Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Happy Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 25гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2012)
Разпознаване и корекция
cveata(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2012)

Издание:

Кристин Хемплин. Даниел

ИК „Слово“, Велико Търново, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Иванка Харитонова

ISBN: 954-439-351-X

История

  1. —Добавяне

VIII

Саманта затаи дъха си. Тя съвсем бе забравила колко хубаво беше в Минесота. Беше късен следобед. Снегът блестеше на светлината на залязващото слънце.

Вятърът освежаваше и Саманта потрепери. Тя стоеше по джинси и бял пуловер върху задната тераса на бащината си къща, откъдето наблюдаваше разноцветния залез на слънцето.

— Влез вътре, Сами! — извика майка й от кухнята. — Ще се простудиш! Ние тук не сме на юг, много леко си облечена! Още от дете ти повтарям постоянно това.

Саманта се шмугна през отворената врата на терасата в кухнята и сложи ледени ръце върху гърба на майка си, която изкрещя стреснато.

— Ще забравиш ли това! — извика тя, обаче след това се засмя и наля на Саманта и себе си ябълков чай. При това тя погледна дъщеря си любопитно.

— На кое парти реши да отидеш? — попита тя. — И ще се костюмираш ли? Свети Дух без маскировка е като зимна вечер без радостен огън в камината.

— Още не зная, мамо.

Саманта получи три покани. Няколко от старите й съученички, които отдавна бяха омъжени и имаха деца, се надпреварваха да я канят да прекара вечерта на Свети Дух с тях.

Децата със своите латерни и чувалчета за сладки скоро щяха да тръгнат от къща на къща, а възрастните подготвяха пунша за вечерта и слагаха дърва в камината.

Саманта гледаше на вечерта със смесени чувства. Колкото и да искаше отново да види приятелките си, тя изпитваше обаче и едновременно страх от срещата. Нейният живот в големия град беше съвсем различен от тукашния. Тези млади жени отдавна бяха омъжени, имаха деца и не гонеха кариера. Какво ли щеше да стане, ако внезапно установи, че няма какво повече да им каже? А няма ли от това пък да се развалят спомените за хубавото време, което бяха преживели заедно?

Какво да отговори, ако те започнат да възхваляват мъжете и децата си и я попитат защо не се е омъжила? Трябваше ли да им каже, че за нея да създаде едно семейство не е така важно, както да направи кариера. Саманта усети режеща болка в себе си. „И в двата случая ще излъжа“ — мислеше си тя измъчено. Нищо повече не жадуваше от това да намери мъжа, с когото искаше да бъде цял живот и от когото искаше да има деца. Всъщност тя бе повярвала, че е намерила този мъж, когато срещна Том Колинс. Но тогава разбра, че имаше само Даниел Дъглас, който бе вървял тайно след нея. С мъка успя да спре сълзите, когато започна да мисли за това.

— Ейвъри е на телефона — каза баща й с неговия тих, малко дрезгав глас и я откъсна от мрачните й мисли. — Иска да знае кога ще отидеш!

Ейвъри Хендерсон, както и Джъстийн, бе най-добрата й приятелка в продължение на години във Фъргюс Фалс. Тя бе посетила Ейвъри през последната седмица два пъти в хубавата им нова къща в края на гората, видя и децата й — едни чудесни близначета.

„Е, добре! — мислеше тя. — Да остана тук и да се отдам на мрачни настроения също няма смисъл.“

— Не искам да говоря сега с нея, татко, но й кажи, че тъкмо се преобличам и след около час ще бъда при тях.

Баща й кимна и се върна отново до телефона.

След като мъжът й напусна кухнята, майка й я попита настойчиво:

— Ти си така… странна, дете! Запомнила съм те весела и палава и, как да кажа, доволна от живота. Къде остана всичко това? Сериозна си и замислена и стоиш с часове пред прозореца, втренчена в далечината… Да не си болна, Сами? — тя погледна загрижено Саманта.

