Нора Робъртс
Опасна игра (8)

Осма глава

Черити бавно отвори очи и се учуди защо не може да помръдне. Видя лицето на Роман на сантиметри до себе си. Той неусетно се бе примъкнал в съня си съвсем близо до нея и я бе приковал с ръце и крака по един, както й се стори, неописуемо приятен начин, изразяващ покровителство и закрила.

Без да обръща внимание на неудобното положение, тя остана да лежи неподвижно и използва момента да му се нагледа до насита.

Винаги бе смятала, че насън хората изглеждат по-слаби и беззащитни, по-уязвими. Но не и Роман. Той имаше вид на човек, свикнал да посреща връхлитащи го беди и грижи. Сега спеше и тялото му беше отпуснато. Почти.

Докато го съзерцаваше, Черити остана с усещането, че заспал или буден, Роман сякаш през цялото време бе нащрек. Запита се дали винаги е било така. Откъде се бе взел този навик? По принуда ли си го бе създал? Наистина, усмивката смекчаваше напрегнатия, бдителен израз в очите му, придаваше на лицето му едно особено очарование. Ала според нея той твърде рядко се усмихваше.

Тя щеше да промени това. С времето лека-полека щеше да го научи да се отпуска спокойно, да се радва и весели, да споделя. Щеше да го направи щастлив. Не бе възможно да обичаш така, както Черити обичаше, и да не срещнеш взаимност, да не ти бъде отвърнато със същото. Не бе възможно след изживяното тази нощ, сърцето му да не бе завладяно и отдадено по същия начин, като нейното.

Рано или късно, по-добре рано, разбира се, стига тя да съумееше да го направи, Роман щеше да разбере колко им бе хубаво заедно. И колко още по-хубаво щеше да става през годините, които ги очакваха. Тогава вече, след като и двамата бяха убедени в това, щеше да може да се мисли за обещания, обвързване, семейство и бъдеще.

Няма да те пусна да си идеш, каза му мислено. Още сам не го съзнаваш, но здраво съм те сграбчила и ще ти е много трудно да се измъкнеш.

У него има толкова много, което може да даде, помисли си. Не само физически, макар без свян да признаваше, че любовните му умения я бяха омаяли и й бяха доставили огромна наслада. Черити усещаше, че в душата му бушуваха чувства, които той обаче обуздаваше и като че държеше изкъсо. Какво ли бе преживял, чудеше се, какво ли му се бе случило, та така се опасяваше от любовта, така се страхуваше да я дари някому?

Обичаше го твърде силно и всеотдайно, за да иска отговор. Това бе въпрос, на който Роман трябваше сам да пожелае да отговори… Въпрос, на който тя знаеше, че щеше да отговори в мига, когато напълно й повярваше, когато бе готов да й се довери изцяло. И тогава щеше да му покаже, че всичко друго бе без значение. Че единственото важно от този момент нататък бяха само чувствата им един към друг.

Надигна се и леко го целуна по устата. Той тутакси отвори очи. Нужен бе само миг, за да се проясни погледът им. Черити като омагьосана наблюдаваше как изразът им се променя от тревожно подозрителен до изпълнен с пламенна страст.

— Леко спиш — каза. — Аз просто…

Преди да довърши, Роман с алчна настойчивост впи устни в нейните. Тя само тихо простена и се разтопи в целувката му.

Това бе единственият начин, по който можеше да й каже какво означаваше за него да се събуди и да я намери до себе си, топла и отзивчива. Твърде много сутрини се бе събуждал самотен в чужди легла и празни стаи.

Ето за това бе жадувал. Години наред съзнателно се беше отдръпвал от всеки, направил опит да се сближи с него. Работата. Повтаряше си, че бе поради естеството на работата му. Ала това не бе истина. Негов собствен беше изборът да остане сам, защото не искаше да рискува отново да загуби. Да страда отново. Сега, макар и за една нощ само, всичко се беше променило.

Щеше да запомни всеки миг от тази нощ и първите бледи сенки на утрото, песента на птиците, посрещащи изгрева, уханието на горещото й тяло, притиснато в него. И устните й… Щеше да запомни вкуса на устните й, които нетърпеливо се разтваряха под неговите.

Такава дълбока, всепоглъщаща жажда го преизпълваше. Черити я усети, разбра и й отвърна сляпо, без колебание. Зората прогонваше нощта, а събудилите им се желания се отразиха едно в друго и се сляха.

