Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Happy Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 25гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2012)
Разпознаване и корекция
cveata(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2012)

Издание:

Кристин Хемплин. Даниел

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Иванка Харитонова

ISBN: 954-439-351-X

История

  1. —Добавяне

IX

Саманта пристигна във Вашингтон в неделя следобед. Небето беше ясно и безоблачно, а слънцето печеше. Докато отключваше апартамента си, звънна телефонът. Тя пусна куфарите и дамската си чанта и изтича към апарата. Беше Джъстийн.

— Върна ли се най-сетне? — поздрави я Джъстийн възбудено. — Отгатни какво се случи преди час?

— Нямам представа, Джъстийн — засмя се Саманта. — Но ти сигурно веднага ще ми разкажеш.

Тя се радваше да чуе гласа на Джъстийн, да бъде в малкото си жилище и да може да вижда зелените ливади до Потомак.

— Даниел ми позвъни! — извика Джъстийн. — Твоят Даниел Дъглас!

— Но… — Саманта млъкна. — Това не може да бъде вярно!

— Но е, Сами! Той каза, че цялата седмица се опитвал да те намери в „Уошингтън хералд“, но мистър Кълиган го отрязвал всеки път. Тогава Даниел стига до блестящата идея да извади телефонния ти номер и адреса от указателя. Много пъти ти звънял. Но все без успех, защото ти трябваше да се разтовариш на спокойствие в Минесота.

— Не беше чак толкова спокойно — отговори Саманта. — Но това е друга история. Разказвай по-нататък!

— И така, аз познавам Джеф Матър, ти го знаеш. А Даниел е посетил приятеля си през последната седмица.

— Джеф Матър? — попита Саманта с неразбиране. — А какво е общото с мен и с теб?

— Тъкмо това искам да ти разкажа. Те са празнували в Монтерей Свети Дух и Даниел се оплакал на приятеля си, че те търси и не може никъде да те открие. Джеф си спомнил за нашата вечер в хотелския бар и това, че аз работя там. Тогава им хрумнало да ми се обадят. Този Даниел има ужасно симпатичен глас. Аз мисля, че и ти трябваше да чуеш колко бе загрижен за теб! Дали нещо не те е блъснало? Дали си напуснала Вашингтон? И… и… и…

— А ти какво му каза? — запита Саманта. — Той знае ли, че днес съм отново във Вашингтон?

— Нищо не му казах — обясни Джъстийн. — Естествено не излъгах, че те познавам. Но това беше и единственото, което разбра от мен. На всичките му въпроси отговарях само, че първо искам да разговарям с теб, преди изобщо да кажа нещо.

— Ах, Джъстийн, ти си чудесна! — на Саманта й падна камък от сърцето.

— Във всеки случай, тъй като не знаех дали ще искаш да разговаряш с него, се уговорихме утре предобед той да ми позвъни отново! Дотогава ще се опитам да установя контакт с теб.

Тъй като Саманта не отговори, тя попита:

— Хей, Сами, там ли си още?

— Да, да, наистина… — тя отново замълча.

— Да, и така, какво да кажа сега на твоя Даниел?

Мислите на Саманта се надпреварваха. Какво да му каже Джъстийн? Тя не знаеше. Знаеше само едно: тя искаше да забрави Даниел, но така, както Джъстийн бе описала поведението му през изминалата седмица, скоро няма да я остави на мира, докато не разговаря с нея. Но за какво? Какво имаше да си казват, когато всичко вече беше казано! Все пак тя би говорила още един път с него и то колкото се може по-скоро. Би му казала какво мисли за него, и тогава той ще я остави на мира.

— Саманта — прекъсна Джъстийн мълчанието. — Зная, че не си ме молила за съвет, но аз ще ти го дам, въпреки всичко. Не отсъждай прибързано за този Даниел Дъглас! Навярно не е така лош, както си мислиш — тя направи пауза. — Този мъж те обича, Саманта.

Саманта усети, че изби червенина по бузите й. Какво приказваше Джъстийн? Даниел Дъглас дори не бе влюбен в нея!

— Джъстийн, ти говориш глупости — отговори тя грубо.

— Не вярвам — отговори Джъстийн. — Ти знаеш, аз работя с много хора и моята интуиция никога не ме лъже. Този мъж те обича, ти казвам!

С почуда Саманта установи, че сърцето й внезапно заби по-бързо. Дали наистина Джъстийн е права?

— Добре, добре — прекъсна я тя, запъвайки се. — Ще говоря с него. Кажи му утре вечерта да ми позвъни вкъщи.

— Окей, Сами! Тогава утре предобед ще се чуем още веднъж! До утре!

— До утре! — каза Саманта, затвори и сега вече знаеше, че и тази нощ едва ли ще може да спи.

