Нора Робъртс
Магьосницата (7)

Шеста глава

Трябваше не да спи, а да помисли. Въпреки че какво ли можеше да мисли след всичко, случило се преди петнайсет минути! Така де, нямаше парапсихолог, с когото бе разговарял през годините и който не би дал мило и драго, само и само да зърне и за миг онова, което му бе показала Моргана.

Но дали първата разумна стъпка не бе да се опита да опровергае онова, видяното?

Върна се във всекидневната и отново се взря в тавана. Нямаше как да отрече онова, което бе видял с очите си и бе усетил. Ала с времето може би щеше да намери някакво логично обяснение.

Реши да не протака и зае любимата си за мислене поза — излегна се на канапето. Хипноза! Никак не му беше приятно да си мисли, че може би бе изпаднал в транс или Моргана го бе накарала някак да халюцинира, но съществуваше такава възможност. И сега, когато отново бе сам, Наш изобщо не я изключваше.

Ако отхвърлеше нея или някакво друго логично обяснение, волю-неволю трябваше да признае, че Моргана не си измисляше и наистина бе магьосница.

Потомствена магьосница, в чиито вени тече кръв на елфи.

Той изхлузи обувките и се опита да мисли. Ала в главата му се въртеше само едно — младата жена, хубостта й, миризмата й, мъждивата неземна светлина, проблеснала в очите й, преди тя да ги затвори и да вдигне ръце към тавана.

Същата светлина, озарила погледа й, когато бе направила и номера с бутилката бренди.

Точно така, номер, напомни си Наш и усети как го присвива сърцето. Бе по-разумно да приеме, че това бяха просто фокуси, и да се опита да се досети как ги бе направила. Ала как една жена вдига, кажи-речи, до тавана мъж, тежащ близо седемдесет и пет килограма?

Дали пък не беше телекинеза? Той открай време смяташе, че това не са празни приказки. След подготовката за сценария за „Тъмна дарба“ се бе убедил, че има хора, способни само с мисъл или чувство да местят предмети. Според него това обяснение бе по-логично, отколкото съществуването на полтъргайсти. Пък и учените бяха изследвали основно явленията, при които картини се реят из стаята, книги падат сами от лавиците и така нататък. Смяташе се, че най-често младите момичета притежават тази дарба. Момичетата стават жени. А дума да няма, Моргана беше жена.

Наш си помисли, че дори и да сподели с някой учен как тя го бе вдигнала от пода и бе полетяла заедно с него, надали щеше да му повярва и вероятно щеше да поиска доказателства. И все пак той би могъл…

Наш спря, осъзнал, че мисли и реагира по същия начин, както неговият герой Джонатан Макгилис от последния сценарий. Нима Моргана искаше това?

Беше го посъветвала да прослуша още веднъж записите на касетофона. Защо не! Премести се, натисна копчето, върна лентата и пусна записа от начало.

От мъничкия касетофон проехтя гърленият й глас:

— Не е задължително да ходиш на сборища на вещици, за да си вълшебница, точно както не е задължително да членуваш в мъжки клуб, за да си мъж. Някои се чувстват по-спокойно и добре, когато членуват в група. Други го правят просто заради общуването. — Тя замълча и се намести, чу се шумоленето на коприна. — Ти обичаш ли групите, Наш?

— Не. В тях обикновено има правила, измислени от друг. И вечно ти възлагат задачи.

В стаята влетя веселият й смях.

— Да, аз също съм от хората, които предпочитат собствената си компания и не обичат някой да им се налага. Обаче сборищата на магьосници имат дълга история. Прапрабаба ми е била първожрица на такова сборище в Ирландия, сетне постът е бил поет от дъщеря й. От тях съм наследила ритуален бокал, пръчка и още няколко неща. Сигурно си забелязал ритуалната чиния върху стената в антрето. Датира от епохата преди кладите.

— Преди кладите ли?

— Активното преследване на вещиците. Започнало е през четиринайсети век и е продължило през следващите триста години. От историята се вижда, че човечеството обикновено изпитва потребност да преследва някого. По онова време сигурно е било наш ред.

