Нора Робъртс
Опасна игра (7)

Седма глава

Важна част от професионалната подготовка на Роман беше умението да води едно разследване щателно и безпристрастно. Това се бе превърнало в негова втора природа и никога не му беше представлявало трудност. Досега. Възнамеряваше и в този скучай да подходи не по-малко щателно, макар и по съвсем лични причини.

Когато излезе от спалнята на Черити, той се отправи към офиса, като се надяваше не само да намери Боб там, но и да го завари сам. Не остана разочарован. Боб крепеше телефонната слушалка до ухото си, пръстите му сновяха по клавиатурата и мониторът премигваше. Махна разсеяно по посока на Роман и продължи да говори.

— Ще се радваме да ви приемем, господин Паркингтън, вас и вашата съпруга. Двойна стая с нощувки на петнадесети и шестнадесети юли.

— Затвори! — нареди Роман.

Боб само вдигна пръст, давайки му знак да почака.

— Да, разполага със самостоятелна баня, закуската е включена. С удоволствие ще ви помогнем да наемете каяк за времето на престоя ви. Вашият номер за потвърждение на резервацията е…

Роман тупна длан върху телефона и прекъсна връзката.

— Какво правиш, по дяволите?

— Чудя се дали да си правя труда да разговарям с теб, или направо да те убия.

Боб скочи от стола и успя да остави бюрото между себе си и Роман.

— Слушай, зная, че си имал вълнения тая сутрин…

— Знаеш, значи? — Роман не предприе дори и опит да го докопа. Просто стоеше, където си беше, и гледаше как Боб започва да се поти. — Вълнения! Каква мила, учтива дума. Ти си един мил, вежлив човек, нали, Боб?

Боб хвърли поглед към вратата, като се чудеше дали има шанс да се добере дотам.

— Всички сме малко изнервени заради инцидента с Черити. Може би ще пийнеш нещо?

Роман се приближи до купчина компютърни книги и изрови малка плоска манерка.

— Твое ли е? — попита. Боб го гледаше втренчено. — Предполагам, че го държиш тук за ония дълги нощи, когато работиш до късно… Самичък. Питаш се как зная къде е? Ами, натъкнах се на него по-миналата нощ, когато се вмъкнах тук и прерових книжата.

— Вмъкнал си се? — Боб изтри с опакото на дланта внезапно пресъхналите си устни. — Страхотен начин да се отплатиш на Черити, че те взе на работа.

— М-да, за това си прав. И е почти толкова лошо, колкото да се използва къщата й като канал за фалшиви пари и трафик на нежелателни елементи в и извън страната.

— Не зная за какво говориш. — Боб предприе предпазлива крачка встрани по посока на вратата. — Излез оттук, Деуинтър. Защото когато кажа на Черити какво си направил…

— Ала ти няма да й кажеш. Нищичко няма да й кажеш… Все още. Ще кажеш обаче на мен. — Един поглед бе достатъчен да спре предпазливото движение на Боб, който замръзна на място. — Само опитай пак и ще ти счупя краката. — Роман извади от джоба си смачкан пакет и изтръска цигара. — Сядай.

— Няма да търпя това! — отстъпи назад Боб. По-далеч от вратата и от Роман. — Ще извикам полицията.

— Давай. — Роман запали цигарата. Пушеше и го наблюдаваше през облачето дим. Жалко, че се оказа толкова лесно да го сплаши. Би предпочел да имаше извинение за нанасянето на телесни повреди. — Изкушавах се тази сутрин да разкажа на Ройс всичко. Проблемът обаче е, че това щеше да ми развали удоволствието да се разправя лично с теб и твоите юнаци. Но, хайде, обади му се — протегна телефона през бюрото. Когато се озовеш вътре, пак ще намеря начин да си довърша работата с теб.

Боб не поиска разяснение. Бе чул как вратата на килията хлопва, още щом го видя да влиза.

— Виж, зная, че си разстроен…

— На разстроен ли ти приличам? — измърмори Роман.

Не, помисли Боб и стомахът му се сви. Изглеждаше хладнокръвен, достатъчно хладнокръвен, за да убие. Или нещо по-лошо. Ала трябваше да има някакъв начин да се измъкне. Винаги се намираше начин.

