Нора Робъртс
Магьосницата (8)

Седма глава

Хиляди мисли нахлуха в главата му. Хиляди чувства изпълниха сърцето му. Докато Моргана вървеше към него с бялата роба, развята като лунен прашец около тялото й, всички тези мисли, всички тези чувства се сляха в едно. В мисълта за нея.

Наш искаше да й заговори, да й каже нещо, каквото и да било, стига то да изрази чувствата му в момента. Ала на гърлото му бе заседнала буца, той направо бе изгубил дар слово. Знаеше, че това не бе просто желанието, което мъж изпитва към жена, но вихрушката от усещания, пронизала го целия, нямаше нищо общо с досегашния му опит и младият мъж бе наясно, че никога нямаше да е в състояние да я опише или обясни.

Знаеше само, че в това вълшебно кътче, в този невероятен миг съществуваше една-единствена жена. Някакъв едва чут търпелив глас му нашепваше вътре в сърцето, че винаги бе имало само една жена и той я бе чакал цял живот.

Моргана спря на хвърлей от него. Между тях танцуваха нежни притихнали сенки. Бе достатъчно тя да се включи в този ленив танц, за да се озове в обятията му. Наш нямаше да я отпрати. А Моргана се опасяваше, че отдавна бе пропуснала момента, когато е било възможно да му обърне гръб.

Макар и да трепереше от притеснение, тя не сваляше очи от него. Забеляза, че той стои като вкаменен, ала не можеше да го вини. То оставаше да не е стъписан, ако изпитваше и стотна част от копнежа и страховете, които я пронизваха.

Моргана знаеше, че няма да им е лесно. След тази нощ връзката им щеше да бъде скрепена. И нямаше да бъде прекъсната, каквито и решения да вземеха те двамата от утре нататък.

Младата жена се пресегна и прокара длан по цветята, които Наш още държеше. Докато гледаше кои цветя бе избрал, се питаше дали той си дава сметка, че й предлагаше любов, страст, вярност и надежда.

— Цветята, набрани на лунна светлина, носят магиите и тайните на нощта.

Наш бе забравил за букета. Погледна към него като човек, отърсил се от сън.

— Откраднах ги от твоята градина.

Устните й се извиха в прелестна усмивка. Моргана си помисли, че Наш нямаше откъде да знае езика на цветята. Ала ръката му е била направлявана.

— Въпреки това уханието им е все така сладостно, а подаръкът — все така трогателен. — Тя вдигна длан от букета и докосна младия мъж по бузата. — Знаел си къде да ме намериш.

— Аз… да. — Нямаше как да отрече, че нещо наистина го бе тласнало да дойде в гората. — Знаех.

— Защо си дошъл?

— Исках да… — Спомни си как бе бързал да излезе час по-скоро от къщата и да види Моргана. Но не, ставаше дума за нещо много по-първично. И безкрайно по-просто. — Имах нужда от теб.

За пръв път погледът й трепна. Тя усещаше как от него като гореща вълна струи желание. Желанието да я стопли и прелъсти. Не го ли спреше, то щеше да я обвърже с Наш толкова силно, че никаква магия и заклинание нямаше да й помогнат да си възвърне свободата.

Властта й не бе абсолютна. Не всички нейни желания се изпълняваха. Прекараше ли с него тази нощ, Моргана рискуваше всичко, включително властта да бъде сама.

До тази вечер свободата бе най-свидното, което притежаваше. Тя отново вдигна очи и се отказа от това си притежание.

— Онова, което ти давам тази нощ, ти го давам от все сърце. А каквото и да взема, го взимам без съжаление. — Очите й блестяха от видения, които Наш нямаше как да съзре. — Помни го! Ела с мен!

Хвана го за ръката и го придърпа в кръга.

Още в мига, в който прекрачи пламъчетата, той усети разликата. Тук въздухът бе по-чист, уханието му — по-сладостно, сякаш се бяха изкачили на висок зъбер, където не бе стъпвал човешки крак. Дори звездите сякаш бяха по-близо и Наш виждаше лунната светлина, която, обточена със сребристо, струеше през балдахина на дърветата.

