Нора Робъртс
Опасна игра (5)

Пета глава

Огънят хвърляше отблясъци. Дъждът трополеше по прозорците. Грамофонната плоча беше стара и издраскана, мелодията — проникновено тъжна. Случайно или не, но телата им откликнаха с взаимност. Ръката й се плъзна нежно върху рамото му, неговата — около кръста й. Поради високите токчета на Черити, лицата им се озоваха едно срещу друго. Те затанцуваха.

Той долавяше уханието, което сякаш бе част от нея. Примамливо и съблазнително. Привлече я по-близо до себе си, бавно. Краката им се долепиха. Още по-близо. Тялото й се разтапяше в ръцете му.

Цареше такова спокойствие. Само музиката, дъждът, съскането на огъня. Призрачни сенки се мятаха из стаята. Усещаше ударите на сърцето й, по-бързи сега и не съвсем равномерни.

Неговото също не биеше отчетливо. Нима само толкова трябваше, питаше се Роман мислено. Едно докосване ли бе нужно, за да реши, че тя бе началото и краят на всичко? И за да се породи това желание… Ръцете му се плъзнаха нагоре по гърба й, заровиха се в косите й. Желанието Черити да му принадлежи.

Не знаеше кога се бе зародила тази мисъл. Може да бе било от първия миг, в който я видя. За него тя бе — би трябвало да е — непостижима. Ала когато се намираше в обятията му — топла, податлива — съвсем други мисли проблясваха в ума му.

Черити искаше да се усмихне, да каже нещо леко, непринудено. Но не бе в състояние да изрече и дума. Гърлото й се беше свило. Начинът, по който я гледаше, сякаш тя бе единствената жена, която някога бе виждал или бе копнял да види, я караше да забрави, че този танц бе израз на приятелство.

Бе сигурна, че колкото и да се стараеше, никога нямаше да бъде само негов приятел. Така, както я поглъщаше с поглед, Черити ясно осъзна, че по-скоро би могла да стане негова любовница.

Нека да е грешно, ала то нямаше значение сега, когато се носеха плавно в прегръдките си. В песента се говореше за любов, предателство и страдание, но нали това бе само песен. Печалната мелодия пълнеше душата й, разливаше се и отнасяше със себе си волята й. Това също няма значение. Всичко беше без значение, докато Роман я държеше в обятията си.

Тя дори не се опита да мисли, да се позове на разума. Следвайки сърцето си, притисна устни в неговите.

Миг. Неустоим. Съдбовен. Безвъзвратен. Чувствата преляха от единия в другия, смесиха се в бурен поток от желание. Черити не очакваше от него нежност, макар в целувката й да имаше не само страст, но и успокояваща ласка. Той се гмурна в нея с устрем и завладяваща сила, които я замаяха и породиха копнеж за още. Обви с ръце врата му.

Ето, значи, какво подлудяваше хората и ги подтикваше към отчаяни, безразсъдни действия, помисли тя, когато езиците им се сплетоха. Това диво, болезнено удоволствие, веднъж вкусено, никога не можеше да бъде забравено, оставаше вечно жадувано. И Черити му се отдаде.

Нетърпеливите му, буйни целувки докараха и двамата на ръба. Роман разбираше, че това бе повече от желание. Желанието не раняваше, то бе като драскотина, която лесно заздравява и бързо се забравя. Това тук беше дълбока, зееща рана.

Плътта никога не беше успявала да замъгли трезвия му разум. Какво се бе случило? Сега всичките му мисли бяха заети само с нея. Бяха объркани, невъзможни, до една забранени. Устните му с отчаяна жажда сновяха по лицето й, а в главата му вилнееха безумни, необуздани фантазии за това, как докосва, как вкусва всеки сантиметър от тялото й. Ала това не му стигаше. Никога нямаше да му е достатъчно. Без значение колко бе взел от нея, тя вечно щеше да го привлича обратно към себе си. И щеше да го накара да се моли. Сигурността, с която проумя това, го ужаси.

