Нора Робъртс
Магьосницата (9)

Осма глава

Чак след около четири часа Моргана успя да поостане сама и да изпие чаша чай. Бе толкова заета с клиентите, телефонните разговори и пристигащата стока, че не можеше глава да вдигне от работа и само прехвърли набързо една-две страници от сценария на Наш.

Онова, което прочете, я заинтригува и й беше неприятно, че непрекъснато я прекъсват. Сложи вода на котлона и докато чакаше да кипне, похапна зелено грозде. Минди обслужваше в магазина двама студенти и нали си беше кокетка, Моргана бе сигурна, че ще се оправи и сама. С въздишка запари чая и се зае със сценария на Наш. След час бе забравила за чая, който бе изстинал. Възхитена се върна на първа страница и пак зачете отначало. Беше блестящ и тя се почувства горда, че мъжът, когото обича, е способен да създаде такава многопластова, умна и увлекателна творба.

Да, беше талантлив. Всъщност си го знаеше и преди това. Беше се забавлявала на всичките му филми и се бе възхищавала от дарбата му. Ала никога дотогава не бе чела сценарий. Все й се бе струвало, че това е нещо като план, като гол скелет, който режисьорът, актьорите и другите кинаджии превръщат в произведение от плът и кръв. А текстът пред нея бе богат като съдържание, толкова пълнокръвен и духовен, сякаш не бе просто думи върху хартия. Моргана вече го виждаше, чуваше, усещаше.

Смяташе, че след като актьори, камера и режисьор също се потрудят, филмът на Наш вероятно ще се превърне в най-добрата кинотворба на десетилетието.

Бе смаяна, че този човек, струвал й се чаровен, но и малко надменен и себичен, носи в себе си такава душевност. Със същата изненада предната нощ бе открила, че той е и невероятно нежен.

Тя остави сценария и се облегна на стола. А уж минавам за много прозорлива, помисли си с усмивка. Какви ли още изненади й бе подготвил Наш Къркланд?

 

 

Той наистина се готвеше да й поднесе следващата изненада. Беше го споходило вдъхновението, а Наш не бе от хората, които не се възползват от хрумналата им добра идея.

По едно време се притесни, че е оставил задната врата на Моргана отключена. Ала при нейната слава и при това прилично на вълк куче, което неуморно обикаляше градината, едва ли някой щеше да дръзне да влезе с взлом.

Пък и тя сигурно бе направила някаква магия, която да закриля дома й.

Всичко ще мине като по вода, каза си той, докато се мъчеше да подреди във вазата огромния букет цветя — този път надлежно закупени от цветарница. Те сякаш имаха свой си живот, стеблата им непрекъснато се заплитаха, главиците им току клюмваха. Дори след няколко опита човек оставаше с впечатлението, че букетът бе напъхан във вазата от някое небрежно десетгодишно хлапе. Накрая Наш подреди криво-ляво цветята в три вази, щастлив, че никога няма да му се наложи да става аранжор.

Ухаеха невероятно!

Младият мъж хвърли поглед към часовника си и видя, че закъснява. Приклекна пред камината и се зае да я пали. Отне му доста време и усилия, Моргана определено щеше да се справи къде-къде по-бързо, но най-сетне огънят забумтя весело. Не че беше студено, ала той смяташе, че с камина ще е по-уютно.

Доволен се изправи да огледа сцената, която бе подредил толкова старателно. Масата за двама бе постлана с бяла покривка, която бе намерил в чекмеджето на бюфета в трапезарията на Моргана — помещение, предлагащо по-големи удобства с високия си таван и огромната камина. Наш обаче реши, че във всекидневната е по-приятно.

Той подреди старинния тънък порцеланов сервиз с розови пъпки по краищата на лъскавите бели чинии, тежките сребърни прибори и кристалните чаши за шампанско. Сгъна прилежно на триъгълници и салфетките от тъмнорозова дамаска.

Ей на това му се вика работа, каза си Наш. После обаче се свъси недоволно.

Ами музиката! Как бе забравил музиката? И свещите! Отиде забързано при стереоуредбата и се зае да преглежда купчината компактдискове. Спря се на Шопен, макар че не му се слушаше класическа музика — предпочиташе „Ролинг Стоунс“. Натисна бутона, сложи диска и чул първите акорди, кимна одобрително. Сетне тръгна да търси свещи.