Ала Моргана си беше същата, ръката й в неговата си бе все тъй твърда.

— Какво е това място? — прошепна той, но не защото се страхуваше, а от страхопочитание.

Гласът му се понесе из въздуха ведно с песента на арфата, която го изпълваше.

— Не му е нужно име — отвърна тя и изтегли ръката си от неговата. — Има най-различни магии — допълни тихо и разкопча наниза кристали. — Тук ние ще сътворим нашата — добави усмихната. — И няма да навредим на никого.

Остави бавно наниза в края на покривалото, сетне се извърна с лице към Наш. Протегна ръце, а в очите й проблясваше лунната светлина.

Прегърна го, поднесе устни, топли и меки. Той усети сладостта на виното, което бе пила, мириса й, по-силен и изкусителен. Видя му се странно, че мъжете могат да живеят без този тежък привличащ вкус. И че се бе намерил мъж, който да набере смелост да му се отдаде. Започна да целува ненаситно Моргана и по едно време усети как му се вие свят.

С въздишка, изтръгнала се сякаш от душата му, я притегли по-близо до себе си, мачкайки цветята, които ги деляха и чието ухание изпълни нощния въздух. Сетне премести устни върху лицето й.

Тя виждаше с премрежени очи как танцуват пламъчетата на свещите, как телата им — нейното и това на Наш хвърлят мърдащи сенки. Чуваше дълбокото чисто кънтене на ветреца, който пееше в клонака, нощната музика с присъщата само на нея магия. Чу и как той шепне името й с устни, които отново затърсиха нейните.

Ала онова, което усещаше, бе много по-реално. Дълбокият кладенец от чувства към този мъж, по-дълбок, отколкото за всеки друг. Когато Моргана му дари за втори път сърцето си, този кладенец се препълни и преля, та от него да потече спокоен ручей.

За миг младата жена се уплаши, че може да се удави в него, и се разтрепери цялата. Както й нашепваше, Наш я притегли още по-близо до себе си. Тя не знаеше дали той го прави от желание или за да я успокои, но се остави във властта му. Прие я.

Беше се опитвала да го плени, а сама бе станала негова пленница.

Наш се съпротивляваше срещу някакъв звяр, впил нокти в стомаха му и подканящ го да я обладае бързо. Никога, нито веднъж в живота си не бе изпитвал такъв неутолим глад, както към Моргана в сияйния кръг от светлина.

Вкопчи ръце в косата й, за да не разкъса робата. Инстинктът му подсказваше, че тя няма да възрази, задето бе толкова припрян, и ще отвърне на ненаситността му. Ала не биваше така. И то точно тук. И сега.

Притисна лице към извивката на врата й, прегърна я и се пребори с нагона.

От това, че Моргана разбираше Наш, сърцето й не заби по-спокойно. Неудържимото му желание да взима влизаше в сблъсък с копнежа му да дава. И бе изключително важно кое от двете ще предпочете той. Макар и да не го виждаше, тя знаеше, че от това, как ще се любят тази нощ, ще зависят много неща за години напред.

— Наш, аз…

Той поклати глава, сетне се дръпна и обхвана с длани лицето й. Ръцете му трепереха, Наш дишаше запъхтяно, очите му бяха напрегнати, замъглени от страст. На Моргана й се стори странно, че те не бяха надзърнали в душата й и не бяха видели какво се таи в нея.

— Плашиш ме до смърт — едвам успя да промълви той. — Плаша се до смърт. Сега, Моргана, е различно. Разбираш ли го?

— Да. Важно е всяко нещо.

— Така е, важно е — съгласи се Наш и въздъхна тежко. — Страх ме е да не те нараня.

„Да, ще ме нараниш.“ Бе толкова сигурна в това, че се разтрепери. Колкото и да се бранеше, бе обречена да страда. Но не и тази нощ.

— Няма — увери го Моргана и го целуна нежно.

Не, помисли си той, както търкаше буза о нейната. Няма да я нараня. Не мога да го сторя. Желанието пак бумтеше в кръвта му, ала вече не така лудешки. Сега ръцете му не трепереха и Наш изхлузи надолу робата на Моргана.