— Не, не! — отговори бързо Саманта. — Аз само съм преуморена, затова и ме уговориха за тази отпуска.

— Наистина ли е само това? — майка и я разглеждаше с онзи остър поглед, който Саманта като дете бе нарекла „рентгенов“. Беше безсмислено да се опитва да лъже майка си. И съвсем както преди, когато излъжеше, Саманта се изчерви като каза: — Наистина е само това!

Майка й я разглеждаше все още изпитателно, но не каза нищо повече. Саманта й беше благодарна за това. Какво трябваше да изповяда на майка си? Защо трябваше да й създава грижи, като й признае, че е влюбена завинаги в един мъж, който я бе използвал и зарязал? Че беше нещастна до смърт и че се чувстваше нещастна, както никога досега в живота си.

Саманта поклати едва забележимо глава. Да разкаже на майка си за грижите си, няма да доведе до нищо. Тя трябваше сама да се справи с това.

— Мамо, отивам при Ейвъри — каза тя решително. — Трябва да се насладя на моята последна вечер и ще го направя — тя оправи една къдрица от лицето си. — Но трябва да ми помогнеш, не зная какво да облека — помоли тя. — Като дете имах винаги най-хубавите костюми от всички. Спомням си ясно завистливите погледи на другите деца! Развихри фантазията си.

Майка й поклати замислено глава и помълча малко.

— Хубавите костюми, които ти носеше като дете, едва ли повече ще ти станат — тя се засмя. — И така, трябва бързо да измислим нещо ново.

— Всичко, каквото искаш. Само, мамо, нека бъде по-обикновено, а не супер елегантно и фрапиращо.

— Добре, тогава ще отидеш преоблечена като мъж!

— Като мъж? — Саманта повдигна вежди и погледна печално майка си.

— Да, защо не? Стани да те поогледам — майка й бе вдъхновена от идеята. Саманта се изправи и застана по средата на кухнята. — С косата ти естествено трябва да направим нещо — обясни майката. — Най-добре е да я вдигнем високо. Ще сложиш една стара филцова шапка на татко, ще си нарисуваш мустаци и широки вежди. И си готова.

Саманта се усмихна.

— Можем да опитаме, мамо! Намери ми, моля те, една шапка, а аз междувременно отивам да се гримирам.

Все още смеейки се, тя изтича по стълбата към спалнята и извади гримовете си. Нарисува с черен молив едни мустачки между горната устна и носа, разшири доста навън веждите и установи, че изглежда като смесица от Чарли Чаплин и Ерол Флин. Във всеки случай й харесваше.

Майка й я чакаше в кухнята със зелена мека шапка с широка периферия и чифт широки черни тиранти. Накрая Саманта взе едно дебело карирано вълнено яке на баща си и се пъхна в него.

— Е, как изглеждам? — попита тя майка си и се завъртя в кръг.

— Бих се влюбила веднага в теб, ако все още бях на двадесет — отговори майка й с усмивка. — Но сега трябва да тръгваш. Или баща ти да те откара? Духа студен вятър, ще вали още сняг.

— Ще повървя, мамо! Татко да си остане тук на топло. До Ейвъри са само десетина минути. А така, както се облякох топло, сигурно няма да се простудя! — добави тя, показа се на вратата на всекидневната и каза на баща си: „Довиждане.“

Единствената асфалтирана улица, която минаваше през Фъргюс Фалс, бе пълна с деца в пъстри костюми, които си отиваха вкъщи, като си брояха сладките и ги показваха едно на друго. Светлините в малките тикви в ръцете им хвърляха трепкащи сенки върху зачервените им лица. Саманта се усмихна, когато видя, че бузите на момичетата и момчетата също така горяха и ръцете им бяха също толкова студени, както някога при нея.

