Нора Робъртс
Опасна игра (4)

Четвърта глава

Дъждът продължи и на сутринта. Ръмеше тихо, напоително, без да спира. Довя хлад и сумрачна меланхолия, които бяха не по-малко завладяващи от яркото слънце и багри на пролетта. Облаците висяха над морето и му придаваха различни нюанси на сивото. Дъждовните капки трополяха върху покрива, стичаха се по прозорците и създаваха впечатлението, че човек се намира някъде на края на света. От време на време вятърът се усилваше, поривите му се блъскаха в стъклата и ги караха да дрънчат.

На разсъмване Роман забеляза Черити, загърната в дъждобран с качулка, да извежда Лудвиг на сутрешната му разходка. Видя я и как се връща след четиридесет минути, цялата вир-вода. Чу музика от стаята й, след като се беше прибрала от задния вход. Този път беше пуснала нещо спокойно и мелодично, с изпълнения на цигулка. Изпита съжаление, когато музиката спря и чу забързаните й стъпки по коридора, явно на път за трапезарията.

До втория етаж, където се намираше той, не долиташе шетнята от кухнята, но живо можеше да си я представи. Мей и Долорес се препират дали тестото за кейка или кифличките е достатъчно омесено. Черити гаврътва набързо чаша кафе, преди да хукне да помага на сервитьорката за подреждането на масите и да пише върху дъската сутрешното меню.

Косата й е още влажна, тонът търпелив, докато изслушва редовните оплаквания на Долорес и се опитва да я успокои. От нея мирише на дъжд. Когато долу се появят ранобудници, тя им се усмихва, поздравява ги по име и ги кара да се чувстват така, сякаш са на гости при стар приятел.

Това е най-голямото й умение, помисли Роман. Да накара непознатите да се чувстват у дома си.

Нима наистина бе толкова открита, безхитростна и простосърдечна, колкото изглеждаше? Част от него страстно желаеше да е така. Ала друга част, по-опитна и знаеща, го смяташе за невъзможно. Всеки си имаше своите тайни стремежи — от пощаджията, мечтаещ за кротка работа на бюро, до огромните концерни, сключващи поредната сделка. Нямаше как Черити да е различна от останалите.

Не би могъл да нарече целувката, която си бяха разменили, простосърдечна. Под нея лежаха пластове, които той още не бе съумял да разнищи. Изглеждаше противоречиво в една жена с такива кротки очи и кадифен глас да изригне внезапна буйна страст. Но все пак това и стана. Може би страстта бе част от играта, както и нейното ведро спокойствие, дружелюбната й приветливост.

Тази мисъл го подразни. Само като си спомни колко безпомощен се почувства снощи! Затова продължи дисекцията по-нататък. Ако беше привлечен от вида й и от впечатлението, което тя оставяше на пръв поглед, нещата бяха достатъчно разбираеми. Роман водеше самотен живот, често напрегнат и бурен. Макар сам да бе избрал този начин на съществуване и със сигурност да го предпочиташе, не беше чак толкова необичайно, че в един момент бе почувствал влечение към жена, олицетворяваща всичко, което никога не бе имал. И никога не бе искал, напомни си сам.

Нямаше да се преструва, че бе намерил някакви отговори у Черити. Единствените отговори, които търсеше, се отнасяха до поставената му задача.

Засега щеше да изчака да приключи сутрешната суматоха. Когато Черити отидеше в офиса, той щеше да слезе долу и да изкопчи от Мей нещо за закуска. Ето една жена, която изглежда му нямаше много вяра, помисли с усмивка. Хич не беше наивна тази дебелана. Освен Черити, нямаше друг — бе сигурен в това — който по-добре да бе наясно как трябва да се върти хотелчето.

Да, трябваше да положи известни усилия да очарова Мей. А по отношение на Черити щеше да съблюдава определена дистанция. За момента.

 

 

— Изглеждаш разнебитена тази заран.

— Много благодаря.

Черити преглътна прозявката си и си сипа втора чаша кафе. Не беше това думата. Чувстваше се направо скапана. Сякаш всичките й кокали бяха премазани. Организмът й не можеше да функционира с тричасов сън. Трябваше да благодари на Роман за това, помисли си и побутна току-що налятата чаша.

— Седни — посочи Мей масата. — Ще ти направя яйца.

— Нямам време. Трябва да…

— Сядай! — повтори Мей и размаха дървената лъжица. — Имаш нужда от гориво.

— Мей е права — обади се Долорес. — Тялото не може да я кара само на кафе. Нужни са ти белтъчини и въглехидрати. — Тя постави на масата кифлички с боровинково сладко. — Ето аз, като не си съблюдавам приема на белтъчини, ставам немощна като пиле. Докторът, разбира се, не ми го казва, ама аз знам, че съм хидро гликемична.

