Кристин Хемплин
Даниел (5)

V

В понеделник въздухът беше есенно хладен и свеж, небето сияйно синьо и Саманта дишаше дълбоко, когато сутринта напусна къщата. Изкара лоша нощ. Тя не можа да спи, търкаля се насам-натам в леглото, а сцената в ресторанта беше непрекъснато пред очите й.

Тя седна в колата си. Караше бързо и енергично по „Ню Хемпшър авеню“. Движението беше интензивно. Тя прекоси „Лафайет скуеър“ и „Ню Йорк авеню“ и отдалеч съзря стъклената фасада на сградата на „Уошингтън хералд“. Но преди да достигне целта си, когато караше по „Ню Йорк авеню“, тя хвърли любопитен поглед върху сградата на конкуренцията — „Уошингтън стар“.

Огромна синя звезда украсяваше стената над широката стъклена входна врата и дузини хора минаваха през портала и бързаха по стълбите нагоре.

Внезапно Саманта присви очи и удари спирачката. Един мъж, който бързаше по стълбите към входа на редакционната сграда, привлече вниманието й. Зад нея някой наду клаксон и Саманта трябваше да продължи.

Тези коси… тази фигура… халюцинации ли имаше или беше той?

Беше ли Том Колинс — или Дан, — колега? Саманта трескаво размишляваше кой би могъл да й каже нещо по това. Сузи? Майк? Навярно Сузи, тя работеше от петнадесет години в „Уошингтън хералд“ и сигурно познаваше и конкуренцията. Саманта възнамеряваше да телефонира на Сузи и да попита за Дан, макар да имаше само секунда време. Но намерението й се провали. Когато Саманта влезе в малката си стая, Джейк Кълиган й махна възбудено да отиде при него. В ръката си той държеше понеделничното издание на „Уошингтън стар“.

— Сър? — още с палтото, Саманта отвори вратата към неговия стъклен кафез.

— Разгледайте това, мис Роземунт!

Той й тикна вестника точно пред лицето, така че тя нищо не можа да види.

— Извинете — каза тя, улови вестника и заразглежда отворената страница, върху която имаше три снимки.

„Нашите предпочитани журналисти“ — беше заглавието на статията. Само че отдолу не стоеше името Том Колинс, а Даниел Дъглас. Ужасена, Саманта погледна шефа си. Тя имаше пълно основание да се вълнува, но какво искаше Джейк? Защо насочи вниманието й върху снимката?

— Шеста страница! — каза Джейк и нервно поглади брадата си.

Саманта сложи вестника върху бюрото на Джейк и отвори шеста страница. Надебеленият шрифт й се наби в очите: „Посредническите бюра за женитба — спорни, но с висок курс.“

Саманта не искаше да поглежда към шефа си, защото знаеше, че той стои зачервен пред нея. Джейк имаше високо кръвно налягане и всеки път, когато се ядосаше, изглеждаше така, сякаш главата му всеки момент ще експлодира. Този надпис без съмнение го ядосваше. Конкуренцията беше достигнала до същата идея, както гениалният Джейк Кълиган, и поднасяше на по-малко интересуващите се от политика серия материали на лична тема. С това тази тема бе умряла за „Уошингтън хералд“.

Саманта хвърли смутен поглед към шефа си.

— Това само предизвестие ли е? — попита тя измъчено.

Имаше основание да убие Даниел Дъглас! Тя би прибягала до вкъщи, би изготвила първата статия, би я дала през нощта за печат и утре…

— Нямате ли очи на главата си? — попита шефът. — Трябва ли да ви я прочета?

Тя зачете тихо и бързо: „Нашият репортер Даниел Дъглас е разследвал работата! От домакини до сексуални маниаци — в картотеката на посредническото бюро за женитба има всякакви представители.“

Саманта усети как лицето й пламна. „Сексуални маниаци“ — дали Даниел бе имал нея предвид? Тя се засмя високо. Тя, репортерката на „Уошингтън хералд“, помогна на конкуренцията за една история! Превъзходно! Джейк би бил въодушевен, ако знаеше за това!

