Нора Робъртс
Опасна игра (6)

Шеста глава

Времето се затопляше. Пролетта напираше, изпълнена с красота, багри и ухания. Островът беше приказно съкровище от диви цветя, бухнали в зеленина дървета и птича песен. На разсъмване, с пълзящата над водата мъгла, той изглеждаше мистично място извън времето и пространството.

Както преди няколко дни, Роман стоеше отстрани на пътя и съзерцаваше изгрева. Не знаеше наименованията на цветята, които растяха на туфи край пътя. Не можеше да различи писъка на сойка от цвърченето на врабче. Но знаеше, че Черити бе излязла да тича с кучето си и че щеше да мине на връщане покрай мястото, където беше застанал.

Искаше да я види, да поприказват, да постои с нея.

Предишната вечер беше преровил чекмеджето, където тя държеше наличните пари. Преброи прилежно подредените и надписани пачки, предназначени за скорошни плащания. Имаше над две хиляди долара в канадска валута — всичките фалшиви. Първият му порив бе да й каже, без заобикалки да й изложи всичко, което знаеше и което бе длъжен тепърва да разкрие. После се отказа. С това нямаше да докаже нейната невинност пред хора като Конби.

Разполагаше с достатъчно, за да прибере Блок. То стигаше да повлече и Боб наред с него. Ала нямаше как да ги уличи, без да хвърли сянка върху Черити. Според нейните думи, а и съдейки по твърденията на хора от персонала, които уж между другото бе подпитал, и пиле не можеше да прехвърчи край хотелчето без нейно знание.

Щом бе така, как би могъл да докаже, че под носа й близо две години съществува канал за контрабанда на фалшиви пари?

В това се бе уверил без всякакво съмнение. Конби и останалите в Бюрото обаче искаха факти.

Роман извади цигара. Маранята се топеше и изчезваше под лъчите на изгряващото слънце.

Трябваше да им предостави факти. А дотогава нямаше да докладва нищо. Щеше да изчака, докато се убеди, че Конби е стегнал примката около шията на Блок за следващото посещение на екскурзовода в хотелчето. Това време щеше да му е достатъчно, за да е напълно сигурен, че Черити не бе замесена в аферата, а още по-малко бе нейно главно действащо лице. Когато нещата приключеха, тя неминуемо щеше да бъде потресена. Но щеше да го преживее. А когато узнаеше в края на историята за неговата роля във всичко това, щеше да се почувства дълбоко наранена и щеше да го намрази. Той също щеше да го преживее. Беше длъжен.

Чу шум от кола и се озърна през рамо, после отново обърна поглед към морето. Запита се дали някой ден щеше да може отново да дойде тук, да застане на това същото място и да чака появяването на Черити, затичана по пътя към него.

Фантазии, каза си, и хвърли недопушената цигара в праха. Твърде много време губеше във всякакви фантазии и прекалено често мислите му бяха далеч от нужната насока.

Колата приближаваше бързо, двигателят й протестираше, ауспухът трещеше. Огледа се пак, подразнен от нарушеното спокойствие на утрото и уединението му.

Това раздразнение му спаси живота.

Отне му само миг, за да схване какво става, и един удар на сърцето, за да го избегне. Когато колата профуча край него, Роман отскочи, хвърли се встрани и се претърколи в храсталака. Въздухът изсвистя и тревата се огъна под напора, после задните гуми отново застъргаха пътя. Пистолетът се озова в ръката му преди още да бе скочил на крака. Мярна задницата на колата, взимаща бясно завоя. Не му остана време да изругае, когато чу писъка на Черити.

Втурна се, без да усеща изгарящата болка в бедрото, където колата го беше закачила, нито кръвта по ръката си, която бе ударил в остър камък при търкалянето. Беше виждал смъртта в очите. Беше убивал. Ала никога не бе узнавал какво в действителност бе страх до момента, в който писъкът й отекна в ушите му. Не бе изпитвал истинско и непосилно страдание, до мига, когато видя Черити, простряна на земята.