На записа Моргана продължи да говори, той — да я разпитва. Сега обаче не можеше да се съсредоточи върху думите. Гласът й бе прекалено прелъстителен — глас, създаден за лунна светлина, за тайни и среднощни обещания. Затвореше ли очи, Наш имаше чувството, че тя едва ли не беше с него в стаята, че се бе сгушила на канапето, че бе подвила дългите си прелестни крака и се бе доближила, а той усещаше дъха й върху бузата си.

Както си мечтаеше, се унесе с усмивка.

Когато се събуди, бяха минали близо два часа. С натежали клепачи Наш разтърка уморено лице и изруга — вратът му се бе схванал. Приседна и с изненада се вторачи в часовника.

Нищо чудно, че беше спал толкова непробудно. От няколко дни почти не бе лягал и си бе пилял енергията в това, да дреме на канапето. Пресегна се машинално към еднолитровата бутилка и отпи от възтоплата газирана вода.

Дали не беше сънувал? Облегна се, изненадан колко бързо се разсеяха небивалиците, присънили му се през кратката следобедна дрямка. Би могло да е сън. Ако не беше… Той докосна камъчетата върху гърдите си. Моргана му ги беше оставила заедно с едва доловимото си неповторимо ухание.

Добре тогава, реши Наш. Щеше да сложи край на тези реминисценции и на съмненията дали не бе полудял. Било каквото било, чудо голямо, че Моргана била направила нещо и той го бил видял с очите си.

В края на краищата нещата не бяха чак толкова сложни. Наш просто трябваше да свикне и да приеме нещо ново. Имало е времена, когато хората са смятали полетите в Космоса за научна фантастика. А преди няколко столетия пък са приемали магьосничеството като нещо безспорно.

Може би представите ни за действителността зависеха от това, в кой век живеем? При мисълта за тази възможност мозъкът му отново заработи.

Той отпи още веднъж от газираната вода и се свъси, докато завинтваше капачката върху бутилката. Усети, че не само бе жаден. Но и гладен. Направо умираше от глад.

Ала по-важен, много по-важен от стомаха му бе неговият мозък, където цялата история се разгръщаше отново и отново като върху киноекран. Наш я виждаше, виждаше я съвсем ясно. За пръв път. Развълнуван, както всеки път, когато си представяше поредния си сценарий, той скочи и се запъти към кухнята.

Смяташе да си направи огромен сандвич, да си свари най-силното кафе на света и да се захване за работа.

 

 

Моргана седеше на слънчевата тераса на Ана, възхищаваше се на отрупаната с цветове градина на братовчедка си, за която малко й завиждаше, и отпиваше от прекрасния изстуден чай с коняк и мента. От това място на Пескадано Пойнт можеше да се наслаждава на наситеносинята вода в залива Кармел и да гледа как лодките подскачат и се плъзгат в пролетния ветрец.

Пътищата, по които обикновено минаваха туристите, бяха далеч, сякаш на другия край на света бяха и шумната Канъри Роу и навалицата и миризмите на рибарския пристан. В заслона на терасата, на дърветата и цветята тя не чуваше тътена и на една-едничка кола. Само птици, пчели, вода и вятър.

Знаеше защо Ана бе предпочела да живее тук. Това място й осигуряваше спокойствието и уединението, за които бленуваше по-малката й братовчедка. О, имаше нещо драматично там, където се срещаха земя и море, в усуканите дънери на дърветата, в жалния писък на чайките. Но зад порутения зид, ограждащ имението, царяха мир и ведрина. Къщата бе обвита в смълчан гъст бръшлян. Градината бе удавена в нацъфтели цветя и благоуханни билки, за които Ана се грижеше с толкова любов.

Тук Моргана неизменно се чувстваше умиротворена и винаги, когато сърцето й страдаше, идваше на това място, което, както тя си помисли не за пръв път, приличаше много на самата Ана. Бе хубаво, гостоприемно, простодушно.

— Ей сега ги вадя от фурната — оповести братовчедка й и изнесе през отворената остъклена врата поднос със сладки.

— Божичко, Ана! Любимите ми курабийки!

Усмихната, братовчедка й остави подноса върху стъкления плот на масата.

— Сутринта нещо ме прихвана и ги направих. Сега ми е ясно защо.

Моргана отхапа лакомо от курабийката и усетила вкуса на разтопения мек шоколад, притвори очи.

— Да си жива и здрава!

