Нора Робъртс
Опасна игра (9)

Девета глава

Черити караше към хотелчето, след като бе оставила трима от заминаващите гости на ферибота. Утрото несъмнено беше най-красивото, което някога бе виждала. След най-прекрасната нощ в живота й, добави мислено. Не, двете най-прекрасни нощи в живота й.

Макар да не се смяташе за прекалено романтична, често се бе питала какво ли е да бъдеш истински влюбен. Представите и фантазиите й и на йота не се доближаваха до това, което изпитваше в момента. Беше някакво чувство за стабилност, но и замайващо същевременно. Беше просто и ясно, ала едновременно с това озадачаващо. Изпълваше всичките й мисли така изцяло, както сърцето. Нямаше търпение да се върне в хотелчето, защото знаеше, че ще завари там Роман.

Струваше й се, че всеки час, прекаран заедно, ги сближава все повече. Постепенно, стъпка по стъпка, усещаше как бариерите, с които той се бе оградил, се спускат. Искаше да е до него, когато накрая паднат съвсем.

Беше влюбен в нея. Тя бе сигурна в това, независимо дали Роман самият го съзнаваше. От начина, по който я гледаше, от това, как я галеше по косата, когато мислеше, че спи. Най-вече от начина, по който я притискаше до себе си цяла нощ, сякаш се боеше да не му избяга. С течение на времето щеше да му покаже, че няма намерение никъде да бяга… И че той също нямаше къде да иде.

Нещо обаче го безпокоеше. Това беше другото, в което бе повече от сигурна. Лицето й помръкна. Понякога осезаемо усещаше напрежението вътре в него, дори когато просто прекосяваше стаята. Той сякаш беше нащрек и чакаше. Но какво?

От злополуката насам направо не я изпускаше от очи. Не че й беше неприятно, помисли си, ала не можеше да продължава така. Трябваше да му се сложи край. Вярно, че го обичаше, но това съвсем не означаваше да бъде следвана по петите и да й треперят като на рохко яйце. И сега беше уверена, че ако Роман знаеше за намерението й да иде до ферибота тази сутрин, щеше да намери начин да я спре и да не я пусне.

Оказа се права. Откакто разбра, че я няма в офиса, нито в кухнята, нито където и да било другаде в хотелчето, Роман не можеше да си намери място.

— Отиде да закара пътуващите гости до ферибота — каза му Мей, като с любопитство наблюдаваше очевидното му раздразнение. — Леле, леле — обади се пак, щом атмосферата малко се поразведри. — Много си хлътнал, момко.

— Защо й позволи да иде?

— Да й позволя ли? — Мей се разсмя от сърце. — Не съм позволявала и забранявала на това момиче нищо, откакто е проходило. Тя просто прави каквото си е наумила. — Спря да разбива яйчния крем и го изгледа изпитателно. — Някаква причина да не иде до ферибота?

— Не.

— Хубаво. Тогава просто успокой топката. След половин час ще е тук.

Той се потеше и крачеше нервно почти през цялото време, докато я нямаше. Мей и Долорес се споглеждаха. Имаше за какво да поклюкарстват, щом отново останеха сами в кухнята.

Мей си спомни колко сияйно се усмихваше Черити тази заран. Ами че момичето направо грееше и пърхаше наоколо. Наблюдаваше под око как Роман седи мрачен над чашата с кафе и непрекъснато поглежда часовника. Да, реши, момъкът зле е хлътнал.

— Днес имаш почивен ден, нали? — попита го.

— Какво?

— Неделя е — рече тя търпеливо. — Почивен ден ти е.

— Нещо такова.

— Хубав ден случи. Времето е само за излет. — Взе да реже студено телешко за сандвичи. — Имаш ли нещо наум?

— Не.

— Черити обича излетите. Така е, драги, направо си умира за тях. Знаеш ли, мисля, че момичето не е мръдвало оттук най-малко месец.

— Да имаш динамит?

— Това пък какво е? — обади се Долорес.

— Според мен само с динамит може да я изстреля човек от хотелчето.

