

Той закима, макар перспективата малко да го плашеше.

— Никакъв проблем.

Алекса внезапно осъзна странното му настроение.

— Изпитваш облекчение, нали?

— Истината ли искаш?

— Цялата истина, Том.

— Голямо облекчение. Не искам отново да сгреша — каза тихо той. — Трябва да се измъкнеш през задната врата в края на коридора и да вземеш колата си. Къде ти е чантата?

Алекса хвърли поглед към вратата на стаята, от която бе излязла.

— Чакай тук. Ще я донеса.

— Но аз трябва да се преоблека — прошепна тя и посочи френските дантели, които я покриваха от глава до пети.

— Няма време, скъпа — каза той вече в другия край на коридора. — Все едно да размахваш червен плащ пред бика. И не спирай в къщата. Ще има твърде много прислужници.

— Но…

Той допря показалец до устните си. Алекса не продума повече. Том безшумно отвори вратата и изчезна в стаята.

Докато го чакаше, Алекса се замисли за дома си, малка къщичка с две спални в края на бащиното имение на хълмовете с изглед към Санта Барбара. На това място тя наистина си почиваше, когато не трябваше да изпълнява ролята на официална домакиня при баща си или да работи в „Ривърз Хаус“.

Само мисълта за бягството, макар и за две-три седмици, от децата в „Ривърз Хаус“ й причиняваше болка. Щяха да й липсват, но знаеше, че организацията в сиропиталището е изключително добра и фондът, който майка й бе основала, гарантираше това. Алекса лично се бе заела с управлението, въпреки непрестанните натяквания на баща й, че всеки глупак може да бъде нает за тази работа.

Том бързо се върна. Подаде й бялата кожена чанта и повлече младата жена по празния коридор.

— Обади ми се веднага щом пристигнеш там, накъдето си тръгнала.

Алекса разбра, че той не иска да узнае плана й. Остана доволна, защото имаше само смътна идея накъде ще поеме. А и наистина не желаеше Том да лъже заради нея. Вече й бе помогнал достатъчно с приятелство и съчувствие.

 

 

Алекса откри, че натовареното движение в летния уикенд си има добрите страни. Шофирането временно й пречеше да размишлява над ужасните събития от сутринта. Успокояваше и опънатите й нерви. Часовете отлитаха, движението оредяваше, а тя напредваше на изток и после на север към централна Калифорния.

Скоро Алекса осъзна, че бе постъпила детински, като остави Том сам да се справи със ситуацията. Не беше в стила й да хуква като нервна кобила в началото на състезание.

Винаги се бе гордяла с репутацията си на разумен и сериозен човек, който не обича да дава израз на чувствата си. Приятелите й можеха да разчитат на нея. Бизнес партньорите на баща й я смятаха за винаги осведомена за текущите събития, както и за послушна дъщеря на властния си родител.

До днес, каза си тя със смътно чувство на гордост. Днес бе сигурна, че ги е шокирала.

Спокойствието и решителността бавно изместиха паниката, извадила я от равновесие. Алекса си даде сметка, че решението й да замине и да си осигури време за размисъл бе най-правилното, въпреки зараждащата се в последните мигове в църквата истерия.

С намерение да остави колкото е възможно повече разстояние между себе си и Санта Барбара, Алекса спря на два пъти да зареди, като мълчаливо издържа погледите на няколко мъже от бензиностанцията и продължи на север. Използва местата за почивка около пустите пътища, благодарна едновременно за уединението и за възможността да раздвижи схванатите си мускули.

Съзнаваше, че появата й в ресторант ще предизвика любопитни въпроси, затова реши да отложи обяда, докато намери състрадателна жена, която да й помогне да се измъкне от тясната булчинска рокля с копчета от врата до кръста и от китките до лактите. Би могла да помоли камериерката в мотела, където възнамеряваше да пренощува.

Здрачът постепенно обгърна заоблените хълмове от двете страни на тесния път. Алекса се мъчеше да измисли най-добрия начин за излизане от бъркотията, която току-що бе сътворила от живота си, и разсеяно протегна ръка към таблото да включи фаровете.

Един поглед върху картата й подсказа, че не след дълго ще пристигне в Джаксън. След късна вечеря и здрав сън през нощта щеше да продължи на юг към езерото Тахо. Надяваше се, че бивша приятелка от колежа ще я приюти в дома си, докато обмисли бъдещите си планове.