Насладата да я гледа бе като копринен пестник, притиснат о сърцето му. Бе зърнал тялото й преди, докато я бе наблюдавал как танцува гола в кръга. Но тогава бе като сън, сякаш тя бе прелестен призрак, до който той не можеше да се докосне.

Сега Моргана бе само жена и ръката на Наш нямаше да мине от другата страна, ако той решеше да я помилва.

Ала първо лицето. Плъзна пръсти по страните й, по устните, челюстта и надолу по тъничкото вратле. Тя бе съвсем истинска. Нали Наш бе усетил върху кожата си топлия й дъх? Нали и сега напипваше с пръсти шеметния й пулс?

Магьосница или обикновена простосмъртна, сега Моргана бе негова и той можеше да й се наслаждава и радва. И то тук, където ги заобикаляха старите смълчани дървета и мъждивата светлина. А също вълшебството.

Очите й се замъглиха, както на всяка жена, преизпълнена от желание и очакване. Наш ги гледаше, докато прокарваше любопитни пръсти по заоблените й рамене, по ръцете и после пак нагоре към раменете. Тя задиша тежко през притворените си устни.

Все така леко и бавно той я замилва с пръсти по гърдите. Моргана застена и се долепи до него, но Наш не се помръдна, не я облада. Само продължи да я гали по нежните извивки.

Моргана не можеше да се помръдне. Ако иззад дънерите бяха изскочили с разтворена паст дори хрътките на ада, тя пак щеше да стои с изтръпнало тяло и очи, безпомощно вперени в Наш. Дали той знаеше? Можеше ли да усети каква магия й бе направил с изтънчената си нежност?

За нея не съществуваше нищо друго на този свят, освен Наш. Виждаше единствено неговото лице, чувстваше единствено неговите ръце. С всяка глътка въздух се изпълваше с него.

Той следваше линията на тялото й, галеше я по гърдите, после по гърба, който потрепваше и в такт с тази тръпка косата й се гънеше върху дланите му. Недоумяваше защо изобщо й бе говорил, след като можеше да й каже къде-къде повече само с допир.

Тялото й бе същински пир от нежни извивки, гладка кожа и стегнати мускули. Ала сега вече Наш не усещаше подтик да я обладава. Струваше му се много по-изкусително само да я вкусва и съблазнява. Каква друга власт му трябва на един мъж, освен тази, да усеща как кожата на жената пее под неговите длани?

Докосна я по устните, плъзна пръсти по дългите й красиви бедра, после промени ъгъла и почувства леката тръпка на насладата.

Когато нозете й се подкосиха, я притегли към себе си, положи я да легне върху покривалото и започна същото невероятно пътешествие и с устни.

Замаяна от сласт, Моргана свали ризата му, за да усети великолепието на кожата му, плъзнала се върху нейната. Мускулите му бяха напрегнати и тя разбра, че нежността, с която я бе обсипал, му бе отнела повече сили, отколкото необузданата страст. Прошепна нещо, а Наш пак допря устни до нейните, което я накара да смъкне джинсите, да ги запокити и да го направи уязвим като нея.

Сладостна, безпаметна наслада. Дълго, сякаш безкрайно удоволствие. Луната ги къпеше в чупливата си светлина, докато те двамата си поднасяха най-скъпоценния дар. Разпръснатите цветя, върху които лежаха, ухаеха силно и екзотичният им аромат се сливаше с мириса на нощта. В листата уж шумолеше вятър, но пламъчетата на свещите не трепкаха.

Страстта ги завладя и двамата се затъркаляха върху смачканите цветя и нагънатата коприна. Кукумявката отново нададе писък някъде в мрака, образуващите кръг пламъчета горяха право нагоре като подпалени копия. За да ги затворят в кръга си. И да ги откъснат от останалия свят.

Моргана трепереше, сега обаче не изпитваше притеснение или страх. Притисна Наш до себе си и той проникна в нея.

Кръвта бумтеше в главата му, Наш видя как тя отваря яркосини очи, как в тях блещукат звездици, не по-малко великолепни от звездите на небето отгоре. Притисна устни до нейните и двамата се задвижиха заедно в танц, по-стар и властен от всеки друг.