Кучето се бе свило до нея, скимтеше и завираше нос в лицето й. Обърна се при приближаването на Роман и взе да ръмжи, после се изправи и залая.

— Черити… — Той клекна и с треперещи пръсти напипа пулса й. — Спокойно, скъпа, спокойно — прошепна, сетне я огледа за нещо счупено.

Дали бе блъсната? Пред очите му изплува страшната гледка как тя се премята във въздуха, пометена с все сила от профучаващата кола. Отхвърли това зловещо видение, напрегнал всяка частица от волята си. Черити дишаше. Това му помогна да запази самообладание. Кучето отново захвана да вие, щом Роман обърна главата й и забеляза кървящата рана на слепоочието. Върху лицето й нямаше следа от цвят. Беше бяло като платно. Той попи кръвта с лентата за глава, която носеше, и изруга, усетил топлата влага под пръстите си.

Прибра мрачно пистолета и я вдигна на ръце. Тялото й увисна, като че бе само плът, непридържана от кости. Стисна я по-здраво, сякаш се боеше да не изтече през ръцете му. Говореше й през целия обратен път до хотелчето, макар тя да остана безмълвна и безжизнена.

Посрещна ги Боб, изтичал навън.

— Боже Господи! Какво си й направил, дяволите да го вземат? Какво се е случило?

Роман забави крачка само колкото да му хвърли зъл, яростен поглед.

— Мисля, че ти по-добре знаеш. Дай ми ключовете от камионетката. Трябва да я откараме в болница.

— Какво става тук? — появи се на вратата Мей, като бършеше ръце в престилката си. — Лори каза, че е видяла… — Тя пребледня, но веднага се спусна с учудваща бързина, отмести Боб с лакът и се приближи. — Качи я горе — нареди.

— Ще я закарам в болница.

— Горе! — повтори Мей и тръгна обратно, за да му отвори вратата. — Ще повикаме доктор Мъртинс. Ще отнеме по-малко време. Хайде, момко! Обади се на доктора, Боб. Кажи му да побърза.

Роман влезе с кучето по петите си.

— Обадете се и в полицията — добави той. — Кажете им, че има случай на избягала след произшествие кола.

Без да губи време в приказки, Мей се отправи нагоре по стълбите. Беше се запъхтяла малко, когато стигнаха до втория етаж, ала не забави крачка. Влязоха в стаята на Черити. Цветът на лицето й бе започнал да се възвръща.

— Остави я на леглото. И внимателно. — Мей отметна дантеленото покривало, после също толкова решително бутна Роман настрана. — Ето, момиченцето ми, всичко е наред. Иди в банята — нареди на Роман. — Донеси ми чиста кърпа.

Отпусна се на ръба на леглото, хвана лицето на Черити в широката си длан и огледа раната на главата.

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност — въздъхна с облекчение. Взе подадената й кърпа и я притисна до слепоочието на Черити. — Раните на главата кървят ужасно и всичко оплескват. Но тази не е много дълбока.

Той знаеше само, че нейната кръв бе още върху ръцете му.

— Би трябвало да е дошла вече в съзнание.

— Не бързай. И това ще стане. По-късно ще ми кажеш какво се е случило, ала сега искам да я съблека и да видя дали не е ударена и някъде другаде. Ти слез и чакай долу.

— Никъде не мърдам.

Мей вдигна очи. Устните й бяха свити, в разтревожения й поглед се мярна яд, после любопитство, накрая само кимна.

— Добре тогаз, тъкмо ще ми помогнеш. Донеси ножицата от бюрото. Трябва да разрежа блузата.

Такава значи била работата, мислеше Мей, докато развързваше обувките на Черити. Можеше да познае кога един човек е уплашен до смърт и сърцето му е в зъбите. Е, тя засега бе длъжна да изправи момичето си на крака, пък сетне Черити щеше и сама да се оправи с Роман Деуинтър и нему подобни. И за миг не се съмняваше в това.

