Кристин Хемплин
Даниел (2)

II

Даниел си подсвиркваше под душа в добро настроение, докато се готвеше за срещата. Най-сетне ще свърши това! Всички хубави неща са шест — не, даже три, но в неговия случай бяха тъкмо шест, а шестата среща трябваше да бъде последна.

Той имаше достатъчно материал за репортажа си. Нито една от петте жени, които му предложиха от „Голдън хартс“, не беше по вкуса му. С шестата сигурно не ще е по-различно, но и тази последна вечер ще я издържи някак си.

Той спря водата и взе една кърпа. Винаги беше получавал за десетте години в „Уошингтън стар“ неприятни поръчки, като например да пише за методите и клиентите на посреднически бюра за женитба.

— Един журналист трябва да се интересува от всичко и да е готов за всяка задача — беше обяснил неговият по-стар шеф в началото на кариерата му. — Да напишеш точно и живо статия — в това има много личен ангажимент.

Сега той се ангажира лично с това, което засягаше репортажа. А само господ знае, че не бе така сериозно, както биха желали дамите. Той се подсмихваше. Няколко от блондинките не оставиха съмнение, че са готови веднага да легнат с него, но все пак ангажиментът на един журналист си имаше своите граници.

Докато обуваше светлосините ленени панталони и обличаше бяла риза, се подсмихваше. Какво би казала мадам Д’Ор, ако знаеше истинското му име, неговата професия и причината да се среща с нейните клиентки. Това тя никога не ще разбере. Днес той искаше да изпита последното момиче, а утре да се отърве от мадам.

Той погледна часовника. Беше време. Трябваше да тръгва. В осем часа се беше уговорил с мис Мери Ролдан в „Голоаз“.

— На работа — рече той, грабна коженото си яке и заключи вратата след себе си.

Малко преди осем Даниел влезе в малкия ресторант и се огледа за Мери Ролдан. „Веднага ще я разпознаете! Прилича на Доли Партън!“ — му беше обяснила мадам. Даниел се беше ококорил на телефона. Доли Партън беше всичко друго, но не и негов тип! А Мери наистина изглеждаше като Доли Партън. Тя имаше руси къдрици и огромен бюст и всички мъже гледаха заинтригувано към нея.

Тя изобщо не беше по вкуса на Даниел. Но това нямаше никакво значение. Той отиде до масата й.

— Мис Ролдан?

Блондинката го погледна и му се усмихна лъчезарно.

— Вие трябва да сте Том Колинс?

Даниел кимна и седна.

Той се беше представил в „Голдън хартс“ като застрахователния агент Том Колинс и работата премина по-безпроблемно, отколкото си мислеше. Мадам беше попитала за шофьорска книжка или най-малкото кредитна карта, но Даниел случайно беше забравил и двете. По-късно изобщо не го питаха повече за това.

„Боже мой, в какво се впуснах само. Тази жена е абсолютна нимфоманка“ — си мислеше, след като бе разговарял половин час с Мери. Той поръча шише вино, и след като то бе опразнено наполовина, Мери беше тази, която поддържаше сама разговора.

Когато напуснаха ресторанта, Даниел застана нерешително пред колата.

— Слушайте, Мери — каза той смутено, — мисля, че сега трябва да си кажем довиждане. Имам още работа и…

— О! — Мери го изгледа разочаровано. — Но аз мислех… Сега да, но може би ще имате още малко време поне да ме откарате вкъщи. Не бих желала да вися тук в тъмнината и да чакам някое такси. Аз живея недалеч оттук.

— Разбира се, с удоволствие.

Даниел се зарадва, защото изглежда Мери го разбираше. Той отвори предната врата и Мери се качи. След това обиколи колата, седна зад кормилото и включи двигателя.

По време на пътуването цареше потискащо мълчание и Даниел беше доволен, че може да се концентрира върху движението. Пред къщата, в която, живееше Мери, той спря и изключи двигателя. Даниел се окашля.

