Нора Робъртс
Магьосницата (3)

Втора глава

Моргана обичаше спокойствието на неделните следобеди. Това бе денят, когато си позволяваше да се отпусне — откакто се помнеше, обичаше да си помързелува. Не че беше ленива по природа. Бе хвърлила много усилия и време, докато нещата в магазина потръгнат и тя започна да печели от него — и то без да прибягва до силата си, за да разчисти пътя. Въпреки това бе твърдо убедена, че почивката е единственото подобаващо възнаграждение за всяко усилие.

За разлика от някои собственици на магазини Моргана не се мъчеше като грешен дявол над счетоводните книги и описите на стоките. Правеше само онова, което според нея бе нужно, и се стараеше то да е свършено както трябва. А когато се откъснеше от работата — пък било то само и за час — изобщо не се сещаше за нея.

Недоумяваше, че има хора, готови въпреки хубавото време по цял ден да си блъскат главата над счетоводните книги. За тази работа бе наела счетоводител.

Виж, нямаше прислужница, но само защото не можеше да си представи, че някой ще ровичка из личните й вещи. В тях можеше да надзърта единствено тя. Градината й бе голяма и Моргана отдавна се бе примирила, че никога няма да може да се мери с братовчедка си Ана, която нямаше равна в отглеждането на цветя, ала въпреки това сама се грижеше за насажденията. Да сади, да полива, да плеви и бере плодовете й носеше голямо удовлетворение.

Сега бе коленичила на силната слънчева светлина край големия алпинеум, където пролетните луковици и билки вече бяха покълнали. Носеха се уханията на розмарин, на зюмбюл и жасмин, тежкият мирис на анасон. През прозорците се чуваше музика — флейтите и свирките на ирландската народна мелодия, която се сливаше ведро с бълбукането и плисъка на водата, стичаща се по камъните само на няколко крачки.

Денят бе за чудо и приказ, небето се бе ширнало досущ прозрачно синкаво стъкло, а лекият палав ветрец донасяше миризмата на вода и диви цветя. Моргана чуваше как зад ниския зид и дърветата, затулили предната част на имението, току профучаваха автомобили — туристите и местните жители идваха да се полюбуват на гледката.

Луна се препичаше на слънце — беше присвила очи, дебнеше птиците и сегиз-тогиз въртеше опашка. Ако Моргана не бе тук, котката сигурно щеше да излапа някоя птичка — уж бе едра, но въпреки това бе пъргава като стрела. Ала господарката й не гледаше с добро око на подобни навици.

По едно време при тях дойде и кучето, което отпусна глава върху скута на Моргана, а Луна само изсъска презрително и задряма. Тия кучета нямаха капчица гордост!

Доволна, Моргана приседна на пети, погали с една ръка кучето и се загледа в алпинеума. Запита се дали да не посади няколко коренчета ангелика и исоп, запасите й от тях бяха на привършване. Реши да го направи вечерта. Ако има луна. Лунната светлина бе най-подходяща за тези неща.

Младата жена извърна лице към слънцето, та да усети с кожата си топлината и жизнената му енергия и да му се порадва. Седеше ли в градината, винаги се възхищаваше от красотата на това кътче, на мястото, където бе родена. Бе пътувала къде ли не, бе виждала не едно и две вълшебни места, ала по-хубаво от това нямаше — тук тя се чувстваше у дома.

Именно тук преди много години бе научила, че някой ден ще срещне любовта, ще я сподели и ще си роди деца. Моргана въздъхна и затвори очи. Каза си, че още не му е дошло времето. Засега бе доволна от живота си такъв, какъвто беше. А настанеше ли моментът да промени нещо в него, тя щеше да има грижата.

Кучето скочи на крака и заръмжа застрашително, но Моргана не си направи труда да се огледа. Знаеше кой е дошъл. Не се бе наложило да използва кристала или черното огледало. Не бе и ясновидка — това бе запазена територия на нейния братовчед Себастиан. Достатъчно й бе, че беше жена, за да се досети.

Седна усмихната, а кучето залая заканително. Моргана изгаряше от нетърпение да види как Наш Къркланд ще се измъкне от ситуацията.