— Хипогликемична — промърмори Черити.

— Нали това и казвам — така и не разбра Долорес. Реши, че на Черити просто й хареса думата, затова я повтаря. В момента обаче й беше приятно да се безпокои и грижи за нея така, както за самата себе си. — Няма да е зле да хапне малко хубаво препечена шунка с яйцата, Мей. Така си мисля аз.

— Тъкмо я слагам.

Превъзхождана числено, Черити се отпусна на масата. Двете жени можеха да се дрънкат по цял ден, ала щом се появеше обща цел, се съюзяваха непоколебимо.

— Нищо ми няма — каза в своя защита Черити. — Просто не спах добре тази нощ.

— Топла вана преди лягане — заяви Мей, а шунката зацвърча на скарата. — Не гореща, запомни. Леко топла.

— Със соли за баня. Никакви там мехурчета, пяна и други глупости — додаде Долорес и тупна на масата чаша плодов сок. — Изпитаните старовремски соли. Не е ли тъй, Мей?

— Няма да навреди — измърмори Мей, твърде заета с Черити, за да вниква и спори. — Прекалено много работиш, момиче.

— Вярно е — съгласи се Черити, защото беше най-лесно. — А причината да нямам време за една хубава, спокойна закуска е, че трябва да се погрижа за наемането на нова сервитьорка. Само двете с Лори сме прекалено натоварени. Пуснах обява в тазсутрешния вестник, така че би трябвало да започнат да звънят вече.

— Кажи на Боб да отмени обявата — заяви Мей, като чупеше яйцата над тигана.

— Какво? Защо? — надигна се Черити. — По дяволите, Мей, ако мислиш, че ще взема Мери Елис обратно, след като тя…

— Нищо подобно не мисля и недей да ме кълнеш, млада госпожице.

— Сприхава — цъкна с език Долорес. — Така е, като е прекалено натоварен човек.

— Извинявам се — измънка Черити и се въздържа да не скръцне със зъби. — Виж, Мей, исках да препитам кандидатките през следващите два-три дни. Разчитах да назнача някого до края на седмицата.

— Момичето на брат ми напусна своя нехранимайко в Толидо и се върна вкъщи. — Обърната с гръб, Мей извади шунката да се отцеди и я сложи върху яйцата. — Тя е добро момиче, Бони й викат. Работи тук две лета, докато ходеше още на училище.

— Да, спомням си. Омъжи се за музикант, който свиреше в един от курортите на Ийстсаунд.

Мей се намръщи и взе да пресипва яйцата.

— Саксофонист — каза, като че това обясняваше всичко. — Дошло й до гуша да живее на колела и се прибрала у дома преди седмица-две. Търси си работа.

Черити въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Защо не ми го каза по-рано?

— По-рано не ти трябваше никой. — Мей постави пред нея чинията. — Нужен ти е сега.

Черити вдигна глава и я загледа как търка печката. Сърцето на Мей беше голямо като всичко останало у нея.

— Кога може да започне?

Мей се подсмихна, покашля се и захвана да трие едно загоряло петно с още по-голямо усърдие.

— Казах й да дойде днес следобед, за да я видиш. Не е задължително да я вземеш, освен ако не сметнеш, че си заслужава.

— Така, дотук добре. — Черити хвана вилицата. Доволна, че едно от нещата бе уредено, тя изпъна крака и ги сложи на свободния стол отсреща. — В такъв случай, изглежда ще имам все пак време да закуся като хората.

Роман бутна вратата и едва не изруга на глас. Кухнята не се оказа празна според очакванията му. Беше сигурен, че Черити нямаше да е там, заета с някое от многобройните домакински задължения, с които непрекъснато се нагърбваше. Но вместо това я завари да си седи на топло сред кухненските благоухания почти по същия начин, както предната вечер. С една съществена разлика обаче, както забеляза. Сега не изглеждаше толкова спокойна и отпусната.

Непринудената й усмивка угасна в мига, щом той влезе. Бавно спусна краката си от стола и изпъна гръб. Видя как тялото й се стегна, едва ли не мускул по мускул. Вилицата замръзна по средата на пътя към устата й. После се извърна леко и продължи да яде. Почувства се така, сякаш му бе ударила плесница. Поне изпитаното усещане много си приличаше.

Налагаше се промяна в намеренията за закуска и кротка приказка. Трябваше да се задоволи засега само с кафе.

— Чудех се къде си се дянал — обади се Мей и отново извади шунката от хладилника.

— Не исках да ти се пречкам… — Роман кимна към кафеника. — Смятам да си отнеса чашата горе.

— Имаш нужда от гориво. — Долорес припряно захвана да му разчиства място на масата срещу Черити. — Нали тъй, Мей? Човек не може да работи, докато не е закусил хубаво.

