Нора Робъртс
Магьосницата (2)

Първа глава

Там, където навремето се бе извисявало Дървото на вещицата, сега беше сложен знак. Жителите на Монтърей и Кармел обичаха природата. Тук често идваха туристи, които се взираха в думите върху знака или просто стояха и се любуваха на сякаш изваяните вековни дървета, на каменистия бряг и лъскавите чайки.

Местните хора, които бяха виждали с очите си Дървото и помнеха деня, когато то бе повалено, обичаха да припомнят, че същата нощ се бе родила Моргана Донован.

Според някои това било поличба, други само свиваха рамене и го определяха като съвпадение. Ала още повече бяха онези, които недоумяваха. Никой не отричаше, че местността само печели от жената, твърдяща, че е магьосница, и родена на хвърлей от прочутото дърво.

Според Наш Къркланд това бе доста забавно. Той посвещаваше доста време на свръхестественото. Нима има по-добър начин да си вадиш хляба, освен този, да пишеш за вампири и върколаци, за разни страхотии, които дебнат по късна доба! Младият писател не би го сменил за нищо. Не че вярваше в таласъми, караконджули или вещици! Мъжете не се превръщаха по изгрев-слънце в прилепи, мъртъвците не се разхождаха редом с живите, жените не препускаха, яхнали метли, посред нощ. Тези неща ги имаше само по книгите и върху трепкащия киноекран. Виж, там всичко беше възможно и на Наш това му допадаше. Беше чувствителен, знаеше колко ценни са илюзиите, колко важни са простичките забавления. Беше си и мечтател и умееше да радва зрителите с образи, извлечени от сенките на фолклора и суеверието. Вече седем години всички поклонници на ужасите се прехласваха по филмите, заснети по негови сценарии, като се почне още от първия му сценарий за „Мърдащи сенки“, най-неочаквано пожънал успех.

Той просто обичаше да вижда как въображението му оживява върху екрана. С удоволствие отскачаше до съседното кино и си похапваше щастливо пуканки, докато зрителите притаяваха дъх, за да не изкрещят, или затулваха очи. Беше му драго от мисълта, че хората няма да съжаляват, задето са си купили билет за някой от филмите му.

Винаги подготвяше внимателно сценариите. Докато пишеше страховития, но и забавен сценарий за „Среднощна кръв“, прекара една седмица в Румъния — там се срещна с човек, който се кълнеше, че е пряк потомък на Влад Кръволока, известен още като граф Дракула. За жалост издънката на графа нямаше вампирски зъби и не се превръщаше в прилеп, затова пък се оказа, че знае какви ли не предания и легенди за върколаци.

Именно тези предания и народни приказки вдъхновяваха Наш, още повече, че той умееше да им вдъхва живот.

Усмихнат лукаво, младият писател си помисли, че другите го смятат за особняк. А той знаеше, че си е най-обикновен, съвсем земен човек. Най-малкото според критериите в Калифорния. Просто си изкарваше прехраната благодарение на илюзиите, на това, че въздейства на първичните инстинкти на хората и се възползва от тяхната суеверност, а също от удоволствието, което изпитваха да ги плашат наужким. Смяташе, че е ценен за обществото със способността си да извади наяве чудовището и да го покаже върху екрана, като го подправи и с мъничко откровен секс и черен хумор.

Бе в състояние да вдъхне живот на привидението, да превърне любезния доктор Джекил в злия мистър Хайд или да накара мумията да сипе ругатни. И то само като записва думите върху хартия. Може би именно заради това беше циник. Дума да няма, обичаше историйките за свръхестественото, ала знаеше, че те не са нищо повече от бабини деветини. Празни приказки. А знаеше хиляди такива истории.

Надяваше се, че Моргана Донован, магьосницата, която всички в Монтърей обичаха, ще му помогне да измисли следващата. Преди няколко седмици Наш се бе преселил в новата си къща. Докато й се радваше и си подреждаше багажа, докато се опитваше да играе голф — накрая се отказа и реши, че не става за този спорт — и се наслаждаваше на гледката от балкона, изпита непреодолимото желание следващият му сценарий да е за магьосничество. Ако изобщо съществуваше съдба, тя му бе направила чудесна услуга — сега той живееше само на няколко минути път с кола от специалистка в тази област.

Както си свирукаше заедно с радиото в колата, Наш се запита как ли изглежда Моргана Донован. Дали бе с тюрбан и с дреха с ресни? Или бе обгърната от глава до пети в черен креп? Или пък бе от шантавелките, дето се пишат контактьорки на същества от Атлантида? Дори и да беше такава, той нямаше нищо против. Именно такива хора придаваха вкус на живота.