Бавно, полека, докато устните му галеха лицето й, той навлезе в нея. С тиха въздишка и неясен шепот тя го прие.

Чувстваше се силна като дъб под напора на буря и доволна като котка с мляко по мустаците. Изпъна ръце и се протегна със затворени очи.

— И като си помисля само, че смятах тичането за най-добрия начин да започнеш деня! — засмя се Черити и отново се сгуши на рамото му. — Трябва да ти благодаря, че ми показа колко съм се заблуждавала.

— Удоволствието е изцяло мое. — Сърцето му още биеше като с чук в ребрата. — Дай ми само минутка и ще ти покажа още по-добра причина да останеш цялата сутрин в леглото.

Божичко, беше съблазнително! Тя тръсна решително глава, преди кръвта й отново да закипи. Гризна го по ухото, надигна се и седна.

— Стига да ми отделиш малко време, след като се върна.

Роман я задържа за китката и не я пусна да стане.

— Откъде да се върнеш?

— От разходката с Лудвиг.

— Не!

Другата й ръка, вдигната, за да отметне назад косата, застина във въздуха. Черити се постара да довърши спокойно движението и приглади разпилените кичури.

— Какво „не“?

Този тон му беше познат. Сега тя отново беше непреклонната и упорита личност, която не приемаше заповеди, нищо че лицето й все още грееше, озарено от скорошното любене и че седеше гола до кръста, докъдето я покриваше чаршафът. Той реши да й покаже, че за пореден път се заблуждаваше.

— Няма да извеждаш кучето на разходка.

Черити не искаше да се карат и само се усмихна търпеливо.

— Разбира се, че ще го изведа. Вчера си спазих обещанието да остана цял ден в леглото. И цялата нощ, ако е за въпрос. Сега възнамерявам отново да се заловя за работа.

Всъщност, колкото по-скоро всичко потечеше в нормалното си русло, толкова по-добре. Но в никакъв случай не можеше да я пусне да ходи по безлюдния път сама. Виж, само около хотелчето, бе друго нещо.

— Не си в състояние да препускаш три километра натам и обратно.

— Близо пет километра, при това съм в състояние.

— Пет? — повдигна вежди Роман и я потупа по бедрото. — Нищо чудно тогава, че си в такава стегната форма.

— Не става въпрос за това.

Тя се отдръпна, преди милувките му да я размекнат.

— Имаш невероятно тяло.

Черити бутна сновящата му ръка.

— Роман… Наистина ли?

Устните му се разтеглиха в усмивка. Така го харесваше най-много.

— Несъмнено. Нека да му се порадвам.

— Не, аз… — Черити хвана ръката му, тръгнала пак по бедрото й. — Направо ще умрем, ако се опитаме да го направим още веднъж.

— Готов съм да рискувам.

— Роман, говоря сериозно.

Главата й се отметна назад и тя изстена в изнемога, почувствала зъбите му върху кожата си. Не е възможно, помисли си, просто е невъзможно това загадъчно, дълбоко и неустоимо желание пак да надделее над всичко останало.

— Роман…

— Великолепни крака — промърмори той и прокара език зад коляното й. — Нощес не им обърнах достатъчно внимание.

— Ти… — запря се Черити с ръце в леглото. — Опитваш се да ми отвлечеш вниманието.

— А-ха.

— Само че не можеш! — Тя затвори очи. Ала той можеше и го правеше. Подлудяваше я. — Лудвиг има нужда да се раздвижи — успя да отрони. — Това му доставя радост.

— Добре. — Роман се изправи, седна и я прегърна през кръста. — Аз ще го изведа.

— Ти? — Извърна глава, за да си поеме дъх и избегне поредната му целувка. Отново я полазиха сладостни тръпки, когато устните му се плъзнаха надолу по шията й. — Не е нужно. Аз съм съвсем… Роман… — промълви едва. Пръстите му обикаляха в кръг гърдите й.

— Да, наистина вълшебно тяло — измърмори той. — Дълго, стройно и невероятно отзивчиво. Не мога да те докосна, без да те пожелая.

С нов изтръгнал се стон Черити застана на колене.

— Полагаш сериозни старания да ме прелъстиш.

— Бързо схващаш.

Тя губеше, позорно и напълно сразена. Знаеше, че после ще е бясна заради това, но сега бе в състояние единствено да се долепи до него и да го остави да прави каквото иска.