Мери го погледна отстрани.

— Слушайте, Том — каза тя. — Не бива да свършваме така вечерта, си мисля аз. Какво ще кажете, ако съвсем за малко влезете с мен, за да пийнете нещо и след това ще се разделим?

— Всичко е наред, Мери — Даниел насила се усмихна.

Последва Мери до входната врата. Тя отключи и го отведе на третия етаж. Жилището й беше голямо и светло, подредено с вкус. Даниел седна върху едно бяло кожено канапе.

Мери съблече палтото си, хвърли го небрежно на едно кресло и отиде до домашния бар.

— Какво да ви предложа, Том? — попита тя.

— Едно уиски със сода, ако имате.

Той кръстоса крак върху крак.

— Но разбира се, Том. Това, и всичко, което пожелае сърцето ви — тя се усмихна на Даниел многозначително и отново се обърна към бара.

Даниел внезапно почувства, че взе да му стиска яката на ризата. Вечерта щеше да бъде по-напрегната, отколкото си мислеше. Проклет да е, защо не се сбогува долу с Мери, а се остави да го завлече в жилището си?

С две чаши в ръцете Мери се обърна. Тя видя, че той опипваше яката си и отново се усмихна.

— Но, Том — каза тя, — щом ви стяга вратовръзката, просто я махнете — тя остави чашите върху масата и седна върху канапето до Даниел. — Чакайте, ще ви помогна — успокои го тя и разхлаби възела на вратовръзката му.

Изненадан, Даниел седеше и наблюдаваше как Мери разкопча горните копчета на ризата му. Несъзнателно той гледаше жената до себе си, когато тя започна да го гали нежно по гърдите.

„Всъщност заставала ли е някога някоя жена пред съда, защото е изнасилила мъж?“ — се стрелна в главата на Даниел и без малко щеше да се засмее при тази мисъл. Едва ли или най-малкото той не бе чувал за това. А сега Мери Ролдан тъкмо се канеше точно това да направи с него — да го изнасили.

Даниел затаи дъх, погледна я и се засмя.

— Не е ли много по-добре така, Том — запита тя тихо и се сгуши в него.

Даниел я хвана за раменете и тъкмо искаше да я отблъсне от себе си, когато в съседната стая звънна телефонът.

Двамата останаха неподвижни и се ослушаха. Даниел — с надеждата, че Мери ще стане и отиде към телефона, а Мери — ядосана от неочакваното прекъсване. Звънът не преставаше.

— Точно сега! — Мери въздъхна и стана.

Когато тя изчезна зад вратата, Даниел скочи облекчено, взе вратовръзката си, промъкна се на пръсти покрай вратата на съседната стая към входната врата, отвори я безшумно и изчезна.

Когато запали поршето, се подсмихваше успокоен и малко с чувство за вина. Тя беше наистина закъсала, малката! Всъщност жалко, че изобщо не беше негов тип! Би дал всичко да види лицето й, когато забележи, че той беше излетял.

 

 

— Хей, Дан! Кога ще получа твоята история? — попита Лекс Бейтън, главният редактор на „Уошингтън стар“ на другата сутрин.

— След няколко дни. Лекс! Събрал съм сведения и ще се захвана за материала, щом поотикам по-неотложните работи от бюрото си.

Той влезе в стаята си и се залови за телефона. Преди да отиде на редакционното обсъждане, той искаше да се отпише при мадам Д’Ор.

— За съжаление това не става по телефона — каза тя, след като й съобщи за какво става дума. — За това ми е необходим вашият подпис, мистър Колинс! Освен това, не разбирам — не сте ли доволен от нас?

— Напротив, напротив, мадам Д’Ор! Момичетата бяха очарователни, но не са мой тип!

— Трябва да се въоръжите с малко търпение, мистър Колинс! — гласът й звучеше сладникаво.