Наш нарочно не тръгна да разпитва що за птица е тази магьосница. Искаше сам да си състави мнение и да не се влияе от впечатленията на другите, та да се заеме със сюжета без предубеждения. Знаеше само, че жената е родена тук, в Монтърей, преди около двайсет и осем години и че държи магазин с голяма клиентела главно измежду хората, дето си падат по кристалите и билките.

Можеше само да й се възхищава, че бе останала в родния си град. Бе в Монтърей има-няма месец, а вече недоумяваше как изобщо бе живял другаде. А той бе живял къде ли не! Пак трябваше да благодари на съдбата, че масовият зрител харесва сценариите му. Благодарение на своето въображение бе успял да се измъкне от задръстванията и смога на Лос Анджелис и да дойде тук, в това приказно кътче в Северна Калифорния. Още бе началото на март, а Наш вече караше ягуара със смъкнат гюрук и усещаше как тъмнорусата му коса се вее от прохладния свеж ветрец. Долавяше се мирисът на вода, която тук сякаш бе навсякъде, на тревата по старателно окосените морави, на цветята, вече поникнали в мекия климат. По лазурното прелестно небе нямаше и едно-едничко облаче, колата мъркаше като голяма източена котка. Неотдавна Наш се бе отървал от любовна връзка, която от ден на ден ставаше все по-досадна, и се канеше да се заеме с нов сценарий. Всичко вървеше като по вода.

Съгледа магазина. Както му бяха казали, той бе точно на ъгъла, сгушен между ресторант и бутик. Търговията тук явно вървеше — Наш намери място за паркиране чак при следващата пресечка. Нямаше нищо против да повърви и пеш — за нула време измина разстоянието с дългите си крака. Подмина неколцина туристи, които спореха къде да хапнат, тънка като вейка жена в рокля от пурпурна коприна, която разхождаше две афгански хрътки, и бизнесмен, който говореше по клетъчния си телефон без да спира.

Наш обичаше Калифорния.

Спря пред магазина. На витрината пишеше само „Уика“. Той кимна и се подсмихна. Хареса му староанглийската дума за магьосница. Представи си сгърбени баби, които обикалят селата, за да правят магии и да премахват брадавици.

Представи си: „Общ план. Ден. Небето е похлупено с буреносни облаци, вятърът фучи и вие. Сбръчкана бабка бърза по черния път в затънтено селце с изпочупени огради и затворени капаци на прозорците, понесла тежка покрита кошница. Покрай нея с грак прелита огромен черен гарван. Разперва криле и кацва на ръждивия стълб на вратнята. Птица и жена се гледат. Някъде в далечината отеква дълъг отчаян писък.“

Наш забрави за изникналите във въображението му образи, когато някакъв човек излезе от магазина и се блъсна в него, сетне му се извини с половин уста. Той само кимна. Е, карай, помисли си Наш. Може пък да е за добро. Предпочиташе най-напред да говори със специалистката по магии и чак след това да си представи края на историята. Но първо искаше да поразгледа хубаво нейната стока. Направи му впечатление, че витрината бе подредена с вкус и издаваше предпочитания към драматичното. Върху поставките с различна височина и ширина бе метнато мастиленосиньо кадифе, създаващо усещането за пълноводна река със страховити водопади. По нея плаваха кристали, които блещукаха като вълшебни на утринното слънце. Някои бяха прозрачни като стъкло, други бяха обагрени в невероятни цветове — розово и морскосиньо, кърмъзено и гарвановочерно. Бяха с формата на вълшебни пръчици, замъци или мънички сюрреалистични градове.

Издул устни, той се залюля на пети. Сега виждаше защо хората се прехласват по тези камъни — заради цветовете, формите, блясъка. Ето още една причина да се замисли как ли е устроен човешкият ум, след като някой е в състояние да повярва, че камъните притежават сила. Е, въпреки всичко си бяха хубави. Над купчинките кристали на тънка жичка бяха окачени камъчета с формата на капки, които хвърляха дъги.

Въпросната магьосница сигурно държеше казаните в задната част на магазина.

При тази мисъл Наш се подсмихна. Все пак погледна за последно витрината и чак тогава отвори вратата. Изкушаваше се да си купи нещичко. Например преспапие. Щеше да се задоволи и с това, стига жената да не продаваше змийски люспи или вълчи зъби.

В магазина беше пълно с клиенти. Сам си беше виновен, задето бе решил да намине именно в събота. Е, какво пък, тъкмо щеше да има време да поразгледа и да види как една магьосница върти търговия през двайсети век.