Отне й минута, ала най-накрая Долорес схвана шегата. Разкиска се.

— Чу ли го, Мей? Иска динамит.

— Двама глупака лика-прилика — измърмори Мей и отряза дебели парчета от топлия пай. — Не мож помръдна това момиче ни с динамит, ни със заплахи и заповеди. Все едно да си блъскаш главата в стената цял ден. — Постара се да не прозвучи като хвалба, но не сполучи. — Искаш ли от нея да направи нещо, накарай я да мисли, че го прави за твое добро. Че е много важно за теб. Долорес, иди в килера и ми донеси голямата кошница с капака. Момко, ако продължаваш да сновеш напред-назад, ще ми протъркаш пода.

— Трябваше да се е върнала до това време.

— Когато се върне, тогава. Можеш ли да караш лодка?

— Да, защо?

— Черити винаги е харесвала разходките в морето. Не е излизала с лодка много отдавна. Прекалено отдавна.

— Зная. Тя ми разказа.

Мей се обърна. На лицето й бе замръзнал твърд израз.

— Искаш ли да доставиш радост на моето момиче?

Той опита да се измъкне с равнодушно свиване на рамене, ала без успех.

— Да. Добре, искам.

— Тогава я изкарай днес с лодката. Не й давай да ти откаже.

— Разбрано.

Доволна, Мей отново му обърна гръб.

— Върви долу в мазето и вземи бутилка вино. От френското. Много го обича.

— Извадила е тя късмет с тебе.

Едрото лице на Мей почервеня леко, но тонът й остана суховат и рязък, какъвто винаги си беше.

— Ние тук всички се разбираме, така да се рече, имаме се един друг. Теб също те бива — добави. — Не бях много сигурна дали си стока, когато се появи в началото, ама биваш.

Беше готов, когато Черити се върна. Тя тъкмо слизаше от пикала, а Роман вече крачеше по чакълената алея насреща й с кошница в ръка.

— Здрасти.

— Здрасти — поздрави Черити с усмивка и го целуна леко.

Независимо от двамата тийнейджъри, които играеха на близката площадка, той я прегърна със свободната си ръка, привлече я към себе си и я целуна значително по-осезаемо.

— Ами… — Наложи й се да поеме дълбоко дъх й да се облегне на колата. — Здравей пак. — После забеляза, че бе облякъл дебел черен пуловер върху джинсите и носеше кошница. — Какво е това?

— Кошница — отвърна й. — Мей ми сложи някои неща. Днес е почивният ми ден.

— А-а! — Тя отметна назад плитката си. — Правилно. И накъде си се запътил?

— В морето, ако разрешиш да взема лодката.

— Разбира се. — Вдигна поглед към небето с малко тъжен вид. — Денят е прекрасен за тази цел. Лек ветрец, слънце, почти не се вижда облаче.

— Ами да вървим в такъв случай.

— Двамата? — Той вече я дърпаше към кея. — Ох, Роман, не мога! Имам сто неща за вършене днес. Пък и… — Не искаше да признае, че още не се чувстваше готова да излезе отново в морето. — Не мога.

— Ще те върна за вечерното сервиране. — Протегна ръка и я погали по бузата. — Искам да дойдеш с мен, Черити. Нужно ми е да прекарам известно време с теб, двамата насаме.

— Може да излезем с колата. Още не си видял планините.

— Моля те! — Той постави кошницата на земята и я хвана за ръцете. — Направи го заради мен.

Беше ли казвал „моля“ преди, мина й през ум. Май не. Въздъхна и обърна поглед към лодката, която леко се поклащаше, завързана на пристана.

— Е, добре. За около час, да речем. Ще ида да се преоблека.

С червения пуловер и джинсите няма да й студено, реши Роман. Тя и самата го знае, но шикалкави.

— И така си добре — дръпна я и я поведе за ръка към кея. — Този плавателен съд изглежда има нужда от малък ремонт.

— Така е. Непрекъснато си го повтарям. — Изчака го да се качи в моторницата. После той й протегна ръка и Черити за миг се поколеба, ала също се качи. — Имам ключ за двигателя, нося го на връзката си.

