Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Happy Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 25гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2012)
Разпознаване и корекция
cveata(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2012)

Издание:

Кристин Хемплин. Даниел

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Иванка Харитонова

ISBN: 954-439-351-X

История

  1. —Добавяне

VI

Мненията за статията на Даниел Дъглас бяха много различни. Някои от читателите се обадиха в редакцията и благодариха за това, че най-сетне някой бе писал открито за тази деликатна работа, обаче много по-голяма част от хората бяха възмутени. Считаше се за невъзможно един журналист като Даниел да постъпи така, за да набави по толкова подъл начин материал за една статия. Най-сърдитите обаждания Даниел получи от притежателите на посредническите бюра за женитба. Заплашваха го, че ще се оплачат за търговски щети.

Даниел се почувства облекчен, когато изпрати последната статия в събота в редакцията. Мненията ще се разгорещят още веднъж в понеделник, но тогава ще е свършено. Хората забравят много бързо. Той бе описал вечерта с Мери Ролдан особено саркастично, без да назовава нейното име. Тя би могла вероятно да се разпознае в назованата личност, но това му беше безразлично. Понеже се ядосваше, заради нападките и упреците от всички страни, той остави отворен изхода на последната вечер… всички могат да си мислят и вярват, каквото искат!

 

 

В понеделник сутринта часовникът на Саманта звънна по-рано от обикновено. Тя промърмори нещо неразбрано на себе си и вече искаше да се обърне на другата страна, за да продължи да спи, когато внезапно се сети, че този ден имаше да върши нещо много важно.

Саманта проследи споровете, предизвикани от статиите на Даниел с професионален интерес и лично разочарование. Всяка сутрин тя се страхуваше да отвори „Уошингтън стар“. Всяка сутрин се бе питала дали беше тя на ред? Защото й беше съвсем ясно, че Даниел Дъглас би разказал за срещата с нея също така, както за срещите с другите млади жени.

В неделя тя стана късно. Хубавото есенно време й позволи да закуси на малкия си балкон с изглед към река Потомак и нарочно се мота много дълго, докато излезе „Уошингтън стар“…

Както всеки път, когато разгръщаше вестника, погледът й попадна на снимката на Даниел. Сърцето й неволно биеше по-бързо и тя изживяваше мислено още един път нощта с него. Всеки път се опитваше да се убеди, че мъжът от снимката няма нищо общо с Том Колинс, че показва Даниел Дъглас, един търсещ сензации журналист, с когото тя нямаше нищо общо. Но болката, която усещаше, когато разглеждаше снимката, не изчезваше.

А статията? Колебливо отвори вестника и плахо прегледа редовете. Тя побледня. Тук беше вече съобщението за нея, обаче фактът, че тя бе поканила Том Колинс на питие в жилището, не беше изтъкнат. Възмутено смачка вестника и го захвърли към стената. Как само беше извъртял истината! Не тя бе съблазнила Том, а той нея!

Отначало й беше тъжно, но постепенно все повече се разгневяваше. Едва изкара нощта.

Стана в шест часа и изпи кафето си. Докато се гримираше старателно и се обличаше, тя взе решение. Щеше да каже на Даниел Дъглас открито своето мнение и искаше да изглежда красива. Щеше да го накара да съжалява, че я е захвърлил като ненужна играчка.

Бузите й нямаха нужда от руж. Лицето бе червено от възбуда и гняв. Тъмните й очи бяха още повече потъмнели. Тя среса грижливо косата си и я остави да пада свободно по раменете. Зеленото й отиваше и затова избра зелен пуловер с кръгла яка, тясна пола в същия цвят, широк колан със сребърна катарама и обу черни лачени ботуши.

Още нямаше осем часа, когато напусна къщата. Тя допускаше, че Даниел няма да бъде преди десет в бюрото си, тъй че имаше време.

Въздухът беше свеж и студен и напомняше, че вече зимата чука на вратата. Във Фъргюс Фолс, високо горе в Минесота, на канадската граница, където бяха отрасли с Джъстийн, беше паднал през уикенда първия сняг. Майка и татко бяха позвънили и й разказаха за това. Във Фъргюс Фолс не се случваше почти нищо и времето беше единственото, което от време на време се променяше.