Стоката вътре бе не по-малко внушителна от вещите, изложени на витрината. Огромни скални късове, някои разрязани напречно, та да се виждат стотиците кристалчета. Шишенца с източени гърла, пълни с цветна течност. Той бе донякъде разочарован, когато прочете върху един етикет, че флакончето съдържа балсам за вана от розмарин, който действал успокояващо върху сетивата. Беше се надявал да открие най-малкото отвара от любовно биле.

Имаше и други билки — чайове и подправки, както и свещи в нежни цветове и кристали във всякакви форми и размери. Зад стъклото проблясваха накити, доста интересни, отново повечето с кристали. Произведения на изкуството, картини, статуетки, скулптури, подредени с толкова вкус, та човек би си помислил, че е не в магазин, а в галерия.

Наш се интересуваше от всичко необичайно и се загледа в месингова лампа, измайсторена във формата на крилата ламя с пламтящи червени очи.

После забеляза жената. Погледна я един-единствен път, и вече бе сигурен, че тя е самото въплъщение на съвременната магьосница. Навъсената блондинка спореше нещо с двама клиенти край масичка, върху която имаше купчинка камъни. Беше стройна, с хубаво тяло, бе облечена в прилепнал черен гащеризон. Лъскавите й обици стигаха чак до раменете, всичките й пръсти бяха окичени с пръстени, ноктите бяха с кървавочервен лак.

— Хубава е, нали?

— Моля? — възкликна той и, привлечен от гърления глас, загърби ламята.

Бе достатъчен и един-единствен поглед, за да забрави пищната млада магьосница в ъгъла и да потъне с примряло сърце във водовъртежа на кобалтовосините очи.

— Не ви разбрах.

— Ламята — отвърна жената и усмихната прокара ръка по месинговата глава. — Тъкмо се двоумях дали да не я занеса вкъщи. — Пак се усмихна и Наш забеляза, че красивите й устни бяха без червило. — Обичате ли лами?

— Луд съм по тях — отсече той на мига. — Често ли пазарувате тук?

— Да.

Жената вдигна длан към косата си. Бе черна като нощта и се спускаше на нехайни къдри чак до кръста. С усилие на волята Наш се съсредоточи и забеляза, че бялата й като мляко кожа изпъква още повече до абаносовата коса. Очите й бяха големи, с гъсти мигли, носът — малък и остър. Бе висока почти колкото самия него и бе съвсем слабичка. Беше облечена в синя рокля с проста кройка, която подчертаваше хубавата й фигура и говореше за вкус и стил.

Наш си даде сметка, че у тази жена има нещо необичайно. Докато я наблюдаваше, устните й пак се извиха в усмивка.

— Идвали ли сте в „Уика“?

— Не. Обаче е страхотно.

— Интересувате ли се от кристали?

— Малко. — Той вдигна нехайно един голям аметист. — Но в гимназията не бях особено силен по природознание.

— Е, тук няма да ви изпитват — каза жената и кимна към камъка в ръката му. — Ако искате да усетите вътрешната си същност, трябва да държите камъка в лявата ръка.

— Така ли? — възкликна Наш и премести аметиста, за да й достави удоволствие. Не му се щеше да й признае, че не усеща нищо, ако не се смяташе, разбира се, това, че му бе приятно да гледа как роклята обгръща коленете й. — Щом сте редовна клиентка, защо не ме запознаете с магьосницата?

Вдигнала вежда, младата жена проследи погледа му, когато той се извърна към блондинката — тя вече приключваше с клиента.

— Магьосница ли ви трябва?

— Може и така да се каже.

Жената отново впери в него невероятните си сини очи.

— Не ми приличате на човек, дошъл да моли да му направят любовна магия.

Наш се усмихна.

— Благодаря. Така си е. Всъщност съм сценарист и правя проучване. Ще ми се да направя филм за магьосничеството през деветдесетте години. Нали знаете… Тайни сборища на вещици, секс и жертвоприношения.

— Виж ти! — възкликна жената и наведе глава, при което обиците й с прозрачни кристали, наподобяващи капки, се люшнаха. — Млади развратници, които играят голо хоро. Както ги е майка родила — вметна тя. — И в безлунна нощ бъркат отвари, с които да примамят клетите си жертви в своите оргии.

— Общо взето, да — отвърна той и се понаведе. Усети, че младата жена ухае на свежест, както тъмна дъбрава под лунния светлик. — Тази Моргана наистина ли се мисли за магьосница?

— Знае, че е магьосница, господин…

— Къркланд. Наш Къркланд.

Тя се засмя гърлено и доволно.

— Как не се сетих! Харесвам вашите филми. И най-вече „Среднощна кръв“. Направили сте вампира много остроумен и чувствен, без обаче да нарушавате традицията.

— Е, свръхестественото не се свежда само до гробища и ковчези.