Как ли би трябвало да реагира мъж, когато жената, при която е дошъл, е пазена от… Е, не от вълк, ала от нещо подобно. Бе сигурен, че ако тя кажеше и думица на източения сребрист звяр, той щеше да стигне за нищо време при него и щеше да му прегризе гръкляна.

Наш се покашля и подскочи, усетил как нещо се шмугва покрай крака му. Погледна надолу и видя, че поне котката бе решила да се държи приятелски с него.

— Хубаво куче имате — подзе предпазливо. — Хубаво и голямо.

Моргана благоволи да го погледне през рамо.

— Сигурно сте излезли да се поразходите в неделя с колата.

— Нещо такова.

Кучето пак заръмжа гърлено и страховито. Наш усети как по гърба му се стичат капчици пот, когато мускулестият озъбен пес дойде и подуши обувките му.

— Аз, такова… — Точно в този момент кучето го погледна и Наш бе смаян от наситено сините му очи, блеснали на фона на сребристата козина. — Ама че си хубав!

Протегна ръка с искрената надежда, че песът няма да я захапе. Той я подуши най-старателно и като награда я лизна. Моргана ги наблюдаваше, издула устни. Пан не хапеше, но не бе и от кучетата, които се сприятеляват с всеки срещнат.

— Животните ви обичат.

Наш вече бе приклекнал, за да погали кучето. Като дете бе мечтал да си има кученце. С изненада установи, че хлапашката му мечта още е жива.

— Усещат, че по душа съм си дете. Каква порода е?

— Пан ли? — подсмихна се тя бавно и загадъчно. — Нека кажем, че е просто Донован. С какво мога да ви бъда полезна, Наш?

Той я огледа от глава до пети. Бе застанала на слънце, косата й бе прихваната на опашка под широкополата сламена шапка. Джинсите й бяха прекалено тесни, а тенис фланелката — доста размъкната. Работеше без ръкавици и по ръцете й бе полепнала тъмна мазна пръст. Беше боса. Никога дотогава на Наш ме му бе хрумвало, че босите нозе могат да са толкова сексапилни.

— Какво се умълчахте? — рече тя развеселено и той неволно се усмихна.

— Извинявайте, замислих се нещо.

Моргана не се чувстваше засегната, задето я намират привлекателна.

— Защо като начало не ми кажете как ме открихте?

— Е, недейте да кокетничите, знаете, че сте прочута! — Наш отиде при Моргана и седна до нея върху моравата. — Вечерях в ресторанта до вашия магазин и се заприказвах с келнерката.

— Има си хас да не я заприказвате!

Той се пресегна и започна да си играе с амулета, окачен на врата й. Беше интересен, с формата на полумесец и надпис на гръцки или може би на арабски — не беше учен и нямаше как да разбере.

— Та тя ме затрупа с информация. Очарована е от вас, но е и поуплашена. На много хора ли въздействате така?

— На цели пълчища — подсмихна се Моргана — беше се научила да се забавлява от реакциите на другите. — А сервитьорката каза ли ви, че по пълнолуние винаги препускам с метла над залива?

— Спомена нещо такова — отвърна Наш и пусна амулета. — Интересно как интелигентни хора се хващат на такива неща и вярват в свръхестественото.

— Нали с това си вадехте хляба?

— Точно така. Обаче ми се струва, че нещата между нас не потръгнаха добре. Дали да не започнем на чисто?

На Моргана й бе трудно да му се ядоса — все пак бе доста привлекателен, а и денят беше хубав.

— Да опитаме.

Той си каза, че ще е разумно да подхване отдалеч разговора, който го интересуваше.

— Сигурно знаете много за цветята?

— Знам някои неща — съгласи се домакинята и се премести, за да приключи с лимончето, което бе започнала да сади.

— Тогава може би ще ми кажете какво расте в моя двор и как да се грижа за растенията.

— Наемете си градинар — отсече тя. Сетне омекна и се усмихна. — Е, някой път може да намеря време и да намина.

— Ще ви бъда много благодарен — възкликна Наш и изчисти пръстта, полепнала по брадичката й. — Вие, Моргана, наистина можете да ми помогнете със сценария. Не е трудно да понауча едно — друго от книгите — това го може всеки. Но на мен ми трябва по-различен, по-личен ъгъл. И…

— Защо млъкнахте?