След десет минути вече бе подредил из цялата стая към дузина свещи, ухаещи на ванилия, жасмин и сандалово дърво.

Тъкмо се подсмихна самодоволно, и чу колата на Моргана. Едвам успя да изпревари Пан, който също се втурна към вратата.

Моргана вдигна изненадано вежда, когато съгледа автомобила на Наш. Но не се подразни, че той бе подранил с близо половин час. Ни най-малко. Отиде усмихната при входната врата, както носеше под едната мишница сценария, а в другата ръка шампанско.

Наш я посрещна на прага и я целува дълго и страстно. Пан също държеше да посрещне както подобава своята стопанка и се замъчи да се провре между двамата.

— Здравей! — каза Наш, след като пусна Моргана.

— Здрасти! — отвърна тя и му подаде бутилката и плика, за да погали Пан и да затвори вратата. — Подранил си.

— Знам — Той погледна етикета върху бутилката. — Виж ти! Ще празнуваме ли?

— Имаме повод — рече Моргана, а после се изправи и плитката й се плъзна над рамото. — Исках да ти направя малък подарък и да те поздравя. Ала се надявам да почерпиш и мен.

— С удоволствие. И за какво ме поздравяваш?

Тя кимна към плика в ръката му.

— За това. За сценария.

Камък му падна от сърцето.

— Значи ти е харесал…

— Не просто ми е харесал. Направо ме грабна. Но нека първо седна и си изуя обувките и ще ти кажа всичко.

— Хайде да влизаме. — Наш премести плика и бутилката в едната си ръка, а с другата прегърна Моргана. — Как вървят работите в магазина?

— Не мога да се оплача. Дори си мисля дали да не помоля Минди да удължим с час-два работното време. Напоследък…

Ала не успя да довърши изречението, защото бяха влезли във всекидневната.

С трепкащите си загадъчни пламъчета свещите изглеждаха романтични като лунния светлик. Проблясваха по среброто, пречупваха се в кристала и хвърляха мънички дъги. Носеше се уханието на цветя и разтопен восък, звучаха тъжните звуци на цигулките. Огънят в камината попукваше едва чуто.

На Моргана не й се случваше често да губи самообладание. Сега обаче усети как на гърлото й засядат сълзи, сълзи, породени от чувство, чисто, ярко и непреодолимо.

Тя извърна към Наш очи, в които от мигащите пламъчета проблеснаха стотици звезди.

— За мен ли си го направил?

Също позамаян, той прокара по бузата й кокалчетата на пръстите си.

— А, аз нямам нищо общо. Сигурно е работа на елфите.

Тя се усмихна и го целуна лекичко по устните.

— Обичам елфите.

Младият мъж се доближи до нея, докато телата им се сляха.

— А как стои въпросът със сценаристите?

Моргана го прегърна нежно през кръста.

— Уча се да ги харесвам.

— Браво на теб! — възкликна Наш и пак я зацелува. — Всъщност защо не оставя тези неща и не отворя шампанското?

— Аз съм „за“!

С дълга доволна въздишка Моргана изхлузи обувките си, а той отиде да извади друга бутилка шампанско, изстудяваща се в кофичката с лед. Хвана двете бутилки така, че младата жена да вижда етикетите.

— Телепатия?

Тя се отправи усмихната към него.

— Възможно е всичко.

Наш метна плика, пъхна втората бутилка в кофичката с лед, а после отвори първата, която изпука и засъска весело. Напълни чашите, подаде едната на Моргана и се чукна с нея.

— За вълшебството!

— Винаги! — промълви тя и отпи. Хвана го за ръката и го заведе на канапето, където можеше да се сгуши до него и да гледа огъня. — Е, освен че си повикал елфите, какво друго прави днес?

— Исках да ти покажа онази страна от характера си, която съм заимствал от Кари Грант.

Моргана се засмя и го целуна по бузата.

— Харесвам всички страни от характера ти.

Той вдигна самодоволно нозе върху масичката.

— Хвърлих доста време да се опитвам да подредя тези цветя както по филмите.

Младата жена ги погледна.

— Нека приемем, че аранжирането на цветя не е сред множеството ти дарби. Харесват ми.