— Спомена нещо за фалшиви пари. Защо не ми кажеш за какво става дума и да се опитаме да уредим нещата кротко…

Преди още да бе доизрекъл последната дума, се задави, издърпан от стола за яката.

— Да умреш ли искаш?

— Не… — Пръстите му безпомощно се плъзнаха по стисналата го ръка.

— Тогава си затваряй мръсната уста. — Роман с отвращение го хвърли обратно на стола. — Има само две неща, които Черити не върши в тази къща. Само две. Не готви и не работи на компютъра. Не умее е по-точната дума. Не умее да готви, защото Мей не я е научила. Много ясно защо. Мей иска да се разпорежда в кухнята, а на Черити това й изнася. — Отиде до прозореца и нехайно пусна щорите, така че стаята потъна в уютен полумрак. — Също толкова лесно е да си представя защо не може да работи на един обикновен канцеларски компютър. Ти не си я обучил или уроците ти са били толкова сложни и объркани, че тя не е успяла да схване. И да ти кажа ли защо си го направил?

— Просто никога не е проявявала особен интерес. — Боб преглътна с пресъхнало гърло. — Може да върши някои по-обикновени неща, когато й се налага, но ти познаваш Черити — повече я интересуват хората, отколкото техниката. Аз й показвам всички разпечатки.

— Сериозно? И ти, и аз, прекрасно знаем какво си й показвал и какво не. Да ти кажа ли какво има на онези дискети, които криеш в чекмеджето?

Боб извади носна кърпа и с треперещи пръсти попи челото си.

— Не зная за какво говориш.

— Водиш сметките на хотелчето и на малкия страничен бизнес, който ти и твоите приятелчета въртите. Предполагам, че човек като теб си пази копие — малка застраховка за в случай, че хората, за които работиш, рекат да те разкарат. — Роман дръпна чекмеджето и изрови една дискета. — Ще погледнем това по-късно — каза и я хвърли на бюрото. — Между две и три хиляди минават и се изпират тук седмично. Петдесет и две седмици в годината правят печалбата твърде прилична. Като прибавим и немалкото, което взимаш, за да прекараш някого отсам и оттатък границата, включвайки го в списъка на туристическата група, се получава една хубава, порядъчна сума.

— Това е безумие! — Боб едва дишаше и задърпа душещата го яка. — Сам разбираш, че е лудост!

— Нали знаеш, че препоръките ти още се пазят тук? — попита небрежно Роман, сякаш стояха и просто си приказваха приятелски. — Лошото е, че се оказаха фалшиви. Никога не си работил в хотел нито във Форт У ърт, нито в Сан Франсиско.

— Какво, като съм понадул малко шансовете си? Това нищо не доказва.

— Мисля, че ще попаднем на нещо по-интересно, когато прегледаме файловете.

Боб се втренчи в дискетата. Понякога може да блъфираш, а понякога се налага да хвърлиш картите.

— Може ли да пийна?

Роман взе манерката и му я подхвърли. Изчака го, докато отвинти капачката.

— Значи се усъмни, че съм ченге, а? Доста ти е напечено, та си принуден добре да си отваряш очите и ушите. Чу ме да задавам кофти въпроси, уплаши се, че ще разкажа на Черити какво става тук и я прехвърли на приятелчетата си.

— Изглеждаше подозрително. — Боб облиза водката от устните си, после пи пак. — Усещам, когато някой души наоколо, а ти ме караше да се чувствам нервен още от момента, в който те видях.

— Защо?

— Когато въртиш далавери, става така, че бързо се научаваш да разпознаваш ченгетата. В супермаркета, на улицата, като си купуваш бельо в универсалния магазин. Независимо къде, започваш да ги отличаваш.

Роман помисли за себе си и за годините, прекарани от другата страна на барикадата. Беше допринесъл своя дял за отсрещната страна, ала все още имаше какво да даде.

— Тъй. И какво, значи, направи после?

— Казах на Блок, че те смятам за внедрено ченге, но той ме помисли за смахнат. Реши, че откачам. Исках временно да прекратим, докато си отидеш, ама Блок не щеше и да чуе. Снощи, когато ти слезе за вечеря, претърсих стаята ти. Намерих кутия с патрони. Никакъв пистолет, само патрони. Това значеше, че го носиш в себе си. Обадих се на Блок и му съобщих. Вече бях сигурен, че си ченге. И понеже прекарваше много време с Черити, реших, че и тя действа заедно с теб.