— Можеш да останеш — каза му, когато й подаде ножицата. — Но каквото и да има там между вас двамата, ще се обърнеш гърбом, докато я разсъбличам.

Той сви безпомощно пестници, пъхна ги в джобовете си и се извърна.

— Искам да знам къде е ударена.

— Позадръж малко и не припирай. — Мей разряза и махна блузата, после се постара спокойно да огледа ожулените и натъртени места. — Виж в онова, дясното чекмедже горе, и ми донеси някоя нощница. Да е с копчета. И не се опитвай да поглеждаш, че ще те изхвърля оттук — добави заканително.

В отговор Роман метна върху леглото тънката бяла нощница, която успя да намери.

— Не ме интересува с какво е облечена. Искам да знам колко лошо е ударена.

Мей навличаше неподвижно отпусната ръка на Черити.

— Знам, момко. — Гласът й бе омекнал. — Има няколко драскотини, тук-там е понатъртено и толкоз. Нищо счупено. Раната на главата има нужда от малко грижи, ама пукнатите глави бързо заздравяват. Че тя колко по-лошо се беше ударила, когато падна от едно дърво преди време. Ето го, момичето ми. Идва на себе си.

Тогава, облечена или не, той се обърна. Ала Мей вече беше привършила с копчетата. Роман едва се сдържа да не се спусне към леглото. Наблюдаваше от разстояние как миглите на Черити потрепват. Свилият му се на топка стомах се отпусна. Тя изстена и той изтри влажните си от студена пот длани в панталона.

— Мей? — Като се мъчеше да фокусира поглед, Черити протегна ръка. Масивното тяло на готвачката изпълваше полезрението й и тя не виждаше нищо друго. — Какво… О, Божичко, главата ми…

— Здравата думка, а? — обади се Мей с присъщия й сприхав тон, но нежно хвана ръката й в двете си лапи. Би я разцелувала, ако знаеше, че никой не гледа. — Докторът ще я оправи.

— Докторът ли? — Черити се опита да седне, ала болката избухна с нова сила. — Не искам никакъв доктор!

— Кога ли пък си искала, ама този път все едно ще го изтраеш.

— Изобщо няма да…

Споренето изискваше прекалено много усилия. Тя затвори очи и опита да проясни ума си. Беше повече от ясно, че се намираше в кревата… Но как, по дяволите, се бе озовала там?

Разхождаше кучето, припомни си, и Лудвиг се спря до едно дърво, което му се беше сторило неустоимо. После…

— Мина кола — каза на глас и отвори очи. — Трябва да са били пияни или напълно откачени. Караха направо срещу мен. Ако Лудвиг вече не ме беше повлякъл настрани от пътя, щяха… — Не бе съвсем готова да си го представи. — Щяха да ме прегазят със сигурност.

— Сега няма значение — успокои я Мей. — Ще говорим за това по-късно.

Чу се отсечено почукване и вратата се отвори. Ниско и дребно, ала енергично човече с рошава бяла коса прекрачи припряно прага. Носеше черна чанта, мърлява връхна дреха и кални обувки. Черити му хвърли един поглед и отново притвори очи.

— Вървете си, доктор Мъртинс, не се чувствам добре.

— Все същата си е — каза невъзмутимо Мъртинс, кимна на Роман и се приближи до опърничавата пациентка.

Роман се измъкна тихомълком в дневната. Трябваше му някоя и друга минута да се съвземе, да успокои яростта, която го обхвана сега, когато вече знаеше, че Черити ще се оправи. Беше загубил родителите си, беше погребал най-добрия си приятел, но никога, никога не бе изпадал в такава паника, както при вида на Черити, простряна в безсъзнание на пътя, с течаща от главата й кръв.

Извади цигара и отиде до отворения прозорец. Мислеше за шофьора на стария, раздрънкан шевролет. Когато гневът му поутихна, поне едно нещо му бе станало напълно ясно. С удоволствие би убил онзи, който й беше причинил това.