— Мей вече ми го даде.

— А-ха! — Тя застана на кърмата. — Ясно. Заговор.

Роман успя да запали мотора само с две резки дръпвания. Мей му беше казала, че Черити, общо взето, поддържа лодката в изправност, за да я ползва персоналът.

— От това, което ми разказа оня ден, си правя извод, че той едва ли би желал да скърбиш цял живот.

Очите й се напълниха. Обърна поглед назад към хотелчето.

— Вярно е. Но толкова го обичах. — Тя въздъхна дълбоко. — Ще го превъзмогна.

Преди да потеглят, Роман я придърпа да седне до него. Черити облегна глава на рамото му.

— Често ли ти се е случвало да караш лодка? — попита го.

— От време на време. Когато бях дете, наемахме моторница за няколко дни през лятото и излизахме по реката.

— Кои вие? — Забеляза преминалата по лицето му сянка. — По коя река? — смени бързо въпроса.

— Мисисипи — усмихна се той и я прегърна през рамо. — Роден съм в Сент Луис, не помниш ли?

— Мисисипи… — Пред очите й изведнъж изникна гледката на параходи и босоноги момчета върху дървени салове. — Ще ми се да я видя. Знаеш ли кое би било страхотно? Да се спуснем надолу по целия тоя път от Сент Луис до Ню Орлиънс. Ще трябва да го включа в живота си.

— В живота си ли?

— Каня се да съставя списък на всички неща, които искам да направя — засмя се тя и помаха на минаваща платноходка. Наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря ти.

— За какво?

— Че ме склони да дойда. Винаги съм обичала да прекарвам следобедите в морето, да съзерцавам другите лодки, брега, скалите. Това ми липсваше.

— Някога да ти е хрумвало, че даваш прекалено много от себе си на хотелчето?

— Не. Нищо не е прекалено, когато обичаш. — Черити се обърна. Заслони очи с ръка и се взря в далечината. — Ако не изпитвах такива силни чувства към това място, щях да го продам, да се хвана на работа в някой модерен хотел в Сиатъл или Маями… Или където и да било. Осемчасов работен ден, болнични, две седмици платен отпуск. — Представата я разсмя. — Ще нося изрядни, спретнати делови костюми и подходящи прилични обувки, ще имам собствен кабинет и тихо ще се побърквам. — Тя затършува в чантата си за слънчеви очила. — Ти можеш да ме разбереш. Имаш сръчни ръце и остър ум. Защо не си станал, да речем, шеф на отдел в някоя голяма строителна фирма?

— Вероятно навремето съм направил погрешен избор.

Черити наклони шава и го изгледа изпитателно с присвити зад тъмните стъкла очи.

— Не, не мисля, че е така. Едва ли точно ти.

— Ти нищо не знаеш за мен, Черити.

— Зная, разбира се. Цяла седмица живях с теб. Това сигурно се равнява на половин година обикновено познанство. Зная, например, че притежаваш голяма вътрешна сила, че си емоционален. Имаш сърдечен нрав, който рядко ти изневерява. Не губиш разположение на духа. Отличен дърводелец си и обичаш да докарваш докрай започнатата работа. Можеш да бъдеш галантен с възрастните дами. — Тя се подсмихна и подложи лице на вятъра. — Кафето го пиеш чисто, не се боиш от тежка работа… И си чудесен любовник.

— И смяташ, че това, което изреди, ти е достатъчно?

Черити сви рамене.

— Ти едва ли знаеш много повече за мен. Умирам от глад! — добави ненадейно. — Искаш ли да хапнем?

— Избери място.

— Дръж нататък. Виждаш ли ей онзи малък нос, издаден в морето? Там можем да закотвим лодката.

Парчето суша, което посочи, не бе нищо повече от безразборно струпване на големи плоски скали, спускащи се отвесно във водата. Когато приближиха, видя тясна ивица пясък, полузатрупана от сухи клони. Намали двигателя и се запромъква към брега, а тя го насочваше, като му даваше указания с ръка. Щом вълните започнаха да блъскат лодката и да плискат отстрани през борда, Черити си събу обувките и започна да навива джинсите си.