— Така че се опита да я убиеш.

— Не, не съм аз! — Обезумял от страх, Боб подскочи на стола и залепи гръб в облегалката. — Кълна се! Не съм човек на насилието, Деуинтър. По дяволите, аз харесвам Черити! Исках да се оттегля, да си поема дъх. Вече бяхме подготвили друго място, в Олимпик Маунтинс. Представях си, че можем няколко седмици да я караме законно, после да се преместим там. Блок каза само, че ще се погрижи и аз си помислих, че има предвид още от следващото идване всичко да е честно и почтено. Това щеше да ми даде време да оправя нещата тук и да се махна. Само ако знаех какво е замислил…

— Какво? Щеше да я предупредиш ли?

— Не зная. — Боб пресуши манерката, ала алкохолът не помогна особено за уталожване на страха му. — Виж, аз върша измами и мошеничества, но не убивам хора.

— Кой караше колата?

— Не зная. Кълна се.

Роман направи крачка към него.

— Чакай — побърза да отговори Боб. — Свързах се с Блок веднага след случката. Каза ми, че е наел някого. Не може да го е направил той самият, защото го нямаше на острова. Каза, че онзи не се е опитвал да я убие. Блок просто е искал да я отстрани от пътя си за няколко дни. Очакваме голяма пратка и… — Той млъкна, осъзнал, че затъва все по-дълбоко.

Роман само кимна.

— Да изясниш кой е карал колата.

— Да, добре — обеща Боб, без да знае дали изобщо щеше да е в състояние да изпълни обещанието. — Ще разбера.

— През следващите няколко дни ти и аз ще работим заедно, Боб.

— А… Няма ли да се обадиш на Ройс?

— Ройс е моя грижа. А ти ще вършиш това, за което те бива най-много. Ще лъжеш. Само дето сега ще лъжеш Блок. Прави само каквото ти се казва, за да останеш жив. Ако се справиш добре, ще промълвя някоя добра дума за теб пред моето началство. Можем да се споразумеем — да станеш свидетел срещу съучастниците си.

Роман приседна с един крак върху бюрото и се наведе по-близо до него.

— Ако се опиташ да изчезнеш, ще те открия. Ще те намеря, където и да се скриеш. И тогава ще съжаляваш, че не съм те убил веднага.

Боб го погледна в очите. Повярва му.

— Какво искаш да направя?

— Разкажи ми за следващата пратка.

 

 

На Черити й бе дошло до гуша. Защо й трябваше да обещава, че ще стои в кревата целия ден! И отгоре на всичко да не използва телефона! А искаше да се обади в офиса и да види какво става в нейно отсъствие.

Опита да се примири с положението и разсеяно запрелиства списанията, които Лори й беше донесла. Дори си призна, че бе имало случаи, когато в хотелчето бе наставала такава лудница, че тя с въжделение си бе представяла как сладко мързелува цял ден в леглото.

Ето че сега й се бе отворила тая възможност, ала се оказва съвсем не по вкуса й.

От хапчето, което Роман настоя да изпие, се чувстваше замаяна. Унасяше се от време на време, а после се събуждаше и се ядосваше, че не бе успяла да остане будна и самоотвержено да понесе досадата на бездействието. И понеже четенето само засили главоболието й, Черити реши да се разсее с някое предаване по телевизията. Върху шкафа отсреща стоеше малък портативен телевизор.

Попадна на стария черно-бял филм „Малтийския сокол“. Въздъхна доволно. Щом трябваше да е прикована към леглото, то по-добре да бе с Богарт. Когато Сам Спейд не издържа и отстъпи пред лечението на Дебелака, нейното собствено лекарство й подейства и пак я унесе. Събуди се в крайно лошо настроение и загледа един смешен телевизионен сериал.

Насила я беше накарал да обещае, че няма да напуска леглото, рече си мрачно и се подпря с лакът на възглавницата. Дори не проявява благоприличието да дойде и постои пет минути при нея. Явно е твърде зает, за да вмъкне в програмата си и посещение при болен. Сигурно му е добре да върши нещо полезно, докато тя самата се въргаля из чаршафите. Не й беше в природата да лентяйства и ако това продължеше само още пет минути, струваше й се, че щеше да започне да крещи.