— И така! — подзе Ана и седна на място, откъдето да вижда залива отвъд градината и тревата. — Бях изненадана, че идваш посред работния ден.

— Реших да си направя голяма обедна почивка — отвърна Моргана и пак отхапа от курабийката. — Знам, че Минди ще се справи и без мен.

Ана хвана братовчедка си за ръката. Тя побърза да я дръпне, ала домакинята пак усети, че я бе налегнала тъга.

— Няма как да скриеш, че си притеснена. Прекалено близо сме.

— Знаех си, че ще усетиш! Но не се стърпях и дойдох, макар и да съм наясно, че ти нося и проблемите си.

— С удоволствие ще ти помогна.

— Нали си билкарка! — каза уж весело Моргана. — Дали да не ми дадеш малко екстракт от helleborus niger?

Ана се усмихна. Смяташе се, че билката helleborus, по-известна като бял кукуряк, лекува лудост.

— Страхуваш се да не полудееш ли, скъпа?

— Това е най-малкото, от което се боя — отвърна Моргана, а после сви рамене и пак отхапа от курабийката. — Е, мога да предпочета и по-лесния начин, да смеся роза с ангелика и с малко женшен и да ги поръся обилно с лунна прах.

— Любовно биле, а? — поинтересува се Ана и също си взе от сладките. — Познавам ли го?

— Познаваш го, разбира се — Наш.

— Да, де. Какво, не върви ли?

Между веждите на Моргана се появи малка бръчица.

— Не знам дали върви или не. Знам обаче, че предпочитам да не съм толкова съзнателна. Наистина е много важно да си помогнеш мъничко, когато искаш някой мъж да хлътне по теб.

— Ала после няма да си доволна.

— Да, няма — призна Моргана. — Сто на сто ще ме гризе съвестта. Ето защо карам по отъпкания път.

Тя отпи от освежителния чай и се загледа в белоснежните платна на лодките, полюшващи се в залива. Винаги бе смятала, че бе свободна като тях. Сега не бе направила магия, за да омае своя любим, но сама се чувстваше негова робиня.

— Да ти призная, Ана, никога не съм се замисляла кой знае колко как ще се чувствам, ако някой мъж се влюби в мен. Ама наистина. Проблемът е, че този път като че ли самата аз съм хлътнала, за да съм спокойна.

Ана си помисли, че при такова „заболяване“ и тя не може да вдъхне на братовчедка си спокойствие.

— Казала ли си му?

Изненадана от болката, внезапно пронизала я в сърцето, Моргана затвори очи.

— Не мога да му кажа нещо, в което и самата аз не съм съвсем сигурна. Затова и чакам. „Месечко, месечко, слънчице, слънчице! — затананика тя. — Дорде сърцата ни не се сплетат, не ще намеря мира аз!“ — Отвори очи и успя криво-ляво да се усмихне. — Досега тези неща винаги са ми се стрували прекалено сладникави.

— Да намериш любов е като да намериш въздух. Без нея няма живот.

— Ала кога е достатъчна? — Този въпрос не даваше мира на Моргана от деня, когато тя си бе тръгнала от Наш. — Как разбираме, че е достатъчна?

— Ами като сме щастливи.

Моргана си каза, че може би е така, но дали щастието бе постижимо?

— Дали не сме разглезени, Ана?

— Разглезени ли? В какъв смисъл?

— В смисъл, че очакваме прекалено много — отговори братовчедка й и махна безпомощно с ръка. — Нашите родители — моите, твоите, на Себастиан. Между тях винаги е имало толкова много любов, подкрепа, разбиране, уважение. Удоволствието да обичаш и щедрост. А не е така при всички.

— Според мен не е глезотия да знаеш, че любовта може да е истинска и дълбока, че тя невинаги е нещо, което трае ден до пладне.

— Но нима не е достатъчно да се задоволяваме и с временното? С привързаността и страстта? — Моргана се свъси и загледа как една пчела ухажва стрък кандилка. — Защо не?

— На някои хора наистина им е достатъчно. Ала трябва да си сигурна, че и на теб това ще ти стига.

Моргана се изправи и въздъхна подразнено.

— Направо съм се отчаяла. Не обичам, когато не съм в състояние да контролирам нещата.

Ана се усмихна и отиде при братовчедка си.

— Не съм учудена, скъпа. Откакто те помня, винаги си получавала онова, което си искала, просто защото си силна личност.