— Безспорно. По същия начин магьосниците не се ограничават само с това, да бъркат отвари в казани.

— Точно така. Именно заради това искам да поговоря със съдържателката на магазина. Явно е доста умна, щом се справя толкова добре.

— В какъв смисъл „се справя“? — попита жената, после се наведе да вдигне огромната бяла котка, която бе скочила в нозете й и сега й се умилкваше.

— Ами прочула се е — поясни той. — За нея се говори чак в Лос Анджелис. Хората ми разправят какви ли не странни истории.

— А, сигурно — рече жената и погали котката по главата. Сега в Наш се бяха вторачили два чифта очи — едните кобалтови, другите — кехлибарени. — Но вие нали не вярвате в магии…

— Вярвам, че от тях може да стане страхотен сценарий — усмихна се той, като се постара да бъде колкото се може по-чаровен. — Е, ще кажете ли на магьосницата някоя и друга добра дума за мен?

Жената се вгледа в него. Реши, че е циник, който на всичкото отгоре бе до немайкъде сигурен в себе си. Животът за него явно бе само цветя и рози. Май беше време да усети и бодлите.

— Едва ли е необходимо — рече тя и му подаде ръка — издължена, тъничка и украсена с един-единствен сребърен пръстен. Наш я пое по инерция и въздъхна, усетил как го разтърсва електричество чак до рамото. Жената само се усмихна. — Аз съм вашата магьосница — каза му тя.

Статично електричество, помисли си след миг той. Моргана се бе извърнала, за да отговори на клиент, който я питаше за някакво растение с името звъника. Тя продължаваше да държи огромната котка и да я гали по козинката… Ето откъде бе дошло електричеството.

Въпреки това Наш размърда неволно пръсти.

„Вашата магьосница“, бе му казала жената. Местоимението не му допадна особено — правеше нещата прекалено интимни. Не че Моргана му се натрапваше. Ала младият мъж се притесни доста от начина, по който тя му се усмихна, когато той се дръпна. Това обясняваше и защо я намира толкова необикновена.

Моргана притежаваше сила. Сила, с каквато някои хубави жени като че ли се раждат и която е изтъкана от неподправен сексапил и невероятно самочувствие, помисли Наш, докато я наблюдаваше как подава връзка сухи билки. Не му бе приятно да си мисли, че е от мъжете, които се стряскат от жените със силна воля, но нямаше как да отрече, че се оправя по-лесно с кротките, податливи на внушения жени.

При всички положения, интересът му към Моргана бе професионален. Е, не изцяло, поправи се той. Един мъж трябваше да е пълен дръвник, та щом види Моргана Донован, да мисли само за работа. Ала Наш се надяваше, че ще успее да степенува нещата.

Изчака я да приключи с клиента, усмихна се смирено и се приближи към щанда.

— Не знаете ли някоя магия, с която да се преборя със срамежливостта си?

— Мисля, че ще се справите и сам.

Ако беше някой друг, сигурно щеше да го отпрати, но явно имаше причина Моргана да прекоси магазина, за да иде при него. Не вярваше в случайностите. Пък и реши, че човек с такива добри кафяви очи не може да е негодник.

— Опасявам се, Наш, че не сте подбрали добре времето. Тази сутрин сме затънали до гуша в работа.

— Затваряте в шест. Какво ще кажете, да дойда ли пак? Ще приемете ли, ако ви поканя да пийнем по нещо или да вечеряме?

На Моргана й идеше да му откаже. Предпочиташе да обмисли случилото се или да погадае с магическия кристал. Ала преди да бе отвърнала, котката скочи върху щанда и се приземи на четири лапки с лекота, сякаш беше безтегловна. Наш се пресегна и я помилва разсеяно по главата. Вместо да си тръгне обидено или да изсъска злобно, както обикновено правеше с непознати, бялата котка се изви на дъга под ръката му. Присви кехлибарени очи и се взря в господарката си.

— Луна явно ви одобрява — прошепна Моргана. — Значи в шест — допълни тя, а котката замърка доволно. — Дотогава ще реша какво да правя с вас.

— Чудесно! — рече той, сетне помилва за довиждане още веднъж котката и си тръгна.

Свъсена, Моргана се наведе, докато очите й се изравниха с очите на котката.

— Не е зле човек да е наясно какво прави.

Луна само се намести по-удобно и започна да се мие.

 

 

На Моргана не й остана много време да мисли за Наш. Никак не одобряваше импулсивния си характер — сега съжаляваше, че не разполага с един-два спокойни часа, за да реши как да се справи най-добре с този мъж. Обаче имаше твърде много клиенти и накрая реши, че все ще излезе някак на глава с него.