— Е, рекох си, че усилията ми не са отишли на вятъра — рече Наш и започна да си играе с обицата й. — Промених някои дребни неща в сценария. Мислих си много за теб. Говорих по телефона с агента си, много е развълнуван. Пак мислих за теб.

Тя се усмихна и положи глава върху рамото му. Чувстваше се у дома.

— Изглежда, денят е бил много ползотворен. А защо агентът ти е развълнуван?

— Доколкото разбрах, му се е обадил продуцент, който проявява огромен интерес.

Моргана отново седна с блеснали от щастие очи.

— Към сценария ти, нали?

На Наш му беше странно, че има край себе си човек, който взима толкова присърце проблемите му.

— Видял е само резюмето, но тъй като напоследък явно ми работи късметът, вече искал да подпишем договор. Ще оставя сценария да поотлежи ден-два и ще го прегледам още веднъж. А после ще му го пратя.

— Не става дума за късмет — възрази тя и пак допря чашата си до неговата. — Ти носиш в себе си магията. Ей тук — допря Моргана пръст до слепоочието му. — И тук… — Тя посочи сърцето му. — Или там, откъдето извира въображението.

За пръв път, откакто бе станал зрял мъж, той усети как се изчервява, и целуна Моргана.

— Благодаря ти. Без теб нямаше да стане нищо.

— Неприятно ми е да ти противореча и затова няма да го правя — усмихна се тя.

Наш прокара лениво длан по плитката й, преметната върху рамото. Помисли си колко неописуемо хубаво бе в края на деня да си седиш така с някого, на когото държиш.

— Защо не погъделичкаш самолюбието ми? Хайде, кажи какво ти хареса в сценария!

Моргана му поднесе чашата си — да й налее още шампанско.

— Едва ли самолюбието ти се нуждае от гъделичкане, ама хайде от мен да мине, ще ти кажа.

— Не бързай! Че ще изпуснеш нещо.

— Всичките ти филми са многопластови. Дори когато се лее кръв или по прозореца дращи някаква страхотия, човек не само се стряска и плаши, а изпитва и най-различни други чувства. В този сценарий правиш още една крачка напред, макар че доста сърца ще се разтуптят от сцената на гробищата — допълни тя и се извърна с лице към него. — Това е разказ не само за вещици и магьосническа сила, за доброто и злото, но и за човека, за човещината. За вярата в чудесата и за това, че трябва да следваме сърцето си. Сценарият е своеобразна прослава на това, да си различен, колкото и трудно да ти е. Накрая въпреки ужаса, страха и мъката има любов. А нали всички ние се стремим към нея!

— Нали не възразяваш, че съм показал как Касандра прави магии с гробищна пръст и прави заклинания над казан?

— Творческа измислица! — възкликна Моргана и вдигна вежда. — Е, ще си затворя очите за развихрената ти фантазия! Дори за това, че за да спаси Джонатан, героинята е готова да продаде душата си на дявола.

Той сви рамене и пресуши чашата.

— Щом Касандра е носителка на доброто, сценарият щеше да е твърде блудкав, ако героинята не си премереше поне веднъж силите със злото. Филмите на ужасите също си имат своите задължителни изисквания, които важат, макар и не в пълна мяра, и за моя сценарий.

— Злото в най-крайното му проявление срещу доброто в пречистен вид? — опита се да налучка тя.

— Точно така. Невинните са обречени да страдат — допълни Наш. — А също да изпълнят ритуала на посвещаването. Същите тези невинни трябва да пролеят кръв.

— За да станат истински мъже — додаде мрачно Моргана.

— И жени. Не съм от хората, които се отнасят с пренебрежение към нежния пол. Доброто трябва да победи с цената на големи жертви.

— Изглежда справедливо.

— И още нещо, на което държа особено — добави той и прокара пръст нагоре по вратлето на младата жена, от което я побиха тръпки. — Зрителите трябва да се питат, непрекъснато да се питат дали след последния кадър на филма уж победеното зло няма да надделее.

Тя изви устни.

— Всички знаем, че в крайна сметка все пак побеждава злото.

— Точно така — усмихна се Наш. — По същия начин от време на време всички се питаме дали в дрешника не се спотайва нещо. След като сме угасили лампите. И сме сами вкъщи. — Той захапа леко крайчето на ухото й. — Или какво шумоли в храсталака при прозореца на мазето, какво дебне в мрака и само чака удобен момент да ни се нахвърли и…

Моргана трепна, защото се позвъни на вратата. Наш се засмя, а младата жена изруга.