От пет години Саманта не беше си ходила вкъщи. Тя мислеше с носталгия за силния ябълков чай, който майка й запарваше, за ароматния, собственоръчно направен ябълков пай, за своята малка стая под покрива, от която се виждаха безкрайните гори. Саманта изпита изведнъж носталгия. Навярно тази година за Коледа ще успее…

Потънала в мисли, тя слезе надолу по улицата. Лоренцо беше там и подреждаше плодовете си пред магазина. Той я поздрави с радостна усмивка и ласкав поглед на тъмните очи.

— Сеньорита Саманта — каза той радостно. — Каква чест! Толкова рано сутринта? Мога ли да ви предложа парченце кремова торта? Току-що е опечена.

— За закуска? — Саманта се засмя. „Но защо не — си мислеше тя, — днес е особен ден, тъй че се полага и извънредна закуска.“

— Добре — каза тя. — А ще върви ли и с едно еспресо?

Лоренцо донесе кафе и сладкиш и те седнаха така, че да виждат улицата. Известно време и двамата мълчаха.

— Вие все повече отслабвате, сеньорита Саманта! — предупреди Лоренцо. — Скоро ще започнете да не ми харесвате! Мъка ли имате? Моля, кажете ми, ако мога да ви помогна по някакъв начин!

Саманта го погледна, усмихна се и тръсна леко глава.

— Имах мъка — отговори тя и изпи последната глътка от еспресото — и исках да съм наясно със самата себе си, това ме гризеше… Но сега всичко е наред. Благодаря за закуската, Лоренцо, беше великолепна!

— Между впрочем как изглеждам? — запита тя, като поглади полата и пуловера си. — Днес искам да направя особено впечатление.

— Толкова добре, сеньорита Саманта, че аз веднага бих ви прегърнал, целунал и любил, ако не знаех, че това ще струва нашето приятелство.

— Благодаря — каза тя усмихнато. — Имах нужда от малко поощрение.

Пред сградата на „Уошингтън стар“ имаше група жени, които спореха възбудено и на висок глас една с друга. Те се бяха събрали, за да кажат мнението си на Даниел Дъглас, само че не можеха да се споразумеят коя ще вземе думата първа.

Саманта мина бързо покрай тях, без да ги погледне. Тя искаше да намери колкото се може по-бързо Даниел в стаята му и да каже на този мъж мнението си, преди да е загубила смелост.

Портиерът първоначално се поколеба да й даде номера на стаята на Даниел, но не можа да устои на съблазнителната й усмивка. Пред вратата, върху която се четеше името на Даниел, тя спря и пое дълбоко въздух. Без да почука, тя разтвори вратата, втурна се към бюрото, и преди сама да разбере как стана, удари една звучна плесница на Даниел.

Онемял от изненада, той отвори уста и отново я затвори.

Саманта хвърли неделното издание на „Уошингтън стар“ върху него.

— Това е наистина последната — извика тя, а очите й искряха гневно. — Събуждаш чувства у един човек, уговаряш нова среща, а после тичаш вкъщи и пишеш за това мръсна статия. Сензации на всяка цена, така ли? Какво го е грижа някого за чувствата на другите? Не е леко да се добереш до добра история, но това все още не оправдава вашите методи. Отдавна съм на тази вълна, за да мога да преценя! Аз…

„О, Боже, остава сега само да заплача!“ Тя преглътна колебливо.

Даниел разглеждаше нейното гневно и пламнало лице, потъмнелите от гняв очи, копринените й къдрици, и сърцето му започна да бие по-бързо. През цялото това време той се опита да забрави тази жена, но не му се удаде. С всяка фибра на тялото си я желаеше и не можеше нищо да направи срещу това.

Внезапно той се стъписа. Какво бе казала току-що? Че тя е отдавна на тази тема? Тогава нещо му просветна. Тази жена не беше нито Ив Паркър, нито някаква секретарка. Джеф му я беше представил под истинското й име през онази вечер в малкия ресторант. Тя се казва Саманта, Саманта Роземунт, и работи за „Уошингтън хералд“. Той беше чувал от колеги за нея и беше чел по някоя нейна статия. Случваше се журналисти от различните вестници да се срещат на едни и същи места, но Саманта и той никога не бяха се срещали преди въпросната вечер в „Павилън“. „Съвсем сигурно не — си мислеше той, — защото това лице никога нямаше да забравя.“

Той трескаво мислеше. Защо Саманта се бе записала при мадам Д’Ор под чуждо име? Може би по същата причина като него? Но къде е нейната статия? Беше ли я изпреварил? Затова ли беше така бясна?