Изведнъж пухкаво животинче се стрелна на няколко метра пред колата. Алекса се сепна, рязко пое въздух и натисна спирачката. Внезапно на пътя след животното се хвърли малко момченце. Забравила опасността за самата себе си, Алекса инстинктивно изви волана надясно.

Бореше се да овладее колата, която се носеше по изровения път. Като подскачаше и се плъзгаше в прахоляка и камънаците, колата прелетя над плитката канавка, проби близката ограда и спря в огромен дъб.

Отпусната върху волана, Алекса се мъчеше да превъзмогне шока. Тя не видя покрусеното лице на момченцето, неволно причинило катастрофата, нито усети надигащия се в него ужас, когато детето забеляза стичащата се по брадичката й кръв.

Минаха няколко минути. От пренагрятия двигател изригнаха пара и дим и се понесоха в нощния въздух. Все още в съзнание, с усилие на волята младата жена вдигна глава. Слепоочията й болезнено пулсираха. Болеше я и лявото рамо, притиснато от волана. Докато се мъчеше да прецени положението, тя забеляза, че вратите на колата са се отворили от удара.

Двигателят продължаваше да пука и съска, сякаш предупреждаваше все още замаяната Алекса да се измъкне веднага от колата. Заплахата от пожар я накара да побърза, но не й помогна да овладее треперещите си ръце, докато се бореше да се освободи от предпазния колан.

Най-сетне успя, подпря се на таблото и премести тялото си наляво. Отпусна се обратно на седалката, за да събере сили. Пое си дълбоко въздух и опита пак.

В мига, когато отпусна тежестта си върху десния крак, разбра, че ще има нужда от помощ. Коляното й експлодира от болка, която прониза целия крак. Дори не опита да сдържи вика си.

Свлече се на седалката, затвори очи и задиша учестено. Почувства как главата й се замайва. Решена да се измъкне на всяка цена от колата, дори да трябваше да пълзи, Алекса опита да задейства неподчиняващите й се крайници.

Наложи си да събере сили, за да се плъзне навън, но нещо я спря, преди да успее да помръдне. Тя изстена от безсилие пред неочакваното препятствие.

Грейсън Ленъкс намръщено разглеждаше жената, просната наполовина извън разбитата спортна кола.

— Спокойно — прошепна той. Забеляза подутината на челото й и кръвта, потекла по брадичката й. — Сега сте в безопасност.

— Томи?

Грейсън се изправи и погледна към своя помощник, загрубял мъж към шейсетте, който преглеждаше смачканата предница на спортната кола.

— Уил, провери дали наоколо не се мотае друг турист. После вземи джипа и отиди да доведеш доктор Грифин. Аз ще я заведа вкъщи пеш. Ще се видим у дома. За останките от колата й ще се погрижим по-късно.

— Готово, шефе. Няма да ми отнеме повече от двайсетина минути.

Грей коленичи до колата и внимателно плъзна ръце по тялото на Алекса, за да провери за счупени кости.

Не искаше да предизвика усложнения на нараняванията й, докато я носеше към къщата на близо половин километър.

Той хвърли разсеян поглед към елегантната й рокля, забеляза бледността на кожата й и усети съблазнителното ухание на парфюма й. Богаташка, сухо отбеляза мъжът.

Алекса трепна и отново простена, когато той прокара длани по краката й. Болката възвърна съзнанието и уплахата.

Докато слушаше стенанията й, Грей съзнателно се мъчеше да прогони спомените за друга катастрофа отпреди година, оказала се фатална. Виковете на племенника му: „Катастрофа! Катастрофа!“, втурнал се в кухнята заедно с кучето, бяха спрели дъха му и смразили кръвта във вените.

Свикнал да поема отговорност за всички около себе си, Грей се опита да потисне собствената си тревога, както и инстинктивното си нежелание да приближи към катастрофиралата кола и жертвите. Все още в плен на спомените, той тихо изруга.

Алекса реагира така, сякаш бе получила плесница. Мигновено опита да се отдръпне.

Притеснен и засрамен, Грей докосна ръката й с надеждата да я успокои.

— Спокойно, миличка. Няма нищо страшно.

Гласът му достигна до нея като от дъното на далечен тунел.

— Студено.

Сълзи рукнаха от очите й, докато се притискаше към него, търсейки топлинка.

Грей се наруга мислено, задето не бе разпознал симптомите на шока. Внимателно я измъкна от колата и усети как настръхва, преди да я притисне до гърдите си. Упрекна се, че не си е спомнил какви са последиците от катастрофата за тялото и разсъдъка на човека.