На другата сутрин Саманта се появи с едни от първите в редакцията, изпълнена с желание за работа и със сияещо лице.

— Колко е хубаво, че сте отново тук, мис Роземунт! Липсвахте ни! — я поздрави портиерът и й тикна куп вестници в ръката, които всяка сутрин трябваше да прочете за Джейк Кълиган.

Джейк искаше винаги да бъде точно информиран относно конкуренцията. Една от задачите на Саманта беше да подчертае важните статии и да ги поднесе на шефа си.

Саманта пъхна под мишница вестниците и стигна с асансьора до петия етаж. Тя влезе в стаята си, съблече си палтото, включи кафе машината и с въздишка се отпусна в креслото. Тогава разгърна първия вестник и започна внимателно да чете. Нямаше нищо особено, заслужаващо внимание. Имаше няколко снимки как нацията е отпразнувала тази година Свети Дух.

В Европа нямаше нищо ново, в Америка — политически оплаквания. Все стари истории! Тя си наля прясно кафе и хвана следващия вестник, „Уошингтън стар“. Имаше статия и от Даниел. Саманта почувства, че сърцето й започна да бие по-бързо, когато я четеше.

След това имаше и съобщения за Свети Дух. Саманта искаше да прелисти по-нататък, когато погледът й внезапно попадна на една от снимките и тя се втрещи.

Снимката показваше Даниел, който стоеше весело усмихнат в един басейн, обкръжен от почти голи, приказно красиви момичета, които имаха намерение да му съблекат дрехите от гърба.

Изведнъж изчезна лъчезарният израз от лицето на Саманта. Тъмна сянка легна върху него. Сълзи се появиха в очите й. Не, този мъж съвсем не правеше впечатление да се бе интересувал толкова загрижено от нея.

Саманта бе разгневена на себе си, че бе повярвала на Джъстийн, когато каза, че Даниел изпитва нещо към нея, че навярно я обича.

Тя затвори вестника и се втренчи със стиснати устни към прозореца. Само да посмее да й се обади по телефона!

Колко беше часът? Още няма девет? Дали вече беше звънял на Джъстийн? Най-добре би било, ако Джъстийн изобщо нищо не му каже. Бързо грабна телефона и набра номера на хотел „Четирите сезона“. Джъстийн се обади.

— Джъстийн — извика високо Саманта в апарата, — ако в бъдеще ми споменеш името Даниел Дъглас, ще се скараме!

— Какво, моля? Би ли ми обяснила сега пък какво ти става!

— Още не ти е позвънил, нали? — запита Саманта, без да изчака отговора.

— А ако го е направил вече! Веднага като започнах смяната, той позвъни. Нямаше търпение да чуе нещо за теб.

— О, Боже, не!

— Какво означава това: „О, Боже, не?“ Ти нали знаеше, че той ще позвъни и ще ме помоли да му предам нещо?

— Напротив, това да…

— Сега не казвай, че отново се е случило нещо ужасно!

— Но е — отговори Саманта. — Погледна ли вече „Уошингтън стар?“ Ако не си, тогава отвори първата страница и ще ме разбереш… Няма да разменя повече нито дума с Даниел Дъглас, нито днес, нито никога!

— Но аз му казах, че трябва да ти звънне. Сами, но ти можеш да разговаряш поне с него!

— Не! Отвори вестника и ще се съгласиш с мен! Става ми лошо само като си помисля за него, такъв един… един сексуален простак!

Саманта млъкна. Гръклянът й внезапно беше като прерязан.

— Не, няма да отида до телефона, а ако утре този мъж дойде тук, в редакцията, Джейк ще трябва да ми направи услугата…

Саманта се уплаши леко, когато някой зад нея се окашля. Джейк седеше на вратата и я беше чул.

— До скоро! — каза тя бързо и сложи слушалката.

— Каква услуга трябва да ви направя, мис Роземунт? Вие все още изглеждате бледа. Една седмица почивка недостатъчна ли беше? — той я погледна изпитателно.

— О, не, мистър Кълиган, добре съм. А що се касае до услугата… в случай, че през следващите дни някой си Даниел Дъглас пита за мен, бихте ли го отрязал? Кажете му, че съм болна или пък умряла!

— Умряла? С това не се прави шега, това носи нещастие! Един мистър Дъглас, между впрочем, ми досаждаше цялата последна седмица, но аз вярвам, че той повече няма да се обади. Оценявам, че бях малко груб с него — той се засмя. — Но ще отрежа вашия нелюбим обожател — обеща той. — Желая ви приятен първи работен ден — той й кимна и напусна стаята.

Беше вече късно. Саманта беше останала последна в редакцията, когато пропищя телефонът. Потънала в мисли, тя взе слушалката.

— Роземунт — обади се тя.