Усмихна се, като си го представи. Какво ли щеше да стане, ако вземеше да нададе смразяващ кръвта вик? Интересно бе да провери. Със сигурност щеше да е по-забавно, отколкото да зяпа тъпото комично шоу, което вървеше в момента. Кимна самодоволно и си пое дъх.

— Какво правиш?

Черити издиша шумно. На вратата стоеше Роман. Отначало й стана приятно, после бързо прикри задоволството си и се начумери.

— Винаги ми задаваш един и същ въпрос.

— Така ли? — В ръцете му имаше поднос. Тя отдалеч долови аромата на ненадминатата пилешка супа на Мей и на пандишпанения й сладкиш. — Та какво, значи, правиш?

— Умирам от скука. По-добре да се гръмна. — Черити хвърли кос поглед към подноса и реши да се държи колкото можеше по-дружелюбно. Но не защото се радва да го види, каза си. Вече се беше мръкнало, а не бе яла от часове. — Това за мен ли е?

— Вероятно.

Той остави подноса в скута й, после приседна до нея и я изгледа продължително. Не можеше да опише обзелия го отново гняв при вида на ожулванията по лицето й. Както и неизразимото чувство на радост и облекчение от руменината върху бузите й и искрящото недоволство в очите й.

— Мисля, че грешиш, Черити. Не умираш, напротив — ще оживееш.

— Не и благодарение на теб! — пъхна тя лъжица в супата. — Първо ми измъкваш обещание, после ме оставяш да гния тук дванадесет часа. Можеше да надникнеш за минута, за да видиш дали не съм изпаднала в кома.

Роман наистина беше идвал, точно когато Сам Спейд вадеше тайнствената си птица, ала Черити спеше. Въпреки това постоя при нея около половин час и просто я съзерцава.

— Имах малко работа — отвърна й и си отчупи половината от сладкиша.

— Не се и съмнявам! — Тя грабна обратно парчето. Далеч не се чувстваше щедра в момента. — Е, щом така и така си тук, казвай как вървят нещата долу.

— Положението е овладяно — измърмори той, като си помисли за Боб и проведените вече по телефона разговори.

— На Бони й е едва втори ден. Тя не…

— Справя се добре — прекъсна я Роман. — Мей я наблюдава като орлица. Откъде се взе всичко това? — кимна към дузината вази със свежи цветя.

— А-а, Лори ми донесе маргаритки заедно със списанията. После дойдоха дамите. Наистина не е трябвало да се мъчат по тези стълби. От тях са горските теменужки.

Черити заизрежда и другите, които й бяха донесли или изпратили цветя.

Аз също трябваше да се сетя, помисли той, стана и пъхна ръце в джобовете си. Изобщо не му беше минало през ум. Такива неща му убягваха, призна си. Тези дребни, романтични жестове на внимание, които така прилягаха на жена като Черити. И на които тя имаше право.

— Роман?

— Какво?

— Затова ли си направи труда да се качиш тук, за да зяпаш божурите?

— Не. — Той дори не знаеше, че едрите розови китки се казваха така. — Ще ядеш ли още?

— Няма. — Черити подпря лъжицата на празната купичка от супата. — Не искам да ям, не искам да чета и не желая никой повече да идва при мен и да ми повтаря как трябва да си почивам. Тъй че, ако това смяташ да ми кажеш, може да си вървиш.

— Ти си очарователен болник, Черити.

— Не, аз съм един окаян болник! — Тя ожесточено го замери с книга. За късмет и на двамата, не улучи. — И ми писна да стоя тук, като че съм болна от някоя заразна болест! Имам цицина на главата, а не тумор в мозъка!

— Не подозирах, че мозъчният тумор е заразен.

— Не ми се прави на остроумен! — скръсти ръце на гърдите си Черити и го загледа свирепо. — До гуша ми дойде да вися тук и да ми нареждат какво да правя.

— Не можеш да търпиш да ти си нарежда, нали? Независимо дали е за твое добро?

Когато я хващаха дяволите, най-малко й се искаше да слуша истини.

— Имам работа, а не мога да я върша в кревата.

— За днес работата отпада.

— Това си е моето хотелче, моето тяло и моята глава!