— Сега ще ви занеса у дома — рече той и я понесе. — Доктор Грифин ще ви прегледа и после ще ви откараме в болницата.

Алекса се поотпусна, промърмори нещо в знак на съгласие и обви ръце около врата му. Усети как топлината на тялото му се влива в нейното. Преживяната опасност остана като неясен спомен в калейдоскопа от образи и чувства.

Но не изчезна натрапчивата мисъл, че катастрофата би могла да има твърде различен, дори фатален край. Мисълта за близката смърт я накара да потръпне.

Въпреки падащия мрак, Грей крачеше уверено през пустото пасище. Алекса инстинктивно усещаше сигурността в спасителната му прегръдка.

Той продължаваше да й говори, гласът му бе плътен, а в думите отекваше увереност. Алекса се притискаше към него и изведнъж мъжът усети болка от събудените непознати чувства в отговор на нейната уязвимост. Вече не помнеше откога не бе утешавал друго човешко същество. А толкова отдавна не се бе случвало жена да търси неговата подкрепа. Той ускори крачка, изведнъж притеснен от новата си роля на защитник.

— Коляното ми — прошепна тя, а дъхът й погали врата му.

Грей спря и внимателно я премести в по-удобно положение, кожата му още пламтеше под въздействието на тихо прошепнатите думи.

— По-добре ли е така?

— Доста по-добре — измърмори тя.

Алекса предпазливо докосна брадичката си и лицето й се сви в гримаса, като усети лепкавата кръв по пръстите си. Главата й още бучеше, но вече ясно виждаше всичко.

— Мисля, че ще изтърпите още мъничко да ви нося така.

— По-добре е от пълзенето — измъчено се усмихна тя.

— Точно това се опитвахте да направите, когато ви намерих.

— Страхувах се от пожар — отвърна тя.

Той кимна и тръгна отново, а ботушите и мускулестото му тяло омекотяваха лекото разтърсване при всяка крачка през високата до коляно трева на ограденото пасище. Алекса затвори очи и се заслуша в дишането му. Облегнала глава на рамото му, тя усещаше аромата на сапун, крем за бръснене и кожени дрехи. Засмя се вътрешно и въздъхна.

Грей сведе очи към нея. Лекият ветрец весело си играеше с кичурите й и ги разпиляваше по лицето му.

— Добре ли сте? — успя да промълви тихо той.

— Само съм уморена.

— Опитайте се да не заспивате. Така на лекаря ще му е по-лесно да ви прегледа.

— Надявам се, че съм добре, като изключим коляното.

— Мисля, че няма счупено. Прилича повече на разтегнато сухожилие, но боли като счупено.

— Говорите като лекар.

— Фермер съм. Отглеждам коне.

— Разбирам.

— Не спирай да говориш, миличка.

— Алекса.

— Хубаво момиче с хубаво име.

— Жена — поправи го неволно тя.

Извивките на тялото й му подсказваха, че е права. Но чия жена? — почуди се той, въпреки че семейното й положение не би трябвало да го засяга.

— А вие как се казвате?

— Грейсън Ленъкс.

— Отива ви.

— Дар от родителите ми.

Тъгата пропълзя в душата й и младата жена замълча. „Не трябваше да се омъжвам за него. Не трябваше да се омъжвам за него.“ Майчините думи отново изплуваха в съзнанието й и очите й се напълниха със сълзи. Тя преглътна заседналата в гърлото й буца и тихо въздъхна.

Грей усети промяната и я отдаде на напрежението от катастрофата. Забави крачка и спря пред портата.

— Пресегнете се и вдигнете резето вместо мен, за да не ударя коляното ви.

Тя изпълни молбата, но запази мълчание. Чакълът изхрущя под ботушите му. В далечината самотно изкряка кукумявка.

Алекса не проговори, докато мъжът я носеше по виещата се алея, очертана от лампите, хвърлящи мъждива светлина. Кръвта по корсажа на копринената й сватбена рокля я накара отчаяно да изстене.

Грей рязко спря, уплашен, че може отново да й е причинил болка. Сведе поглед и стисна зъби, за да не издаде изненадата си.

Огромната разлика между елегантните й дрехи и неговите протъркани джинси и синя работна риза подчертаваше драматичния контраст между селото и града, между вдовеца и булката, между жената и мъжа.