Нора Робъртс
Опасна игра (3)

Трета глава

— Казах ти, че момичето не е стока.

— Зная, Мей.

— Казах ти, че бъркаш, като я вземаш тук на работа.

— Да, Мей — сподави Черити въздишката си. — Каза ми.

— Ако продължаваш да водиш, който ти попадне, ще си патиш.

Черити устоя — много трудно — на желанието да се развика.

— И това ми го каза.

Мей изсумтя доволно и престана да я кастри. Често се случваше да я мъмри. Нищо, че Черити бе съдържателка на хотелчето, Мей си имаше свои възгледи за това, кой дърпа юздите.

— Много си мекушава, момиче.

— Преди каза, че съм твърдоглава.

— Това също. — Понеже младата й работодателка бе нейна слабост, Мей отряза дебело парче от останалия шоколадов кейк и наля чаша мляко. Постави ги на масата и не промени категоричния си тон: — Сега изяж това. Когато беше малка, моите сладкиши винаги те караха да се чувстваш по-добре.

Черити седна и пъхна пръст в глазурата.

— Трябваше да й дам малка почивка.

Мей сложи едрата си длан върху рамото й.

— Ето това ти е бедата на теб. Взимаш всичко много присърце.

— Обаче мразя да ме правят на глупачка! — намръщи се Черити и отхапа огромно парче. Сигурна беше, че шоколадът бе по-добро лекарство за главоболието й от цяла опаковка аспирин. Чувството й за вина беше отделно нещо. — Мислиш ли, че ще си намери друга работа? Чух, че плаща наем.

— Особи като Мери Елис винаги му намират колая. Няма да се учудя, ако на бърза ръка сдуши момчето на Пъркинс. Тъй че не я мисли. Какво се кахъриш за такива като нея? Нали ти рекох, че няма да изтрае и шест месеца.

Черити налапа още едно парче от сладкиша.

— Рече ми — изфъфли с пълна уста.

— Ами какво ще кажеш за онзи мъж, когото домъкна вкъщи?

Черити отпи глътка мляко.

— Роман Деуинтър.

— Шантаво име. — Мей огледа кухнята, учудена и разочарована, че не бе останало нищо за вършене. — Какво знаеш за него?

— Търсеше си работа.

Мей избърса зачервените си ръце в престилката.

— Сигурно още цяла сюрия мошеници, крадци и серийни убийци си търсят работа.

— Не е сериен убиец — заяви Черити, решила, че е по-добре да остави без коментар останалите изброени занятия.

— Може да не е, а може и да е.

— Просто пътува. — Вдигна рамене и пак отхапа от кейка. — Но не скита безцелно. Наумил си е къде ще ходи. Както и да е, при положение, че Джордж хукна да танцува хула хула на Хаваите, имахме нужда от някого за ремонта. Той върши добра работа, Мей.

За себе си Мей вече се бе уверила в това, след като направи бърз оглед на западното крило. Ала имаше наум нещо друго.

— Обаче те заглежда.

Черити се забави с отговора. Обикаляше с пръст около ръба на чашата.

— Всички ме гледат. Нали винаги съм пред очите им.

— Не ми се прави на хитра, млада госпожице! И недей да го увърташ. Мила съм ти дупето навремето.

— Какво общо има това? — усмихна се Черити. — Много важно, че ме заглежда! Какво от туй? И аз го заглеждам. — Веждите на Мей отскочиха нагоре и Черити продължи лукаво: — Не ми ли повтаряше ти самата, че имам нужда от мъж в живота си?

— Има мъже и мъже — отвърна всезнаещо Мей. — Този хваща око и изглежда не се бои от работа. Ама в него има някаква сурова жилка. Видял е свят и е отракан, не ще и дума.

— Явно предпочиташ да се мотая с Джими Логърман.

— Този безгръбначен червей!

Черити избухна в смях, после подпря брадичка върху ръцете си.

— Имаш право, Мей. Чувствам се по-добре.

Доволна, Мей развърза престилката от необятната си талия. Не се и съмняваше, че Черити бе разумно момиче, но възнамеряваше сама да държи Роман под око.

— Добре тогаз. Не яж повече сладко, инак цяла нощ ще те боли коремът.

— Тъй вярно!

— И не оставяй бъркотия в кухнята ми — добави Мей и навлече удобно кафяво палто.

— Слушам! Лека нощ, Мей.

След като вратата се хлопна, Черити въздъхна дълбоко. Тръгването на Мей обикновено оповестяваше края на работния ден. Гостите вече бяха в леглата си или довършваха окъсняла игра на карти. Освен ако не изникнеше нещо непредвидено, нямаше нищо за вършене чак до разсъмване.

Нищо друго, освен да помисли.

Напоследък в главата й се въртеше идеята да направи джакузи. Това би могло да привлече повече посетители. През зимата туристите ще се връщат от разходка, за да застанат под горещата бълбукаща вода, а после ще завършват деня с чаша пунш край камината. Беше проверила също и цените на част от оборудването за солариум и вече си го представяше в голямата слънчевата стая в източното крило на къщата.