Мей наля кафе.

— Изглежда така, като да може добре да се справи и на гладно.

Не е далеч от истината, рече си Черити. Знаеше по кое време се беше прибрал нощес, а когато тя излезе от стаята си, за да помогне при сутрешното зареждане на масите, той вече бе станал и работеше. Не можеше да е спал повече от самата нея, ала ни най-малко нямаше вид на изтощен и отпаднал.

— Яденото влиза в заплащането ти, Роман — вметна Черити. Макар апетитът й да се бе изпарил, набоде парче шунка. — Мей сигурно е запазила някоя и друга палачинка, ако ги предпочиташ пред яйцата.

Поканата прозвуча хладно, толкова хладно, че Долорес отвори уста да се обади. Мей я сръга и се навъси. Протегна му чашата с кафето. Той я пое и започна да го пие горещо, без мляко.

— Яйцата ще свършат работа — отвърна, но не седна. Нямаше го онова неповторимо чувство за радушен прием, онова усещане, че си очакван и добре дошъл.

Облегна се на плота и засърба от кафето, докато Мей сръчно приготвяше нещо до него.

Черити си каза, че няма намерение да се чувства виновна и не обърна внимание на настойчивия, укоризнен поглед на Долорес. В крайна сметка тя бе шефът тук и работата й с Роман бе… Ами, да, ставаше дума само за работа и нищо повече. Ала продължилото напрегнато мълчание й стана нетърпимо.

— Мей, ще ни трябват дребни сладки и сандвичи за чая днес следобед. Както е тръгнало, дъждът ще вали цял ден, така че ще организираме музика и танци в салона. — Закуската й се струваше все по-малко привлекателна и Черити извади тефтерче от джоба на блузата. — Петдесет малки сандвича ще стигнат, ако отделно има и чинии с нарязани сирена. Ще сложим кана с чай, освен това нека предвидим и топло какао.

— По кое време?

— В три, да речем. После може да поднесем вино към пет за тези, които искат да продължат. Не е зле да повикаш племенницата си да помага.

Започна да си води бележки в тефтера.

Има уморен вид, помисли Роман. Бледа и с натежали клепачи, учудващо крехка. Очевидно бе вързала косата си на конска опашка съвсем набързо, докато е била още влажна. Малки кичурчета се бяха измъкнали на свобода и изглеждаха по-пухкави и по-светло руси. Прищя му се да ги приглади, да види как усмивката и руменината се връщат върху лицето й.

— Изяж си яйцата — обърна се към нея Мей. После кимна на Роман. — Твоите са готови.

— Благодаря. — Той седна. Желанието му да е на десетки километри далеч оттук беше не по-малко силно от това на Черити.

Долорес започна да се оплаква колко зле й действа дъждът на синузита.

— Подай ми солта — измърмори Роман.

Черити я побутна към него и за миг пръстите им се допряха. Тя светкавично ги отдръпна.

— Благодаря.

— Моля. — Черити забоде вилицата в яйцата. От опит знаеше, че щеше да е трудно да се измъкне от кухнята, без да бе опразнила чинията си до дъно, затова смяташе да го направи по най-бързия начин.

— Хубав ден — обади се той. Искаше му се пак да го погледне. Тя така и направи и в очите й проблесна стаен гняв. Откри, че го предпочита пред хладната вежливост, с която го беше посрещнала преди малко.

— Обичам дъжда.

— Това и казвам — разчупи кифлата Роман. — Хубав ден.

Долорес се изсекна звучно. Устните на Черити се извиха неволно в усмивка. Постара се да я сподави.

— Ще намериш боите, които са ти нужни — за стените, тавана и дограмата — в мазето. На всяка е обозначено за кои помещения е.

— Добре.

— Четките, валяците и кофите също са долу. Всичко е наредено върху рафтовете — като слизаш, вдясно от стълбата.

— Ще ги намеря.

— Така. В четвърто бунгало кранът на чешмата тече.

— Ще го видя.

Не искаше да е толкова досадно сговорчив. Предпочиташе да е нервен и кисел като нея.

— Прозорецът на втора стая в източното крило заяжда.

Той я погледна спокойно.

— Ще го оправя.

— Прекрасно.

Изведнъж забеляза, че Долорес бе спряла да се оплаква и бе зяпнала насреща й. Дори Мей се въсеше над купата, в която разбиваше масло и захар. Дявол да го вземе, бутна настрана чинията си Черити. Седнала и раздава заповеди като капитан Блай. И се чувстваше точно като него.

Извади връзка ключове от джоба си. Беше ги взела със себе си тази сутрин, защото смяташе да се погрижи за по-дребните неуредици сама.

— После ги донеси в офиса, щом свършиш. На всеки има залепено листче кой за къде е.