Черити трепереше. Тихите й стонове заглушиха гласа на всякакъв разум. Впи се отново в устните й и запирува.

Промяната беше едва доловима, не можа да й намери обяснение. Неочаквано я почувства като фин порцелан в ръцете си, като нещо скъпоценно, крехко, което искаше да опази и защити. Вдигна ръце към лицето й, леко я погали. Устните му, ненаситни допреди миг, сега бяха внимателни, ласкави.

Слисана, тя почти залитна. Заля я ново, разтърсващо чувство. Премаляла от предишната яростна атака, отметна назад глава. Ръцете й безсилно се отпуснаха встрани. Сега имаше красота, мека, трептяща красота, за каквато бе в неведение, че съществува. Нежността сътвори това, което страстта не успя да довърши. Непринудено и волно, както птицата размахва криле, сърцето й полетя към него.

Любовта, изпитвана за първи път, бе смайваща. Усети сълзи да парят очите й, чу собствения си тих вопъл на покорство. Вкуси неговото вълшебство.

Винаги щеше да помни този едничък миг, в който светът се промени — музиката, дъжда, аромата на горски цветя. Никога нищо не би могло да бъде съвсем същото. Нито пък Черити щеше да поиска да е същото.

Потресена, вдигна ръка към челото си. Главата й се маеше.

— Роман…

— Бъди с мен. — Той не желаеше да разсъждава и отново я привлече до себе си. — Искам да узная какво е да си моя, да те събличам, да те докосвам.

Със стон тя отново се покори на устните му.

— Черити, Мей иска да… — Лори млъкна насред дума. Прокашля се и вторачи поглед в акварела върху отсрещната стена, сякаш не можеше да му се нагледа. — Извинете. Не исках да…

Черити отскочи назад като пружина, но бързо съумя да се окопити.

— Какво има, Лори?

— Ами, такова… Мей и Долорес… Може би сама ще дойдеш долу в кухнята, когато имаш минутка време.

Обърна се и затича надолу по стълбата, ухилена вътрешно.

— Трябва… — Черити спря, за да си поеме дълбоко дъх, ала успя само да вдиша на пресекулки. — Трябва да ида долу — каза и направи крачка назад. — Започнат ли двете веднъж, се налага да…

Млъкна, защото Роман я хвана за ръката. Той я почака да вдигне глава и да го погледне.

— Нещата се промениха.

Звучеше толкова просто в неговите уста.

— Да. Промениха се.

— Правилно или грешно, Черити, ще трябва да довършим започнатото.

— Не. — Далеч не беше спокойна, само категорична. — Ще го довършим, ако е правилно. Няма да се преструвам, че не те желая, Роман. Виж, сега съм наясно какво чувствам, но трябва да свикна.

Понечи да тръгне, ала той я задържа.

— Какво чувстваш?

Не можеше да излъже, дори и да искаше. Лъжата й бе противна, отвращаваше я. А що се отнасяше до чувствата, тя нито беше способна, нито желаеше да ги потиска.

— Влюбена съм в теб.

Пръстите му се разтвориха. Много бавно, много предпазливо, сякаш се отдалечаваше от опасен звяр, Роман я пусна.

Потресеният му израз не й убягна. Напълно разбираемо. Разпозна и недоверието. Това беше болезнено. Преди да тръгне, го изгледа сериозно.

— Явно и двамата ще трябва да свикваме.

 

 

Лъже, за кой ли път си повтори той, докато крачеше нервно из стаята. Ако не него, то със сигурност себе си. На хората някак лесно им се удаваше да мамят, станеше ли дума за любов. Спря до прозореца и се вгледа в мрака. Дъждът беше спрял и луната се промъкваше измежду облаците, като ту блясваше, обляна в сребристо сияние, ту отново се забулваше, а после изчезваше, затулена от тъмни сенки. Роман отвори прозореца и дълбоко пое влажния, хладен въздух. Имаше нужда да си проясни главата.