— Нека отворя аз — предложи той.

Тя оправи целомъдрено полата си.

— Ами отвори.

Когато Наш излезе от стаята, Моргана бързо се отърси от уплахата си. Наистина си го биваше, бе много изобретателен и дори тя, макар да минаваше за куражлийка, се хвана на въдицата. Още се двоумеше дали да му прости, когато той се върна с висок слабичък мъж, който носеше огромен поднос. Беше облечен в бял смокинг с червена папийонка. Над горното му джобче бе извезано името на ресторанта „При Морис“.

— Сложете го на масата, Морис.

— Казвам се Джордж, господине — рече някак покрусено човекът.

— Прощавайте — отвърна Наш и намигна на Моргана. — И сервирайте ястията по чиниите.

— Опасявам се, че няма да стане веднага.

— Не бързаме за никъде.

— Шоколадовият мус, господине, трябва да е на студено — поясни мъжът и Наш си даде сметка, че клетият човек бе свикнал непрекъснато да се извинява.

— Ще го отнеса в кухнята — предложи Моргана и се изправи да вземе купата.

Вече след като излезе от стаята, чу как Джордж прошепва тъжно, че цикорията била свършила и се наложило да използват маруля за салатата.

— Живее заради храната — вметна Наш, когато след няколко минути Моргана се върна при него. — Направо му се плаче при мисълта колко небрежни са някои от момчетата, работещи днес във фирмите за доставка на храна по домовете, и как нехайно се отнасят например с пълнените гъби.

— Диваци!

— И аз му казах същото. От това настроението му се пооправи. Или може би от бакшиша.

— Я да видим какво ни е донесъл Джордж! — възкликна тя и тръгна да обикаля масата. — Салата от марули.

— Цикорията…

— Била свършила. Чух. Мм! Опашки на омари.

— А ла Морис!

— Иска ли питане! — усмихна се младата жена през рамо, докато Наш дръпваше стола, та тя да седне. — А този Морис съществува ли?

— Джордж ми съобщи с голямо прискърбие, че се споминал преди три години. Но духът му е жив.

Моргана се засмя и се нахвърли на храната.

— Поръчал си чудесно меню!

— Мислех да взема пушено пиле, ала после реших, че тези ястия ще ти направят по-голямо впечатление.

— Така си е! — Тя топна парченце омар в съдинката с разтопено масло и го пъхна в устата си, без да сваля очи от Наш. — Подредил си много привлекателна сцена — допълни нежно и го помилва лекичко по ръката. — Благодаря ти!

— Винаги на твое разположение.

Надяваше се още десетки, не, безброй пъти да присъстват на тази сцена само двамата като единствени участници.

Усети, че се бе отдал на тежки мисли за бъдещето, и се подразни. За да поразведри настроението, наля още шампанско.

— Моргана!

— Да!

— Все се каня да те питам нещо — рече той и я целуна по ръката — кожата й бе много по-изкусителна от храната. — Внучката на госпожа Литълтън ще ходи ли на абитуриентския бал?

Тя премигна, отметна глава и прихна в звънък смях.

— Божичко, колко си романтичен, Наш!

— Просто ми е любопитно — усмихна се той, не устоял на веселите пламъчета в очите й. — Добре, де, и аз като всички обичам да има хепиенд. Момичето получи ли си кавалера?

Моргана хапна още малко от омара.

— Доколкото разбрах, накрая Джеси се е престрашила да попита Матю дали ще й кавалерства на абитуриентския бал.

— Браво на нея! И после?

— После знам подробностите от госпожа Литълтън, та не гарантирам, че не са разкрасени.

Наш се наведе и я чукна с пръст по нослето.

— Слушай, миличка, аз съм писател. Не се налага да ми мълчиш, за да засилиш ефекта. Хайде, казвай!

— Ако се вярва на госпожа Литълтън, момчето се изчервило като рак, започнало да оправя притеснено очилата си с рогови рамки и накрая изпелтечило, че няма нищо против.

Той вдигна тържествено чашата с шампанско.

— За Джеси и Матю!

— За първата любов! — добави Моргана. — Тя е най-сладка.