— Имате звезди в очите — прошепна младият мъж. — Малки златни звезди… Като слънчева светлина върху нощното море. Всъщност нощем не можем да видим слънцето.

— Можем да направим всичко, стига да знаем как — възрази Моргана и впери прелестните си очи в неговите. — Кажете ми, Наш, какво искате?

— Да дам на хората един-два забавни часа. Да знам, че те ще забравят своите проблеми, действителността, всичко, още в мига, в който влязат в моя свят. Добрата история е като врата, винаги, когато изпитате нужда, можете да минете през нея. А след като прочетете, изгледате или чуете историята, пак можете да се върнете обратно. Стане ли веднъж твоя, ще си остане с теб до сетния ти дъх.

Наш замълча, притеснен и стреснат. Това философстване не се вписваше в нехайния му образ. Не един и двама известни журналисти се бяха мъчили часове наред да изтръгнат нещичко от него, ала никога не се бяха добрали до такива простички и искрени думи. А Моргана го бе постигнала само като го бе попитала.

— Е, искам и да спечеля цели камари пари — добави той и се опита да се усмихне.

Кожата му пареше, главата му се маеше.

— Не виждам защо едното желание трябва да изключва другото. В моя род още от неговото начало, та чак до мама, има много разказвачи. Умеем да ценим добрите истории.

Може би тъкмо заради това не го бе отпратила още първия път. Уважаваше онова, което правеше Наш. Това също й беше в кръвта. Тя се наведе напред и младият мъж усети как го присвива под лъжичката — бе очарован от тази жена, и то не само заради хубостта й.

— Съглася ли се да ви помогна, имам едно условие — да не бъда подвеждана под най-разпространения общ знаменател — сбръчканата бабичка, която сумти и вари билки в казан.

Той се усмихна.

— Убедете ме, че не е така.

— Внимавайте какво говорите, Наш — прошепна домакинята и се изправи. — Хайде да влезем вътре. Жадна съм.

Той вече не се притесняваше, че ще бъде разкъсан от кучето, което припкаше доволно край тях, и започна да разглежда къщата възхитен. Вече знаеше, че повечето жилища на полуостров Монтърей са невероятни и уникални. Нали сам си бе купил такава къща. Но домът на Моргана бе още по-прелестен, защото бе стар и изискан. Беше зидан от камък, на три етажа и както подобава на магьосница — с кулички и бойници. Въпреки това в сградата нямаше нищо готическо или зловещо. На слънцето проблясваха високи прозорци, стените бяха покрити с пълзящи растения, които се виеха и образуваха плетеница по решетките от ковано желязо. Върху камъка бяха изсечени крилати феи и сирени, от което къщата ставаше още по-очарователна. Улуците завършваха с чудни фигурки на хора в роби.

Наш си представи сцена вътре в къщата. Нощ е, в най-високата кула на стария каменен дом край морето седи млада хубава вещица, заобиколена от свещи. Помещението е сумрачно, светлината трепка върху лицата на статуите и столчетата на високите сребърни чаши, по прозрачна кристална сфера. Магьосницата е облечена в ефирна бяла роба, разгърдена чак до кръста. Между налетите й гърди се поклаща тежък гравиран амулет. Тя вдига високо във въздуха две снимки и сякаш от каменните блокове се раздава сподавен тътен.

Пламъкът на свещите потрепва. В затвореното помещение се извива вятър, който развява косите на вещицата и надипля робата. Жената пее. Гърлено, с глъхнещ глас. С отколешни думи пъхва снимките в пламъка на свещите… Не, това е излишно. Тя… Точно така, вещицата поръсва снимките с течността, проблясваща в пукната синя купа. Със съсък се вдига пара. Тътенът става все по-приглушен и жален. Жената се клатушка в такт с него и долепва снимките една до друга, после ги слага върху сребърен поднос. Фотографиите се сливат, върху лицето на магьосницата заиграва потайна усмивка.

Край на сцената.

Наш я харесваше, макар че Моргана сигурно щеше да направи по-живописен епизода с любовната магия.