— Извинете… — Лори стоеше на вратата към коридора и кършеше в неудобство ръце. — Шерифът е тук. Иска да говори с вас, тъй че го доведох. — Тя приглади нервно престилката си и посочи с очи затворената врата към спалнята. — Черити… Как е тя?

— Лекарят е при нея — отвърна Роман. — Ще се оправи.

Лори примижа и си пое дълбоко дъх.

— Ще ида да кажа на останалите. Заповядайте, шерифе.

Роман прикова поглед в шкембестия мъж, когото явно бяха вдигнали от сън. Ризата му само отчасти беше напъхана в панталона, а в ръката си държеше чаша с кафе, от която сърбаше, когато влезе в стаята.

— Вие сте Роман Деуинтър?

— Точно така.

— Шериф Ройс. — Приседна с въздишка върху страничната облегалка на старинното кресло от розово дърво. — Каква е тази история с избягалата кола?

— Преди двадесет минути някой се опита да прегази госпожица Форд.

Ройс се извърна и погледна към отсрещната врата, точно както беше направила Лори.

— Как е тя?

— Ударена е силно. Има отворена рана на главата и някои други контузии.

— Вие присъствахте ли?

Шерифът извади бележник и къс молив.

— Не. Бях на около триста метра от мястото. Колата първо връхлетя срещу мен, после продължи. Чух как Черити извика. Когато стигнах при нея, лежеше в безсъзнание.

— Едва ли сте могли да разгледате добре колата?

— Тъмносин шевролет. Лимузина, производство шестдесет и седма — шестдесет и осма. Ауспухът й не беше в ред. Предната дясна джанта беше цялата ръждясала. Вашингтонска регистрация AFJ-847.

И двете вежди на Ройс се повдигнаха и останаха там, докато слушаше описанието.

— Набито око имате.

— Вярно е.

— Достатъчно добро, за да се помъчите да прецените дали водачът нарочно е връхлетял върху вас.

— Не е нужно да се мъча. Той се целеше.

Без окото му да трепне, Ройс продължи да си води бележки. Добави и една, която да му напомни да извърши обичайната проверка за Роман Деуинтър.

— Той? Видяхте ли кой караше?

— Не — отвърна лаконично Роман. Още се проклинаше за това.

— От колко време сте на острова, господин Деуинтър?

— Почти седмица.

— Кратко време, за да си създаде човек врагове.

— Нямам такива… Тук… За които да зная.

— Това прави теорията ви доста странна. — Все още пишейки, Ройс вдигна поглед. — Няма човек на острова, който да познава Черити и да таи нещо срещу нея. Ако това, което казвате, е вярно, то говорим за покушение и опит за убийство.

Роман метна фаса през прозореца.

— Именно за това говорим. Искам да зная кой е собственикът на тази кола.

— Ще проверим.

— Вече знаете.

Ройс тупна бележника върху коляното си.

— Да, господине, безспорно имате набито око. Възможно е да познавам някой, който притежава кола, съвпадаща с вашето описание, ала и тъй да е, зная също, че тази личност не би могла да прегази и заек, камо ли човек. А и не е казано, че трябва да притежаваш една кола, за да я караш.

Мей отвори междинната врата и той вдигна глава.

— Е, какво, Мейфлауър?

Мей изкриви устни, после ги стисна.

— Щом не можеш да седиш нормално на стола, стой прав, Джек Ройс.

Ройс се изправи ухилен.

— Мей и аз бяхме съученици — обясни. — Още оттогава се заяжда с мен и все ме тормози. Предполагам, нямаш палачинки в днешното меню, а Мейфлауър?

— Може и да имам. Разбери кой блъсна момичето ми и ще се постарая да те уредя.

— Работя по въпроса. — Лицето на шерифа отново стана сериозно и той кимна към вратата. — В състояние ли е да разговаря с мен?

— Тя нищо друго не прави, освен да говори, откакто е дошла на себе си. Влизай.

На прага Ройс се обърна към Роман.

— Ще държа връзка.

— Докторът каза, че може да пие чай и да хапне малко. — Мей подсмръкна, после обилно се изсекна. — Сенна хрема — рече намръщено. — Слава Богу, че си бил наблизо, когато са я ударили.