Той я гледаше и за частица от секундата видя болезнен израз в очите й.

— Аз мислех — каза тя почти нечуто и замълча.

„Какво е мислела? Че са прекарали двамата една нощ, която може да бъде началото на едно съвместно бъдеще? О, не, тя нямаше да му позволи да узнае, че й е разбил сърцето.“

— Вие сте отвратителен! От жажда за сензация сте изопачил фактите! И вероятно даже още в началото сте знаел коя съм! Учудвам се, че не сте го споменал в статията си: Дамата, която разпънах на кръста, между впрочем, беше една наивна колежка от „Уошингтън хералд“ и искам по този път още веднъж да ида при нея за… — Саманта преглътна и добави: — да й благодаря за развлекателната нощ! Това би било също пикантна шега, нали? Защо сега не се смеете? Сигурно е обаче, че сте се смял, когато сте писал статията!

— Саманта — помоли Даниел тихо, — моля, не…

— Още не съм свършила — продължи тя, — онова, което исках да ви кажа още е, че намирам за страхливо и долно, че тогава не ми казахте поне едно: „Остани със здраве. Навярно ще се видим някога отново“. Пренебрежително и студено звучи, нали? Вие сигурно сте вярвал, че сте Хъмфри Богарт, но честно казано, вие сте един дребен и нищожен комедиант!

— Аз… — се опита Даниел да поясни, но Саманта отново го отряза.

— Мълчете! — изкрещя тя и сви ръцете си в юмруци. Ръце, които би протегнала по-скоро да докосне мъжа пред себе си, да почувства топлината му. Нищо по-силно не желаеше от това да лежи в прегръдките му, да бъде милвана, целувана и любена. Гласът й потрепери леко, когато продължи да говори:

— Но да легнете с мен, естествено, не беше достатъчно! Не, вие трябваше да ми развалите и интервюто с Джеф Матър. Това направихте нарочно, нали? Мразя ви от цялото си сърце и душа! Вие… вие сте противен човек!

Саманта спря, завъртя се на токовете си и изтича към вратата. Тя я отвори със замах, затръшна я с такава сила зад себе си, че зазвънтяха стъклата на прозорците в стаята на Даниел.

Слисан, той се втренчи след нея. След това скочи и отвори вратата към коридора. Видя, че Саманта тъкмо имаше намерение да се качи в асансьора. С големи крачки я последва.

— Вие сте сигурно последната, която има право да ми изнася морална проповед — изрева той в крачка. — Ако съм разбрал правилно, вие сте искала да напишете подобна статия, както направих аз. И сте избрала същия метод, за да получите материал. А сте кисела, защото ви изпреварих, нали? А що се касае до работата с Джеф, радостен съм, че го отдалечих от вас. Сега, още повече от тогава. Вие флиртувахте с него, само за да направите интервю! И вие имате очи да ме упреквате, че моите методи са нечестни?!

Вратата на асансьора се затвори, когато Даниел се отдалечи само на няколко крачки от нея. Саманта се облегна на стената и затвори очи. Само така успя да спре сълзите. Сълзи на гняв и колебание. Даниел имаше право — тя беше последната, която можеше да му прави сцени. Тя беше отишла при него, за да си излее гнева, защото се надяваше, че след това ще се почувства по-добре. Но всичко тръгна много по-различно, отколкото си беше представяла. Тя загуби самообладание и стана смешна. Сега се чувстваше още по-зле от преди.

Когато Саманта влезе след малко в стаята си, Джейк й махна.

— Измислих нещо интересно за вас, мис Роземунт. Ще напишете статия за бурята, която предизвика серията от статии на „Уошингтън стар“.

Саманта пребледня.

— Какво значи това? — попита тя.

