Кристин Хемплин
Даниел (11)

XI

Половин час по-късно, след като се бе успокоило вълнението, звънна телефонът.

— Лош късмет, Джъстийн — обясняваше колежката й. — Още съм в болницата. Кракът трябва да бъде опериран. Саманта има скъсване на сухожилие. Направиха болкоуспокояващи инжекции и утре рано ще я оперират. Сега я сложиха в една от стаите и не мога повече нищо да направя за нея. Ах, да, Саманта те моли, да позвъниш на мистър Кълиган от „Уошингтън хералд“ и да му кажеш какво се е случило.

Докато Джъстийн отговаряше, че веднага ще уведоми Джейк Кълиган, към нея дойде един висок, добре изглеждащ мъж, който очевидно се вслуша и наблюдаваше много внимателно Джъстийн. Тя затвори и му се усмихна.

— Какво мога да направя за вас, сър?

— След като вече така често ви телефонирах, аз се радвам най-сетне да се запознаем лично — каза мъжът.

Джъстийн трепна, след това засия.

— И аз се радвам да се запозная с вас, мистър Дъглас! — тя разтърси ръката му. — Но вие сигурно не сте дошъл, за да ми кажете само „Добър ден“?

Даниел се засмя.

— Предвид на обстоятелството колко сте прелестна, това би било причина, но, честно казано, тук съм професионално. И освен това… — той спря и прошепна. — Освен това исках да ви попитам дали можете да ми кажете нещо ново за Саманта. Имам предвид дали тя навярно с мен… — той млъкна, когато видя, че Джъстийн поклати със съжаление глава.

Двамата замълчаха.

— И какви са тези професионални причини, поради които сте тук? — попита накрая Джъстийн.

— О, това е вече уредено! — той се ухили като хлапе, на което му се е удало да стори някаква пакост.

— Аз току-що интервюирах пристигналия днес известен гост — Марсел Фресно.

— Вие… какво? Откъде знаехте това? Ние пазехме в пълна тайна! Кой ви…? — тя го гледаше с недоумение.

— Връзки! — Даниел се засмя. — Без връзки един добър репортер е загубен! А също и малко нахалство помага! Апропо, какво трябваше да уведомите добрия Джейк? Просто не можах да подслушам!

— Вече това не ви интересува изобщо, мистър Дъглас — Джъстийн го гледаше ядовито. — Но това има нещо общо със Саманта…

— Със Саманта? — Даниел я погледна настойчиво.

Джъстийн му разказа за нещастието на Саманта и въздъхна:

— А тя така много се надяваше на това интервю! Знаете ли, Джейк Кълиган още не е простил на Саманта, че един мистър Даниел Дъглас преди време бе по-бърз с неговия репортаж! — тя намигна на Даниел. — А интервюто с Марсел Фресно окончателно щеше да омилостиви Джейк. Но от това нищо няма да излезе сега и аз трябва да му го кажа! Бедната Сами! И то, защото един безогледен идиот в това лошо време кара като луд с колата си през локвите и пръска хората с вода точно пред хотела!

Даниел пребледня, като че ли това беше той. Чувстваше се тягостно. Имаше едно неопределено усещане, че той е бил този безогледен идиот. Не беше ли профучал през една локва, преди да спре колата си? Най-малкото той бе карал много бързо и не гледаше нищо друго, освен това някой да не му отмъкне освободеното място за паркиране.

— Оставете това на мен! — каза той. — Аз ще телефонирам и ще му обясня всичко!

— Вие? — Джъстийн го погледна колебливо. — Мога ли да разчитам на това, че ще го направите заради Саманта? Надявам се, че ще се опитате да успокоите, колкото е възможно, мистър Кълиган?

— Давам честната си дума, Джъстийн!

Джъстийн кимна колебливо.

Даниел погледна часовника си.

— И така, разбрано, Джъстийн! Трябва да тръгвам. До скоро!

Още преди Джъстийн да успее да възрази нещо, той се обърна и тръгна. Клатейки глава, Джъстийн гледаше след него.

Даниел седна в колата си и тръгна. Той имаше основание да бърза, ако искаше да изпълни своя план! Подсмихна се, когато помисли за това колко изненадана щеше да бъде Саманта, когато утре сутринта разгърне „Уошингтън хералд“.

Той нямаше търпение да вземе в ръце сияещото й красиво лице и да го целуне. И тя трябваше да го изслуша за добро или зло, защото не можеше да избяга с контузения си крак! Той се засмя тихо.

Даниел изобщо не мислеше да звъни на Джейк Кълиган. Той летеше към къщи, защото искаше да работи на спокойствие там. Чукаше по клавиатурата на пишещата машина и в пет без двадесет беше готов! Даниел отново седна в колата и полетя. Беше пиков час, но колите се изсипваха от вътрешността на града, а той искаше да влезе в него. Затова имаше късмет и успя.

— Предайте това, колкото се може по-бързо на Джейк Кълиган. То е от мис Роземунт. Тя бе обещала да направи статията до пет часа! — помоли той портиера, който се разхождаше насам-натам с ръце на гърба в партера на редакционната сграда на „Уошингтън хералд“. Даниел му пъхна една десетдоларова банкнота и мъжът изчезна с учудваща бързина в асансьора. Даниел потри доволно ръце и напусна сградата.