— Боже мой, Саманта, така съм радостен да чуя гласа ви — се обади на другия край на линията много интимно мъжки глас.

— Мистър Дъглас, как смеете след всичко станало да ми звъните — прекъсна тя Даниел.

— Как така, аз мисля… — Даниел спря, изглеждаше напълно объркан. — Джъстийн ме увери днес сутринта, че вие искате да ме видите. Какво се е случило, че така бързо променихте мнението си, Саманта… скъпа…

„Скъпа Саманта“ — искаше да каже той, но Саманта го прекъсна ядосано.

— Само не смейте да ме наричате „скъпа Саманта“, вие… подъл човек… вие Казанова…

Гласът й трепереше и Саманта млъкна.

— Моля ви, Саманта, аз не зная в какво ме упреквате — се опита Даниел да я успокои и трескаво размишляваше, защо тя бе така възбудена.

— Но аз съм напълно сериозна — продължи Саманта. — Проклинам деня, в който ви срещнах, и съжалявам, че аз… че ние… — тя млъкна.

— … че прекарахме една нощ заедно ли искахте да кажете? — довърши Даниел започнатото изречение. — Аз в никакъв случай не съжалявам, напротив, бих желал да го повторим… много пъти, Саманта!

— Какви са важите желания не ме интересува! За мен вие сте мъртъв, мистър Дъглас! А ако наистина не ви е ясно, защо не искам да зная нищо за вас, то нека ви донесат в стаята „Уошингтън стар“, или по-добре, в леглото ви, ако все още има място за един вестник, наред с многото хубави момичета, които не могат да чакат, за да спят с вас! Приятен ден, мистър Дъглас! — тя тресна слушалката на вилката.

Даниел Дъглас седеше върху леглото си и разглеждаше, клатейки глава, телефонната слушалка. Какво пък се бе случило сега? Неговата серия статии за посредническите бюра бе отдавна завършена. Тя не можеше да бъде причина за вълнението на Саманта. Но какво беше тогава?

Едно почукване на вратата откъсна Даниел от мислите му.

— Влизай, Джеф — извика той.

Джеф, готов за излизане, влезе в стаята и беше в отлично настроение.

— Е, старо момче? Защо лежиш така бездействен на леглото? Излизай! Забрави ли партито днес вечерта?

— Няма да дойда, трябва да размисля. Трябва да открия нещо и за тази цел ми е необходимо днешното издание на „Уошингтън стар“, ако изобщо може да се купи в Калифорния!

— Да не си на Луната? Естествено, че го има тук твоя вестник. Ако ми обещаеш междувременно да се преоблечеш, ще ти го донеса отдолу.

Даниел поклати глава.

— Тогава по-добре да си го взема сам. Аз няма да дойда на това парти. Искам да прочета на спокойствие вестника. Аз ти разказах, че позвъних днес сутринта на тази Джъстийн. Тя ми каза, че мога да открия тази вечер Саманта и че тя иска да разговаря с мен.

Джеф кимна.

— Сега обаче тъкмо й телефонирах и тя ме прати по дяволите. А при това Джъстийн смяташе, че Саманта би се зарадвала да ме чуе.

Джеф се засмя, заклати глава и погледна Даниел съчувствено.

— Слава богу, че не съм на твоето място, старо момче.

Даниел му хвърли заплашителен поглед.

Джеф вдигна отбранително ръце.

— Е, добре, добре, нищо повече няма да кажа. Отивам да донеса вестника.

Даниел си легна обратно, сложи ръце под главата си и се втренчи в тавана, размишлявайки.

Когато Джеф влезе отново в стаята с вестника под мишница, Даниел все още си блъскаше ума безпомощно. Джеф му хвърли вестника и той го прелисти бързо. Внезапно притаи дъх.

— Проклятие! — изруга той. Джеф се наведе над рамото на приятеля си и двамата заразглеждаха снимката, която без съмнение беше причината за гневния изблик на Саманта.

— Не се чуди, че лейди не иска да разговаря с теб — каза Джеф и не можа да прикрие едно хихикане. — Почти не е за вярване, че тя е ревнива.

Даниел смачка целия вестник и го хвърли срещу стената.

— Този проклет фотограф! Трябва да се пази да не ми попада пред очите. Само ако го мярна, ще му счупя главата! Как си позволява да изпрати снимката във вестника, без да ми поиска разрешение?

— Не се вълнувай, Даниел! — Джеф го потупа по раменете. — Това е само една шега.

— Фина шега! — той скочи от леглото и започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята.

Джеф го наблюдава нерешително известно време.

— Какво има пък сега? — попита той. — Ще дойдеш ли?

— Не! — отговори грубо Даниел.

Джеф повдигна рамене и напусна стаята.