— Де да бях по-наблизо, това нямаше да се случи.

— И де да си беше стояла в кревата, а не да разхожда това проклето куче! — Тя замълча и се вторачи в Роман. — Можем да го застреляме — отсече хладнокръвно.

Внезапно го досмеша.

— Черити може и да е против.

— Нито пък ще й хареса, ако разбере, че си се разкиснал тук. От ръката ти капе кръв, момко.

Той погледна равнодушно скъсания, изцапан с кръв ръкав на ризата.

— Нищо ми няма.

— Не мога да те оставя да ми изпоцапаш всичко наоколо. — Тя се отправи към вратата и махна с ръка. — Хайде, ела долу. Ще те превържа. После може да донесеш на момичето закуска. Нямам време цяла сутрин да тичам нагоре-надолу по стълбите.

 

 

След като докторът приключи с прегледа и шерифът с въпросите, Черити остана да лежи с вперен в тавана поглед. Болеше я навсякъде, където можеше да боли. Особено главата. Но и всичко останало тръпнеше и туптеше.

Лекарството, което доктор Мъртинс й даде, щеше да притъпи усещанията, ала тя искаше да запази ума си бистър, за да премисли нещата. Затова, докато той беше там, Черити пъхна хапчето под езика си, после го изплю. Смяташе да го глътне чак след като въведе ред в мислите си и едва тогава да се унесе в забрава за няколко часа.

Успя само да зърне колата, но й се бе сторила позната. По време на разговора с шерифа, си спомни. Колата, която за малко не я прегази, принадлежеше на госпожа Нортън — симпатична, отнесена дама, която плетеше на една кука малки покривки и куклени дрешки за местните сувенирни магазинчета. Едва ли госпожа Нортън бе карала някога през живота си с повече от четиридесет километра в час. Много по-малко от скоростта, с която колата летеше срещу й тази сутрин.

Всъщност Черити не беше видяла шофьора, ала определено бе останала с впечатлението, че бе мъж. Госпожа Нортън беше вдовица от шест години.

Оттам нататък е просто, реши тя. Някой се е напил, задигнал е возилото на госпожа Нортън и е поел напосоки из острова да се повесели. Вероятно дори не я е забелязал да стои на пътя.

Доволна от направените заключения, Черити се отпусна. Останалото бе грижа на шерифа. Тя си имаше достатъчно свои проблеми.

В трапезарията и кухнята навярно цари суматоха. Дано Лори съумее да успокои духовете. На нея поне можеше да разчита. Предстоеше й да довърши списъка на продуктите за утрешната поръчка. Както и да подбере снимките, които смяташе да използва за реклама в туристическата брошура. Сметките още не бяха платени и камината в трето бунгало пушеше.

Това, което й трябваше в момента, беше молив, бележник и телефон. Лесна работа. И трите бяха върху бюрото в дневната. Спусна полека крака от леглото. Не е зле, реши, ала поседя малко, за да свикне, преди да направи опит да стане.

Подпря се с ръка на таблата на леглото и се изправи. Чувстваше краката си като направени от пухкавия крем на Мей, а не от мускули и кости.

— Какви ги вършиш, по дяволите?

Премига, стресната от гласа му, и внимателно извъртя глава към вратата.

— Нищо — направи опит за усмивка.

— Връщай се в кревата!

— Само да свърша някои неща.

Олюляваше се на краката си, бледа като нощната камизолка, която бе закопчана благопристойно чак до шията, но стигаше в явна съблазън едва до бедрата. Роман остави мълчаливо подноса, с който влезе, приближи се и я вдигна на ръце.

— Роман, недей, аз…

— Мълчи.

— Щях веднага да си легна — подзе Черити. — Само да…

— Млъквай — повтори й. Сложи я на леглото, после не издържа. Както я беше прегърнал, зарови лице на шията й.

— О, Господи!

— Няма нищо — прокара тя ръка през косата му. — Не се тревожи.