Доволна, че гостът й мълчи, тя го поведе към задния двор на къщата, където ромолеше вода и като стражи се възправяха няколко кипариса, вече сведени от тежестта на времето и от напора на вятъра. Двамата прекосиха покрития с плочник вътрешен двор с формата на пентаграм, в единия край на който се издигаше месингова статуя на жена. В нозете и се синееше езерце с бълбукаща вода.

— Коя е тази жена? — поинтересува се Наш.

— Има много имена — поясни Моргана, а после отиде при статуята, взе малкия черпак и гребна от бистрата вода. Отпи малко, а останалото изля на земята — да има и за богинята. Без да продума, отново прекоси вътрешния двор и влезе в слънчевата, блестяща от чистота кухня. — Вярвате ли, че има създател?

Въпросът го изненада.

— Да, разбира се. Вероятно… — Той запристъпва притеснено от крак на крак, а Моргана прекоси кухнята, чийто под бе покрит с бели плочки, и отиде да си изплакне ръцете на мивката. — Това… Магьосничеството, де… За вас вероятно е нещо като религия.

Тя се усмихна и извади кана лимонада.

— Самият живот е религия. Но вие, Наш, не се безпокойте, няма да се опитвам да ви покръствам. — Моргана напълни две чаши с кубчета лед. — Излишно е да се притеснявате. Пишете истории за доброто и злото. Хората неизменно правят избор, предпочитат едно или друго.

— А вие?

Тя му подаде чашата и излезе през арката от кухнята.

— Би могло да се каже, че непрекъснато се мъча да обуздая не дотам привлекателните си подтици — отвърна Моргана и го стрелна с поглед. — Ала невинаги успявам.

Както говореше, го поведе по широкия коридор. Стените бяха украсени с излинели гоблени със сцени от фолклора и митологията, с тежки свещници и сребърни и медни пана. Реши да седнат в помещението, което баба й бе предпочитала да нарича всекидневна. Стените бяха боядисани в топъл розов оттенък в тон с персийския килим върху тъмния паркет. В камината с красива полица над нея имаше дърва, в случай че надвечер застудее или Моргана реши да запали огън. Засега обаче през отворените прозорци подухваше лек ветрец, който издуваше дантелените пердета и донасяше мириса на цветя. Както в магазина й, и в тази стая имаше какви ли не кристали и пръчици, както и малка сбирка скулптурни фигури. Калаени вълшебници, месингови феи, порцеланови дракони.

— Колко е хубава! — възкликна Наш и прокара длан по струните на малка златна арфа. Чу се нежен, галещ слуха звук. — Свирите ли?

— Когато имам настроение.

Моргана се забавляваше, докато го наблюдаваше как се разхожда из стаята и разглежда вещите в нея. Ценеше откровеното любопитство. Той вдигна една висока сребърна чаша с инкрустиран надпис и я подуши.

— Мирише на…

— Може би на жълт кантарион? — подсказа му тя.

Наш остави чашата, привлечен от тъничка аметистова пръчка, украсена с камъни и със сребърни нишки.

— Вълшебна ли е?

— Естествено. Внимавайте какво ще си пожелаете — предупреди го домакинята и пое предпазливо от ръцете му пръчката.

Той сви рамене, обърна се и затова не видя как преди Моргана да остави пръчката, тя заблещука ослепително.

— И аз съм събрал доста такива вещи. Може би ще ви е интересно да ги разгледате… — Наведе се бавно и съгледа отражението си в една прозрачна стъклена сфера. — Миналия месец купих на аукцион шаманска маска, както и… Как му викахте, а, да, огледало за гадаене. Май имаме допирни точки.

— Усет към изкуството — съгласи се Моргана и седна върху страничната облегалка на канапето.

— И към литературата — добави Наш, както разглеждаше книгите върху лавицата. — Лавкрафт, Брадбъри. И аз имам това издание на „Златната зора“. Стивън Кинг, Хънтър Браун, Макафри. А това не е ли… — Той млъкна насред изречението, извади едно томче и го разлисти благоговейно. — Първото издание на „Дракула“ на Брам Стоукър! — Наш погледна Моргана. — Винаги съм таял надежда, че ако беше жив, Стоукър щеше да одобри моята „Среднощна кръв“. — Върна книгата на място и погледна друга. — „Четири златни топки“. „Царят на феите“. — Младият мъж прокара пръст по тънките томчета. — „Повикай вятъра“. Притежавате всички произведения на тази авторка. И то първите им издания — добави той завистливо.