Младият мъж не бе съвсем убеден, че е така, понеже доста успешно бе избегнал изживяването.

— Какво стана с твоето гадже от гимназията?

— Защо реши, че съм имала гадже?

— Всеки е имал.

Моргана се съгласи, като вдигна едва забележимо вежда.

— Добре, де, имаше едно момче. Казваше се Джо, играеше в баскетболния отбор.

— Звезда, значи.

— Е, не беше кой знае какъв баскетболист. Затова пък бе висок. По онова време си падах по високите — нали бях върлина и стърчах с цяла глава над половината момчета в класа. Последния клас ние с Джо бяхме нещо като гаджета. — Тя отпи от шампанското. — Голямо натискане падна в неговата таратайка, модел „Пинто“ от седемдесет и втора година.

— От костенурките ли? — попита Наш между две хапки.

— Май да.

— Вече си го представям — усмихна се младият мъж. — Продължавай! Нощ. Колата е спряла на тъмен безлюден път. Двете гълъбчета са се гушнали и се целуват като невидели под съпровода на радиото, откъдето звучи „Лятно място“.

— Май беше „Хотел Калифорния“ — поправи го Моргана.

— Добре, де, нека е „Хотел Калифорния“. Когато заглъхват последните звуци на китарата…

— Завърши и всичко останало. През есента той отиде в университета в Бъркли, аз пък постъпих в университета Ратклиф. Ръстът и хубавите устни не бяха достатъчни, за да задържат от четири хиляди километра сърцето ми.

Наш въздъхна заради всички мъже по света.

— О, непостоянство, твоето име е жена!

— Джо се окопити за нула време. Ожени се за една студентка, която следваше икономика, и отиде да живее в Сейнт Луис. В крайна сметка си направиха свой баскетболен отбор, е, не цял, но все пак три пети от него.

— Тоя Джо не си поплюва!

Тя наля още шампанско.

— Ами ти?

— Никога не съм бил особено добър в игрите с топка.

— Имах предвид гаджетата от гимназията.

— А, това ли! — възкликна той и се облегна, за да се наслади на момента — на пукащия зад гърба му огън, на жената, която му се усмихваше през светлината на свещите, на мехурчетата, излизащи с весел съсък от шампанското. — Казваше се Вики. Даваше тон на викачите по футболните срещи.

— Само това ли?

— Бях влюбен тайно в нея цели два месеца и накрая се престраших да й определя среща. Бях срамежлив.

Моргана се усмихна над чашата.

— Кажи нещо, на което ще повярвам.

— Истината ти казвам. Бях се преместил в класа в средата на учебната година, когато вече се бяха оформили всички групи и групички — и с топ не можеш да проникнеш в тях. Стоиш отстрани като прокажен и само наблюдаваш.

Домъчня й за него, ала не бе сигурна, че щеше да му стане приятно, ако го сподели.

— Значи си гледал отстрани тази Вики.

— Само това и правех. И се чувствах влюбен до уши. Особено на мачовете, когато даваше тон на запалянковците. — Наш замълча и се взря в нея. — А ти правила ли си го?

— Не, съжалявам.

— Бива ли така! Не знам да има по-вълнуваща гледка. Но както и да е, накрая набрах смелост и я поканих на кино. Филмът се казваше „Петък, тринайсето число“. Точно на най-интересното място я прегърнах доста нескопосано. Тя не се дръпна. Ходихме до края на учебната година. После ме заряза и се хвана с един калтак с мотор и татуировка.

— Виж я ти нея каква въртиопашка била!

Наш вдигна примирено рамене и отвори омара.

— Доколко го разбрах, избягала с него — двамата отишли да живеят във фургон в Ел Пасо. Така й се пада, да ми разбие сърцето!

Моргана отметна глава и го погледна с присвити очи.

— Както виждам, си се оправил.

— Само донякъде.

Не обичаше да говори за миналото си с когото и да било. За да отклони Моргана от темата, стана и отиде да смени музиката. Включи Гершуин, слушаше му се нещо бавно и романтично. Върна се при масата, хвана я за ръката и я дръпна, за да се изправи.

— Искам да те подържа — рече й простичко.