Моргана я стрелна с очи.

— Сигурно намекваш, че съм била безогледна.

— Няма такова нещо. Себастиан да, но не и ти. — Ана изду буза с език. — Нека кажем, че ти имаше… Имаш силна воля.

Тези думи не умилостивиха ни най-малко Моргана и тя се наведе да помирише един голям божур.

— Бих могла да го изтълкувам и като комплимент. Ала това, че имам силна воля, сега изобщо не ми помага. — Моргана тръгна по тясната, покрита с чакъл пътека, криволичеща между нацъфтелите цветя и гъстите увивни растения. — Не съм го виждала повече от седмица, Ана. Божичко! — въздъхна тя. — Говоря като някоя мекушава, слабохарактерна лигла.

Ана неволно се усмихна и стисна насърчително ръката на братовчедка си.

— Няма такова нещо! Говориш като нетърпелива жена.

— Така си е, нетърпелива съм — призна си Моргана. — Бях готова, ако се наложи, да избягвам Наш, но ето че не се наложи — продължи тя и погледна тъжно Ана. — Гордостта ми е засегната.

— Ти обади ли му се?

— Не — отговори нацупено младата жена. — Първо не го търсех, понеже ми се струваше, че и за двамата е по-добре да обмислим нещата. После… — Моргана открай време се отнасяше към себе си с чувство за хумор, което не й изневери и сега. — А после не му звъннах, защото бях бясна, че не е направил пътека до вратата ми. Е, обажда се няколко пъти в магазина или вкъщи. Пита ме едно — друго за магьосничеството, сумти, докато му отговарям. А после затваря. — Тя стисна юмруци в джобовете си. — Направо го чувам как мисли с пилешкото си мозъче.

— Значи работи. Поне аз си мисля, че докато пишат сценариите, сценаристите забравят за всичко останало на този свят.

— Не се отклонявай от програмата, Ана — рече търпеливо Моргана. — От теб се очаква да ти е мъчно за мен, а не да измисляш извинения на Наш.

— И аз не знам какво ме прихвана — усмихна се гузно братовчедка й.

— Нали си ни състрадателна! — вметна Моргана и я целуна по бузата. — Ала ти прощавам.

Както се разхождаха, над тях запърха яркожълта пеперуда. Ана вдигна разсеяно ръка и пеперудата кацна плавно върху дланта й. Младата жена спря, за да я помилва по крехките крилца.

— Защо не ми кажеш какво смяташ да правиш с този твой погълнат от работа сценарист, който толкова те вбесява?

Моргана сви рамене и прокара пръст по листенцата на близката глициния.

— Мислех дали да не ида за няколко седмици до Ирландия.

Ана пусна пеперудата, пожела й всичко хубаво и се обърна към братовчедка си.

— Сигурно няма да е зле, но трябва да ти напомня, че и да избягаш, само отлагаш нещата, вместо да ги решаваш.

— Точно затова още съм тук — въздъхна Моргана. — Преди да се разделим последния път, Ана, Наш повярва, че съм това, което съм. Искаше ми се да му дам време, за да го преглътне.

Такава, значи, била работата, помисли си Ана и прегърна братовчедка си през кръста, за да я успокои.

— Това може да му отнеме доста дни — рече тя предпазливо. — А не е изключено и да не го преглътне никога.

— Знам — съгласи се Моргана и погледна към хоризонта, мержелеещ се отвъд водата. Човек никога не знаеше какво се простира зад него. — Когато утре се съмне, ние с Наш вече ще сме се любили. Поне това знам. Не знам обаче дали тази единствена нощ ще ме направи щастлива или след нея ще се чувствам ужасно.

 

 

Наш бе на седмото небе от щастие. Не помнеше друг път да бе работил толкова бързо, да си бе представял сценария толкова ясно. За една-едничка нощ бе написал резюмето и то вече бе върху писалището на неговия агент. Имаше доста филми зад гърба си и не се безпокоеше дали някой ще го откупи. И наистина, агентът му бе звъннал по телефона и донемайкъде възторжено му бе казал, че вече има кандидати. Ала за пръв път, откакто се помнеше, Наш изобщо не мислеше дали творбата му ще бъде откупена и дали по нея ще бъде заснет филм.