— Чели ли сте Брина?

— За какъв ме мислите? — възкликна Наш. Сякаш срещаше стар приятел. Искаше му се да докосне, да види, дори да подуши всичко. — Изчел съм десетина пъти от кора до кора всичко, което е написала. Който мисли, че книгите й са само за деца, е пълен глупак. Те са пропити от поезия, вълшебство, нравственост. Готов съм да убия човек, само и само да се сдобия с някоя от оригиналните й рисунки, но тя категорично отказва да ги продава.

Моргана понаведе заинтригувано глава.

— От нея ли го знаете?

— Молил съм я няколко пъти чрез агента й. Ала непрекъснато удрям на камък. Живее в някакъв замък в Ирландия и вероятно облепя стените вместо с тапети със собствените си рисунки. Жалко, че…

Но не успя да се доизкаже — бе прекъснат от ведрия смях на Моргана.

— А, не, държи ги в дебели албуми с надеждата, че ще ги покаже на внучетата, за които мечтае.

— Донован! — възкликна той и пъхна палци в джобовете си. — Брина Донован. Това е вашата майка!

— Да. Ще се зарадва, щом разбере, че харесвате работите й — потвърди Моргана и вдигна чашата. — Върви ми на разказвачи, няма що! Години наред родителите ми са идвали да живеят от време на време в тази къща. Мама дори е написала първата си публикувана творба на горния етаж, докато е била бременна с мен. Все повтаря, че съм настоявала да напише историята.

— А майка ви вярва ли, че сте вълшебница?

— По-добре питайте нея, стига да се появи възможност.

— Пак увъртате.

Наш отиде при канапето и се настани до своята домакиня. Беше му приятно — просто нямаше как да не се чувства удобно с жена, обградила се с неща, каквито обичаше и той.

— Тогава ще се изразя другояче. Семейството ви има ли проблеми с вашите интереси?

— Семейството ми винаги е смятало, че е нужно човек да насочи своята енергия в една-единствена посока. А вашите родители имат ли проблеми с интересите ви?

— Не помня майка си и баща си.

— Извинявайте!

Присмехулните пламъчета в очите й в миг отстъпиха място на състраданието. Откакто се помнеше, за нея център на света бяха нейните родители. Не си представяше живота без тях. Наш се изправи, смутен, че за да го утеши, Моргана бе сложила ръка върху рамото му. След онези ужасни дни бе постигнал прекалено много, за да се нуждае от съчувствие.

— Интересно ми е как реагират роднините ви. Тоест, как ще се чувстват повечето родители, какво ще сторят, ако разберат, че детето им прави магии. Кога решихте да се занимавате с тези бабини деветини, като дете ли?

От състраданието й не остана и следа.

— Бабини деветини ли? — повтори тя, присвила очи.

— Не е изключено да сложа в сценария и нещо като пролог, за да покажа как главната героиня се е запалила по тези неща.

Вниманието му бе погълнато не толкова от Моргана, колкото от стаята и атмосферата в нея. Той крачеше, докато формулираше мислите си. Но не нервно, не дори и неспокойно, а по начин, от който личеше, че оглежда всичко, изпречило се пред погледа му.

— Може би съседското хлапе я бута и тя го превръща в жаба — продължи Наш, като изобщо не забелязваше, че Моргана бе стиснала зъби. — Или случайно се натъква на загадъчна жена, която й предава тайните на магьосничеството. Вторият вариант ми допада повече. — Докато сновеше из стаята, той обмисляше различните си хрумвания — тънички нишки, които да бъдат вплетени в тъканта на историята. — Не съм много сигурен какъв ъгъл искам да използвам, затова и реших, че е най-добре да започнем от самото начало. Кажете ми, ама откровено, кое ви подтикна да се захванете с магии — може би някоя книга, която сте прочели, или нещо друго? А аз ще имам грижата да го опиша така, че да звучи като измислица.

Моргана си повтори, че не бива да губи самообладание, че трябва да внимава, и то много. Заговори едва чуто, с тон, който накара Наш да спре насред стаята.