Тя отметна завивката. Тръгна да се измъква от леглото, но сякаш дадената дума й натежа като воденичен камък. Поколеба се и отново качи крака горе. Рухна върху възглавницата.

Роман я наблюдаваше с ръце в джобовете.

— Защо не станеш?

— Защото обещах. А сега изчезвай, дяволите да те вземат! Просто се махни и ме остави на мира!

— Дадено. Ще съобщя на Мей и останалите, че вече приличаш на себе си. А то се тревожеха за теб.

Черити хвърли друга книга, този път с твърди корици, ала удовлетворението да я чуе как шляпва по затворената врата бе слабо.

Да върви по дяволите, рече си и опря брадичка върху коленете си. Той и всичко заедно с него. Прав му път.

Да върви по дяволите, мислеше Роман надолу по стълбите. Не беше дошъл, за да се кара с нея, но нямаше да търпи отвратителното й настроение и да го замерва, с каквото й попадне. Особено пък като не можеше да й отвърне със същото. Насред път той спря, обърна се и тръгна обратно нагоре.

Когато отвори вратата, тя седеше унила, с безучастен вид. Сърдеше се на себе си, мразеше се, че не можеше спокойно да понесе положението и искаше всички да я оставят на мира.

— Сега пък какво?

— Ставай.

Черити залепи гръб на таблата.

— Защо?

— Ставай! — повтори Роман. — Обличай се! Трябва да има някой под за миене или пепелник за изхвърляне.

— Казах, че няма да ставам — вирна тя глава. — И нямам намерение да го правя.

— Или ставаш сама, или аз ще те измъкна.

От гняв очите й потъмняха, а брадичката щръкна още повече.

— Само посмей!

Съжали за думите в мига, в който ги произнесе. Не се и съмняваше, че той би посмял всичко.

Оказа се права. Роман прекоси стаята, отиде до нея и я хвана за ръката. Черити здраво стисна с другата таблата на леглото. Това не му попречи да я издърпа и изправи на колене, ала тя успя да се окопае. Преди схватката да се бе разгорещила прекомерно, започна да се киска.

— Това е глупаво, Роман! — Усети отслабналата му хватка и се вкопчи по-здраво в таблата. — Наистина е глупаво, престани! Ще свърши с това, че ще падна и ще си направя нова дупка в главата.

— Нали искаше да ставаш? Хайде сега, ставай.

— Не, исках да се самосъжалявам. И много добре се получаваше при това. Ей, ще ми измъкнеш рамото!

— Ти си най-големия инат, най-твърдоглавата и неразумна жена, която познавам! — отвърна й, но я пусна.

— Ще преглътна първите две, ала третото е под въпрос. Обикновено съм разумна.

Засмя се и седна по турски. Бурята беше преминала. Поне тази, която бушуваше в нея. Макар в неговите очи още да съзираше стаен гняв. Черити въздъхна дълбоко.

— Така страхотно си тъгувах и се окайвах сама, преди да влезеш. Извинявай, задето си го изкарах на теб.

— Не е нужно да се извиняваш.

— Напротив. — Би му протегнала ръка, но видът му не предполагаше, че бе склонен да сключи примирие. — Просто не съм свикнала да стоя настрани от всичко, което става тук. А и почти никога и не боледувам, така че нямам опита да приемам стоически подобно наказание. — Тя разсеяно мачкаше чаршафа между пръстите си. Погледна го отдолу нагоре. — Наистина извинявай, Роман. Дълго ли ще ми се сърдиш?

— Това ще е най-доброто разрешение.

Сръднята нямаше нищо общо с чувствата му в този момент. Черити изглеждаше толкова привлекателна с тази неуверена усмивка на лицето, с разрошената си коса и нощницата, закопчана до шията, а оставяща краката полуголи.

— Искаш да ме напляскаш ли?

— Може би. — Беше безнадеждно. Усмихна се и седна до нея. Сви юмрук и го подпря под брадичката й. — Така и ще направя, почакай само да се оправиш.

— Беше много мило, че ми донесе вечерята. Дори не ти благодарих.

— Не си.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Благодаря.

— Пак заповядай.

Черити издуха косата от очите си и реши все пак да поразпита.

— Как беше тълпата тази вечер?

— Сервирах на тридесет маси.

— Май ще трябва да ти повиша надницата. Сигурно Мей е направила нейната велика торта с шоколадов крем?