— Това ли само ще ми отговориш?

— Не. — Роман я хвана през кръста и я преобърна. — Ала ето това ще свърши работа.

Не можа да устои и обви крака и ръце около него. Остави страстта да ги погълне и двамата. Щом бурята отшумя, рухна отмаляла и не се възпротиви, когато той придърпа чаршафа и я зави.

— Стой тук — каза й и я целуна по косата. — Ще се върна.

— Каишката му е на куката под стълбището — промърмори Черити. — Давам му два черпака от кучешката храна като се върне. И прясна вода.

— Смятам, че ще се оправя с едно куче, Черити.

Тя се прозя и вдигна одеялото по-нагоре.

— Обича да преследва котката на Фитцмонсови. Но не се безпокой, не може да я хване.

— Това ще ми е утеха. Направо си отдъхнах. — Роман си завърза обувките. — Нещо друго, което трябва да знам?

— М-м-м — тикна глава във възглавницата Черити. — Обичам те.

Както и преди, когато я чу да го казва, той се стъписа. Още повече, че тя, изглежда, наистина го мислеше. Мълчаливо излезе от стаята.

Черити се протегна под завивките. Не се чувстваше уморена. Ала Роман имаше право. Спането не беше най-основателната причина човек да прекара сутринта в леглото. Независимо от всичките й контузии, бе убедена, че никога през живота си не се бе чувствала по-добре.

Въпреки това си позволи да се поглези и помързелува, като се излежава в полудрямка, докато накрая съвестта я загриза и прогони от кревата. Стана, машинално пусна стереото и оправи леглото. В дневната прегледа бележките, които си беше направила, и добави още някои. После се отправи към банята. Тананикаше си под съпровод на концерта за цигулка на Чайковски, когато завесата на душа се отвори със замах.

— Роман! — притисна тя ръце до гърдите си и се облегна на плочките. — Можеш със същия успех да ме застреляш, вместо да ме плашиш до смърт! Никога ли не си чувал, че човек може да умре от уплаха?

— Стрелбата фигурира в едни други мои планове.

Косата й бе вързана високо, а в ръката си държеше сапун с някакъв много женствен аромат. Кожата й блестеше от капчиците вода и сапунената пяна. Той смъкна ризата си и я хвърли настрани.

— А на теб никога ли не ти е минавало през ум да опитомиш това куче?

— Не — засмя се Черити, като го гледаше как разкопчава джинсите си. — Май действително имаш нужда от един душ. — Без да казва нищо, Роман метна джинсите върху ризата. Черити с удоволствие го измерваше с поглед. — Както виждам, тичането ни най-малко не те е изморило…

Разсмя се, когато той се пъхна при нея.

Близо час по-късно слязоха долу.

— Мога да изям всичко на света! Добро утро, Боб — поспря се тя с усмивка пред рецепцията.

— Черити! — Боб усети как дланите му се изпотяват, зърнал Роман зад гърба й. — Как си? Още ти е прекалено рано да ставаш и да ходиш насам-натам.

— Добре съм. — Тя разсеяно запрелиства поставените пред него книжа. — Извинявай, че те оставих вчера в критичен момент.

— Не ставай глупава. — Страхът се впи в стомаха му и го загриза при вида на превързаната рана върху слепоочието й. — Ужасно се тревожехме за теб.

— Оценявам го, но е излишно да се тревожите повече. — Черити отправи усмивка на Роман. — Никога през живота си не съм се чувствала по-добре.

Боб улови погледа и изстина. Ако ченгето бе влюбено в нея, помисли, то това утежняваше положението и ставаше още по-опасно.

— Радвам се да го чуя. Ала…

Тя спря с ръка възражението му.

— Има ли нещо спешно?

— Не. — Той погледна под око Роман. — Няма.

— Добре. — Черити отмести книжата настрани и се взря в лицето му. — Какво ти е, Боб?

— Нищо. Какво може да ми е?

— Изглеждаш ми нещо блед. Да не си болен?

— Не, всичко е наред. Получихме още заявки. Почти целият юли е плътно резервиран.

— Чудесно. Ще прегледам нещата след закуска. Иди да пийнеш кафе.

Тя го остави и влезе в трапезарията.

Три от масите бяха вече заети. Гостите се наслаждаваха на специалния кейк на Мей, който им бяха поднесли преди сервирането на закуската. Бони приемаше поръчките. Сутрешното меню беше прилежно изписано на дъската, а музиката свиреше като фон, тихо и успокояващо. Цветята бяха свежи и кафето горещо.