Черити съзнателно го лъжеше. Всячески го заблуждаваше и просто го работеше. С раздразнение обърна гръб на нахлуващото отвън свежо ухание на влажна зеленина и отново закрачи. Непринудени усмивки, сърдечно посрещане, дружелюбност… После страстта, отзивчивостта й без задръжки, съблазънта. Щеше му се да вярва, че всичко това бе капан, въпреки бунта на добре тренирания разум, намиращ предположението за абсурдно.

Тя нямаше никаква причина да го подозира. Прикритието му бе старателно подработено, стабилно, не будеше съмнение. Черити го смяташе за странстващ особняк, тръгнал да събира впечатления по света и скитал се достатъчно дълго, за да откаже някое по-разнообразно и вълнуващо изживяване. Както и да припечели нещо. Капана всъщност го залагаше той самият.

Седна на леглото и запали цигара — повече по навик, отколкото, защото му се пушеше. Лъжата бе част от неговата работа, тази част, в която бе особено добър. Всмукна дълбоко дима. Не го беше излъгала. Но тя самата се заблуждаваше. Погрешно тълкуваше чувствата си. Беше я накарал да го желае, а Черити оправдаваше желанието си към един почти напълно непознат, като си втълпяваше, че е влюбена.

Ами ако беше вярно…

Не, не можеше да си позволи подобен ход на разсъждения. Седна на леглото и се вторачи в бялата стена. Нямаше право да си представя какво би било да е обичан, и по-точно — да го обича жена, за която любовта означава всичко в живота. Не можеше да допусне никакви мисли за притежание, за вечна преданост и обич. Дори тя да не бе част от задачата му, Роман щеше да е длъжен да подмине Черити Форд.

Отначало тя щеше да говори за любов, после за дом, за бяла дървена ограда. Неделни обеди и вечери край камината. Не той й бе нужен. Никога нямаше да бъде. Роман Деуинтър, разтеглиха се в безрадостна усмивка устните му. Винаги от другата страна на пътеката. Съмнително минало, несигурно бъдеще. Нямаше нищо, което би могъл да предложи на жена като Черити.

Но, Господи, той я желаеше! Това желание го разяждаше отвътре. Знаеше, че тя сега бе в стаята си. Представяше си я сгушена в широкото легло под бели завивки и може би една бяла свещ догаряше върху масата.

Трябваше само да изкачи стъпалата и да влезе през вратата. Нямаше да го отпрати. Ако се опиташе, щеше да му отнеме само секунди да сломи съпротивата й. Щом си вярваше, че е влюбена, щеше да се покори, щеше да му отвърне и разтвори обятията си за него. До болка жадуваше да е в тях, да потъне в забрава. Той и тя, двамата.

Ала Черити беше поискала време. Как да й откаже онова, от което сам се нуждаеше? Това време Роман щеше да използва за единственото нещо, което можеше и знаеше как да направи за нея, като използваше всичките си умения. Да докаже нейната невинност.

 

 

На следващата сутрин той наблюдаваше отпътуването на туристическата група. Покачен върху стълба в средата на фоайето. Роман сменяше лампите на полилея и доста се помайваше. Денят беше ясен, слънцето ярко, фоайето окъпано в светлина. Няколко от екскурзиантите се шляеха безцелно след закуска.

На рецепцията Черити разговаряше с Блок. Той носеше чиста бяла риза и вечната си усмивка. Извади калкулатор от куфарчето си и започна да сравнява дали сметките на Черити съвпадат с неговите.

Боб си подаде главата от офиса и й протегна компютърна разпечатка. На Роман не му убегна бързия, подозрителен поглед, който той отправи в негова посока, преди отново да хлопне вратата.

Черити и Блок бяха сверили фактурата. Все така усмихнат, той извади от куфарчето пачка банкноти. Плащаше в брой с канадска валута. Черити вече бе отчела разменния курс, така че му подаде готовите квитанции, а парите заключи в чекмеджето.