— А-ха.

Той усети как устните му отново се разтягат.

— Не вярвам да е останало някое парченце?

— Нито трошица. Беше превъзходна.

— Ти опита ли я?

— Храната влиза в заплащането ми.

На Черити й докривя. Облегна се на възглавницата.

— Правилно.

— Пак ли ще се цупиш?

— Само за малко. Исках да те питам дали шерифът има някакви новини за колата.

— Не много. Намерили са я изоставена на около петнадесетина километра оттук. — Роман се пресегна и разглади бръчката между веждите й. — Не се безпокой.

— Не се безпокоя. Не чак толкова. Просто се радвам, че не е пострадал и някой друг. Лори каза, че ти е била ударена ръката.

— Нищо особено.

Пръстите им бяха преплетени. Той не помнеше дали сам бе хванал ръката й, или тя неговата.

— На разходка ли беше излязъл?

— Чаках теб.

— О-о! — усмихна се пак Черити.

— По-добре е да си полегнеш.

Роман отново се почувства неловко, някак тромав и непохватен. Никоя друга жена не бе предизвиквала у него подобно усещане.

Тя неохотно пусна ръката му.

— Пак сме приятели, нали?

— Може и така да се каже. Лека нощ, Черити.

— Лека нощ.

Той стана, отиде до вратата и спря там. Не можеше да прекрачи прага. Стоеше и се бореше със себе си. Това продължи само секунди, ала и на двамата им се стори, че са изминали часове.

— Не мога — обърна се и тихо затвори вратата.

— Какво не можеш?

— Да си тръгна.

Усмивката разцъфтя в очите й, върху устните й. Разтвори ръце, както Роман знаеше, че ще направи. Да се върне при нея бе почти толкова трудно, колкото и да си тръгне. Взе ръцете й и здраво ги стисна в своите.

— Не съм подходящ за теб, Черити.

— Мисля, че си много подходящ дори. — Тя доближи ръката му до бузата си. — Което значи, че някой от нас греши.

— Стига да можех, щях да се махна и да вървя, без да спирам.

Жегването бе остро, но Черити го изтърпя. Не си и беше мислила, че любовта й към Роман ще е лека и безболезнена.

— Защо?

— Поради причини, които сега не мога да ти обясня. — Той прикова поглед в сплетените им ръце. — Ала не мога и да си тръгна. Рано или късно ти ще пожелаеш да бях го сторил.

— Няма. — Тя го дръпна надолу към леглото и го накара да седне. — Каквото и да се случи, винаги ще се радвам, че си останал. — Този път Черити разглади бръчката на челото му. — Вече ти казах, че между нас нищо няма да стане, ако не го чувствам за правилно. И наистина така мисля. — Вдигна ръце и ги обви около врата му. — Обичам те, Роман. Да си с мен тази нощ е нещо, което искам, което сама съм избрала.

Да я целуне бе като да потъне в забрава. Меко, приятно, невероятно хубаво, за да е вярно. Но не прогони гнетящата го мисъл, че не бива да го прави. Единственото му желание бе да я предпази, да я защити, а не да я наранява, както знаеше, че неминуемо ще стане. Защото нямаше друг избор.

Ала нека тази нощ за няколко скъпоценни часа бъдещето да спре да съществува. С нея той щеше да бъде такъв, какъвто никога преди не се бе и опитвал да бъде. Нежен, любещ, мил. С нея би могъл да повярва, че любовта бе всичко на този свят.

Обичаше я. Макар досега да не бе подозирал, че бе способен на това силно и уязвимо чувство, Роман го изпитваше. То извираше и струеше в него, леко и сладко, лекуващо прежните му рани, помагащо да ги забрави, облекчаващо болката, с която винаги бе живял. Откъде би могъл да знае, когато нахлу в живота й, че тя ще се окаже неговото спасение? В малкото останало им време той щеше да й покаже. И щеше да подари на себе си нещо, което никога не се бе надявал да има.

Роман я кара да се чувства красива. Изящна и крехка, мислеше Черити, докато устата му като полъх докосваше нейната. Той сякаш разбираше, че тази първа тяхна нощ трябваше да бъде вкусена с наслада и запомнена. Ръцете й се плъзнаха по гърба му и тя чу собствената си въздишка, после неговата. Всичко, което си бе представяла, че може да има помежду им, бе нищо в сравнение с изпитваното.