— Нещо да не е както трябва? — попита Роман.

— Не — оправи Черити яката на ризата му. — Какво може да не е наред? Всичко изглежда просто превъзходно.

Като видя, че няма работа тук и почувствала се ненужна, тя се отправи към кухнята.

Този път там нямаше препирни и разправии, които да разтървава. Мей и Долорес работеха рамо до рамо, а Лори слагаше върху подноса първата поръчка.

— Трябва ни още масло за препечените филийки — каза Мей.

— Веднага. — Жизнерадостна като птичка, Долорес започна да загребва малки стегнати топчици масло. Подаде пълната купичка на Лори и забеляза стоящата на вратата Черити.

— О, добро утро! — изкриви се в усмивка кокалестото й лице. — Не очаквахме да те видим на крак.

— Нищо ми няма.

— Седни, момиче. — Като едва й хвърли поглед, Мей продължи да слага натрошено сирене в омлета. — Долорес ще ти налее чай.

Черити се усмихна кисело.

— Не искам чай.

— Искам и трябва са две различни неща.

— Радвам се да видя, че си по-добре — каза Лори и се втурна навън с подноса.

Влезе Бони с тефтерче в ръка.

— О, здрасти, Черити! Мислехме, че ще полежиш някой и друг ден. По-добре ли се чувстваш?

— Добре съм — процеди Черити. — Просто екстра.

— Чудесно. Два омлета с шунка, Мей. И поръчка за печени сандвичи със салам. Два билкови чая, една виенска кифла — по-препечена. Освен това кафето ни свършва.

Тя забоде листа с поръчките на кука до печката, взе каната с кафе, която Долорес й подаде, и излезе забързано.

Черити посегна за престилка, само колкото Мей да я плесне по ръката.

— Казах ти да седнеш!

— А пък аз ти казах, че съм добре. Д-о-б-р-е. Ще помогна за сервирането.

— Ще правиш само каквото аз ти кажа. А сега сядай. — Тя погали Черити по ръката. Никой друг не знаеше и не умееше да се справи с този неин инат по-добре от Мей. — Хайде, бъди послушна. Няма да се притеснявам толкова, ако знам, че си закусила хубаво. Нали не искаш да ме притесняваш?

— Не, разбира се, но…

— Ето, така бива. А сега седни. Ще ти направя пържени филийки. Любимите ти.

Черити се подчини. Долорес постави отпреде й чаша чай и я потупа по ръката.

— Ама ти наистина уплаши всички ни вчера. Седни, Роман. Ще ти налея кафе.

— Благодаря — настани се той на масата. — Много си нацупена — обърна се тихо към Черити.

— Не съм.

— Докторът ще се отбие днес преди обяд пак да те погледне.

— О, за Бога, Мей…

— Няма да правиш нищо, докато той не позволи — рече категорично Мей и захвана да приготвя донесената от Бони поръчка. — Да не мислиш, че кой знае колко ще свършиш, ако не си напълно добре? И бездруго вчера нещата бяха с главата надолу.

Черити престана да се взира съсредоточено в чая си и вдигна поглед.

— Така ли?

— Всички се щураха и задаваха въпроси, на които никой не получаваше отговор. Изчезна цял вързоп покривки…

— Изчезна? Но как…

— Намериха се. — Мей се отдръпна малко, за да направи място на Долорес до печката. — Ама настъпи бъркотия за известно време. После пък на вечерята… Работна ръка ни липсваше и още как. — Мей намигна на Роман зад гърба на Черити. — И дума да няма, че ще сме доволни, щом докторът позволи да ставаш. Остави шунката да се препече, Долорес!

— Препечена е.

— Не е достатъчно.

— Да я изгоря ли искаш?

Черити се усмихна и сръбна от чая. Хубаво беше да е пак тук.

 

 

Видя Роман отново едва следобед. С молив зад ухото, бележник в единия джоб и парцал в другия, тя се бе втурнала по коридора към стаята си.

— Много ли бързаш?

— Ох! — позабави крачка, колкото да му се усмихне. — Бързам. Има едни документи в стаята ми, които трябва да отнеса в офиса.

— А това какво е? — кимна той към парцала.

— Една от камериерките също е хванала грип. Отпратих я да си ходи. — Черити погледна часовника си и свъси вежди. Ала реши, че все пак може да отдели две минути за разговор. — Дано на Боб поне му няма нищо.