Бе погълнат от самия сценарий.

Пишеше по всяко време на денонощието. Скачаше посред нощ и се хвърляше към клавиатурата, следобед правеше кафе и пак се връщаше към сценария, който жужеше като кошер в главата му. Ядеше каквото му падне, спеше само когато очите му вече се затваряха от безсънието и живееше в преобърнатата действителност на своето въображение.

Присънеше ли му се нещо, то бе сюрреалистично и накъсано с еротични сцени между него и Моргана, плъзгащи се през измисления свят, който той бе вдъхновен да създаде.

Събуждаше се и усещаше, че я желае, понякога почти непоносимо. После го обземаше непреодолимото желание да приключи със задачата, която всъщност ги бе събрала. Понякога, тъкмо преди да заспи, капнал от умора, му се струваше, че чува гласа й. „Още не му е дошло времето!“ Наш обаче знаеше, че това време идва. И да звънеше телефонът, не си правеше труда да вдига и много рядко търсеше хората, оставили съобщение на телефонния секретар. Ако изпиташе нужда от чист въздух, взимаше лаптопа и излизаше в градината. Стига да имаше начин, щеше да се пъхне с клавиатурата и под душа.

Накрая грабваше нетърпеливо всяка страница от грубия вариант още преди да бе излязла от принтера. Изчете ги и както си правеше бележки по полетата, си помисли, че сценарият почти не се нуждае от редактиране. Знаеше. Бе сигурен, че никога не се бе справял по-добре.

Нито пък бе писал сценарий толкова бързо. Беше го завършил за някакви си десет дни. През това време надали му се събираха и трийсетина — четирийсет часа сън, ала той не се чувстваше уморен.

Бе направо окрилен.

Събра листовете и се зае да търси плик. Книгите, бележките, чиниите се разлетяха, докато ровеше из тях.

Сега го занимаваше една-единствена мисъл — да занесе сценария на Моргана. Така или иначе именно тя го бе вдъхновила да го напише, пак тя щеше да бъде първият човек, който ще го прочете.

Наш намери окъсан плик от амбалажна хартия, нашарен с бележки и заврънкулки. Напъха в него листовете и се запъти към вратата. Пак извади късмет, че се видя в огледалото в антрето.

Косата му стърчеше във всички посоки, лицето му бе покрито с четина. Той прокара длан по нея и се запита дали да не си пусне брада. Но това иди-дойди, най-лошото бе, че стиснал плика в ръка, стоеше гол-голеничък, ако не се смятаха сребърната верижка, която му бе подарила Моргана, и червените шорти.

Реши, че все пак е най-добре да се позабави малко, ала да се измие и облече.

След половин час пак се върна на бегом долу, облечен по-прилично — в джинси и тъмносиня тенис фланелка с една-единствена мъничка дупка под мишницата. Волю-неволю трябваше да си признае, че дори той беше стъписан при вида на спалнята, банята и другите стаи в къщата, където сякаш седмици наред е бил разквартируван взвод особено немарливи войници.

Добре поне, че намери дрехи, които да не бяха мръсни или намачкани или които не бе изритал под кревата. Виж, с хавлиените кърпи не му провървя и се наложи да използва три кърпи за съдове. Все пак успя да намери самобръсначката, гребена и две обувки от един и същи чифт, та в крайна сметка положението не бе чак толкова отчайващо. Още цели петнайсет минути пропиля да търси отчаян ключовете. Един Господ знаеше как се бяха озовали върху второто рафтче в хладилника, до една развалена праскова. Наш забеляза и че след като си взе ключовете, в хладилника не остана нищо друго, освен същата тази доста окаяна праскова и празна еднолитрова опаковка от прясно мляко. Но по-късно щеше да помисли и за това. Грабна сценария и се запъти към вратата. Едва след като двигателят забоботи и таблото светна, той установи, че наближава полунощ. Подвоуми се дали първо да не позвъни на Моргана или просто да отложи посещението си при нея до сутринта.

После обаче реши да не протака и отпраши по алеята. Изгаряше от желание да я види тъкмо сега.

 

 

В този момент само на няколко километра оттам Моргана заключваше входната врата. Излезе на сребристата светлина, хвърляна от пълната месечина. Докато се отдалечаваше от къщата, около тялото й се вееше ритуалната роба, прихваната на кръста с наниз кристали. Тя носеше най-обикновена кошница, в която бе сложила всичко, необходимо й за обреда по посрещане на пролетното равноденствие.