— Пак заповядай, Роджър. Винаги ми е много приятно.

— Твоята малка забава спаси положението — отвърна той. — Хората ми я смятат за гвоздея на цялото прекарване.

Тя му се усмихна щастлива.

— Още не са видели връх Рейниър.

— Това хрумване ще ти спечели мераклии за повторно идване. — Блок я потупа по ръката, после погледна часовника си. — Време е да ги повеждам. Ще се видим идната седмица.

— Лек път, Роджър.

Черити се обърна да върне рестото на друг заминаващ си гост, после продаде няколко пощенски картички и сувенирни ключодържатели с малка фигурка на кит върху верижката.

Роман поставяше обратно абажурите на полилея, като не бързаше и изчакваше фоайето да се опразни.

— Не е ли странно за такава туристическа компания да се плаща в брой?

Черити се откъсна от списъка с резервациите и го погледна.

— Никога не отказваме пари в брой.

Тя му се усмихваше, както се бе зарекла. Нейните чувства си бяха неин проблем, напомни си пак, докато го гледаше да слиза от стълбата. Само дето й се искаше прекараните нощес в разбор на душата й часове да бяха се увенчали с някакво решение.

— По-нормалното е да имат открита сметка или да плащат с чек.

— Това си е политика на компанията. Повярвай ми, за един малък и самостоятелен хотел плащащ в брой клиент като „Вижън“ е от голямо значение.

— Има си хас. Отдавна ли работиш с тях?

— Две години. Защо?

— Просто любопитствам. Блок не ми прилича много на екскурзовод.

— Роджър ли? Вярно, човек би казал, че по-скоро има вид на борец. — Черити отново сведе поглед към регистрационната книга. Беше й трудно да води лек разговор, когато чувствата й избиваха тъй близо до повърхността. — Той върши добра работа.

— М-да. Качвам се горе.

— Роман! — Имаше толкова много неща, които искаше да му каже, но макар да стояха един до друг, усещаше го далечен и резервиран. Сякаш ги делеше непреодолимо разстояние. — Не сме говорили за почивния ти ден — подзе тя. — Може да вземеш неделята, ако искаш.

— Може. Ще видим.

— Дай на Боб изработените часове в края на седмицата, защото обикновено той има грижата за заплатите.

— Добре. Благодаря.

От трапезарията излезе млада двойка с малко дете. Роман я остави да отговаря на въпроса им как да наемат лодка.

Нямаше да е лесно да разговаря с него, реши Черити по-късно, върнала се отново в мислите си към Роман. Ала трябваше да го направи. Само да се поосвободи малко. Цялата й сутрин бе много ангажирана — проверяваше и зареждането на бунгалата, проведе всички телефонни разговори, набелязани в списъка й, и ако човек можеше да се позове на забележката на Мей, дълго бе досаждала в кухнята.

Това си бе чисто шикалкавене. Умишлено печелене на време.

Не й бе присъщо и съвсем не бе в характера й. Беше свикнала цял живот открито да се изправя срещу проблемите и да се втурва срещу им с рогата напред. Не само по отношение на работата. Към личните си проблеми подхождаше по същия начин — прямо и без увъртане. Беше се справила без родителска помощ. Дори като дете никога не бе избягвала болезнените понякога въпроси за произхода си.

Но все пак бе имала дядо си. Той беше толкова умен и любещ, служеше й като здрава опора. Беше й помогнал да разбере, че бе личност. Така, както й помогна при първия провал в колежа, спомни си с умиление.

Ала сега вече го нямаше и тя не бе петнадесетгодишна хлапачка, лапнала по водещия дискусионния кръжок. Но ако я беше научил на нещо, то това беше, че човек няма защо да се срамува от честните, открити чувства.

Въоръжена с пълен с кафе термос, Черити се упъти към западното крило. Щеше й се да не се чувства така, сякаш се кани да дръпне лъва за опашката в собственото му леговище.