— Ще се наложи да ми помогнеш — каза и скочи във водата, която стигаше до колене. — Господи, колко е студена! — засмя се и хвана въжето. — Хайде!

Водата беше ледена и вкочаняваше краката. Двамата издърпаха моторницата върху пясъчното дъно.

— Сигурно не носиш одеяло?

Роман бръкна под седалката и извади избеляло карирано одеяло, което Мей предвидливо му беше дала.

— Това ще свърши ли работа?

— Идеално. Взимай кошницата. — Тя заджапа през плитчината към брега. Разстла одеялото на завет под скалите и свали мокрите си крачоли. — Двете с Лори често идвахме тук като деца. Да ядем сандвичи с фъстъчено масло и да си говорим за момчета. — Коленичи върху одеялото и се огледа наоколо.

Навътре по брега растяха борове, плъзнали като дебела тъмнозелена покривка нагоре, чак до края на склона. На няколко метра встрани водата връхлиташе върху огладената от вятъра и времето скала. Самотна лодка се носеше в далечината с издути бели платна.

— Не се е променило много — усмихна се Черити и посегна към кошницата. — Мисля, че е така с всички хубави неща. — Отвори капака и зърна бутилката шампанско. — Такава, значи, била работата! — повдигна вежда. — Явно ни предстои забава на открито.

— Мей каза, че харесваш френското шампанско.

— Вярно е, само че не ми се е случвало да го пия на излети сред природата.

— Значи е време да започнеш. — Той взе бутилката и отиде да я сложи във водата, като я полузарови в мокрия пясък. — Ще я оставим да се охлади още малко.

Върна се и коленичи до нея. Хвана я за ръката, преди да бе успяла отново да я пъхне в кошницата и да продължи да изследва съдържанието й. Както Стояха един срещу друг, Роман я прегърна и долепи устни до нейните.

Тя измърка от удоволствие, после, когато целувката му стана по-дълбока и страстна, звукът се превърна в блажен, сладостен стон. Обви ръце около него и ги плъзна нагоре по гърба. Желанието се надигна бързо, заля я като бурен поток, който я увличаше в шеметен водовъртеж.

Той жадуваше, копнееше… Имаше нужда да я прегръща така, да чувства вкуса на страстта върху устните й, да усеща ударите на сърцето й до своето. Зарови нетърпеливо ръце в косите й, припрян, невъздържан, забравил всяка нежност. Имаше в него някакво постоянно безпокойство, някакъв едва обуздаван гняв, които Черити от самото начало така и не можеше да разбере. В отговор и на двете се притисна плътно до него, готова без колебание да му отдаде всичко, което искаше. Постепенно целувката му стана по-ласкава, после устните му леко се откъснаха от нейните, ала продължи да я прегръща.

— Много приятно начало за един излет — обади се тя, когато отново бе в състояние да проговори.

— Изглежда не мога да ти се наситя.

— Нямам нищо против.

Роман се отдръпна и хвана лицето й в шепи. Кристалните топченца на обиците й се поклащаха и хвърляха искрящи отблясъци. Но очите й бяха потъмнели, кротки и дълбоки, изпълнени с разбиране. Ще е по-добре, реши той, и определено по-безопасно, просто да я остави да се занимава със съдържанието на кошницата. Да извадят сандвичите, да си побъбрят за времето, за морето, за летовниците в хотелчето. Защото имаше твърде много други неща, за които той нямаше право да говори в момента. Ала когато надзърна в очите й разбра, че бе длъжен поне да й разкрие що за човек бе Роман Деуинтър, а Черити да направи своя избор.

— Седни.

Нещо в гласа му я накара да изтръпне. Смразяваща тревога пропълзя в душата й. Сега ще й каже, че си заминава, помисли.

— Добре, сядам. — Преплете пръсти и стисна ръце, решила да намери начин, за да го накара да остане.

Той също седна и се облегна с гръб на скалата.