— Какво му е на Боб?

— Не знам. Нещо не изглежда добре. — Отметна назад косата си и тъничките златни обици на ушите й се заклатиха. — Както и да е, но не ни достигат камериерки, а в трета и пета стая очакваме нови гости за настаняване, пък пета се освободи едва тази сутрин. Не бих казала, че семейство Гарсон биха спечелили награда за особени чистници.

— Нали докторът нареди да си починеш час-два?

— Да, ама… Ти откъде знаеш?

— Питах го. — Роман измъкна парцала от джоба й. — Аз ще почистя.

— Не ставай смешен. Това не ти е работа.

— Работа ми е да оправям нещата. Ще оправя пета стая. — Хвана я за брадичката, преди да успее да възрази отново. — Щом свърша, ще се кача горе. Ако не те заваря в леглото, мисли му! Лично ще те напъхам там.

— Звучи като заплаха.

Той се наведе и я целуна. Силно.

— Заплаха си е.

— Умирам от страх! — отвърна тя и се заизкачва по стълбите.

 

 

Не че смяташе да пренебрегва съветите на лекаря. Не напълно. Просто една следобедна дрямка фигурираше далеч назад в списъка на предвидените за вършене неща. Времето не стигаше, а на всичкото отгоре всяко обаждане по телефона включваше петминутно обяснение на произшествието и състоянието й.

Не, вече бе напълно добре. Да, какво безобразие някой да задигне колата на горката госпожа Нортън и да кара тъй безразсъдно. Да, сигурна е, че шерифът ще разнищи цялата история. Не, не й е счупен крака… Нито ръката… Рамото също. Да, разбира се, че ще си почива и ще се пази, благодаря много.

Загрижеността и вниманието щяха да я трогнат, ако не я чакаше толкова работа. А за капак на всичко Боб беше разсеян и се държеше като отнесен. Притеснена, да не би да е болен или да го измъчват някакви лични проблеми, Черити се нагърби и с по-голямата част от неговите задължения.

На два пъти твърдо решаваше да спре и да се качи в спалнята си, ала и двата пъти я забавиха новопристигнали гости, които трябваше да настани. Като се надяваше Роман да е спретнал пета стая, тя въведе там двойка младоженци.

— Оттук имате прекрасна гледка към парка.

Каза им и надникна в банята, за да се увери, че са сложени чисти кърпи. Роман ги беше провесил на закачалките, точно където им беше мястото. Леглото — с бяла табла във формата на две преплетени сърца — беше застлано с войнишка прецизност, която не можеше да се сбърка. Черити с усилие устоя на изкушението да повдигне покривалото, за да провери по същия начин ли бяха подпъхнати и чаршафите.

— В салона безплатно поднасяме вино всеки следобед в пет часа. Добре е за вечеря да си направите резервация, ако смятате да се храните при нас, особено пък днес, както е събота. Закуската се сервира между седем и половина и десет. Ако желаете… — Тя млъкна, защото в стаята влезе Роман. — Ще дойда при теб след минутка — каза му и се обърна пак към младоженците.

— Извинете — кимна им приветливо той и вдигна Черити на ръце. — Госпожица Форд е нужна другаде. Приятно прекарване.

След първоначалния шок тя започна да се съпротивлява.

— Ти какво, полудя ли? Пусни ме долу!

— Така и смятам да направя… В леглото обаче.

— Не можеш ей така… — Думите се превърнаха в отчаян стон, когато я понесе през салона.

Двамата мъже на дивана прекъснаха приказките си за риболов. Семейство, връщащо се от разходка, се стъписа и зяпна от вратата. Госпожиците Мили и Луси на масичката до прозореца спряха обичайната си игра на домино.

— Кажи, не е ли романтично? — обади се госпожица Мили, след като двамата бяха изчезнали по посока на западното крило.

— Постави ме в изключително неудобно положение! — сопна се Черити.

Роман я понамести в ръцете си и продължи да я носи нагоре по стълбите.

— Имаш късмет, че съм направил само това.

— Нямаш право да ме прекъсваш, когато посрещам гостите. А за да влошиш нещата докрай, решаваш да се правиш на Рет Бътлър.

— Доколкото помня, той имаше нещо съвсем различно наум, когато носеше една друга опърничава жена към леглото. — Пусна я върху кревата не особено нежно. — Ще си почиваш.