— Родена съм с кръв на елфи във вените. Потомствена магьосница съм, сред прадедите ми е и Фин, владетелят на келтите. Способностите ми са дар, предаван от поколение на поколение. Намеря ли силен мъж, ще му родя деца, които на свой ред ще наследят дарбата от мен.

Той кимна развълнувано.

— Страхотно!

Помисли си, че тя явно няма намерение да е откровена с него. Реши да си направи малка шега с нея — Моргана му бе наговорила някакви неща за елфи, какъв по-добър случай да я вземе на подбив!

— Е, и кога за пръв път разбрахте, че сте магьосница?

Тонът му я подразни. Точно в този момент стаята се разклати. Наш дръпна Моргана от канапето толкова бързо, че тя не успя да възрази, и я затегли към вратата.

— Няма страшно, земетресение! — успокои я той, когато къщата престана да се клати, обаче въпреки това продължи да държи Моргана в обятията си. — По време на последното голямо земетресение бях в Сан Франциско. — Почувства се кръгъл глупак и й се усмихна криво. — Оттогава ме е доста страх.

Значи смята, че е земетресение. Толкова по-добре, реши тя. Моргана нямаше абсолютно никаква причина да губи самообладание или да очаква Наш да я приеме такава, каквато бе. Все пак бе много мил, когато се завтече да я спасява.

— Защо не отидете да живеете в Средния Запад?

— Там пък има торнада.

Още я държеше в прегръдката си, тя не се дърпаше и той не виждаше защо да се въздържа и да не я помилва по гърба. Стана му приятно, че Моргана се изопва под милувките му досущ котка. Тя отметна глава. Реши, че само си губи времето да се прави на ядосана, когато сърцето й тупти развълнувано. Вероятно и двамата постъпваха неразумно, като се подлагаха на такова изпитание. Ала мъдростта често пъти е сляпа.

— Тогава на Източното крайбрежие — рече Моргана и също си позволи да прокара длани по гърдите му.

— Там често излизат снежни фъртуни.

Притегли я още малко към себе си и за миг си помисли учуден, че тя сякаш се слива с него, че тялото й сякаш е създадено за неговото.

— А в Юга?

Младата жена обви ръце около врата му и го загледа вторачено изпод гъстите си тъмни мигли.

— Там има урагани… — Наш бутна шапката, тя падна и косите на Моргана изпълниха като топла коприна шепите му. — Навсякъде има природни бедствия — прошепна младият мъж. — Ето защо май е по-добре да не мърдам оттук и да се справя с теб — и ти си същинско бедствие!

— С мен, Наш няма управия — отвърна тя и за да го подразни, допря леко устни до неговите. — Но можеш да опиташ.

Той я зацелува уверено. Изобщо не смяташе, че жените са бедствие.

И може би бъркаше.

Целувката бе по-разтърсваща и от най-силното земетресение, по-унищожителна и от най-страховитата буря. Не усети земята да трепери под нозете му, не чу и да духа вятър, ала в мига, когато устните й се разтвориха под неговите, осъзна, че е притеглян от неудържима сила, на която мъжете тепърва ще дават име.

Моргана се бе притиснала до него, нежна и топла като разтопен восък. Ако вярваше в такива неща, Наш би могъл да каже, че тялото й сякаш бе сътворено единствено за да се слее с неговото. Пъхна ръце под широката й тениска и ги прокара по гладкия й гръб, за да я придърпа още по-близо до себе си и да се увери, че е истинска, че не е плод на бляновете и въображението му.

Но колкото и реална да бе Моргана, тя му вдъхваше усещането за среднощен сън. Отзивчивата й свилена уста се бе впила в неговата, меките й като кадифе длани бяха обвили врата му.

Из въздуха се разнесе някакъв звук, нещо, което младата жена прошепна, той обаче не го разбра. Все пак му се стори, че долавя в шепота й, завършил с въздишка, изненада, а може би и известна доза страх.

Моргана изпитваше наслада от това да милва, да усеща кожата на мъж. Никога не й бяха втълпявали, че е срамно да си доставяш удоволствие, стига мъжът да си заслужава и времето да е подходящо. Бе научена и да не се страхува от собствената си сексуалност, да й се радва, да я цени и уважава. И въпреки това сега за пръв път усети с издайническа тръпка, че я бе страх от мъж.