Видя, че Роман бе свършил в дневната. Миришеше силно на прясна боя, макар прозорецът да бе оставен отворен, за да се проветрява. Все още предстоеше да бъдат окачени вратите и да се лъсне пода, ала тя вече можеше да си представи как щеше да изглежда стаята с тънките, богато надиплени пердета и поизбелелия килим на щамповани цветя, който беше прибрала на тавана.

Откъм спалнята отсреща се разнасяше жуженето на електрически трион. Чудесен, съзидателен звук, каза си Черити, и бутна леко вратата, за да надникне.

Той беше присвил съсредоточено очи, наведен над поставената върху две дъсчени магарета талпа. Във въздуха се носеше фин прах от дървото и танцуваше със златисти отблясъци под нахлуващите отвън слънчеви лъчи. Ръцете му, с навити до над лактите ръкави, бяха целите покрити с него. Беше сложил лента на челото си, за да не му влиза косата в очите. Няма навика да си тананика като мен, докато работи, отбеляза тя. Или да си говори сам, както правеше Джордж. Наблюдаваше го и й се струваше, че Роман изпитва удоволствие от работата, както и от това, да я върши добре.

Може да твори с ръцете си, помисли Черити, като го гледаше как измерва дъската за следващото отрязване. Да сътворява хубави неща, полезни неща. Бе сигурна, че е така. И не само поради чувствата си към него, не защото го обичаше. Просто му беше присъщо. Идеше му отвътре. Когато една жена е прекарала целия си живот да посреща чужди хора в дома си, тя се е научила да вижда и да преценява.

Изчака го да изключи резачката и отвори вратата докрай. Той светкавично се обърна, преди още да бе проговорила. Съвсем инстинктивно Черити направи крачка назад, неволно движение, сякаш да се предпази. Ама че глупаво, каза си, но в същото време й мина през ум, че ако Роман имаше оръжие, щеше да го е извадил със същата бързина. Така напрегнат и като че заплашителен бе видът му.

— Извинявай. — Старанията да запази самообладание, които бе положила, отидоха по дяволите. — Трябваше да се сетя, че ще те стресна.

— Няма нищо.

Той бързо се овладя, ала бе подразнен, че го бяха изненадали неподготвен. Навярно би усетил навреме чуждото присъствие, ако не бе така напълно погълнат от мисълта за нея.

— Имам да свърша нещо тук, горе, затова реших пътьом да ти донеса кафе. — Тя остави термоса върху дървената стълба, после съжали, защото не знаеше какво да прави с празните си ръце и се чувстваше неловко. — Исках също да проверя как вървят нещата. Дневната изглежда чудесно.

— Вървят полека-лека. Ти ли си надписвала боите?

— Да. Защо?

— Защото всичко е отбелязано прилежно и внимателно върху капака със съответния цвят. Много прилича на нещо, което ти си правила.

— Подредена до педантичност, нали? — кимна Черити. — Вярно е, май нищо не мога да сторя по въпроса.

— Харесва ми начина, по който си наредила четките в съответствие с големината им.

Тя вдигна вежда.

— Подиграваш ли ми се?

— А-ха.

— Така си и мислех. — Вече се чувстваше по-спокойна. — Искаш ли кафе все пак?

— Да, ще си налея.

— Целите ти ръце са в прах — отстрани го Черити и отвъртя капачката. — Доколкото разбирам, примирието ни е в сила.

— Не помня да е било нарушавано.

Тя го погледна през рамо, после отново се обърна и наля кафето в пластмасова чашка.

— Поставих те в неудобно положение снощи. Извинявай.

Той взе чашата и седна върху дървеното магаре.

— Пак ми приписваш думи, които не съм казвал, Черити.

— Този път дори не е нужно да го правя. Изглеждаш така, сякаш съм те ударила с тухла по главата. — Тя вдигна нервно рамене. — Предполагам, че бих реагирала по същия начин, ако някой ми каже ей така, като гръм от ясно небе, че ме обича. Сигурно е прозвучало доста смайващо, като се има предвид, че познанството ни е съвсем отскоро.