— Изкушавам се да те пратя по дяволите.

Роман се наведе и хвана лицето й в шепи.

— Хайде, какво ти пречи?

Проклета да е, ако му позволи да го обърне на шега.

— Доброто възпитание.

— Извадих късмет — приведе се той още повече към нея. Очите му блестяха закачливо и тя прехапи устни, за да не избухне в смях. — Не искам да ставаш оттук шестдесет минути.

— Или?

— Или… Ще насъскам Мей срещу теб.

— Удар под кръста, Деуинтър.

Роман я целуна леко до новата превръзка на слепоочието.

— Изключи се за час, рожбо. Няма да умреш.

Черити посегна и започна да си играе с копчето на ризата му.

— Ще ми е по-хубаво, ако легнеш при мен.

— Казах да се изключиш, а не обратното. — Телефонът в дневната иззвъня и той я задържа с ръка. — Дори не помисляй! Стой тук, аз ще го вдигна.

Черити подбели очи зад гърба му.

— Да? Тя си почива. Предайте му, че ще слезе при него след час. И никой да не се обажда повече до четири часа. Именно. — Погледът му падна разсеяно върху каталога, който беше оставила отворен върху бюрото. Една гравирана златна гривна с красив лилав камък по средата беше оградена с молив. — Ще се заемете сами, с каквото е нужно през следващия един час. Точно така.

— Кой беше? — провикна се Черити от съседната стая.

— Ще ти кажа след час.

— Престани, Роман!

Той застана на прага.

— Ще разбереш след един час, както вече ти обясних.

— Но ако е нещо важно…

— Не е.

Тя го изгледа наежено.

— Откъде знаеш?

— Зная, че не е по-важно от теб. Нищо не е по-важно.

Затвори вратата пред слисания й поглед.

Ще трябва да следи Боб изкъсо, помисли Роман, като се отправи надолу. Докато го бе страх повече от него, отколкото от Блок, нещата щяха да са наред. Щеше да се наложи само да го държи под напрежение още няколко дни. Блок и туристите от „Вижън Турс“ щяха да се появят във вторник. Когато си тръгваха в четвъртък сутрин, резето на клетката щеше да щракне.

Роман отвори със замах вратата на офиса и завари Боб да гледа тъпо в екрана на монитора с чаша кафе в ръката.

— За тип, който си изкарва хляба с далавери, изглеждаш много зян.

Боб сръбна от кафето.

— Досега не съм работил с надничащо зад рамото ми ченге.

— Просто мисли за мен като за свой делови партньор — посъветва го Роман. Взе чашата от ръката му и я помириса. — И престани да се наливаш.

— Дай ми да си отдъхна.

— Давам ти повече, отколкото заслужаваш. Черити се притеснява, да не би да те тревожи нещо… Нещо друго, освен присъдата, която ще излежаваш във федералния затвор. Само ти й липсваш сега, да те мисли и теб.

— Слушай, искаш от мен да се държа така, сякаш става дума за най-обикновена работа. Мамя Блок, насаждам го. — Ръката му трепереше, когато я прокара през косата си. — Не знаеш на какво е способен той. И аз не знам на какво е способен — погледна косо към чашата, която Роман бе оставил на разстояние от него. — Имам нужда от нещо, което да ми помогне да изкарам тези няколко дни.

— Ето какво ще те крепи. — Роман запали спокойно цигара. — Свършваш работата и аз се застъпвам, доколкото мога за теб. Оплескваш нещата и лично ще се погрижа да останеш в пандиза дълго и предълго. А сега си отдъхни.

— Какво?

— Казах да си отдъхнеш. Иди се разходи, изпий едно истинско кафе.

Роман изтръска пепелта от цигарата в кошчето за боклук.

— Да — изправи се Боб и изтри длани в панталоните си. — Виж, Деуинтър, играя открито с теб. Когато всичко свърши, надявам се да държиш Блок далеч от мен.

— За Блок аз ще се погрижа. — Това си обещание той смяташе твърдо да спази. Когато вратата зад Боб се затвори, вдигна телефона. — Деуинтър — каза, щом отсреща се обадиха.

— Давай накратко — рече Конби. — Имам гости.

— Ще гледам да не ти се стопли мартинито. Искам да намерите шофьора.

— Деуинтър, дребната риба едва ли е от значение на този етап.

— За мен е от значение. Открихте ли го?