Със своята простота целувката удовлетвори някаква първична потребност. Всъщност обаче нещата никак не бяха прости. Как можеха да бъдат прости, след като тя бе изтръпнала цялата от възбуда и притеснение? Втълпяваше си, че силата струи от нея, че е вътре в нея, че е в дъното на тази вихрушка от усещания, която ги обгръщаше. Магията често бе бърза като желание, силна като волята.

Но нямаше как да отрече, че я бе обзел страх — знаеше, той бе породен от съзнанието, че това бе извън нейната власт, че не го бе предвиждала и не можеше да го промени. Знаеше и че магии могат да бъдат правени и на силните, и на слабите. И че за да бъдат развалени, трябва да внимаваш. И да действаш.

Отскубна се от прегръдката на Наш и се отдалечи бавно, с предпазлива стъпка от канапето. Нямаше да допусне той да види, че има власт над нея. Стисна в длан амулета и се почувства по-силна.

Наш имаше чувството, че бе единственият оцелял от железопътна катастрофа. Пъхна ръце в джобовете си, за да не сграбчи отново Моргана. Нямаше нищо против да си поиграе с огъня, ала предпочиташе да е сигурен, че именно той държи клечката кибрит. Знаеше прекрасно кой ще командва парада в този малък експеримент и това не беше Наш Къркланд.

— И с хипнози ли се занимаваш? — попита той Моргана.

Тя си помисли доволно, че нищо не е загубено. Но въпреки това се върна на канапето. Струваше й известно усилие, ала все пак успя да се усмихне, макар и с половин уста.

— Завъртях ли ти главата, Наш?

Смутен, той закрачи от канапето до прозореца и обратно.

— Просто искам да съм сигурен, че когато те целувам, не го правя пряко волята си.

Моргана отметна глава. Гордостта, която течеше във вените й, също бе отколешна потомствена черта.

— Е, чак пък против волята си! Не ми се налага да правя магии, за да съм желана от мъжете. — Тя докосна с пръст устните си, още топли от целувките му. — Ако бях поискала да съм с теб, бъди сигурен, че изобщо нямаше да се дърпаш. — Моргана изду устни, без да сваля пръст от тях. — А после щеше да си благодарен.

Наш ни най-малко не се съмняваше, че тя бе права, и това засегна гордостта му.

— Ако аз ти бях казал нещо от този род, щеше да ме обвиниш, че мисля само за леглото и съм себичен.

Младата жена вдигна лениво чашата.

— Истината няма нищо общо със секса или със себичността. — Бялата котка скочи безшумно върху облегалката на канапето. Без да сваля очи от Наш, Моргана се пресегна и погали Луна по главицата. — Ако не искаш да рискуваш, можем да прекъснем… Творческото си сътрудничество.

— Нима си въобразяваш, че ме е страх от теб? — Тази мисъл му се видя толкова смехотворна, че настроението му се пооправи. — Доста отдавна, скъпа, съм спрял да мисля с жлезите си за вътрешна секреция.

— Слава Богу! Няма да ми е приятно, ако се окаже, че си пресметлив роб на женската любов.

— Знаеш ли — процеди той през зъби, — ако ще работим заедно, нека въведем някои правила.

Помисли си, че сигурно е превъртял. Допреди пет минути бе прегръщал тази приказно хубава, привлекателна жена, а сега се мъчеше да измисли как да й попречи да го съблазни.

— Не — отсече Моргана и се замисли. — Не съм много по правилата. Налага се да рискуваш. Но ти обещавам едно. Няма да те вкарвам в компрометиращи ситуации, ако спреш с тези хапливи подмятания за магьосничеството. — Младата жена прокара пръсти през косата си и я отметна назад. — Дразня се. А когато съм подразнена, понякога върша неща, за които после съжалявам.

— Все пак трябва да ти задам някои въпроси.

— Тогава се научи да приемаш отговорите. — Спокойна, но и решителна, тя се изправи. — Аз не лъжа… Или най-малкото го правя рядко. Не знам защо се съгласих да ти разкрия някои неща за магиите. Вероятно защото си ми симпатичен, а и уважавам много хората, които умеят да разказват. Имаш силна аура, както и търсещ, пък макар и циничен ум и голям талант. А също, защото най-близките ми същества те харесаха.