— Ясно. — Роман ги пусна в предния джоб на ризата си, като не сваляше поглед от нея. — Нещо друго?

— Ще ти съобщя, ако има.

Тя стана, отнесе чинията си в мивката и излезе от кухнята.

— Какво я прихваща? Май й се ще да извие нечий врат — рече недоумяващо Долорес.

— Просто не се е наспала. — По-притеснена, отколкото искаше да покаже, Мей остави купата с яйчния крем, взе кафеника и го отнесе на Роман. Чувстваше се неловко, като майка на неприлично държало се дете. — Нещо не е на себе си тази заран — каза и му напълни чашата. — Напоследък се преуморява.

— Аз съм дебелокож — отвърна той, но истината беше, че държането на Черити го жегна. — Ала за нея ще е добре да поверява и на другите част от работата.

— Ха, точно тя! — Доволна, че не се бе обидил, Мей стана по-разпалена. — Няма да го бъде. Чувства се отговорна и за това, ако някой от гостите кихне. Същата като дядо си! — Мей се върна при купата, сложи пакетче ванилия и продължи да бие сместа. — Нищо не става тук, без да го е пипнала с пръст. Какъв ти пръст — цялата ръка си напъхва. Освен готвенето — сбърчи се в усмивка пълното й лице. — Изхвърлях я оттук, когато беше момиче, и мога и сега да я натиря, ако се наложи.

— Момичето не може и вода да кипне, без да изгори канчето — вметна Долорес.

— Ако иска, може — изсумтя Мей сприхаво. После отново се обърна към Роман. — Няма нужда тя да готви, щом аз съм тук. Пък и е достатъчно умна, за да го разбере. Всичко друго обаче — от боядисването на верандата до воденето на сметките — трябва да мине през нея. Винаги е взимала задълженията си присърце.

Той пое нишката, решил да използва удобния случай.

— Това е качество, достойно за възхищение. Сигурно отдавна работите при нея.

— С дядо й, а после с нея съм работила тук общо двадесет и осем години — отговори Мей и тикна с глава по посока на Долорес. — Тя е тук от осем.

— Девет — поправи я Долорес. — Девет ще станат този месец.

— Изглежда, който се хване на работа тук, остава задълго.

— Правилно си схванал — потвърди Мей.

— Персоналът й май е верен и трудолюбив.

— При Черити това не е трудно. — С привично движение тя сложи на око бакпулвер. — Просто тази заран нещо не е на кеф.

— Наистина имаше малко уморен вид — проточи Роман, като се престори, че не усеща собствените си угризения. — Може би е по-добре да си почине днес.

— Няма да стане.

— Персоналът ми се струва оправен.

— Все ще намери някое легло за дооправяне.

— Боб съвестно води счетоводната документация.

— Тя ще си навре носа в бумагите и ще провери всяка, цифра от сметките. — В гласа на Мей прозвуча нескрита гордост, докато сипваше брашно в купата. — Не че няма вяра на тези, които работят за нея — добави. — Просто сърцето й ще спре, ако някоя сметка не бъде платена навреме или, не дай си Боже, някоя поръчка бъде объркана. Работата е там, че ако стане грешка, предпочита да вини себе си, отколкото друг.

— Както виждам, нищо важно не минава покрай нея.

— Покрай Черити? — изпръхтя Мей и пъхна в контакта шнура на миксера. — Тя дори знае дали някоя салфетка не е върната от пералнята с леке. Внимавай къде кихаш! — сопна се на Долорес, която бързо покри устата си с кърпа. — Изпий малко топла вода с лимон.

— Горещ чай с мед — заяви Долорес.

— Лимон. Медът ще ти полепне по гърлото.

— Моята майка винаги ми даваше горещ чай с мед — не отстъпи Долорес.

Двете още се препираха, когато той се изниза от кухнята.

 

 

Прекара целия предобед, затворил се в западното крило. Работата му помагаше да мисли. Черити влиза и излиза няколко пъти, Роман я чуваше, но никой от двамата не потърси другия. Съзнаваше, че когато я нямаше наоколо, той разсъждаваше по-безпристрастно, съжденията му бяха по-ясни и обективни.

Казаното от Мей беше бетонирало собствените му впечатления и информацията, до която бе успял да се добере. Черити Форд управляваше хотелчето отгоре до долу. Каквото и да ставаше там, то минаваше през нея, тя лично го държеше под око. А това означаваше, че бе изцяло замесена, а вероятно и начело на операцията, която Роман бе пристигнал да осуети.

И все пак… Споменатото пред Конби миналата нощ му се струваше вярно. Нещо не се връзваше.