Боже мой, колко отдавна беше! За да предпази лицето си от студа, тя повдигна яката на дебелото ватирано яке на баща си чак до устата. Наведе глава и започна да се бори със силния вятър.

Когато най-сетне достигна къщата на Ейвъри, носът й беше зачервен от студа, а пръстите й замръзнали. Саманта позвъни и тропаше от крак на крак, докато чакаше.

Седемгодишните близнаци отвориха вратата и се втренчиха в нея. От вътрешността на къщата долетя весел смях.

— Кой е, Дейв, Кен? — попита Ейвъри, която идваше по коридора към вратата.

Дейв се обърна.

— Един непознат, мамо — каза той, докато Кен не изпускаше Саманта от очи.

— Един непознат? — Ейвъри с червена островърха шапка върху тъмните коси и оранжев нос на лицето сложи ръце върху раменете на момчетата и наблюдаваше Саманта подозрително. След това лицето й внезапно светна.

— Погледнете хубаво, момчета — каза тя, — но това е Саманта! Влизай, скъпа! Партито е с пълна пара! Съблечи си якето!

Саманта се измъкна от якето и го подаде на Ейвъри. Ейвъри въздъхна, когато погледът й попадна на елегантното тяло на Саманта.

— Да ти имам фигурата, аз също бих могла да се преоблека като елегантно момче! Как го правиш — толкова години да поддържаш талия на оса?

— Стресът, стресът! — се засмя Саманта. — Човек няма време за ядене.

— За завиждане си.

— Е, но това може да се спори, но днес нямам време.

Тя хвана Ейвъри под ръка и двете влязоха в голямата всекидневна, която бе украсена с пъстри гирлянди и балони.

Саманта се спря безмълвна и се огледа. Повечето от бившите й приятелки и съученици се бяха събрали.

— Е, това е изненада! — сияеше Ейвъри.

Саманта кимна и я натисна по рамото.

— А ако не бях дошла сега? — попита тя, смеейки се.

— Ако не беше дошла доброволно, щяхме да те довлечем насила — Ейвъри се засмя. — Та ти си нашата звезда! Всички искат да те видят и говорят с теб! Кой работи във Вашингтон, и то като журналистка? Повечето от нас изобщо не работят, а са само домакини. Трейси е единствената, която всеки ден излиза от границите на Фъргюс Фалс. Тя работи в една банка в Мурхед. Ето я, тъкмо идва.

Саманта погледна в посоката, в която показваше Ейвъри. Една преоблечена като бостанско плашило хубава дребна блондинка си пробиваше път през гостите и влачеше като на буксир един тридесет и пет годишен мъж, който не бе нито костюмиран, нито гримиран.

— О, Боже, Трейси! Ти изобщо не си се променила, като изключим, че по-рано от нас разбра как да се обличаш по-добре — Саманта смигна на Трейси.

— Какво, не ти ли харесва? — Трейси бе разочарована, — но това в момента е последният вик на модата тук, в село. — После тя прегърна Саманта буйно. — Това е моят брат Антъни. Спомняш ли си го още? — попита Трейси, като се обърна да търси приятелски усмихнатия едър мъж. Той имаше забележителни, остри черти на лицето, тъмна коса и тъмнокафяви очи.

„Изглежда добре — мислеше Саманта и неволно се усмихна, — но не така добре, както Даниел“ — й мина през главата и усмивката й замръзна. По дяволите, тя не искаше да мисли за него!

— Аз си спомням… много бегло… — обясни Саманта.

— Което е понятно — я прекъсна Трейси, без да забележи притеснението на Саманта. — Антъни е шест години по-голям от нас, а когато той напусна Фъргюс Фалс, бяхме още почти деца!

— Почти! — подхвърли брат й усмихнато. — Саманта още тогава ми направи впечатление. Тя беше най-хубавата от всички вас, сестричке, и не приемай забележката трагично, изглежда, все още е — най-вече, ако си изтрие тези ужасни мустачки, което се надявам да направи посред нощ.