— И кои са тези същества?

— Ана… И Луна и Пан. Те имат много точна преценка за хората.

Така значи, бе издържал проверката на братовчедката, на котката и кучето.

— И Ана ли е магьосница?

Моргана дори не премигна.

— Ще обсъждаме мен и изкуството на магията. Ана се занимава с друго.

— Както кажеш. Кога започваме?

Тя си помисли, че вече са започнали, и насмалко да въздъхне.

— В неделя не работя. Ела утре в девет вечерта.

— Жалко, че не ме каниш в полунощ — отвърна начаса Наш. — Извинявай! Какво да се прави, навик! Нали нямаш нищо против да записвам на касетофон?

— Нямам, разбира се.

— Да донеса ли още нещо?

— Език на прилеп и някой и друг косъм от вълк — усмихна се младата жена. — Извинявай. Какво да се прави, навик!

Той се засмя и я целуна целомъдрено по бузата.

— Харесва ми стила ти, Моргана.

— Ще видим…

 

 

Тя изчака да се мръкне и си облече тъничка бяла роба. Накрая не издържа и си каза, че все пак е за предпочитане да бъде наясно с нещата, после влезе на пръсти в стаята на върха на кулата. Не й се щеше да си признае, че Наш бе важен за нея и тя се безпокоеше, ала тъй като така и така се притесняваше, не бе зле да види какво я чака.

Нарисува защитния кръг, запали свещите. Вдъхна от уханието на сандалово дърво и билки, коленичи насред кръга и вдигна ръце. Силата се вля в нея като глътка въздух — освежителна и чиста. Моргана взе сферата от прозрачен кристал, обгърна я с длани и я вдигна, така че по нея да заиграят отраженията на свещите.

Пушек. Светлина. Сенки.

Сферата заплава заедно с тях, сетне, сякаш бе задухал вятър, се оцвети в ослепително бяло. Моргана видя в нея кипарисовата горичка, старите тайнствени дървета, през които се процеждаше лунен светлик. Усети мириса на вятъра, чу зова на морето, който според някои не бил нищо друго, освен песента на богинята.

Пламъчетата на свещите трепкат в стаята. Вътре в сферата.

Ето я и Моргана. В стаята. Вътре в сферата.

Бе облечена с бяла ритуална роба, прихваната с наниз кристали. Косата й беше разпусната, нозете й бяха боси. Огънят е бил запален от ръката й, по нейна воля и сега гореше, хладен като светлината на месечината. Нощ само за ликуване.

Избуха кукумявка. Моргана се обърна, видя белите й криле, които проблеснаха и прорязаха като с нож мрака, сетне птицата се плъзна нечуто и се скри. После младата жена видя Наш.

Той се показа иззад дънера на един кипарис и излезе на поляната. Очите му бяха пълни с Моргана.

Желание. Непреодолимо желание. Съдба.

Вътре в сферата Моргана протегна ръце и прегърна Наш.

Между стените на стаята в кулата отекна кратка ругатня. Предадена — предадена от самата себе си, Моргана вдигна рязко ръка. Свещите примигаха. Тя продължи да стои, без да се помръдва, в мрака.

Проклинаше се, повтаряше си, че щеше да е по-добре, ако не бе узнала нищо.

 

 

На няколко километра оттам Наш се отърси от унеса — беше задрямал пред включения телевизор. Капнал от умора, прокара длани по лицето си и седна.

Ама че сън, помисли си унесен и се зае да разтрива шията си, която се бе схванала. Бе толкова ярък, че чак го побиха сладостни тръпки. Каза си, че сам си е виновен, прозина се и се пресегна разсеяно към купата пуканки, които бе препекъл.

Не бе направил нужното, за да си избие Моргана от главата. Ето защо трябваше да вини само себе си, задето сега му се присънва как тя танцува в гората, как той смъква белите й копринени дрехи и я люби върху меката пръст, на лунна светлина.

Наш потрепери и взе вече топлата бира. Но най-странното бе, че беше усетил миризмата на запалени свещи — бе готов да се закълне в това.