— Това бих направил с удоволствие, но утре напускам Вашингтон — лъжеше той, преди тя да продължи да го убеждава в нещо, което той не желаеше.

— Все пак искам да ви помоля да наминете, мистър Колинс! Надявам се по-късно да ви видя!

Ядосан, Даниел затвори телефона. Беше му досадно да навести още веднъж бюрото. Като чели си нямаше достатъчно работа! Той порови по бюрото си, и когато намери онова, което търсеше, отиде на редакционното съвещание.

В ранния следобед Даниел влезе с досада в бюрото на „Голдън хартс“. Мадам Д’Ор го помоли да седне и го дари с най-прелестната си усмивка. Даниел я погледна подозрително. Както се опасяваше, тя веднага се опита да го убеди да си промени мнението.

Даниел махна нетърпеливо.

— Но поне бихте могъл да видите една нова касета — помоли тя ласкаво. — Едва вчера я приехме и ще бъдете очарован! Тази жена е съвсем друго нещо в сравнение с шестте, с които излизахте.

Даниел не прояви никакъв интерес. За да намери едно момиче, с което би излязъл с удоволствие, не се нуждаеше от посредническото бюро на мадам. В бележника си имаше достатъчно адреси, а стоте долара, за които мадам Д’Ор искаше да му пробута една „Доли Партън“, той можеше да употреби по-добре.

Той поклати енергично глава.

— Не, благодаря. Какво трябва да подпиша? — попита той.

Мадам Д’Ор отвори един класьор и го прелисти. Даниел си играеше раздразнено с касетата, която му бе дала.

— Направете го заради мен, мистър Колинс! Хвърлете само един поглед върху новата! Бих искала да зная дали тя ще се хареса на такъв претенциозен мъж като вас!

— Е, добре.

Нейната твърдост победи. Даниел стана от стола си и отиде към бюрото.

— Пуснете касетата, а аз междувременно ще подпиша!

Той подписа и последва мадам Д’Ор против волята си в прожекционната зала. Те заеха места на няколко метра от малък екран, светлината изгасна и тогава пред него се появи в едър план лицето на жена.

Неволно Даниел притаи дъх. Тази жена беше много красива! Нейните светли, малко присмехулни очи го завладяха. Тъмните й къдрици падаха много под раменете.

Гласът й звучеше топло и нежно. Даниел се втренчи мълчаливо.

— Как се казва? — попита той най-накрая и се учуди колко грубо и разгорещено прозвуча гласът му.

Мадам Д’Ор се засмя тихо.

— Тя тъкмо каза това — отговори мадам, — не чухте ли? Казва се Ив Паркър.

Даниел наистина не беше чул. Като прикован я гледаше и се наслаждаваше на звученето на гласа й. Онова, което тя каза, му беше убягнало.

— Ив Паркър — повтори той тихо. — Хубаво име и една завладяваща жена.

— И така, тя ви харесва? — попита мадам и вече хранеше нова надежда да направи добър бизнес.

— „Харесва“ е слаб израз. Слушайте, аз размислих. Възможно ли е, макар и подписал отказа си, да се запозная с нея?

— Разбира се, мистър Колинс. Остава само уреждането на стоте долара…

— Да, да, добре — взе й думата Даниел. — Но бих ви бил много благодарен, ако можете да уредите срещата по възможно най-бързия начин. Може би в „Павилън“.

Той стана.

— Но естествено! — мадам засия цялата отново. — Днес вечерта, да кажем в осем часа?

Даниел кимна нетърпеливо.

— Позвънете веднага на мис Паркър и попитайте дали тя е съгласна — помоли той.

— За съжаление нямам телефонен номер, чрез който да я открия.

— А как тогава ще я уведомите? — попита Даниел в изблик на паника.

— Не се вълнувайте — мадам Д’Ор повдигна успокояващо ръце. — Ние се уговорихме, че тя ще ми се обажда. И сега, ако бихте ми дал стоте долара…