— Мъж, отговарящ на описанието, дадено ти от твоя информатор, е бил забелязан в Такома тази сутрин. Задържан е за разпит от местната полиция.

Конби покри с ръка слушалката. Роман приглушено го чу да казва нещо, посрещнато с безгрижен смях.

— Използваме влиянието си, за да удължим процедурата — продължи Конби. — Ще летя към теб в понеделник. Във вторник следобед вече ще съм се настанил в хотелчето. Казаха ми, че стаята е с изглед към езерото. Развъждали риба в него. Звучи доста примамливо.

— Искам думата ти, че Черити ще бъде държана настрани от всичко това.

— Както ти обясних и преди, ако е невинна, няма за какво да се безпокои.

— Не става въпрос за никакво „ако“. — Роман се помъчи да запази самообладание и смачка цигарата. — Тя няма нищо общо. Имаме доказателство.

— Думата на един хленчещ мижитурко.

— Едва не я убиха, по дяволите, а Черити дори не подозира нито това, нито причината!

— Тогава я дръж под око. Нямаме желание госпожица Форд да пострада или да я замесваме повече от необходимото. Там има и някакъв полицейски служител, който споделя същото възторжено мнение за госпожица Форд, като твоето. Шериф Ройс е успял да проследи дирите ти до нас.

— Как?

— Той е умно ченге, с връзки. Има братовчед, зет или нещо подобно в Бюрото. Не му е харесало да го държат в неведение.

— Положително.

— Смятам, че скоро ще те навести. Пипай кротко, Деуинтър, ала гледай да се оправиш с него.

Тъкмо Роман чу в ухото си прещракването от прекъсналата връзка и вратата на офиса се отвори. Един път, помисли си, и Конби да уцели. Остави слушалката и седна на стола до бюрото.

— Шерифе?

— Искам да знам какво, дявол да го вземе, става тук, агент Деуинтър!

— Затворете вратата. — Роман се облегна назад, като премисляше десетина различни начини да се оправи с Ройс. — Ще съм ви признателен, ако изпускате „агент“ засега.

Ройс се подпря с ръце на бюрото.

— Настоявам да разбера какво прави един специален федерален агент на моя територия!

— Изпълнява заповеди. Ще седнете ли? — посочи му стол.

— Държа да зная по какъв случай работите!

— Какво са ви казали?

Ройс изсумтя с негодувание.

— Стигна се дотам, че дори братовчед ми взе да го увърта, но аз и сам започнах да се досещам, Деуинтър, че пребиваването ви тук има нещо дяволски общо с вчерашния инцидент с Черити и с това, дето едва не я прегазиха.

— Изпратен съм тук с мисия под прикритие. — Роман замълча и отправи на Ройс дълъг, прям поглед. — Ала моя първостепенна задача е безопасността на Черити.

Ройс не бе прекарал близо двадесет години в органите на закона, за да не бе в състояние да прецени един човек. Преценката му за Роман го задоволи.

— От Вашингтон ми наговориха куп глупости за това, че я разследват.

— Вярно е. Така беше, но вече не е. Може обаче да си докара неприятности. Желаете ли да сте от помощ?

— Познавам това момиче, откакто се е родило. — Ройс свали шапката си и прокара ръка през косата. — Защо не спрете с глупавите си въпроси и не ми обясните какво става тук?

Роман му разказа, като поспря един-два пъти, за да му предостави възможност да пита.

— Няма време да влизам в повече подробности. Искам да зная колко от вашите хора можете за отделите за вторник сутринта.

— Всичките — отвърна без колебание Ройс.

— Нужни са ми само най-опитните. Имам информация, че Блок не само ще носи фалшивите пари, а с него ще бъде и мъж, който ще се регистрира като Джек Маршал. Истинското му име е Винсент Дюпон. Преди седмица е ограбил две банки в Онтарио, убил човек от охраната и ранил един гражданин. Блок ще го изкара нелегално от Канада в състава на туристическата група, ще го подържи тук два дни, после ще го препрати по най-краткия път до Южна Америка. За подобни пътнически услуги на такива като Дюпон той взима хубави, солидни сумички. Двамата, Дюпон и Блок, са опасни личности. Ще разполагаме с наши хора, ала тук има и цивилни граждани. Няма как да разчистим мястото, без да събудим подозрение.

— Рискована игра играете.

— Зная. — Помисли си за Черити, която спеше горе. — Това е единственият начин, по който умея да играя.