Тя веднага се отпусна в обятията му и го остави да води. В началото само пристъпваха в такт с музиката. Той я бе прегърнал през кръста, Моргана бе обвила длани около врата му. Двамата не откъсваха очи един от друг. Сетне я поведе в танц, така че телата им да се слеят под звуците на песента.

Запита се дали винаги ще си я представя така — в ореола на свещите. Отиваше й толкова много! Кожата й — бяла-беленичка, каквато е само на ирландците, грееше досущ като порцелановите съдове с розички по края. Косата й, черна като нощта зад прозорците, бе посипана със звездиците на отразената светлина. И в очите й — сини като морето, проблясваха пламъчета, наподобяващи лунен прах.

Първата им целувка бе нежна и спокойна като обещание за всичко, което човек може да си пожелае. Наш усети, че главата му се е замаяла от шампанското. Пак сведе устни към нейните и те се разтвориха като розова пъпка.

Пръстите й се плъзгаха като свила по врата му и го възбуждаха. От гърлото й се изтръгна стон, от който кръвта му забумтя лудешки. Тя се притисна и го зацелува още по-страстно, без да сваля очи от него.

Той плъзна длани нагоре по гърба й и се възбуди още повече, усетил как в отговор младата жена трепери. Както я гледаше страстно, развърза плитката й и разплете с пръсти къдрите. Чу я как бе затаила дъх, видя как очите й се премрежват и пак зацелува страстните й устни.

Усети вкуса им — на опасност, щастие, отчаяние. Тези чувства се бореха в нея и от тях Наш бе замаян дори повече, отколкото от шампанското. Мускулите му под дланите й бяха опънати до скъсване, а Моргана трепереше от уплаха и наслада при мисълта какво ще се случи, когато напрежението в тези мускули се освободи.

Желанието приема различни форми. Тя знаеше, че тази вечер то няма да е търпеливото, изпълнено с благоговение опознаване от предишния път. Тази вечер щеше да бушува същински пожар.

Нещо изпука. Наш направо чуваше как падат и последните му задръжки. Без да пуска ръката на Моргана, се дръпна с премаляло от страст тяло. Тя не каза нищо, просто продължи да стои с нежни, подпухнали от целувките устни, и коса, разпиляна като тревожна нощ по раменете й. Очите й бяха изпълнени с пушек и тайни обещания.

Той отново я притегли. Както я целуваше, я вдигна на ръце.

На нея и през ум не й бе минавало, че може да остане без капчица воля. А бе грешила. Отпусна се покорно в обятията на Наш, докато той я носеше през стаята и нагоре по стълбите. Зацелува го жадно и безразсъдно по лицето, надолу по врата и отново по ненаситните устни.

Наш не спря пред вратата на спалнята. Леглото в средата бе обградено от сиянието на свещите и сякаш ги викаше. Той се строполи заедно с младата жена върху него.

Припрени длани, ненаситни устни, отчаяни слова. Наш не можеше и не можеше да се насити. Знаеше, че Моргана е с него и отвръща на страстта със страст, на огъня с огън, ала му се искаше да я отведе още по-далеч, докато не остане нищо друго, освен пърлеща горещина и необуздани хали.

Тя не можеше да си поеме дъх. Не й достигаше въздух, който бе толкова топъл, че Моргана направо не проумяваше как кожата й още не бе запламтяла. Протегна ръка към Наш с намерението да го помоли, да поиска да спрат за миг, за да си възвърне здравия разум. Ала той отново притисна устни към нейните и тя забрави какво бе смятала да направи.

Замаян от сласт, Наш прокара бързо ръка отпред по роклята й. Копченцата запукаха като малки експлозии и изпод тях се показаха гладка кожа и прелъстителна черна дантела. Той изруга запъхтяно и разпра тъничкия плат, за да разголи час по-скоро гърдите й.

Моргана изкрещя — но не от страх или болка, а от почуда, докато Наш пак я зацелува с ненаситни парещи устни.

Беше безмилостен, неуморен, безразсъден. Желанието го прорязваше като с нож, за да пререже всичките му връзки с цивилизования свят. Дланите му се плъзгаха по тялото й, за да оставят подире си сладостно — мъчителна тръпка.

Тя отвърна не с покорство и смирение, а със страст, която точно като него вече не можеше да обуздае.