— Нямам намерение да стоя толкова дълго — обясни Саманта. — Утре рано в девет часа трябва да бъда на летището в Минесота. Моята отпуска във Фъргюс Фалс свърши. Беше само една седмица, за съжаление, иска ми се да останех повече!

— Аз също бих желал — Антъни плъзна възхитения си поглед по тялото на Саманта. — Може да ми хрумне да се опознаем по-отблизо…

Той се обърна към Трейси.

— Сестричке, ти не каза ли току-що, че имаш нещо спешно за обсъждане с Ейвъри?

Трейси го погледна неразбиращо, след което се засмя дяволито и се удари по челото.

— Ах, да, почти бях забравила! До скоро!

Тя улови под ръка Ейвъри и се отдалечиха.

— А ние двамата бихме могли да отидем да пийнем нещо, Саманта, нали? — Антъни я хвана за ръка и я отведе към другия край на помещението.

Саманта искаше да протестира, да освободи ръката си, обаче реши нещо друго. Защо пък не? Защо да не пофлиртува с Антъни и да се порадва на възхищението му? Това не е ли най-доброто средство срещу любовна мъка?

Тя решително тръгна до Антъни през помещението към импровизирания бар. Антъни й подаде един горещ пунш. Тя отпи предпазливо й постепенно й стана приятно топло.

Разговаряйки с Антъни, научи, че той вече е бил два пъти женен и разведен и че най-накрая е решил да не гледа така сериозно на живота. Той искаше своето удоволствие, призна си го откровено, и на Саманта й беше приятно да поговори с него. Не се бе смяла толкова отдавна.

Скупчваха се все повече приятелки и приятели около тях, за да разпитват Саманта за нейния живот в големия град. Саманта бе благодарна, че Антъни се грижеше с неговите смешни коментари разговорите да останат повърхностни и забавни. Той усети, че тя не желаеше да говори за себе си.

Саманта му се усмихна. Той се наведе към нея.

— Може би трябва да потанцуваме, това би бил най-сигурният начин да избягаме от тази любопитна тълпа — й прошепна той.

Тя се засмя и кимна. Той взе ръката й и я отведе на танцовата площадка.

Антъни сложи ръце около талията й и я приближи към себе си. Саманта пое дъх. Колко беше хубаво да усеща близостта на мъж! Да бъде в силните му прегръдки! Тя обви с ръце тила на Антъни.

Звучеше галеща мелодия и Саманта затвори очи. Тя наведе глава към рамото на Антъни и усети как неговите ръце се плъзнаха нежно по гърба й и я галеха.

Неволно доближи главата си към него. Почувства топлия му дъх върху врата си и изстена. „О, Даниел“ — си мислеше тя и се притисна още повече към мъжа, който я държеше. Той пусна ръцете си към бедрата й и притисна таза й към тялото си. Повече от ясно Саманта почувства възбудата му.

— О, Саманта — чу тя гласа му до ухото си. — Какво правиш с мен?

Саманта грубо спря, тялото й се вдърви. Стреснато тя отвори очи и се втренчи в Антъни, като че ли го виждаше за първи път. Той имаше право, какво правеше тя? Тя бе сънувала, че танцува с Даниел Дъглас, че усеща неговите ръце на гърба, бе си пожелала да я целуне…

Бързо се освободи от Антъни, обърна се безмълвно и забърза към вратата. Тя трябваше да се махне! Да излезе на чист въздух, за да й се проясни главата! Какво й стана?

Тя усети, че почервенява, когато помисли за това как се бе хвърлила на врата на Антъни, и го бе възпламенила…

Антъни гледаше след нея с неразбиране.

Нервирана Саманта се огледа за Ейвъри и дръпна приятелката си настрани.

— Трябва да тръгвам, Ейвъри, благодаря за милата вечер.

Ейвъри я гледаше слисано.