— Мислех те за мъртва. Когато те намерих, помислих, че си умряла.

— Роман, толкова съжалявам. — Опита да си представи какво е изпитал. — Сигурно е било ужасно. Ала нали ми няма нищо, само няколко синини и драскотини. След някой и друг ден ще минат и ще забравим всичко.

— Няма да го забравя! — надигна се той. — Никога!

Непримиримостта, която видя в очите му, накара сърцето й да прескочи.

— Роман, беше злополучна случайност. Шериф Ройс ще се заеме с това.

Той преглътна думите, които напираха на езика му. Най-добре беше Черити да си мисли, че е било нещастен случай. Засега. Стана и отиде да вземе подноса.

— Мей каза, че можеш да ядеш.

Тя отново се сети за работата, която я чакаше, и реши да е послушна. Така щеше да има по-добра възможност да му се изплъзне.

— Ще се постарая. Как е Лудвиг?

— Екстра. Мей го изгони навън и му даде ребърца.

— О! Любимите му.

Черити захапа препечената филия и се престори, че яде с апетит.

— Как ти е главата?

— Не чак толкова зле. — Беше сигурна, че от удар с парен чук ще се чувства по-лошо. — Не се наложиха шевове. — Отдръпна назад косата си и му показа двете лепенки на кръст. Около тях тъмнееше синина. — Сега искаш ли да вдигаш пръсти и да ме питаш колко виждам?

— Не.

Роман се извърна, защото се боеше да не избухне. Само това й липсва сега, каза си. Да му търпи пак гневните изблици. Никога не бе излизал от релси толкова лесно — поне не и преди да я срещне.

Тръгна да крачи нервно, взимаше и оставяше различни вазички, купички и други дреболии, пръснати навред из стаята. Обича малките ненужни джунджурии, помисли, като въртеше в ръце един аметистов кристал с формата на жезъл. Почувства се тромав и недодялан и го върна обратно.

Черити изпи чая от лайка и отново се почувства горе-долу човешки.

— Шерифът каза, че колата е закачила и теб. Радвам се, че не си пострадал сериозно.

— По дяволите, Черити! — извърна се той, после положи усилие да се овладее. — Не, не съм пострадал. — И щеше да се погрижи не той, а тя да не пострада отново. — Извинявай, цялата история ме изнерви.

— Знам какво ти е. Искаш ли чай? Мей е пратила две чаши.

Роман хвърли поглед на красиво изрисуваната с цветя каничка.

— Само ако имаш уиски като добавка.

— Извинявай, но току-що свърши — усмихна се Черити и потупа леглото до себе си. — Защо не седнеш?

— Защото гледам да държа ръцете си далеч от теб.

— А-а! — Усмивката й стана по-широка. Зарадва я тръпката на желание, която усети. Значи състоянието й не бе чак толкова трагично. — На мен ми харесват ръцете ти, Роман.

— Обнадеждаващо, само дето моментът е неподходящ. — Но не можа да се въздържи, отиде до леглото и взе ръката й в своята. — Черити, ти означаваш много за мен. Искам да го повярваш.

— Вярвам.

Пръстите му я стиснаха силно. Не го биваше в приказките, ала бе нужно тя наистина да разбере.

— С теб е по-различно, отколкото с която и да било друга досега. — Отново го обзе чувство на безсилие и пусна ръката й. — Аз обаче не мога да ти дам нищо повече.

Сърцето й заседна в гърлото.

— Ако знаех, че ще получа от теб и толкова, щях много по-рано да си фрасна главата в някоя скала.

Той седна до нея и нежно прокара пръсти под синината върху слепоочието й.

— Заслужаваш повече.

— Съгласна съм. — Поднесе ръката му до устните си и видя как очите му потъмняват. — И съм въоръжена с търпение.

Нещо в него се раздвижи и Роман нямаше сили да го възпре.

— Ти изобщо не ме познаваш. Не знаеш нищо за мен.

— Зная, че те обичам. Смятах, че останалото сам ще ми го кажеш някой ден.