— Това означава, че ще пишете за този Даниел Дъглас! Искам житейската история на този младеж: семейство, училище, военна служба, просто всичко. Разбрахте ли ме? Не ме гледайте така недоверчиво, мис Роземунт! Залавяйте се за работа! Направо в леговището на лъва! Вървете при него! Сигурен съм, че от него ще се заинтересуват и други вестници и списания, но този път ще сме първите!

Саманта почувства, че коленете й омекнаха и заплашваха да падне. Беше невъзможно. Не, тя не можеше просто да потърси Даниел. Не можеше, а и не желаеше. Тя не би понесла, ако той й се усмихне отново подигравателно и надменно.

— Мистър Кълиган… — започна тя.

Искаше да каже на Джейк, че не може да приеме тази поръчка, да го помоли да намери някой друг за тази работа, но внезапно й причерня пред очите и тя припадна.

Слисаният Джейк Кълиган успя да я улови, преди главата й да се удари в пода. Той наблюдаваше безпомощно младата жена в прегръдките си и затърси с едната ръка телефона, за да повика помощ.

Саманта дойде на себе си, когато я преглеждаше един лекар в болничната стая. Тя седна внезапно, но лекарят я натисна нежно обратно.

— Бавно… бавно — предупреди я той. — Първо ще си полежим хубаво, докато премеря кръвното и ви прислушам! Има ли нещо, което трябва да зная? Може би бременност?

— За Бога, не! — отговори Саманта и почервеня.

За миг я загложди съмнение. Дали през нощта с Даниел не се случи нещо? Само това й липсваше! Лекарят я почука навсякъде, прислуша сърцето и дробовете, измери кръвното налягане, повдигна клепачите и погледна гърлото.

— Всичко е наред, доколкото мога да видя — каза докторът усмихнато. — Кръвното ви налягане е ниско, може би имате и скрита анемия. Вероятно ядете много малко и се пренапрягате постоянно. Стрес, и темпо, темпо, както е прието при журналистите. Искате ли да чуете личното ми мнение? Вземете си една седмица отпуска. Обзалагам се, че скоро не сте ползвала.

— Няколко години оттогава — потвърди Саманта. — Все изскачаше нещо междувременно.

— Този път се постарайте нищо да не възниква. Веднага ще телефонирам на Джейк Кълиган! Ще трябва да се лиши за една седмица от вас. И най-добре напуснете града, за да можете някъде да отдъхнете. Чист въздух, добра храна, весели мисли — и за няколко дни ще бъдете чудесно освежена. След това работата ще ви доставя отново удоволствие!

— Работата винаги ми доставя удоволствие, докторе — уточни Саманта.

— Възможно е, мое дете, но от време на време човек трябва да мисли и за тялото си. То отмъщава по-късно, ако не се грижим на млади години за него.

— Почини добре, Саманта — каза Джейк, когато малко след това помагаше на Саманта да си облече палтото.

Той отдавна бе изпратил друг колега, за да интервюира Даниел Дъглас.

Саманта подаде на Джейк ръка и тръгна. В асансьора в главата й се оформи един план. Когато се качи в колата си, бе твърдо решена да го осъществи.

Десет минути по-късно тя спря пред едно туристическо бюро и направи резервация за Минеаполис.

— Но трябва да бъде още за днес! — постави тя условие.

— Няма проблем… Един полет до Минеаполис в четиринадесет часа, разбрано?

Сияеща, Саманта забърза към къщи и веднага хвана телефона.

— Мамо? — извика тя, когато на другия край на жицата се обади майка й. — Кажи на татко да ме посрещне днес вечерта в седем в Минеаполис на летището. Идвам си за една седмица вкъщи!

Тя като че ли виждаше как се зачервяват бузите на майка й от вълнение.

— Днес? — чу тя с усилие. — Но дете, не можа ли да ни кажеш по-рано? Баща ти ще получи сърдечен удар! И се облечи топло, дете! Валя сняг и е доста студено тук при нас, Сами.

— Да, мамо — Саманта се усмихна.

За майка си тя винаги беше малката Сами, за която трябваше да се грижи, за да не получи хрема.

— Ах, мамо, страшно се радвам! Сложи навреме водата за чая! До скоро, мамо!

Тя отиде в спалнята, извади куфара от шкафа и започна да реди вещите си.