Роман остави чашата настрани. Вече не му се пиеше.

— Казаното беше израз на едно моментно усещане.

— Не. — Черити се обърна към него. Знаеше, че е важно да разговарят лице в лице. — Предположих, че именно това може да си помислиш. Всъщност дори смятах за по-безопасно да те оставя да си го мислиш. Но хич ме няма в лъжите. Ще е по-честно да ти кажа, че не ми е навик… Искам да кажа, че обикновено не се хвърлям сама в ръцете на мъжете. Истината е, че ти си първият.

— Черити… — Той прокара ръка през косата си и свали лентата. Наоколо се посипа още дървен прах. — Просто не зная какво да ти кажа.

— Не нужно да казваш нищо. Да си призная, дойдох тук, след като бях приготвила една малка реч. Обмислена, стегната, доста… Кротка, разсъдлива и с хумористичен нюанс за отпускане на напрежението. Обаче съвсем я провалих. — Тя ритна парче дъска в ъгъла и отиде до прозореца. В лехата долу цъфтяха камбанки и синчец, а маковете чакаха да избухнат в ален пламък. Без да мисли, поддала се на вътрешен порив, Черити отвори прозореца, за да вдиша лекия им, нежен аромат. — Въпросът е там — подхвана, като се мразеше за това, че стои с гръб към него, — че не можем да се преструваме, сякаш нищо не съм казала. Не мога да се преструвам, че казаното не е вярно. Ала това не означава, че очаквам и ти да се чувстваш по същия начин. Наистина не очаквам.

— А какво очакваш?

Беше точно зад нея. Тя трепна силно, когато я стисна за рамото. Събра смелост и се обърна.

— Да бъдеш искрен с мен. — Сега говореше бързо и не забеляза как Роман едва доловимо, неволно се отдръпна. — Благодарна съм, че не намираш за нужно да се преструваш, че и ти ме обичаш. Може да съм съвсем обикновена и простодушна, Роман, но не съм глупава. Зная, че е по-лесно да излъжеш, да кажеш това, което смяташ, че искам да чуя.

— Не си обикновена — прошепна той и вдигна ръка да я погали по бузата. — Никога не съм срещал по-вълнуваща жена. По-смущаваща и объркваща.

Първо дойде смайването, после удоволствието.

— Това е най-милото нещо, което си ми казвал. Никой никога досега не се е оплаквал, че го обърквам и смущавам.

Роман искаше да свали ръката си, ала Черити вече я бе хванала и задържала.

— Не го бях предназначил за комплимент.

Това я накара да се усмихне. Отново се почувства леко и спокойно. Настани се върху перваза на прозореца.

— Още по-добре. Дано сме сложили край на измъчващото ни неприятно чувство за неловкост един към друг.

— Не зная какво чувство към теб ме измъчва, Черити — прокара той ръце до раменете й и обратно, — но неприятно не е точната дума.

Прекалено развълнувана, тя не издържа и се изправи.

— Трябва да вървя.

— Защо?

— Защото още е средата на работния ден, а ако ме целунеш, ще взема да го забравя.

Вече възбуден, Роман я притегли към себе си.

— Винаги делова.

— Именно. — Черити опря длан на гърдите му, за да има разстояние помежду им. — Трябва да прегледам някои фактури горе. — Със затаен дъх отстъпи заднешком към вратата. — Наистина те желая, Роман. Просто не съм уверена, че ще мога да се справя с тази част на цялата история.

Нито пък аз, помисли Роман, след като вратата зад нея хлопна. С всяка друга жена щеше да е сигурен, че плътското удовлетворение щеше да премахне напрежението. За Черити бе убеден, че интимната връзка само щеше да добави нова брънка към оковите, с които тя го държеше.

А че го държеше, държеше го. Крайно време бе да си го признае и да види какво ще прави оттук нататък.