Това бе нощ на радост, на празник, на благодарност в чест на новата пролет, настъпила на Земята. Ала в очите на Моргана се четеше тревога. Тази нощ, когато между светлина и мрак цареше равновесие, животът й щеше да се промени.

Младата жена бе сигурна в това, макар и да не се бе опитвала повторно да надзърне в бъдещето. Не й се налагаше да го прави — вече й го бе казало сърцето.

Беше й трудно да си признае, че за малко да остане в къщата. Така вероятно искаше да предизвика съдбата. Но по този начин постъпваха само страхливците. Реши да изпълни обреда, спазван откакто свят светува от такива като нея.

А Наш щеше да дойде, когато бе писано. И тя щеше да го посрещне.

Докато вървеше към горичката, върху моравата се чернееха усукани сенки. Нощният въздух дъхтеше на пролет. На цветя, на море, на пръст, която Моргана бе разкопала, за да насади още растения.

Чу писъка на кукумявка, нисък и самотен. Ала не се опита да види белите криле. Още беше рано.

Долитаха и други звуци, нежният повей на вятъра, който шумолеше в дърветата, милваше листата, галеше клоните. И шепотът на музика, която само някои хора можеха да чуят. Песента на феите, песен, по-стара и от човека.

Тук, в сумрачната дъбрава, над която блещукаха звезди, Моргана не беше сама.

Когато наближи вълшебното кътче, настроението й се промени, очите й се проясниха. Тя остави кошницата и застина със затворени очи и отпуснати ръце, за да вдъхне от уханието и прелестта на нощта.

Дори и със затворени очи виждаше как бялата месечина плава по черното море на небосвода. Виждаше светлината, която луната щедро пръскаше над дърветата и над самата нея. Силата, надигнала се в гърдите на младата жена, бе точно толкова хладна, чиста и прелестна, както и лунната светлина.

Моргана отвори спокойно кошницата. Извади отвътре бяло покривало, което бе обточено със сърма и което се предаваше от поколение на поколение в нейното семейство. Според някои било подарено на Мерлин от младия крал, когото той обичал. Моргана го постла върху меката пръст и коленичи.

Малък кръгъл сладкиш, прозрачна бутилка вино, свещи, вещерският нощ с дръжка, върху която се четяха надписи, ритуалната чиния и бокал, венче, сплетено от гардении. Други цветя… Ралица, кандилка, стръкове розмарин и мащерка. Тя ги наслага върху покривалото заедно с листенца от роза.

После се изправи, за да очертае кръга. Усещаше как силата тупти във върховете на пръстите й, сега вече по-топла и нетърпелива. След като описа кръга, наслага върху него чисти като лед свещи. Общо четиринайсет, за да символизират дните между новолунието и пълнолунието. Сетне ги обиколи с протегната ръка.

Свещите припламнаха една по една и загоряха по-силно. Моргана застана насред окръжността от светлина. Разкопча наниза кристали. Той се плъзна върху покривалото досущ пламтяща връв. Младата жена съблече робата и тя се свлече в нозете й като топящ се сняг.

Затанцува древния танц, а светлината от свещите проблясваше като златна върху кожата й.

 

 

В дванайсет без пет Наш спря на алеята пред къщата на Моргана. Изруга, забелязал, че не свети нито един прозорец.

Каза си философски, че се налага да я събуди. Така де, вещиците и бездруго не се нуждаеха от много сън. Усмихнат, той реши да я попита дали наистина е така.

Въпреки всичко Моргана си беше жена. А жените се сърдеха, ако им се изтърсиш посред нощ и ги извадиш от леглото. Не беше зле да я умилостиви.

Вдъхновен, пъхна плика под мишница и се нахвърли върху цветните й лехи. Съмняваше се тя да забележи, че й бе откраднал някое и друго цвете. В края на краищата имаше стотици. Упоен от уханието им, Наш накъса огромен букет лалета и благовонно секирче, нарциси и шибой.

Намести доволен цветята и отиде при входната врата. Още преди да бе почукал, Пан излая два пъти. Ала въпреки поздрава на кучето, въпреки че Наш забумка по вратата, никъде в къщата не светна лампа.