— Не бъди така доверчива към мен, Черити.

Тя усещаше, че нещо го гнети. Искаше й се да премахне тревогата от лицето му, но не знаеше как.

— Нещо толкова непростимо ли си извършил, Роман?

— Надявам се, не. Сега трябва да си почиваш.

Вече бе казал прекалено много. Взе подноса от скута й и го остави настрана.

— Това и възнамерявам. Наистина. Веднага след като се погрижа за някои неща.

— Единствената ти грижа днес си самата ти.

— Много мило от твоя страна, ала ти казвам, че веднага щом…

— Няма да ставаш от леглото най-малко двадесет и четири часа.

— Това е най-голямата глупост, която съм чувала. Каква е разликата дали ще лежа, или ще седя?

— Според доктора — голяма. — Той забеляза хапчето върху нощното шкафче. — Това ли е лекарството, което ти даде?

— Да.

— Същото, което трябваше да изпиеш преди още да си бе тръгнал?

Черити се нацупи.

— Ще го изпия, след като проведа няколко разговора по телефона.

— Никакви телефонни разговори днес.

— Ей, слушай, Роман, оценявам загрижеността ти, но няма да ми даваш нареждания.

— Вярно, ти си шеф и ти ми ги даваш.

Преди да му отговори, той се наведе към устните й. Докосването бе нежно като полъх, ала тя почувства стаения му плам и с наслада се отдаде на усещането.

Роман мислеше, че е лесно. Просто една бегла, мимолетна целувка. Но ръцете му се свиха в юмруци от усилието да пребори желанието за нещо повече. Сега Черити бе толкова отпаднала. Намерението му бе да облекчи, не да възбуди… Да успокои, не да прелъсти.

Понечи да се отдръпне, ала тя измърмори нещо в знак на протест и отново го притисна до себе си. Имаше нужда от тази негова нежност повече от всяко лекарство.

— Кротувай — каза той, като едва намираше сили да се владее. — Волята ми напоследък хич я няма, а и ти е нужна почивка.

— Нужен си ми ти.

Черити му се усмихна сияйно, а на него стомахът му се сви на топка.

— Всички мъже ли така ги докарваш до лудост?

— Едва ли. — Тя се чувстваше на седмото небе. Отметна падналата на челото му коса. — Ти обаче се първият, който пита.

— Ще говорим за това друг път. — Решен да прави само онова, което бе най-добре за нея, Роман взе хапчето и й го подаде. — Изпий го.

— После.

— И дума да не става. Сега, пред мен.

Черити изпухтя недоволно, пъхна лекарството в устата си и отпи глътка от изстиналия чай:

— Ето. Доволен ли си?

Смръщено предизвикателната й физиономия го разсмя.

— Не бих казал, че съм доволен още от първия миг, в който погледът ми се спря върху теб, скъпа. Вдигни си езика.

— Моля?

— Добре ме чу. Не се прави на хитра. — Хвана я за брадичката. — Защото съм къде-къде по-хитър. Дай го тук.

Разбра, че бе победена. Извади хапчето от устата си, после го пъхна отново и демонстративно го преглътна. Облиза устните си с върха на езика.

— Ами ако още е там? Искаш ли да провериш?

— Това, което искам… — целуна я леко, — е да стоиш в леглото. — Премести устни към шията й. — Никакви телефонни разговори, никакво писане и щъкане нагоре-надолу. — Захапа меката част на ухото й и почувства тръпката й. Своята също. — Обещаваш ли?

— Да… — Устните й се разтвориха под неговите. — Обещавам.

— Така. — Той се изправи и взе подноса. — Ще се видим по-късно.

— Само че ти… — Тя сви устни. — Играеш нечестно, Деуинтър!

Роман се спря на вратата. Обърна се и я погледна.

— Естествено. За да спечеля.

Остави я, сигурен, че вероятността Черити да наруши думата си беше по-малка от тази, да разпери криле и да излети през прозореца. А той имаше своя работа за вършене.