Моргана усети прелестта на всичко това, вълшебството му, по-мощно от всичко, което можеше да си представи. То я изпълваше цялата. Дори когато сладостната мъка ги споходи, нежността остана. От очите й се търкулнаха две сияйни звезди, когато тя се изви към Наш и отпусна тяло, така че то да се зарее с главозамайващата върховна наслада.

Сетне зарови разтреперан глава в косите й, а Моргана съгледа стрелата на падаща звезда, пронизала като пламък кадифения небосвод.

 

 

Времето минаваше. Минутите, часовете се изнизваха, ала той не им обръщаше внимание. Единственото, което знаеше, бе, че Моргана лежи под него, че макар и да се бе отпуснала, пак се бе сгушила в обятията му. Помисли си, че ще е прекрасно, ако лежат така чак до изгрев-слънце. Когато понечи да се отмести, тя се вкопчи в него като пиявица.

— Мм! — промълви Моргана сънено.

Понеже бе толкова настойчива, Наш реши да я захапе лекичко по шията.

— Може и да не съм канара, но все пак съм поне с двайсет и пет килограма по-тежък от теб. Освен това искам да те погледам.

Облакъти се и започна да й се любува.

Косата й бе разпиляна като нагъната коприна върху бялото покривало. В нея се бяха заплели цветя, с които тя приличаше на циганка или на фея. И на магьосница.

Той въздъхна тежко.

— Какво става, когато някой простосмъртен се люби с вещица?

Младата жена се подсмихна лукаво.

— Обърна ли внимание на страховитите каменни човечета по кулата на къщата? — Наш отвори уста, после пак я затвори. Моргана прихна и прокара длан по гърба му. — Харесва ми, когато се хващаш толкова лесно.

Беше му прекалено хубаво, че да й се ядосва. Той започна да си играе с косата й.

— Въпросът ми се струва уместен. Нали си… Знам, че си магьосница. Ала още ми е трудно да го приема. Дори и след като снощи те видях. — Наш отново я погледна. — Наблюдавах те зад дърветата.

Тя прокара пръст по устните му.

— Знам.

— Това бе най-хубавото нещо, което някога съм виждал. Ти, светлината, музиката — рече той и сключи вежди. — Чуваше се музика.

— Само за онези, които знаят как да се настроят на нея. И са създадени да я чуят.

След всичко останало не му бе трудно да приеме и тези думи.

— Какво правеше тук? Приличаше на някакъв ритуал.

— Тази нощ е пролетното равноденствие. Вълшебна нощ! Онова, което се случи тук с нас, също бе магия.

Наш не се стърпя и я целуна по рамото.

— Може да ти прозвучи изтъркано, но никога досега не съм се чувствал така. С никого.

— Не. С никого — усмихна се пак Моргана. Усети как той отново я желае и пулсът й се ускори. — Още! — прошепна младата жена, когато Наш отново я зацелува.

 

 

Вече се зазоряваше, когато започнаха да се обличат. Докато си слагаше фланелата, Наш видя, че Моргана събира смачканите окършени цветя.

— Съсипали сме ги. Май се налага да ти открадна още.

Усмихната, тя захвана да ги реди на букет.

— А, нищо им няма — възрази Моргана тихо.

Очите му се разшириха, когато видя, че цветята в ръката й отново са свежи и прелестни, както когато ги бе брал.

Той прокара ръка през косата си.

— Едва ли скоро ще свикна с всичко това.

Тя само му подаде букета.

— Подръж го. Трябва да разваля кръга.

Моргана махна с ръка и пламъчетата на свещите угаснаха. Както си тананикаше, започна да ги събира.

— Кръгът, описан по луна, сега разтурян е с тъга. Работата е свършена, никой не е пострадал. С любов и благодарност ти връщам свободата.

Пусна последната свещ в кошницата и се извърна към Наш.

— Нещата обикновено са по-прости, отколкото ни се струват. — Тя му подаде ръка и се почувства щастлива, когато той обви с пръсти дланта й. — В духа на тази простота ще споделиш ли леглото ми до заранта?