— Какво, вече? Но…

— Моля те, Ейвъри, трябва утре рано да тръгвам — и хрумна на Саманта, докато обличаше якето си.

— Чакай! — Ейвъри я хвана здраво за ръката. — Ще кажа на другите! Ще те заведем до вкъщи. Навън е дяволски тъмно!

— Не, в никакъв случай! Нищо няма да ми се случи. Върни се при гостите си и ги поздрави от мен! — тя целуна Ейвъри по бузата и напусна бързо къщата.

Улицата беше заледена и празна. Валеше силен сняг. Прясната дебела снежна покривка заглушаваше всеки шум.

Саманта повдигна яката си високо и се запъти към къщи. С наведена глава тя се бореше срещу снежната буря.

Внезапно някой я сграбчи отзад, една силна ръка обхвана талията й и я задържа. Саманта изкрещя уплашено. С всички сили се опита да се освободи от желязната прегръдка. Но беше безсмислено.

— Но, Саманта! — просъска Антъни в ухото й. — Защо се отбраняваш? По време на танца съвсем не ти беше неприятно да те държа в прегръдките си.

— Остави ме! — се задъха тя. — Пусни ме, Тони! Ти си пиян, не знаеш какво вършиш! — тя се бранеше с двете си ръце.

— Аз много добре зная какво правя — той се засмя тихо. — Но очевидно ти забрави какво направи току-що. Ти ме възпламени, ти, малка вещице. Луд съм по теб. Ти не можеш да ме изоставиш просто така! Хайде, отвори якето и ме пусни вътре! Студено ми е, искам да се стопля при теб!

Саманта се разтрепери. Не, всичко това трябва да е лош кошмар! Веднага ще се събуди и всичко ще отмине. Тя се обърна и се озова в ръцете на Антъни. Внезапно се подхлъзна, загуби равновесие и падна.

Антъни падна с цялата си тежест върху нея, задържа ръцете й в снега и се опита да я целуне. Тя въртеше объркано глава. Боже мой, какво да прави?

— Не, моля те, не — каза тя с усилие, когато усети, че Антъни се опитва да й разтвори якето. Пръстите му опипваха навсякъде. Устните му търсеха устата й.

Саманта искаше да изкрещи, но в същия миг Антъни внезапно я остави. Той скочи, стоя миг нерешително, след това се обърна и избяга.

Саманта затвори очи, пое няколко пъти дълбоко въздух, и след това отново ги отвори. Сега тя видя и светлината, която долиташе от една къща наблизо.

— Саманта, ти ли си? — чу гласа на баща си.

С безкрайно облекчение Саманта си спомни, че беше почти до къщи, когато я задържа Антъни.

— Да, татко — отговори тя и се учуди колко спокойно прозвуча гласът й. — Идвам веднага.

Тя стана, отупа снега от дрехите си и тръгна към къщата. Родителите й не биваше да узнаят какво се бе случило току-що, или щеше да се случи. Целуна баща си по бузата и влезе покрай него във всекидневната.

— Ти вече се върна? — попита майка й изненадано и я погледна.

— Да, мамо, изморена съм — каза Саманта и избягна проучващия й поглед. — Знаеш, че утре рано трябва да тръгвам — тя прегърна майка си и изтича нагоре по стълбата.

В стаята си тя се облегна изтощено на вратата. Притвори очи, когато усети, че коленете й трепереха. Внезапно бе разтърсена от нечуто хълцане и закри лицето си с ръце.

Всичко това се случи, защото съществуваше Даниел Дъглас, защото го бе срещнала и той бе променил живота й. Откакто го познаваше, всичко вървеше наопаки, тя попадаше от една катастрофа на друга.

Саманта изтри сълзите. „Трябва да сложа край на това! — си каза. — Трябва най-сетне да забравя този мъж!“ Но парещата болка в нея й подсказваше, че ще трябва да мине още много време, докато това й се удаде…