— Не бях откровен с теб — започна. — Откровеността не е едно от положителните ми качества. Има някои неща, които трябва да знаеш… Които досега трябваше да узнаеш, преди още отношенията ни да стигнат толкова далеч.

— Роман…

— Ще бъда кратък. Няма да отнеме много време. Наистина съм от Сент Луис. Живеех в обкръжение, непознато и непонятно за теб, каквото не би могла дори да си представиш. Наркотици, бордеи, проститутки. — Той впери поглед в далечината. Малка спретната платноходка бе уловила вятъра и се носеше по водата. — Нищо общо с твоя тукашен свят, скъпа.

Ето го и доверието, помисли тя. Нямаше да го накара да съжалява, че бе решил да сподели с нея своята болка.

— Няма значение произходът, Роман. Важното е какво представляваш сега.

— Това невинаги е вярно. Част от нещата, с които си израснал, остават вкоренени в теб. — Той постави ръка върху нейната, после бързо я отдръпна. Щеше да е по-добре да не я докосва засега. — Когато беше трезвен — продължи да говори, — баща ми караше такси. Случеше ли се що-годе да поизтрезнее, крачеше из апартамента, хванал с ръце главата си. Един от първите ми детски спомени е как се будя посред нощ от крясъците на майка ми, която го хока. През месец-два го заплашваше, че ще го напусне и ще се махне. Тогава той се стягаше за известно време. Живеехме като в затишие пред буря, докато отново не спираше пред някой бар и всичко започваше отначало. Най-накрая тя спря да го заплашва и просто си тръгна.

— Къде отидохте?

— Казах, че тя си тръгна.

— Да, но… Не те ли взе със себе си?

— Вероятно е решила, че и така ще й бъде достатъчно нанагорно, без допълнителните грижи за едно десетгодишно хлапе.

Черити поклати глава и се опита да се пребори с кипналия в душата й гняв. Беше трудно да проумее как една майка бе способна да изостави детето си.

— Сигурно е била твърде объркана и уплашена — каза на глас. — Може би, след като…

— Повече не я видях — прекъсна я Роман. — Трябва да ти е ясно, че не всеки може да обича всеотдайно и безрезервно. Не всеки може изобщо да обича.

— Ох, Роман… — Искаше й се да го прегърне, ала той не й позволи.

— Живях при баща ми три години. Една вечер той удари няколко джина, преди да излезе с таксито. Уби себе си и пътника в колата.

— Господи! — протегна тя ръце към него, но Роман поклати глава.

— Взеха ме под съдебна опека. Изобщо не ме беше грижа, тъй че изчезнах и хванах улицата.

Черити и така вече бе замаяна от чутото, та не знаеше дали ще изтърпи останалото.

— Тринадесетгодишен?

— И бездруго цял живот бях прекарал на улицата.

— И как се справяше?

Той изтръска цигара от пакета, запали я и дръпна дълбоко, преди за заговори отново.

— Хващах се на случайна работа, където ми попадне, стига да можех да намеря някаква. Крадях, когато ми се удадеше случай. След две години станах достатъчно ловък в занаята, тъй че не си давах много зор да търся почтена работа. Вмъквах се в къщи, разбивах коли, крадях портмонета. Разбираш ли за какво ти говоря?

— Да. Бил си сам и отчаян.

— Бях крадец. По дяволите, Черити, не става дума за някакво нещастно, заблудено хлапе! Престанах да съм дете още в мига, в който се прибрах вкъщи и заварих баща си пиян до безсъзнание, а майка ми омела се. Знаех какво върша. Сам го бях избрал.

Тя го гледаше право в очите и се бореше с желанието да го прегърне и приласкае в обятията си.

— Ако очакваш да заклеймя едно дете, че е търсило начин да оцелее, ще трябва да те разочаровам.

Гледа през розови очила на нещата, рече си Роман и ядно хвърли цигарата във водата.

— Още ли крадеш?

— Какво, ако ти кажа, че да?

— Ще кажа, че си глупав. А ти не приличаш на глупак, Роман.

Той замълча за момент, преди да вземе решение и да й разправи останалото.