Жената работеше почти денонощно, за да направи бизнеса печеливш. Беше я видял да върши какво ли не — от засаждането на здравец под прозорците, до мъкненето на дърва за камината. И, освен ако не бе изключителна актриса, правеше всичко с удоволствие.

Нямаше вид на човек, който иска да натрупа пари по втория начин. Нито пък приличаше на онези, ламтящи за всички неща, които се купуваха с лесно спечелени пари. Ала това бе интуиция, не факт.

Проблемът беше, че Конби боравеше именно с факти. Самият Роман винаги твърдо се бе осланял на интуицията. Задачата му бе да докаже вината й, а не нейната невинност. Само че за по по-малко от четиридесет и осем часа двете бяха сменили местата си.

Въпросът не беше там, че я намираше привлекателна. И други жени му се бяха стрували привлекателни, но ако се окажеха виновни, ги беше изобличавал и подвеждал под отговорност, без да му мигне окото. Така бе справедливо. Едно от малкото неща, в които той вярваше безрезервно, беше справедливостта.

В случая с Черити бе длъжен да се увери, че изводите му относно нея се основаваха върху нещо повече от чувствата, които тя така ненадейно породи у него. Защото чувства и интуиция не бе едно и също. Допуснеше ли човек с неговата професия да го лашкат и ръководят чувствата, той ставаше безполезен.

Ала къде тогава се криеше причината? Независимо от дългия и напрегнат размисъл, Роман не бе в състояние да посочи едно-единствено, точно определено основание, което да доказва защо бе толкова сигурен, че Черити бе невинна. Ами защото причина бе всичко, взето заедно, каза си. Тя самата, хотелчето, цялата атмосфера в него. Всичко го караше да вярва, щеше му се да вярва, че имаше такива места, че съществуваха такива хора. Неопетнени.

Започнал бе да се размеква. Хубава жена, големи сини очи и вече витае в облаците. Ядосан на себе си, той отнесе четките на мивката да ги почисти. Щеше да направи прекъсване — на работата и собствените си разхвърляни мисли.

През цялото време Черити мислеше за него точно толкова неохотно. Влезе в салона с куп грамофонни плочи и ги остави на масичката между госпожиците Мили и Луси.

— Каква прекрасна идея! — Госпожица Луси нагласи очилата си и се взря в надписите. — Чудесната едновремешна традиция. Следобеден чай с танци. — В една от стаите на източното крило избухна сърцераздирателен детски плач. Мис Луси отправи съчувствен поглед по посока на писъка. — Сигурна съм, че всички ще се повеселят — добави.

— На младите хора им е трудно да измислят какво да правят през един дъждовен ден. Те просто скучаят. О, вижте! — Госпожица Мили държеше стара плоча на четиридесет и пет оборота. — Роузмари Клуни. Не е ли чудесно!

— Изберете любимите си. Ще пусна каквото желаете.

Черити огледа разсеяно помещението. Как да подготвя забавата, когато умът й бе зает единствено с Роман, с начина, по който я беше гледал през масата сутринта…

Дългият бюфет и един нисък шкаф бяха разчистени, за да се поставят върху тях сандвичите и напитките. Ако можеше да разчита на Мей, а тя винаги го бе правила, те скоро щяха да пристигнат от кухнята.

Дали Роман щеше да дойде, запита се Черити. Дали щеше да чуе музиката и, както винаги, тихо и ненадейно да се появи в салона? Ще прикове ли в нея поглед тъй, че сърцето й да забие лудо и тя да забрави съществуването на всички останали?

Полудявам, реши Черити. Погледна часовника си. Три без петнадесет. Всички почиващи бяха известени. Ако имаше късмет, щеше да е готова до момента, когато започнеха да се събират. Дамите се бяха увлекли в обсъждане на Пери Комо. Като ги остави с това им занимание, тя се захвана да бута едно канапе.

— Какво правиш?

От устата й се изтръгна стреснат вик. Прокле го мислено.

— Ако продължаваш да дебнеш наоколо, ще възприема по-насериозно мнението на Мей, че си бандит.

— Не дебна наоколо. Толкова си заета да сумтиш и пухтиш, че не ме чу.

— Не сумтя и пухтя. — Отметна косата си през рамо и го изгледа сърдито. — Но наистина съм заета, тъй че, ако изчезнеш от пътя ми…

Махна с ръка да му покаже как да го направи, а той я улови и задържа.

— Попитах те какво правиш.

Черити се дръпна, после по-силно, като се мъчеше да овладее гнева си. Ако Роман искаше да се карат и бият, тя нямаше нищо против да си достави това удоволствие.

— Плета пуловер, не виждаш ли? — озъби му се. — На какво ти мяза това, което правя? Местя канапето.

— Не, не го местиш.

Когато случаят го изискваше, тя можеше да бъде и високомерна.

— Моля?