Наш вдигна ръката й, целуна я и отвърна простичко:

— Да.

 

 

Помисли си в просъница, че Моргана все не може да му се насити. Цяла нощ се бяха търсили отново и отново. Ту се унасяха, ту се любеха, докато не се пукна денят. А сега, когато той виждаше изпод клепачите си бледочервеното сияние на слънцето, тя го гъделичкаше по ухото. Наш се усмихна, зашепна й и се опита да се разсъни. Главата й — топла и толкава свидна, му тежеше върху гърдите. От начина, по който Моргана го дразнеше и гъделичкаше по ухото, той разбра, че тя няма да има нищо против да се полюбят лениво преди ставане. Наш само това и чакаше — вдигна ръка да я помилва по косата. Ала дланта му застина във въздуха.

Как така главата на Моргана бе върху гърдите му, а устата й — при неговото ухо? От гледна точка на анатомията това просто бе невъзможно. Всъщност той и преди я бе виждал да върши неща, които изобщо не се вписваха в простичките закони на реалния свят. Това обаче вече бе прекалено странно. Дори в просъница въображението му заработи трескаво.

Дали, ако отвореше очи, нямаше да съгледа нещо толкова невероятно и странно, че да скочи като ужилен и да хукне навън в нощта?

Всъщност вече бе ден, напомни си Наш. Но това нямаше кой знае какво значение.

Докосна я предпазливо по косата. Мека, гъста, ала… Божичко, това не бе нейната глава. Моргана се бе преобразила. Беше се превърнала в… Когато главата се размърда под ръката му, той извика сподавено и с примряло сърце отвори очи.

Върху гърдите му се бе проснала котката, която го гледаше, без да мига, с лукавите си кехлибарени очи. Наш подскочи, усетил върху бузата си нещо студено и хлъзгаво. Видя, че Пан се бе подпрял с предни лапки на леглото и е навел любопитно едрата си сребриста глава на една страна. Още преди Наш да се бе посъвзел, кучето го близна отново.

— Божичко! — възкликна той и докато си възвръщаше самообладанието и чакаше пулсът му да се успокои, Луна се изправи, протегна се и стъпи върху гърдите му, за да надзърне в лицето му. Приглушеното й мъркане му заприлича на присмех. — Добре, де, хванах се на въдицата!

Протегна две ръце и погали кучето и котката по косматите главици. Пан го изтълкува като покана и скочи върху леглото. Приземи се върху най-уязвимото място на Наш, добре, че не стъпи силно. Той изпъшка и седна на кревата, при което котката отхвръкна и се озова срещу Пан.

В първия момент положението изглеждаше доста напечено — двете животни се гледаха кръвнишки и съскаха. Но Наш се опитваше да си поеме дъх и не обърна внимание, че всеки момент кучето и котката могат да се счепкат и да се разлети козина.

— Така значи, играеш си с животинките!

Той вдигна очи и видя Моргана в рамката на вратата. Точно в този момент Луна завъртя опашка току под муцуната на Пан, качи се на една възглавница, покръжи, покръжи, после клекна и се зае да си мие задните лапки. Пан скочи с подвита опашка на пода.

— Както гледам, домашните ми любимци много те харесват.

— Ъхъ. Ние с тях сме си като едно щастливо семейство.

Хванала чаша, над която се виеше пара, тя прекоси стаята и дойде при леглото. Вече се бе облякла — бе в късо червено костюмче с мъниста и бродерия върху раменете с подплънки и малки ципове върху предницата, стигащи чак до подгъва, изпод който се виждаха сексапилните й колене.

На Наш му идеше да дръпне рязко циповете и да ги отвори едновременно. После усети ухание, почти толкова екзотично и изкусително, както и парфюма на Моргана.

— Това кафе ли е?

Младата жена приседна на крайчеца на леглото и подуши течността в чашата.

— Според мен — да.

Усмихнат, той се пресегна и започна да си играе с края на косата й, която тя бе сплела на сложна плитка.

— Ужасно мило от твоя страна.

В очите й проблесна изненада.