Без да спира да я целува, Роман я наведе полека надолу, като едва я докосваше. Обичаше го, но не бе предполагала, че притежаваше такава нежност. Нито пък можеше да знае, че той сам току-що я откриваше в себе си.

Малката настолна лампа разпръскваше бледа кехлибарена светлина. Не беше запалил свещите. Ала виждаше вторачените й в него потъмнели очи, полуотворените й устни, когато се приближи да ги целуне. Не беше пуснал музика. Но чу мекото шумолене на нощницата й, когато го прегърна. Този звук щеше да запомни завинаги. Лек ветрец нахлуваше през отворения прозорец и разнасяше из стаята аромата на цветята, които другите й бяха донесли. Ала него го изпълваше уханието на нейната плът. За него бе копнял и жадувал.

Леко, едва ли не като със страх да не би допира да я нарани, Роман взе в шепи гърдите й. Дъхът й секна, а след това излезе като стон, който опари врата му. Нищо не го бе възбуждало така.

После, без да отделя поглед от него, Черити вдигна ръце и започна да разкопчава ризата му. Очите й бяха тъмни, дълбоки и толкова кипящи от живот, колкото морето, заобикалящо дома й. Можеше да прочете в тях всички избликнали на повърхността чувства.

— Искам да те докосвам — прошепна тя и смъкна ризата от раменете му. Сърцето й заби лудо при вида на стегнатото като пружина тяло.

В него имаше вълнуваща сила, сила, която възбуждаше. Навярно защото излъчваше непримиримост и непреклонност. Тялото му беше жилаво, създаваше усещане за твърдост и издръжливост, които я караха да разбира, че този мъж се бе борил, че щеше да продължава да се бори. Но ръцете му, които я галеха, бяха нежни, почти колебливи. Вълнението й нарасна, ала без примес на страх.

— Струва ми се, че цял живот съм мечтала да те докосвам. — Черити прокара леко пръст по превръзката на ръката му. — Боли ли?

— Не. — Всеки мускул по тялото му се напрегна, когато тя плъзна ръце към гърдите му. Беше невъзможно да проумее как някой бе в състояние да му носи такава утеха и да му причинява същевременно такова страдание. — Черити…

— Само пак ме целуни, Роман — промълви тя.

Нямаше сили да откаже. Чудеше се какво ли би му поискала, ако знаеше, че в този миг бе безсилен да й откаже каквото и да било. Съпротивлявайки се на потока мрачни, безнадеждни мисли, той продължи да я милва нежно, докато не усети как тръпне под пръстите му.

Знаеше, че може да й достави удоволствие. Нуждата да го стори тежко туптеше в тялото му. Можеше да разпали страстта й. Това желание бушуваше в него като огън в сух шубрак. Още щом я докосна, разбра, че бе в състояние да я направи слаба или силна, дива или кротка. Но тази мисъл не го изпълваше с чувство за власт. Беше благоговение.

Черити щеше да му даде всичко, което й поискаше. Без въпроси, без задръжки. Тази силна, красива, вълнуваща жена бе негова. Не беше сън, от който да се събуди посред нощ, угнетен и потиснат. Не беше мечта, която да се преструва, че никога не е имал. Беше нещо истинско. Тя беше истинска и го очакваше.

Можеше да смъкне нощницата й с едно дръпване. Ала Роман започна да разкопчава всяко едно от ситните копченца, следваше оголената тясна пътечка с леки, бавни целувки и чуваше как дишането й се ускорява. Пръстите й се впиха в гърба му, после се отпуснаха. Кръвта й кипеше и я замайваше. Можа само да изстене, когато езикът му навлажни плътта й, погъделичка я и я нажежи. Той я съблече и нощният въздух я лъхна тръпнещо. После я взе в ръцете си.

Черити се уви около него, сърцето й биеше до пръсване под устните му. Роман имаше нужда да се отдръпне за миг, да се овладее, за да може да я отведе надалеч, да я възкачи до небесата. Шепнеше й и използва всичките си умения, за да я отдалечи от ръба на безумието.

Чувстваше напрегнатото й тяло, тръпките, които го разтърсваха. Видя отнесения поглед в очите й. Чу я да мълви задавено името му и покри устата й с целувка, пое дългия, тих стон. Тялото й омекна в ръцете му.