— Казах, че не местиш канапето. Много е тежко.

— Благодаря за ценното мнение, ала вече го мръднах преди малко. — Понижи глас, забелязала отправените към тях любопитни погледи на дамите. — И ако се разкараш от пътя ми, ще го преместя още.

Той не се помръдна.

— Май наистина ти се налага да вършиш всичко сама?

— Какво искаш да кажеш?

— Къде е помощникът ти?

— На компютъра нещо му стана. Боб се занимава с него, понеже повече разбира от тия неща, пък аз размествам мебели. А сега…

— Къде го искаш?

— Не съм те молила да…

Но Роман вече отиде от другата страна на канапето.

— Питам те къде да бъде?

— До онази стена.

Черити повдигна своя край и се постара видът й да не изразява благодарност.

— Друго?

Тя приглади роклята си.

— Вече ти дадох списък със задачите.

Той пъхна ръка в джоба си. Стояха един срещу друг, от двете страни на канапето. Изпита желание да хване намусеното й сърдито лице и хубавичко да го раздруса.

— Свърших ги.

— Кранът в четвърто бунгало?

— Трябваше му ново уплътнение.

— Прозорецът във втора стая?

— Малко рендосване.

Парата й вече спадаше.

— Боядисването?

— Първата ръка съхне. — Роман наклони глава. — Искаш ли да провериш?

Черити издиша шумно. Бе трудно да се цупи, след като бе свършил всичко, което му беше заръчала.

— Пъргав си, Деуинтър, а?

— Точно така. Пое ли си малко дъх?

— Какво?

— Имаше уморен вид тази сутрин. — Той бавно я измери с поглед. Тъмносинята рокля падаше на дипли покрай краката й. Малките сребърни копчета се спускаха от шията чак до долу и го караха да се чуди колко ли време щеше да му трябва, докато ги разкопчае. На ушите й се поклащаха също сребърни обици — красиви, с по три чудновати висулки. Спомни си, че ги бе зърнал в едно от чекмеджетата в стаята й. — Ала сега вече не — добави Роман и върна поглед върху лицето й.

Тя взе да диша отново, разбрала, че дъхът й бе секнал от мига, в който бе започнал изучаващо да плъзга очи по нея. Напомни си припряно, че не разполагаше с никакво време, нито пък смяташе да позволи той или нейните чувства към него да й отвличат вниманието.

— Много съм заета, за да бъда уморена. — Поуспокоена, Черити направи знак на сервитьорката, която се задаваше от кухнята с отрупан поднос. — Просто го остави на бюфета, Лори.

— След мен идва още един.

— Чудесно. Тъкмо трябва да…

Черити млъкна, защото първите, намокрени от дъжда гости се появиха на вратата. Предаде се и се извърна към Роман. Щом така и така бе подръка, то поне да й бе от полза.

— Ще съм ти признателна, ако навиеш килима и го отнесеш в западното крило. После си добре дошъл да останеш и да се забавляваш.

— Благодаря. Може и да дойда.

Тя поздрави гостите, пое и окачи горните им дрехи, предложи им от закуските и пусна музиката — всичко това, преди още Роман да бе изнесъл килима. След петнадесет минути групата се беше смесила и се водеха непринудени разговори.

Бива я за това, мислеше той, докато я наблюдаваше. Създадена бе да бъде в центъра на нещата, да кара хората да се чувстват добре. Неговото място винаги се беше намирало в края. Ролята му бе да наблюдава незабелязано отстрани.

— О, господин Деуинтър! — Ухаеща на люляк, госпожица Мили му протегна чаша с чинийка. — Трябва да пийнете чай. Нищо друго не може така, както чая, да прогони тъгата в един дъждовен ден.

Той се усмихна срещу премрежените й очи. Щом дори тя бе забелязала, че седи мрачен, трябваше повече да внимава.

— Благодаря.

— Обичам забавите — рече госпожица Мили с унесено замечтан глас, докато съзерцаваше няколкото двойки, които танцуваха под звуците на бавен, тъжен блус. — Ами, да ви кажа, когато бях момиче, за друго не си и мислех. Срещнах съпруга си на една такава чаена сбирка. Беше преди близо петдесет години. Танцувахме часове наред.

Никога не бе смятал себе си за галантен, но на госпожица Мили трудно можеше да й се устои.

— Бихте ли потанцували сега?

Лека руменина обагри бузите й.

— С удоволствие, господин Деуинтър.

Черити забеляза как Роман я поведе към разчистеното за танци пространство. Сърцето й се размекна. Опитът да го върне в предишното му състояние не сполучи. Много мило от негова страна, каза си. Особено като се имаше предвид, че можеше да бъде упрекнат във всичко друго, освен в прекомерна любезност. Едва ли чаените забави и прелестните стари дами бяха по вкуса му, ала госпожица Мили дълго щеше да си спомня този ден.