— Божичко! — възкликна Минди, пищната блондинка, в която се бе загледал Наш, и се намести на високия стол зад щанда. — От Коледа не е имало такава навалица.

— Мен ако питаш, така ще е всички съботи до края на месеца.

Минди се усмихна и извади дъвка от джоба на впития си гащеризон.

— Да не си направила магия за пари?

Моргана нагласи един стъклен замък така, че да й харесва.

— Звездите са в благоприятно положение за бизнес — усмихна се тя. — Пък и новата ни витрина е страхотна. Можеш да си тръгваш, Минди. Ще преброя парите и ще затворя.

— Ще ти помогна — отвърна младата жена, плъзна се гъвкаво от стола и се протегна, сетне вдигна тъмни вежди. — Божичко… Погледни! Висок, готин, със слънчев загар!

Моргана вдигна поглед и видя през витрината Наш.

Този път бе извадил по-голям късмет с паркирането и слизаше от предната врата на откритата си кола.

— По-кротко, моето момиче! — засмя се Моргана и поклати глава. — Мъже като него разбиват женски сърца, без да пролеят и капка кръв.

— Няма страшно! От доста дни никой не ми е разбивал сърцето. Я да видим… — Минди го огледа от глава до пети. — Ръст към метър и деветдесет, тегло — около седемдесет — седемдесет и пет килограма, страхотно тяло. Спортен тип, май си пада и малко интелектуалец. Обича да прекарва времето си на открито, но без да прекалява — тенът му не е много силен, косата му е изсветляла само тук-там от слънцето. Хубави лицеви кости — ще остарява красиво. Боже, ами устата му! Колко е секси!

— Добре, че те познавам и съм наясно, че си мислиш само за мъже.

— А защо не! — възкликна през смях Минди и оправи косата си. Когато вратата се отвори, се намести на стола така, та тесният гащеризон да подчертае още повече фигурата й, и се провикна: — Здравей, красавецо! Дошъл си да си купиш някоя малка магия ли?

Наш винаги бе готов да поухажва жена, която флиртува, и я озари с усмивка.

— Вие какво ще ми препоръчате?

— Ами… — измърка тя точно като котката Луна.

— Минди, господин Къркланд не е дошъл да пазарува — вметна развеселено и спокойно Моргана. Едва ли имаше нещо по-забавно от начина, по който Минди кокетираше с привлекателен мъж. — Имаме среща.

— Е, може би следващия път — въздъхна той.

— Винаги сте добре дошли — стрелна го с унищожителен поглед Минди, после заобиколи щанда, закърши снага към вратата и излезе от магазина.

— Обзалагам се, че благодарение на нея продажбите скачат до тавана — отбеляза Наш.

— Заедно с кръвното налягане на всеки мъж, който дръзне да влезе. Вашето кръвно как е?

— Намира ли ви се кислород? — подсмихна се той.

— Съжалявам, привършихме го — потупа го Моргана приятелски по ръката. — Защо не седнете? Имам още малко работа… По дяволите!

— Моля?

— Забравих да сложа табелата „Затворено“… — прошепна Моргана. После вратата се отвори и тя грейна в усмивка. — Здравейте, госпожо Литълтън.

— Здравей, Моргана — въздъхна облекчено жената, която според Наш бе някъде на шейсет — седемдесет години и която волно се понесе из помещението.

Точно така, понесе се, помисли си той — наподобяваше излетно корабче. Беше яка и набита, с шарени шалчета, които се вееха като флагчета. Косата й бе боядисана в невероятен яркочервен оттенък и се виеше на весели къдри, обрамчили валчестото й като месечина лице. Очите й бяха очертани с изумруденозелени сенки, червилото й бе пурпурно. Жената протегна отрупани с пръстени длани и сграбчи ръцете на Моргана.

— Не успях да дойда по-рано. Наложи се да сложа на място един млад полицай, искаше да ме глоби, моля ти се! Представяш ли си, още има жълто около устата, а седнал да ми чете лекции за закона — изсумтя тя и Наш усети мириса на ментови бонбони. — Дано имаш малко време за мен.

— Разбира се — отвърна примирено Моргана.

Ексцентричната лелка й беше симпатична, сърце не й даваше да я отпрати.

— Цена няма, нали? — обърна се госпожа Литълтън към Наш.

— Така си е.

Госпожа Литълтън грейна и се извърна към него под музикалния съпровод на потракващите ланци и гривни.

— Стрелец, познах ли?

— Ами… да — излъга той за рождената си дата, за да й достави удоволствие. — Браво на вас!

Жената изпъчи мощна гръд.

— Гордея се, че никога не бъркам в преценката си. Няма да те задържам много, скъпа, гледам, имаш среща.