— Намирах се по онова време в Чикаго. Тъкмо бях навършил шестнадесет. Беше през януари и толкова студено, че сълзите замръзваха върху очите. Бях намислил да отмъкна достатъчно, за да хвана автобус за на юг. Смятах да прекарам зимата във Флорида и да обирам богатите туристи. Тогава именно срещнах Джон Броуди. Бях се вмъкнал в един апартамент, неговия, и се озовах с насочен в лицето ми 45-калибров. Той се оказа ченге. — Споменът го накара да се разсмее. — Не зная кой бе по-изненадан. Той ми даде право да избирам. Да ме изправи пред съда, да ми избие дяволите от главата или да ми даде нещо за ядене.

— И ти какво направи?

— Трудно е да се правиш на юнак, когато един стокилограмов мъж е насочил към теб 45-калибров пистолет. Изядох две канчета супа. Остави ме да спя на кушетката.

Върнал се назад в миналото, Роман отново се видя кльощав и изпълнен с горчилка и озлобление към света, как лежи буден върху ръбестия, целия в бучки дюшек.

— Казах си, че ще задигна каквото мога и ще изчезна. Но не го направих. Повтарях си, че той е един състрадателен глупак и само да се затопли времето, ще духна, с каквото мога да отнеса. Следващото, което помня е, че тръгнах на училище. — Роман замълча и вдигна поглед към небето. — Той си беше направил работилница в мазето. Майстореше разни неща. Научи ме как да боравя с чук и трион.

— Трябва да е бил човек на място.

— Беше едва двадесет и петгодишен, когато го срещнах. Израснал в Саут Сайд, движел с уличните шайки. В един момент нещата се обърнали. Беше решил да промени и мен. По един или друг начин успя. Когато след време се ожени, купи една разнебитена къща в предградията. Стягаше я стая по стая. Разправяше, че най му харесва да живее в атмосферата на съзидание. Бяхме се захванали с пристрояването на още едно помещение — щеше да му служи за кабинет — когато го убиха. При изпълнение на служебния дълг. Беше на тридесет и две. Остави тригодишен син и бременна вдовица.

Черити се пресегна и стисна ръцете му.

— О, Роман!

— Нещо в мен се скъса тогава. Така и не се възстанови.

Той понечи да се отдръпне.

— Разбирам — не го пусна Черити. — Наистина те разбирам. Когато загубиш някой, който е означавал толкова много в живота ти, той завинаги ще ти липсва. Аз и досега непрекъснато си мисля за дядо. Все още ми е мъчно. Понякога просто не мога да си намеря място, защото има толкова много неща, който бих искала да му кажа.

— Изпускаш съществени моменти и съдиш откъслечно, скъпа. Помисли само какъв съм бил, виж в каква среда съм отрасъл. Бях крадец!

— Бил си дете.

Роман я хвана за раменете и я разтърси.

— Баща ми беше пияница!

— А аз дори не знам кой е бил баща им. Трябва ли да се срамувам от това?

— За теб няма значение, нали? Къде съм бил, какво съм правил?

— Не особено. Повече ме интересува какъв си сега.

Не можеше да й го каже. Още не. Заради собствената й безопасност бе длъжен да продължи измамата още няколко дни. Но имаше друго, което можеше да й признае. Както и току-що разказаната история, не го беше споменавал на никой друг.

— Обичам те.

Ръцете й застинаха върху неговите. Очите й станаха огромни.

— Би ли… — Замълча, за да си поеме дъх. — Би ли го повторил?

— Обичам те.

Тя изхлипа глухо и се хвърли в обятията му. Няма да плача, каза си и силно стисна очи, за да не позволи на сълзите да рукнат. Няма да посрещна със зачервени клепачи и подсмърчащ нос този най-прекрасен и вълнуващ миг в живота си.

— Само ме прегърни — долепи потресена лице на рамото му. — Нека да постоя така. Не мога да повярвам, че е истина.

— Ставаме двама.

Той я милваше по косата и чувстваше удивително блаженство да се разлива из тялото му. Ето че не било толкова трудно да го произнесе, рече си. Всъщност, беше му съвсем лесно да си го повтаря наум по няколко пъти на ден.