— Какво? Нима си мислиш, че го нося на теб? — Както го гледаше, Моргана почука с пръст по чашата. — Че съм направила цял кафеник, напълнила съм една чаша и съм решила да ти я поднеса в леглото, понеже си неотразим?

След този укор Наш отправи последен, изпълнен с копнеж поглед към чашата.

— Аз, такова…

— В този случай — прекъсна го тя — си абсолютно прав.

Младият мъж пое чашата и отпи, като гледаше над ръба Моргана. Не бе вманиачен на тема кафе и го пиеше в керамична чаша като тази, а не в изящен порцелан, ала бе сигурен, че кафето, направено от нея, бе най-доброто на запад от Мисисипи.

— Благодаря ти — каза й и се пресегна да оправи мънистата и камъчетата на тежките й обици. — Та колко съм неотразим?

Моргана се засмя и отмести чашата, за да може да го целуне.

— Не си за изхвърляне, Наш.

И таз добра, за изхвърляне, мъж като него трудно се намира, помисли си тя и го целуна още веднъж. С разрошената, изсветляла от слънцето коса, със съненото лице и гръдния кош, чиито мускули бяха оформени изненадващо добре, с тази толкова топла, толкова обиграна уста, впита в нейната, той наистина бе неотразим и Моргана се изкушаваше да се намести отново до него върху смачканите чаршафи. Но се дръпна не без съжаление.

— Трябва да тръгвам. Чака ме работа.

— Днес? — възкликна Наш, обхвана с длан тила й и се опита да я притегли към себе си. — Не знаеш ли, че днес е национален празник?

— Празник ли?

— Ами да! — потвърди той и си помисли, че тя ухае на нощ. На цветя, които цъфтят само на звездна светлина. — Днес е националният ден на любовта. В чест на шейсетте години. Очаква се да го отпразнуваш, като…

— Ясно. Много изобретателно, няма що! — отвърна Моргана и захапа лекичко долната му устна. — Ала не мога да зарежа магазина.

— И това ми било патриотка! Аз съм възмутен.

— Пий си кафето — подкани го тя и се изправи, да не би Наш да я накара да размисли. — Ако си гладен, в кухнята има храна.

— Можеше да събудиш и мен — засмя се той и я сграбчи за ръката, преди да се бе отдалечила.

— Реших да те оставя да си доспиш, пък и не исках да ти давам възможност да ме разсейваш.

Наш я зацелува по кокалчетата на пръстите, извил очи към нея.

— На драго сърце ще те разсейвам няколко часа.

Моргана усети как нозете й се подкосяват.

— Малко по-късно ще ти дам тази възможност.

— Защо да не вечеряме заедно?

— Дадено.

Кръвта й вече вреше и кипеше, но тя все не намираше сили да дръпне ръката си.

— Или по-добре на връщане да взема нещичко за вкъщи?

— Да, май е по-добре.

Той разтвори пръстите й и я целуна по дланта.

— Седем и половина става ли?

— Добре. И да пуснеш Пан да се разходи, чу ли?

— Разбира се — отвърна Наш и я захапа леко по китката, от което сърцето й забумтя лудешки. — А, и още нещо.

Моргана се наведе към него — вече не издържаше.

— Наистина не мога, Наш…

— Не се притеснявай! — Ала виждаше, че тя е доста притеснена, и от това му стана приятно. — Няма повече да те отклонявам от правия път. Но ще ми бъде забавно няколко часа да си представям как правя именно това. Снощи оставих нещо за теб на площадката пред входната врата. Дано намериш време да го прочетеш.

— Сценария ли? Написа ли го вече?

— Да, почти е готов, трябва му само малко редакция. Ще ми се да чуя мнението ти.

— Ще се опитам да си го съставя. — Моргана се наведе да го целуне. — Чао!

— До довечера — отвърна той и тъкмо да се облегне с вече изстиващото кафе, когато изруга.

— Какво има? — попита младата жена вече от вратата.

— Спрял съм колата зад твоята. Дай ми някакъв панталон.

Тя се засмя.

— Не се безпокой за това! — успокои го Моргана и излезе.

Котката скочи от леглото и го последва.