Отпусна се и сякаш заизтича като вода измежду пръстите му. Усети със задоволство как възбудата й нараства при най-лекото докосване.

Беше невъзможно. Невъзможно да усеща така силно и да иска още. Протегна слепешката ръце към него. Вълните на удоволствието прииждаха и я заливаха, докато ръцете й натежаха и вече не бе в състояние да ги помръдне. Беше затворничка, доброволна заточеница на безумните, възхитителни усещания, с които той разкъсваше тялото й. Искаше да го заключи в себе си, да го държи там, завинаги там. Беше я повел на бавно и дълго пътешествие към невиждани места, към места, в които искаше да остане навеки.

Когато се плъзна в нея, тя чу тихия му, дрезгав стон. Значи и Роман беше пленник. Пленник като самата нея.

С лице, заровено на шията й, той се бореше с напиращата нужда да облекчи желанието. Беше окован между рая и ада и ликуваше там. В нея. За нея. За тях. Чу я да хлипа и мълви името му. Черити беше с него както с никого досега.

 

 

Тя обви ръце около него, за да му попречи да се отмести.

— Не мърдай.

— Притискам те.

Черити въздъхна дълго, дълго.

— Не ме притискаш.

— Много съм тежък — настоя Роман и се претърколи настрани, но продължи да я държи в прегръдката си, притиснал я плътно до себе си.

— Така става — намести тя доволно глава на рамото му. — Ти си най-невероятният любовник.

Той дори не опита да скрие усмивката си.

— Благодаря — погали я собственически по хълбока. — И много ли си ги имала?

Беше неин ред да се усмихне. Нотката на ревност в гласа му бе великолепно допълнение към и така прекрасната нощ.

— Какво значи „много“?

Роман се постара да не обръща внимание на трепналото в миг раздразнение и продължи играта.

— Повече от трима. Трима са няколко. Всичко, което е повече от трима, е много.

— А-ха. Е, ами в такъв случай… — Почти й се дощя да излъже и да съчини цяла тумба. — Имала съм по-малко от няколко. Това не означава обаче, че не мога да позная кой е невероятен, ако попадна на такъв.

Той я изгледа изпитателно.

— Не съм направил нищо през живота си, с което да те заслужа.

— Не ставай глупав. — Черити се протегна и го целуна. — И не променяй темата.

— Каква тема?

— Хитър си, Деуинтър, ала не чак толкова. — Повдигна вежда и го изгледа настойчиво. — Мой ред е да попитам колко любовници си имал.

Този път той не се усмихна.

— Прекалено много. Но само една е от значение.

Закачливият й израз се стопи.

— Ще ме накараш да се разрева — промълви и зарови глава на гърдите му.

Още не, помисли Роман и я погали по косата. Ала скоро и това ще стане.

— Защо не си се омъжила? — зададе неочаквано и за себе си въпроса на глас. — Семейство, деца?

— Ама че странен въпрос. Ами защото никого не съм обичала досега. — Тя премига, осъзнала в миг скрития смисъл на собствените си думи, после вдигна глава и се усмихна насила. — Не беше намек.

Но беше точно това, което му се искаше да чуе. Знаеше, че бе безумие да си позволи подобни мисли, дори за кратко, ала му се искаше да си представи, че Черити го обича достатъчно, за да прости, приеме и обещае.

— Ами пътешествието, за което ми спомена? Защо не си го направила?

Тя сви рамене, после отново се отпусна в прегръдката му.

— Може би защото дълбоко в себе си чувствам, че нито едно място няма да ми хареса, ако съм сама. Какво й е хубавото на Венеция, щом няма с кого да се возиш в гондолата? Или Париж, ако не се държиш с някого за ръце?

— Можеш да пътуваш с мен.

Полуунесена в дрямка, Черити се усмихна. Той едва ли разполагаше с повече средства, отколкото бе цената на един билет за ферибота.

— Дадено. Само ми кажи кога да си стягам багажа.

— Ще го направиш ли? — обърна Роман брадичката й, за да я погледне в сънените очи.

— Като нищо.

Целуна го, сгуши глава на рамото му и заспа.

Той угаси лампата върху нощното шкафче. Дълго лежа, прегърнал я, и се взира в тъмнината.