Коя жена не би го помнила? Да танцува със силен, загадъчен мъж в един дъждовен следобед беше спомен, който можеше да се съхрани между страниците на книга като изсушена роза. Несъмнено имаше късмет, че Роман не покани нея. Тя и така вече бе насъбрала прекалено много спомени от него. Въздъхна и поведе вкупом група деца към стаята с телевизора, където им пусна Дисни филм по кабелния канал.

Роман я видя да излиза. Видя я и като се върна.

— Беше прекрасно! — прошепна госпожица Мили, когато музиката спря.

— Моля? — Обаче бързо се опомни. — Беше ми много приятно.

После направи удоволствието й пълно, като й целуна ръка. Когато госпожица Мили се върна при сестра си да въздишат заедно по минали времена, той вече напълно я беше забравил и вниманието му бе погълнато от Черити.

Тя се смееше, упътила се с по-възрастен мъж към дансинга. Сега музиката беше друга. Темпото беше живо, свиреха нещо бързо, латиноамериканско. Мамбо, помисли Роман. Или меренге. Не ги различаваше. Но Черити очевидно бе доста добре запозната. Танцуваше гъвкаво, въртеше се в сложни стъпки, сякаш само това и бе правила цял живот.

Роклята й се развяваше и увиваше около краката, отново политаше и пак се връщаше. Тя се усмихваше, лицето й се приближаваше до това на партньора й, когато се озоваваше в прегръдката му. Първият изблик на ревност вбеси Роман и го накара да се почувства като глупак. Мъжът, с когото Черити танцуваше, видимо бе достатъчно стар, за да й бъде баща.

До момента, когато парчето свърши, той беше съумял да потисне неприятното чувство, ала на негово място се появи ново. Желание. Искаше я. Щеше му се да я хване за ръка, да я измъкне от тази навалица и да я заведе в някое тъмно и тихо кътче, където да чуват само дъжда. Искаше да види как очите й се разширяват и премрежват, както тогава, когато я беше целунал. Искаше да изпита невероятното усещане на устните й, крито се нажежават и омекват под неговите.

— Човек може да взима уроци, като я гледа, нали?

Роман бързо дойде на себе си. Боб се приближаваше да вземе сандвич от подноса.

— Моля?

— За Черити казвам. Същински урок по танци. — Той налапа сандвича. — Веднъж се опита да ме научи, като се надяваше да забавлявам дамите при подобни случаи. Бедата обаче е там, че не само имам два леви крака, а и две леви уши.

Боб се ухили и посегна за нов сандвич.

— Поправи ли компютъра?

— А-ха. Само два обикновени чипа. — Малкото триъгълно парче хляб изчезна в устата му. Роман започна да се дразни от начина, по който Боб не спираше да потропва със свит пръст по бюфета. — Не успях да науча Черити да работи с него и да програмира повече, отколкото тя мен да танцувам самба. Как върви твоята работа?

— Върви. — Гледаше как Боб си налива чай и слага в него четири бучки захар. — Ще приключа за около две-три седмици.

— Тогава тя ще ти намери и друго за правене. — Боб хвърли поглед към танцуващите, където Черити пристъпяше под ритъма на фокстрот вече с друг партньор. — Винаги й хрумва някоя нова идея. Напоследък си е втълпила да прави солариум и да инсталира тръби за джакузи.

Роман запали цигара. Беше прехвърлил вниманието си върху гостите, като ги наблюдаваше внимателно и си правеше мислени бележки, които после щеше да съобщи на Конби. Двама от мъжете създаваха впечатление на по-изолирани, макар да разговаряха с останалите членове на екскурзиантската група. Блок стоеше до вратата с чиния в ръка, пълна със сандвичи, които поглъщаше с удивителна лекота и непрестанно се усмихваше, но на никого конкретно.

— Тук, при вас, нещата изглежда добре са потръгнали.

— О, да, достатъчно стабилни са. — Боб насочи вниманието си към сладкишите. — Преди година-две положението бе малко по-трудно, ала Черити винаги намира начин да предпази кораба от потъване. Друго по-важно за нея няма.

Роман мълча известно време.

— Не разбирам много от хотелиерския бизнес, но тя май знае какво прави.

— От игла до конец. — Боб си избра парче кейк с розова глазура. — Черити и хотелчето са едно цяло.

— Отдавна ли работиш при нея?

— Около две години и половина. Не й беше съвсем по възможностите да ме наеме, ала искаше да преобрази нещата, да модернизира счетоводството. Да влее нов, кипящ живот в това място, както сама се изрази. — Засвири буен джаз и Боб се ухили. — Постигна точно това.

— Очевидно.