Дали не се бе впечатлил така силно от обяснението й в любов, защото го беше страх — както никога и от нищо не се бе страхувал през живота си — че сам започва да се влюбва в нея.

— Роман!

Чу да го вика възбудено и с явна радост в гласа. Отвори вратата и я видя да стои на горната площадка на стълбите.

— Ела! Бързо! Искам да ги видиш.

Изчезна и го остави с желанието да го бе извикала навсякъде другаде, ала не и в невинно прелъстителната си спалня.

Когато влезе в съседната дневна, тонът й оттатък вече бе нетърпелив.

— Побързай! Кой знае дали ще стоят дълго!

Седеше върху перваза на отворения прозорец, навела се силно навън и кръстосала дългите си крака в глезените. Свиреше музика, бликаща от страст и сила. Как досега не бе мислил за класическата музика като за нещо пламенно?

— По дяволите, Роман, ще ги изпуснеш! Не стой на вратата като препариран. Не съм те извикала, за да те връзвам за кревата.

Той се почувства идиотски и се приближи.

— Жалко.

— Много смешно. Виж! — Държеше стар месингов далекоглед и сочеше с него към морето. — Китове.

Роман се облегна на прозореца и проследи ръката й. Успя да забележи две неясни форми в далечината, които пореха водата. Заинтригуван, взе бинокъла от ръката й.

— Три са — обади се и въодушевено се присъедини към Черити върху перваза. Краката им увиснаха едни до други. Той разсеяно сложи ръка на коляното й. Този път вместо огън, имаше просто топлина.

— Да, с тях е малкото им. Мисля, че може да е същото стадо, което забелязах преди няколко дни. — Черити постави ръката си върху неговата. И двамата бяха вперили поглед в морето. — Страхотно, нали?

— А-ха. — Роман следеше малкото китче, което плуваше между двата по-големи. — Честно казано, не съм се надявал да видя кит някога.

— Защо? Нали островът затова така е кръстен. — Тя присви очи, като се стараеше също да ги следи с поглед. Не й даваше сърце да отнеме далекогледа от Роман. — Първият ми ясен спомен, когато за първи път видях кит, е от четиригодишна възраст. Дядо ме беше взел със себе си на едно корито, което минаваше за рибарска лодка. Китът се показа от водата на един хвърлей разстояние, не повече от десетина метра. Скъсах се да пищя. — Черити се засмя и се облегна върху рамката на прозореца. — Мислех, че ще ни нагълтат цели, като Пинокио.

Той свали за малко бинокъла.

— Пинокио ли?

— Ами да, нали се сещаш за онази дървена кукла, която искала да бъде истинско момче. Та, както и да е, най-накрая дядо успя да ме укроти. Китът ни следва около петнадесет минути. След тази случка аз безмилостно тормозех дядо да ме вземе пак в морето.

— Взе ли те?

— Всеки понеделник през онова лято. Невинаги ни се удаваше да видим нещо, но това бяха чудни, незабравими дни. Сега, като си мисля, ние също бяхме едно малко стадо — дядо и аз. — Тя подложи лице на бриза. — Доволна съм, че го имах и за времето, докато беше жив, ала има дни, като днешния, когато страшно ми се иска той да е до мен.

— Защо точно като днешния?

— Дядо обичаше да ги гледа — отвърна тъжно Черити. — Дори когато беше болен, много болен, с часове седеше до прозореца. Един следобед го заварих да седи там с далекогледа в скута му. Помислих, че е заспал, но той се беше споминал. — Гласът й трепна. След малко продължи с въздишка: — Може да е искал точно така да си отиде — докато съзерцава своите китове. Откакто дядо умря, нито веднъж не съм изкарвала лодката. — Тя тръсна глава. — Глупаво, нали?

Роман посегна и хвана ръката й. Преплете пръсти с нейните.

— Не е.

Черити извърна лице към него.

— Ти можеш да си много мил.

Иззвъня телефонът. Тя изпръхтя недоволно, ала покорно се изхлузи от перваза и отиде да се обади.