Младият мъж погледна към алеята да се увери, че автомобилът на Моргана бе там, и пак почука с все сила. Помисли си, че тя сигурно спи непробудно, и започна да се изнервя. Кой знае защо, бе нетърпелив и припрян. Трябваше да я види на всяка цена, и то още тази нощ.

Каза си, че няма да се отказва току-така, остави сценария на площадката и натисна ръкохватката на вратата. Пан излая отново, но на Наш му се стори, че кучето бе по-скоро развеселено, отколкото развълнувано. Вратата бе заключена и той реши да мине от другата страна на къщата и да види дали не можеше да проникне оттам. Беше си наумил да намери Моргана, и то още преди да се бе зазорило.

Ускори крачка, ала малко преди да стигне терасата от другата страна, нещо го накара да погледне към горичката.

Ето къде трябваше да отиде! Бе длъжен да го стори. Умът му нашепваше, че бе пълна глупост да се разхожда по никое време в гората, Наш обаче последва сърцето си.

Стъпваше съвсем тихо може би заради сенките или заради въздишката на вятъра. Струваше му се едва ли не кощунство да вдига шум. Тази нощ въздухът бе по-различен, някак опияняващ.

С всяка крачка кръвта в главата му като че бумтеше все по-бързо.

По едно време забеляза в далечината призрачното трептене на нещо бяло. Понечи да извика, но чу шум и вдигна очи. Върху усукания клон на един кипарис бе кацнала огромна бяла кукумявка. Той я загледа как се извисява нечуто и полита към средата на дъбравата.

Ушите му пищяха, сърцето му туптеше лудешки. Знаеше, че дори и да се обърне и да си тръгне, пак щеше да бъде привлечен като с магнит към гората.

Ето защо продължи нататък.

Моргана беше там — бе коленичила върху бяло покривало. Лунната светлина се стичаше върху нея досущ сребърно вино. Наш пак понечи да я повика по име, ала изгуби дар слово, както я гледаше да описва със свещите кръг — дрехата й бе прихваната със скъпоценни камъни, косата й бе окичена с цветя.

Скрит в здрача, не можеше да откъсне очи от нея — тя запали снежнобелите свещи, на чиито връхчета затрепкаха малки златни пламъци. После смъкна робата и застана гола, в цялото си великолепие насред кръга. А сетне затанцува толкова грациозно, че той притаи дъх.

Лунната светлина играеше по кожата й, посребряваше гърдите й, милваше я по бедрата. Косата й се спусна по гърба като абаносов водопад, когато младата жена извърна лице към звездите.

Наш си спомни своя сън, спомни си го до най-малките подробности и фантазия и действителност се сляха в жива картина, насред която танцуваше Моргана. Беше почти зашеметен от силното ухание на цветята. За миг очите му се премрежиха. Тръсна глава и се опита да фокусира погледа си.

Образът се бе сменил. Моргана отново бе паднала на колене и отпиваше от сребърния бокал, а пламъците на свещите се бяха извисили и я обгръщаха като огнени езици. Той видя през тях бляскавата й кожа, ивицата сребриста светлина между гърдите и по китките й. Чу и гласа й — отначало тих и напевен, сетне невероятно мощен, сякаш към него се бяха присъединили хиляди други гласове.

За миг гората бе озарена от мъжделиво сияние. Различно от светлината, различно и от здрача, то туптеше и трепкаше, проблясваше като острието на сребърен меч под лъчите на слънцето. Наш усети как от него струи топлина, обгърнала лицето му.

Сетне пламъчетата на свещите отново се превърнаха в светещи точици, а песента заглъхна и се възцари мълчание.

Моргана се изправи. Облече бялата роба и я прихвана с наниза.

Кукумявката, голямата бяла птица, която той бе забравил, прехласнат по жената, изпищя два пъти и се плъзна в нощта като облак.

Моргана се обърна и едва си пое дъх. Наш излезе от мрака с разтуптяно сърце.

За миг младата жена се поколеба. Сякаш някой й нашепваше предупреждението — тази нощ ще й донесе наслада. Наслада, каквато никога дотогава не бе вкусвала. А цената за нея щеше да е мъката. Мъка, каквато тя никога не би пожелала.

Усмихна се и излезе от кръга.