— Не, нямам — отвърна Моргана. — С какво мога да ви помогна?

— Направи ми една мъничка услуга — отвърна госпожа Литълтън и очите й блеснаха, а Моргана се опита да сподави въздишката си. — За внучката на брат ми. Наближава абитуриентският й бал, та идвам по повод на един неин съученик, голям симпатяга е.

Моргана си обеща този път да не се поддава. Да бъде твърда като скала. Хвана госпожа Литълтън за ръката и я дръпна, та да са по-далеч от Наш.

— Обясних ви, че не се занимавам с такива неща.

Госпожа Литълтън премигна с изкуствените си ресници.

— Знам, че обикновено не го правиш. Обаче този път си струва.

— Всеки път си струва! — Моргана присви очи срещу Наш, който ги бе последвал, и отведе посетителката в другия край на магазина. — Сигурна съм, че внучката на брат ви е прекрасно момиче, но е лекомислено да й уреждаме кавалер за абитуриентския бал — за такива неща после се плаща. Недейте — рече тя, когато госпожа Литълтън се опита да възрази. — Ако се намеся в нещо, което не бива да бъде променяно… Това може да повлияе върху нейния живот.

— Става дума само за една вечер.

— Променим ли съдбата за една вечер, има опасност да я променим за векове. — Госпожа Литълтън погледна Моргана така, че тя се почувства скъперница, отказала коричка хляб на умиращ от глад. — Знам, искате тази вечер момичето да е щастливо, ала не мога да си играя със съдбата му.

— Но тя е ужасно срамежлива — въздъхна посетителката. Бе успяла да долови обаче, че Моргана се двоуми. — И изобщо не вярва, че е хубава. А всъщност е много красива. Ето, виж!

Още преди Моргана да възрази, жената извади моментална снимка. Волю-неволю Моргана я погледна и симпатичното момиче с тъжния поглед върху фотографията окончателно сломи съпротивата й. Младата жена изруга наум. Нямаше как, налагаше се да му помогне. Жълт кантарион и драконови зъби. Домъчняваше й ужасно, видеше ли измъчвани от любов девойчета.

— Не гарантирам нищо, само ще опитам.

— Ще бъде чудесно! — Госпожа Литълтън се възползва от момента и извади втора снимка, която бе изрязала от албума на абитуриентите в училищната библиотека. — Това е Матю. Хубаво име, нали? Матю Броуди и Джеси Литълтън. Кръстена е на мен. Ще го направиш бързо, нали? Балът е в края на първата седмица от май.

— Ако е писано, ще стане — отвърна Моргана и пъхна снимките в джоба си.

— Дано! — Грейнала от щастие, посетителката я целуна по бузата. — Е, да не те бавя повече. В понеделник ще дойда на пазар.

— Приятна неделя! — пожела й Моргана и я изпроводи с поглед, ядосана на себе си.

— А защо не ви плати? — поинтересува се Наш.

Тя отметна глава. Очите й направо горяха от гняв, насочен единствено към самата нея.

— Не злоупотребявам със силата си.

Той сви рамене и дойде при нея.

— Неприятно ми е да ви го кажа, но тази жена направо ви изнуди.

Страните на Моргана поруменяха. Мразеше да проявява слабост, ала още повече мразеше това да става пред свидетели.

— Знам.

Наш вдигна ръка и избърса с палец бузата й, по която се аленееше следа от червилото на госпожа Литълтън.

— Пък аз си мислех, че магьосниците не се поддават на чуждо влияние.

— Имам слабост към особняците и към добрите хора. И вие не сте никакъв Стрелец.

Хич не му се щеше да маха палец от бузата й. Кожата й бе хладна и гладка като мляко.

— Така ли? А какъв съм тогава?

— Близнаци.

Той вдигна вежда и пъхна ръка в джоба си.

— Познахте.

Беше се смутил и на Моргана й поолекна.

— Рядко се занимавам с това да гадая. Но понеже бяхте така добър да не наранявате чувствата на жената, няма да си изливам гнева върху вас. Защо не идем в задната стаичка? Ще направя чай — рече тя, ала забелязала изражението му, прихна в смях. — Добре, де, ще ви предложа вино.

— Така е по-добре.

Последва я. През вратата зад щанда влязоха в помещение, служещо за склад, канцелария и кухничка. Макар да бе тясно, не изглеждаше задръстено с вещи. Върху двете стени имаше рафтове с кашони, неразопакована стока и книги. На бюрото от черешово дърво се виждаха месингова лампа с формата на сирена, телефонен апарат и купчина документи, затиснати с водна чаша, която хвърляше пъстроцветни отражения. Зад бюрото имаше хладилник, наподобяващ детска играчка, печка с две плочи, сгъваема маса и два стола. По перваза на единствения прозорец бяха наслагани саксии с кичести билки. Наш долови ухание, но не успя да определи точно на какво, може би на градински чай и на джоджен, както и до болка познатия мирис на лавандула. При всяко положение ароматът беше приятен. Моргана взе от лавицата над мивката две чисти винени чаши.