— Да, де — рече Наш на задрямалото куче. — Сигурно ще се справи и без мен.

Най-сетне се облегна и се приготви да изпие кафето в самота и разкош. Отпи и огледа стаята. Това бе първата възможност да види с какво се бе заобиколила Моргана в най-съкровеното си кътче.

Както би могло да се очаква, в подредбата имаше нещо драматично. Тя неизменно се обграждаше с драматичното. Тук то бе олицетворено от дръзките багри, наподобяващи скъпоценни камъни. Тюркоазно за стените. Изумрудено за покривката за легло, която през нощта бяха изритали на пода. Кървави оттенъци за пердетата, издути от вятъра. Канапето под прозореца бе тапицирано със сапфирена дамаска. По него бяха нахвърляни меки възглавници в отсенки на гранатовото, аметистовото и кехлибареното. Над канапето имаше месингова лампа с тъничко извито краче и глобус с формата на пурпурно утринно сияние. И самото легло бе великолепно — същинско езеро от нагънати чаршафи с извити табли при главата и краката.

Заинтригуван, Наш понечи да стане. Пан още спеше, ала младият мъж го потупа няколко пъти приятелски — кучето се търкулна и се намести насред леглото, където продължи да похърква. Както си беше гол и с чаша в ръка, той тръгна из стаята.

Върху нощното шкафче имаше полиран сребърен дракон с отметната глава и навирена опашка. Фитилът между зейналата му паст подсказваше, че всеки момент ще блъвне огън. Имаше и тоалетка с огледало и тапицирано столче, каквито открай време Наш смяташе за много женствени. Представяше си как Моргана седи тук, как се реши с четката със сребърна, инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка или се маже с кремовете и лосионите в пъстрите стъклени флакончета, проблясващи на слънцето. Той не се стърпя, взе едно, махна длъгнестата кристална запушалка и го помириса. В този миг Моргана сякаш бе в стаята и Наш я виждаше. Такава бе силата на женската магия.

Младият мъж затвори без особено желание флакончето и го върна на място. По дяволите, нямаше никакво намерение да чака цял ден, за да я види. Нямаше да чака нито час повече!

Я по-кротката, Къркланд, скастри се той. Моргана бе излязла преди някакви си пет минути. Направо се държеше като полудял. Или като омагьосан. При тази мисъл го заглождиха съмнения и Наш се намръщи. После обаче си каза да не става за смях. Не му бе направена никаква магия. Знаеше прекрасно какво върши и направляваше изцяло постъпките си. Просто присъствието на Моргана се усещаше навсякъде в стаята и заради това той я желаеше.

Свъсен, прокара ръка през купчинката гладки пъстроцветни камъчета, които тя държеше в една купа. Дори и Моргана да се бе превърнала в натрапчива идея за него, това си бе съвсем разбираемо. Тя не бе каква да е жена. След всичко, което бе видял и научил, беше напълно естествено да мисли за нея повече, отколкото за всеки друг. В края на краищата свръхестественото беше негова стихия. Моргана бе живо доказателство, че необикновеното съществува и в делничния ни свят.

В леглото беше невероятна. Щедра, свободна, откликваше на мига. Притежаваше чувство за хумор, бе находчива, тялото й бе гъвкаво. Дори само заради това съчетание един мъж можеше да загуби ума си по нея. А добавеше ли и вълшебната прах, Моргана ставаше направо неустоима.

Освен това му бе помогнала със сценария. Колкото повече мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че засега това бе най-доброто му творение.

Ами ако тя не го харесаше? Тази мисъл скочи в ума му досущ крастава жаба и той вторачи невиждащ поглед в пространството. Това, че бяха преспали веднъж, че ги свързваше нещо прекалено неуловимо, та Наш не бе в състояние да го назове, съвсем не значеше, че Моргана ще разбере и ще оцени сценария.

Какъв глупак бе — да й го даде, преди да го беше редактирал!

Страхотно, няма що, каза си той и се наведе да вземе джинсите. Ето че сега имаше за какво да се тревожи няколко часа. Докато вървеше към банята, се запита как бе позволил да хлътне толкова много, че една жена да го върти на малкия си пръст.