— Допреди седмица дори не те познавах. — Черити изправи глава и докосна устните му. — А сега не си представям живота без теб.

— Недей го казва. Може да премислиш.

— По никой начин. Не се и надявай.

— Обещаваш ли? — Обзет от внезапно нетърпение, Роман сграбчи ръцете й. — Искам да ми обещаеш!

— Добре, обещавам. Няма да се отметна от думите си, че те обичам.

— Внимавай, Черити — притисна я той до себе си. — Казана дума — хвърлен камък. Би ли се омъжила за мен?

Тя отскочи назад, зяпна, после се обади смаяно:

— Какво? Какво каза?

— Искам да се омъжиш за мен — сега, още днес. — Беше безумие и Роман го знаеше. Беше грешка, ала трябваше да намери начин да я задържи. — Сигурно познаваш някого — свещеник, мирови съдия, който може да го направи.

— Ами… Да, обаче… — Черити сложи ръка на челото си. Главата й се маеше. — Нужни са документи, разрешително. Божичко, не съм в състояние да мисля.

— Недей. Просто кажи, че ще си съгласна.

— Казвам, разбира се, но…

— Никакви „но“ — прекъсна я и я целуна жадно. — Искам да ми принадлежиш, Черити! Господи, искам аз да ти принадлежа! Вярваш ли?

— Да… — Останала без дъх, тя го докосна по бузата. — Роман, говорим за женитба, нещо, което е за цял живот. Аз лично смятам да го направя само веднъж. — Прокара ръка през косата си и се отмести от него. — Навярно всеки тъй мисли, ала аз говоря сериозно и ми е нужно да вярвам, че е така. Един съвместен живот трябва да се гради на нещо повече от няколкото думи пред брачния служител. Чакай, моля те — спря го, преди да я бе прекъснал отново. — Ти направо ме срази днес и искам да те накарам да разбереш. Обичам те и не мога да си представя нищо, което да желая по силно, от това, да ти принадлежа. Да се омъжа за теб не значи само да изприпкаме до мировия съдия и да кажем „да“. Не държа също на някаква голяма, бляскава сватба. И не става дума за дълъг бял шлейф и покани с винетки.

— За какво тогава?

— Искам цветя и музика, Роман. Искам приятели. — Хвана с длани лицето му и надникна в очите му. Искаше й се той наистина да разбере. — Да стоя до теб и да съзнавам, че съм красива, всеки да вижда колко съм горда да бъда твоя жена. Ако това ти звучи прекалено романтично — е, така и трябва да бъде.

— Колко време ти е нужно?

— Даваш ли ми две седмици?

Страхуваше се да й даде и два дни. Но още по-добре, каза си. Не би могъл да я задържи, ако помежду им продължаваше да има лъжа.

— Нека бъдат две седмици, ала ако след това заминем заедно.

— Къде?

— Остави това на мен.

— Обичам изненадите! — цъфна усмивка на устните й. — А ти… Ти засега си най-голямата от тях.

— Значи, две седмици — стисна здраво ръцете й Роман. — Без значение какво ще се случи.

— Звучи така, сякаш ни предстои природно бедствие междувременно. Просто ми трябват няколко дни, за да стане всичко както трябва. — Черити го целуна по бузата и пак се усмихна. — Всичко ще е наред, Роман. И за двама ни. Това също ти го обещавам. А сега му дойде редът и на шампанското!

Тя извади чаши, докато той отиде да изрови бутилката от водата. Седнаха на одеялото и Роман гръмна тапата.

— За новото начало! — вдигна тост Черити.

Чукнаха се. Щеше му се да вярва, че не сънува.

— Ще те направя щастлива, Черити.

Тя се понамести и сгуши на гърдите му. Опря глава на рамото му.

— Вече го направи. Не помня по-хубав излет от този.

Той я целуна по главата.

— Още нищо не си хапнала.

— На кой му е до ядене? — въздъхна Черити и вдигна глава.

Седяха един до друг с преплетени ръце, вперели поглед към хоризонта.