— Значи ти си от Източното крайбрежие. — Боб замълча в очакване, но Роман не се обади и той продължи: — Колко време смяташ да останеш?

— Колкото отнеме.

Боб отпи дълга глътка от чая.

— Кое да отнеме?

— Работата. Обичам да довършвам започнатото.

— А-ха. Ами… — Боб сложи няколко сладки върху една чиния. — Отивам да почерпя дамите и се надявам да ми дадат и аз да си хапна.

Видя го да минава покрай Блок, двамата бързо си казаха нещо, после Боб продължи нататък. Като желаеше да размисли насаме, Роман се изплъзна тихомълком и се качи в стаята си. Все още валеше, когато се върна след време. Грамофонът свиреше — бавна и мелодична балада от петдесетте години. В стаята сега цареше полумрак, осветявана само от огъня в камината и лампион със стъклен глобус. Нямаше никой, освен Черити, която разтребваше и си тананикаше в тон с музиката.

— Свърши ли забавата?

Тя се обърна, после припряно взе да събира чиниите и чашите.

— Да. Ти не стоя много.

— Имах работа.

Не искаше да стои просто така с него и за да е заета с нещо, започна да изпразва пепелниците.

— Бях уморена тази сутрин — каза. Чувството за вина я бе човъркало твърде дълго. — Макар да не е извинение за грубото ми държане. Извинявай, ако съм създала у теб впечатлението, че нямаш право да се позабавляваш някой и друг час.

Стана му неловко, че му се извинява, без да има за какво.

— Работата ми доставя удоволствие.

Това само я накара да се почувства още по-зле.

— И така да е, ала аз обикновено не ходя наоколо да раздавам заповеди. Просто ти бях ядосана.

— Бях?

Черити вдигна очи. Погледът й бе спокоен и прям.

— Съм. Но то си е мой проблем. Ако от това ще ти олекне, то знай, че на себе си съм също толкова сърдита. Понеже се държах като хлапе, и то само защото ти попречи да изтървем положението от контрол миналата нощ.

Той отново се почувства неловко. Взе каната с вино и си наля.

— Не си се държала като хлапе.

— В такъв случай като презряна жена или нещо точно толкова драматично. И не се опитвай да ми противоречиш, когато се извинявам.

Въпреки всички старания, устните му се изкривиха в усмивка над ръба на чашата. Ако не внимаваше, щеше да стигне дотам, че да си загуби ума по нея.

— Тъй вярно. Нещо друго?

— Само още едно. — Тя взе една от малките сладки, които бяха останали, и след като поспори мислено със себе си, я налапа. — Няма да позволя личните ми чувства да са някаква пречка за нещата в хотела. Проблемът е там, че всичко, което мисля и чувствам, е свързано с него.

— Никой от двама ни не мислеше за хотелчето миналата нощ. Може би в това е проблемът.

— Може би.

— Искаш ли канапето да се върне обратно?

— Да. — Делови, както обикновено, помисли Черити и отиде да хване единия край. След като го поставиха на мястото му, тя взе да оправя възглавниците. — Видях те да танцуваш с госпожица Мили. Това я трогна.

— Тя ми харесва.

— Сигурно — проточи Черити, като се изправи и го изгледа замислено. — Не си човек, който лесно харесва.

— Не съм.

Прииска й се да отиде до него, да протегне ръка и да го погали по бузата. Ама че тъпо, рече си. Въпреки извинението, още му бе ядосана заради миналата нощ.

— Толкова ли ти е бил труден животът?

— Не.

Тя се засмя и поклати глава.

— И да е бил, все едно, няма да ми кажеш. Трябва да отвикна да ти задавам въпроси. Защо да не обявим примирие, Роман? Животът е твърде кратък, за да го пилеем в лоши чувства.

— Нямам никакви лоши чувства към теб, Черити.

Тя се подсмихна.

— Изкушавам се, ала няма да питам какви тогава са чувствата ти.

— Няма да съм в състояние да ти отговоря, защото още не знам.

Сам се смая на изтървалите се думи. Пресуши виното и остави празната чаша настрана.

Смутена, Черити отметна назад косата си с две ръце.

— Е, това е първото казано от теб нещо, което наистина мога да разбера. Изглежда плаваме в една лодка. Съгласен ли си да сключим примирие?

— Дадено.

Тя извърна глава при звука на автомата, който прещрака и зареди нова плоча.

— Тази е една от любимите ми. „Димът ще скрие твоите очи“. — Обърна се отново към него и го погледна усмихната. — Така и не ме покани на танц.

— Признавам.

— Госпожица Мили твърди, че танцуваш много хубаво.

Черити протегна ръка. Колкото като жест на покана, толкова и в знак на предложение за мир. Очите им бяха приковани един в друг, когато той я привлече към себе си.