— Заповядайте, седнете — покани го тя. — Не мога да ви отделя много време, ала все пак се разположете удобно.

Извади от хладилника дълго шише с тънко гърло и напълни чашите със златиста течност.

— Няма ли етикет?

— Правено е по моя рецепта — поясни Моргана и усмихната отпи първа. — Не се безпокойте, в него няма и едно-единствено око на тритон.

На Наш му стана смешно, но сподави смеха си, притеснен от начина, по който домакинята го изучаваше над ръба на чашата си. Все пак не бе в стила му да не отвръща на предизвикателствата. Бавно отпи от виното, което бе студено, възсладко и много пивко.

— Бива си го.

— Благодаря — рече Моргана и седна на стола до него. — Още не съм решила дали да ви помогна. Ала се интересувам от професията ви, особено след като смятате да ме приобщите към нея.

— Значи обичате киното — отбеляза той и си помисли, че като начало това бе добре.

Отпусна ръка върху облегалката на стола и погали разсеяно с крак Луна, която му се умилкваше в нозете.

— Да. Обичам всички прояви на въображение.

— Добре…

— Но не съм сигурна, че искам личните ми възгледи да попадат в Холивуд — прекъсна го тя.

— Нека поговорим — усмихна се пак Наш и Моргана отново си даде сметка, че не бива да подценява силата на този човек. В същия момент Луна скочи на масата. Едва сега Наш забеляза, че на врата й бе окачен обработен кръгъл кристал. — Вижте, Моргана, не се опитвам да доказвам или да опровергавам нещо, не се опитвам и да променям света. Просто искам да напиша кино сценарий.

— Защо точно за филм на ужасите, за окултното?

— Защо ли? — повтори младият мъж и вдигна рамене. Не се чувстваше никак удобно, когато го караха да анализира. — Не знам. Може би защото когато ходят на страшни филми, хората, още щом чуят първия писък, забравят за ужасния ден в службата. — Очите му проблеснаха развеселено. — Или може би защото усетих първата тръпка на любовта, когато едно момиче се хвърли в прегръдките ми по време на късна прожекция на „Вси светии“ на Карпънтър.

Моргана отпи от виното и се замисли. Дали зад наперената външност на нейния гост не се криеше чувствителна душа? Той безспорно беше талантлив и чаровен. Притесни я само усещането, че бе склонна да се съгласи с предложението му.

Е, ако решеше, можеше винаги да го отпрати, ала защо първо да не опипа почвата?

— Разкажете ми за сценария.

Наш веднага се възползва от благосклонността й.

— Още няма сценарий. Точно затова съм при вас. Първо искам да проуча добре нещата. Мога да науча доста от книгите — разпери той ръце. — Вече съм си набавил някои, но има опасност да задълбая във всички области на окултното. Трябва ми личния поглед. Какво например ви е накарало да се заловите с магии, какви ритуали извършвате, какви атрибути предпочитате.

Моргана прокара замислено пръст по ръба на чашата си.

— Опасявам се, че още от самото начало впечатленията ви са погрешни. Говорите така, сякаш членувам в някакъв клуб.

— Клуб… Група по интереси.

— Само това оставаше, да ходя по сборища на вещици! Предпочитам да работя сама.

Заинтригуван, Наш се понаведе напред.

— Защо?

— Има групи, които са съвсем искрени, ала има и такива, които лъжат хора. А трети се забъркват с неща, в които е по-добре да не се занимават.

— С черна магия ли?

— Може да се нарече и така.

— А вие се занимавате само с бяла магия…

— Голям поклонник сте на етикетите! — Тя вдигна с нервно движение чашата. За разлика от него нямаше нищо против да говори за способностите си, но веднъж съгласила се да го стори, очакваше другите да се отнасят с уважение към мнението й. — Всички ние, Наш, се раждаме с някаква сила. Вашата е да разказвате забавни истории. И да привличате жените. — Моргана присви устни и отпи от виното. — Сигурна съм, че уважавате своите способности и се възползвате добре от тях. Аз правя абсолютно същото.

— А какви са вашите способности и сила?

Младата жена не отговори веднага — първо остави чашата и вдигна очи към неговите. Погледна го така, че той се почувства кръгъл глупак, задето й бе задал такъв въпрос. Силата й бе повече от очевидна — в нейно присъствие всеки мъж би изгубил ума и дума. Устата му пресъхна и виното, от което отпи, му се стори твърдо като пясък.