Свлякоха се върху леглото с обезумели ръце, които смъкваха дрехите и ги разкъсваха, търсеха насладите на плътта, лъскава от горещината. Той правеше каквото му хрумне, отдаваше се на всички странни фантазии, изникнали в главата му. Докосваше Моргана, милваше я, поглъщаше я цялата.

Тя се изви на дъга и се вкопчи в него, когато я заля вълната на безумната страст. Нашепваше с разтреперани устни името му, без да го съзнава, сякаш то бе заклинание, а когато Наш отново я отведе към върховете на удоволствието, заклинанието премина в стон.

Замаяна, Моргана се извиси над него. Той виждаше как светлината на свещите потрепва по кожата и в очите й, притъмнели и премрежени след онова, което й бе дал. Знаеше, че ще умре, ако не я обладае днес, утре, още хиляди пъти.

Притисна гърба й към матрака и я хвана здраво за китките. Останал без дъх, я държа така, докато не срещна погледа й. Какво ли видя в очите й? Предизвикателство? Или може би триумф?

Сетне проникна дълбоко в нея. Тя стисна длани в юмруци и изви тяло, за да го посрещне.

Скорост. Сила. Шемет. Препускаха заедно, носени от мощта на своята необуздана страст. Наш отново затърси устните й и я зацелува, докато не я заболя. А тя обви ръце около него и отчаяно впи къси, старателно изпилени нокти в гърба му.

Той чу накъсаните й хлипове на върховна наслада. Сетне разсъдъкът му се замъгли и Наш скочи от острието на бръснача, за да последва Моргана в бездната на удоволствието.

Мина доста време, докато се опита да дойде на себе си. Претърколи се, за да не й тежи и тя да може да си поеме дъх. Сега лежеше по корем, напреко на кревата. Той се взря в мрака и се помъчи да си спомни какво точно се бе случило — не знаеше дали да се възмущава или да се радва.

Беше… Беше се държал като нашественик, който плячкосва. Дума да няма, не се бе представил особено галантно. Каквото и удоволствие да бе извличал дотогава от любенето с жена, никога не бе прекрачвал границата на лудостта. Това, разбира се, си имаше своите предимства. Не знаеше обаче какво си мисли Моргана, след като й бе разкъсал дрехите.

Отпусна плахо ръка върху рамото й. Тя потрепери.

— Добре ли си, Моргана?

Тя издаде някакъв звук, нещо средно между хлип и стон. Изведнъж Наш се притесни, че Моргана може би плаче. Ядосан на себе си, опита отново и я помилва по косата.

— Скъпа! Извинявай, ако…

Ала не довърши изречението — не знаеше какво да й каже. Тя извърна бавно глава, успя криво-ляво да вдигне отмаляла ръка и отмести сплъстените кичури, паднали върху очите й. Сетне премигна срещу него.

— Каза ли нещо?

— Аз, такова… Добре ли си?

Моргана въздъхна. От проточения, приличен на мъркане звук той усети как пак го прерязва желание.

— Дали съм добре ли? — допълни бавно тя. — Не бих казала. Питай ме пак, когато имам сили да помръдна. — Бавно плъзна длан по намачканите чаршафи, за да го хване за ръката. — А ти?

— Какво аз?

— Добре ли си?

Наш си замълча и върху лицето на Моргана грейна усмивка.

— Значи не си добре? Пък аз си мислех, че горе-долу съм се справила — рече тя и се протегна доволна, че тялото й не се бе разпаднало. — Дай ми един час и ще опитам още веднъж.

Камък му падна от сърцето.

— Значи не ми се сърдиш?

— Сърдита ли изглеждам?

Той се замисли. Приличаше му на котка, която току-що бе излапала цяла купа сметана. Дори не усети кога се бе усмихнал.

— Не, не изглеждаш сърдита.

— И сега си донемайкъде доволен от себе си.

— Нещо такова — съгласи се Наш и се пресегна да я притегли към себе си. — А ти доволна ли си?

Целият сияеше в усмивка. Гледаше я и си свирукаше някаква мелодия. Моргана приседна бавно на пети и забеляза задоволството в очите му.

— Знаеш ли какво, Наш?

— Не. Какво?

— Мисля да направя така, че да престанеш да се хилиш.

— Така ли? И как?

Тя отметна коса и се намести върху него. Сетне се смъкна бавно надолу.

— Гледай сега!