— Останалото прочетете в стаята си, имам работа — изръмжа Джейк и седна в креслото си. — След това ще продължим разговора!

Саманта кимна, взе вестника и се върна с него в стаята си. Статията беше добре и живо написана — трябваше да признае не без завист Саманта.

Даниел бе направил изследвания в повече бюра във Вашингтон и говореше за условията и цените, за жените, с които се бе срещнал. „Що се отнася до последната — така пишеше той, — скъпи читатели и читателки, това беше една страстна жена…“

Буквите се размазаха пред очите й. О, Боже, тя самата беше последната! Досега не се бе появявала в статията, и така за Даниел тя беше „една страстна жена“.

Саманта пусна вестника. Тя просто не можеше да чете по-нататък. Как можа да й направи това? Съвместно прекараната нощ не беше ли и за него нещо особено? Сълзи нахлуха в очите й. Вероятно не! Тя, Саманта, за него е била само средство за постигане на целта. Как можа да се излъже в него?

Саманта трепна, когато Джейк почука нетърпеливо на стъклото да отиде отново при него. Саманта пое дълбоко въздух и изтри сълзите си. „Овладей се и бъди спокойна!“ — предупреди тя себе си. Стана и тръгна с вдървена походка към бюрото на шефа си.

— Докъде всъщност бяхте стигнала с работата си? — попита Джейк и я покани да седне.

— Бих могла да пусна първата статия тази вечер, ако веднага седна зад машината — каза тя.

Джейк скочи от креслото си и се заразхожда из стаята си насам-натам. Няколко пъти поглади косата си. Накрая се спря точно пред Саманта.

— Най-добре е да забравим случая! — обяви той рязко. — Неприятно е, че конкуренцията бе заинтересувана от същата тема и бе по-бърза, но нищо не може да се промени. Читателите биха ни упрекнали, ако се прикачим сега към темата на конкуренцията. Трябва бързо да ни хрумне нещо ново и възможно най-бързо да го пуснем. Хвърлете бележките си в коша!

— Както желаете, сър!

Тя нямаше нищо против предложението му. Да, всъщност й падна камък от сърцето. Желанието да напише тази серия статии й премина окончателно.

— Имате ли вече нова тема за мен? — попита тя.

— Сега — той погледна големия кръгъл часовник върху бюрото си, — трябва да вървя на редакционното съвещание…, а що се касае до заплануваната серия статии, то изпратих по една работа Крис. Мислех, че вие навярно още сте в тази работа. Впрочем, най-сетне трябва някой отново да погледне в архива за присъдите.

Това беше чисто наказание! Тя бе предполагала, че той ще изръмжи това. Джейк грабна няколко листа, кимна и напусна стаята си.

Саманта остана известно време нерешително пред бюрото му, след това се върна в своята стая и седна в креслото си.

„Е, чудесно — си мислеше колебливо, — сега загубих още от доверието на Джейк. И всичко това само заради този проклет Даниел Дъглас! Заради него не можах да продължа моите проучвания за посредническите бюра! Той ми изпорти интервюто с Джеф Матър!“ А най-лошото беше, че я бе използвал, за да преживее една история!

Саманта закри лицето си с ръце, сълзи течаха по бузите й. Изгаряше я болката, която тя усещаше в душата си, празнотата и мъката, които бяха в нея от онази нощ. Най-ужасното беше, че се бе влюбила в Том Колинс, копнееше за неговата близост, за топлината на ръцете му, за неговите целувки…

Тя внезапно се укори и изтри енергично сълзите си. Том Колинс повече не биваше да съществува за нея. А как е възможно да обича някого, който изобщо не съществува?

Мъжът, който работеше в „Уошингтън стар“, изглеждаше като Том Колинс, вървеше като него, говореше като него. Беше Даниел Дъглас, един журналист, който не се спираше пред нищо, за да получи някаква информация. Том Колинс навярно би могла да обича, но този Даниел Дъглас тя мразеше!

Саманта взе вестника отново и се принуди да дочете статията до края.