— Ало? Да, Боб. Какво иска да каже с това, че няма да ги достави? По дяволите, новата управа! Работим с тази компания десет години. Да, добре. Веднага идвам. Я стой така, почакай малко. — Черити откъсна поглед от телефона. — Роман, още ли са там?

— Да. Насочват се на юг. Не знам дали се хранят, или просто са тръгнали на следобедна разходка.

Тя се засмя и отново сложи слушалката на ухото си.

— Боб… Какво? Да, Роман е. — Веждите й се извиха учудено. — Точно така. В моята стая сме. Аз го извиках, защото забелязахме семейство китове от прозореца на спалнята. Можеш да кажеш на гостите, които са там наоколо. Не, нямаш причина за безпокойство. От къде на къде? Сега идвам.

Черити затвори и поклати глава.

— Все едно къщата е пълна с бавачки — измърмори.

— Проблем ли има?

— Не. Боб разбра, че си тук, по-точно, че сме сами в спалнята, и взе да се прави на ангел хранител. Майтап! — Тя отвори чекмеджето и извади ластична лента от плат. С пъргави движения прибра косата си и я върза отзад. — Миналата година пък Мей се зарече да отрови един от летовниците, който ме задиряше. Човек може да си помисли, че съм на петнадесет.

Той се обърна и я изгледа. Беше в джинси и щампована фланелка с карта на острова.

— Може.

— Грешиш, ако смяташ, че го приемам за комплимент — отвърна му, но нямаше време да спори. — Отивам да оправя някаква малка криза долу. Ти, ако искаш, остани да гледаш китовете. — Тръгна към вратата, ала спря насред крачка. — О, съвсем забравих. Можеш ли да правиш рафтчета?

— Горе-долу.

— Чудесно. Мислех си, че ще вършат работа в дневната на семейния апартамент. Ще поговорим за това.

Чу я да препуска надолу по стълбите. Каквито и неуредици да бяха възникнали в другия край на хотелчето, не се и съмняваше, че щеше да ги оправи. Междувременно го беше оставила сам в покоите й. Беше от просто по-просто да претърси отново бюрото, да провери дали не бе оставила нещо, което би помогнало на разследването му.

От лесно по-лесно, повтори Роман, отправил пак поглед към морето. Нещо, което би могъл да направи без колебание. Но не можеше. Черити му вярваше. Някъде през последните двадесет и четири часа той беше стигнал една граница, която не му позволяваше да потъпче доверието й.

Това го правеше безполезен. Безполезен за мисията му. Роман изруга и се облегна с гръб на прозореца. Тя, без изобщо да го съзнаваше, напълно бе подкопала способността му да си върши работата, за която бе изпратен. Щеше да е най-добре да се свърже с Конби и да уреди оттеглянето си от случая. Или направо да си подаде оставката сега, вместо в края на операцията. Това беше въпрос на дълг.

Нито едното, нито другото.

Трябваше да остане. Като това нямаше нищо общо с факта, че бе обичан и с чувството му, че си е у дома. Беше му нужно да вярва в това. Беше длъжен да си свърши работата и да докаже, без сянка на съмнение, че Черити е невинна. Това беше въпрос на лоялност.

Конби би казал, че дължи лоялността си на Бюрото, а не на една жена, която познава по-малко от седмица. Ала Конби нямаше да е прав. Биваха случаи, редки случаи, когато ти се удава възможността да извършиш добро, право дело. И да докажеш с това своята същност. Преди не го бяха вълнували подобни неща, но сега те имаха значение.

Ако неопетненото име бе единственото нещо, което би могъл да даде на Черити, той щеше да направи това за нея. А после щеше да се махне от живота й.

Стана и обходи с поглед стаята. Как би искал да не бе нищо друго, освен един безработен скитник, когото тя бе приела в дома си. Ако нещата стояха така, Роман може би щеше да има правото да я обича. Ала те не стояха така и това, което той можеше да направи, бе да я спаси.