— Какво искате, да ви ги демонстрирам ли? — попита Моргана и в тона й прозвуча едва доловимо нетърпение.

Наш успя да си поеме дъх и да се отърси от транса, ако изобщо вярваше, че съществува транс.

— А защо не?

Може би дърпаше дявола за опашката, ала не се сдържа. Тя бе поруменяла от яд и страните й наподобяваха току-що откъсната праскова.

— Какво по-точно искате? — Усети как в миг я залива желание, което я подразни. — От пръстите ми да излизат светкавици ли? Или може би да направя така, че да задуха вятър, или да сваля луната?

— Каквото предпочитате.

Този мъж няма страх от нищо, помисли Моргана, докато се изправяше, и отново усети как силата бумти във вените й. Е, смелостта ще му влезе в работа, ако реша да…

— Моргана!

Тя се извърна, съвсем вбесена. Отметна назад коса и въздъхна от облекчение.

— Ана!

Наш не можеше да обясни защо му се стори, че току-що му се бе разминало страхотно бедствие. Знаеше обаче, че за миг бе погълнат от Моргана дотолкова, че нямаше да усети дори и да го бе разтърсило земетресение. Тя го бе омаяла и сега той седеше зашеметен и гледаше тъничката руса жена в рамката на вратата.

Беше хубава и макар да бе с една глава по-ниска от Моргана, излъчваше някаква вдъхваща спокойствие сила. Очите й бяха нежни, ведро сини и бяха вторачени в Моргана. Жената носеше в ръце кашон, от който се подаваха какви ли не нацъфтели билки.

— Не си сложила табелата, че е затворено, затова нахълтах през предния вход — поясни Анастасия.

— Дай да ти помогна.

Двете се разбраха само с поглед.

— Това, Ана, е Наш Къркланд. А това е братовчедка ми, Анастасия.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — рече другата жена с гърлен и топъл като очите й глас.

— А, не ни прекъсваш — възрази Моргана, а Наш се изправи. — Тъкмо приключвахме.

— А, не, тъкмо започвахме — поправи я той. — Но можем да продължим и по-късно. Радвам се, че се запознахме — обърна си Наш към Ана. После се усмихна на Моргана и прибра косата й зад ухото. — До скоро!

— Един подарък, Наш — рече му тя, остави кашона и извади от него саксийка с нацъфтяло цвете, която му подаде с лъчезарна усмивка. — Благовонно секирче — поясни младата жена. — Символ на раздялата.

Той не се сдържа, наведе се над кашона и докосна устни до нейните, а сетне излезе с широка крачка от магазина.

Моргана се засмя пряко волята си. Ана се разположи с доволна въздишка на единия стол.

— Ще ми разкажеш ли?

— Няма нищо за разказване. Чаровен досадник. Сценарист с много характерно мнение за магьосниците.

— А, значи това е онзи Наш Къркланд! — Ана грабна преполовената чаша на Моргана и отпи. — Дето е написал сценария на кървавия филм, на който ме замъкнахте със Себастиан!

— Е, филмът бе направен интелигентно, с чувство за хумор.

— Да, де! И непрекъснато се лееше кръв. Но ти открай време си падаш по тези неща — вметна Ана и отново отпи от виното.

— Да гледаш злото е забавен начин да утвърждаваш доброто — възрази Моргана. — Ала за беда Наш Къркланд пише доста снобски сценарии.

— Сигурно. Предпочитам някой филм на братя Маркс. — Ана отиде по инерция при прозореца да разгледа саксиите на братовчедка си. — Нямаше как да не забележа, че двамата сте напрегнати. Когато влязох, ти гледаше така, сякаш всеки момент ще превърнеш клетия човечец в жаба.

Тази мисъл достави неописуемо удоволствие на Моргана.

— Защо да си кривя душата, изкушавах се да го сторя. Той направо ме вбесява със своята нахаканост.

— Много лесно си изпускаш нервите. Нали обеща, скъпа, че ще се постараеш да се владееш повече?

Моргана се смръщи и грабна чашата на Наш.

— Нали все пак той си тръгна по живо, по здраво?

Отпи от чашата и моментално разбра, че бе сбъркала. Наш бе оставил прекалено много от себе си във виното.

Силен мъж, каза си веднага. Въпреки благата усмивка и спокойното си държане бе много силен.

Съжали, задето не се бе сетила да направи магия на цветята, които му подари, но веднага се отказа от това си хрумване. Може би нещо ги тласкаше един към друг. Тя обаче щеше да се справи. Щеше да се справи и с желанието си, и със самия Наш Къркланд, и то без да прибягва до магии.