Тя самата би се наслаждавала на това удоволствие, особено през онези редки зимни дни, когато хотелчето беше празно и нямаше какво да прави, освен да броди сама наоколо.

Следваха и по-далечни замисли, като този за сувенирен магазин, който щеше да снабдява от местните художници и занаятчии. Нищо натруфено и претенциозно, разбира се. Нещата щяха да са прости и естествени, съответстващи на самия дух на хотелчето.

Запита се дали Роман ще остане тук достатъчно дълго, за да й помогне.

Едва ли обаче бе разумно да го свързва със своите планове. Навярно не бе разумно изобщо да мисли за него. Хора като него не се застояват дълго на едно място.

Ала мисълта й непрекъснато се връщаше към него. Още от първия миг нещо бе трепнало в нея. Като начало изпита привличане. В крайна сметка той беше привлекателен мъж, по един суров, опасен начин. Но имаше и нещо друго. Дали в очите? Или в гласа? Може би в походката? Не знаеше, а би искала да разбере. Да можеше да си го обясни. Сигурно работата бе просто там, че беше напълно различен от самата нея. Мълчалив, затворен, някак подозрителен.

И все пак… Въобразяваше ли си, или наистина забелязваше в него нещо потайно, дебнещо, сякаш изчакваше, готов да се нахвърли и сграбчи? Не, навярно бе самотен и се нуждаеше от близък човек, макар и сам да не го съзнаваше, реши накрая Черити. Мей беше права, като я кореше, че винаги бе имала слабост към изпадналите и окаяните. Ала случаят тук бе различен. Затвори очи. Да можеше поне на самата себе си да обясни какво му бе толкова различното.

Никога не бе изпитвала подобно усещане като това, което предизвика у нея Роман. Защо да не си го признае? Но как да го проумее? Макар и да не смяташе, че чувствата непременно трябва да бъдат разбираеми и обясними.

За миг тази сутрин, когато двамата стояха сами на пътя, й се стори, че чувствата просто напират от него. Бяха почти плашещи със своята внезапност и сила. Такива чувства можеха да наранят онзи, който ги изпитва и този, към когото са насочени. Те я бяха замаяли, бяха събудили болка и… Желание, нека това също да си го признае.

Струваше й се, че познава вкуса на устните му. Не меки, не нежни, а корави и повелителни. Когато решеше, той нямаше да моли, а щеше да вземе. Обезпокояваща бе мисълта, че това не я дразнеше, не я караше да негодува. Беше израснала, водена от своята воля и желания, сама бе вземала своите решения. А мъж като Роман малко би се съобразявал с желанията на една жена.

Тя се облакъти на масата и отпусна брадичка върху ръцете си. Щеше да е по-добре, много по-добре за тях да запазят отношенията си — своите кратковременни отношения, добави наум Черити — на чисто делова основа. Приятелски, ала предпазливи. Само дето й бе толкова трудно и неприсъщо да съчетае тези две неща.

Роман я наблюдаваше как си играе с остатъците в чинията. Косата й беше пусната и разрошена, сякаш току-що я бе разплела и прокарала небрежно пръсти през нея. Босите й крака бяха кръстосани и вдигнати на отсрещния стол.

Изглеждаше напълно отпусната. Дали изобщо бе виждал някого в по-отпусната поза? Рязък контраст в сравнение с кипящата енергия, която я пришпорваше през целия ден.

Искаше му се да се бе прибрала, да се бе пъхнала в леглото си и заспала дълбоко. Искаше изобщо да не се натъква на нея, именно на нея. Да не му попада пред погледа. А в момента му пречеше да си свърши работата. Беше се запътил към офиса. Имаше какво да попрегледа там.

Съзнаваше, че трябва да изчезне, да почака, докато тя отиде да си легне.

Но кое бе тъй привличащото, тъй неустоимото в тази кротка картина пред погледа му? В кухнята беше топло, долавяше се миризмата на готвено, приятно надделяваща над боровия и лимонов аромат от препаратите, с които Мей миеше. До мивката имаше кошница, натъпкана със зарзават. Всяка повърхност бе почистена и лъсната до блясък. Огромният хладилник бръмчеше унасящо.

Черити изглеждаше толкова спокойна, сякаш го очакваше да дойде и седне при нея, да си побъбрят за дребни, незначителни неща.

Ала това бе лудост! Той изобщо не желаеше някоя жена да го чака, най-малкото пък тя.

Така обаче и не се отдръпна под прикритието на тъмната трапезария, макар че лесно би могъл да го стори, без Черити да го забележи. Прекрачи напред и излезе на светло.

— Мислех, че хората в провинцията си лягат рано.

Тя подскочи стреснато, но бързо се окопити. Вече бе започнала да свиква с безшумния начин, по който Роман се движеше и появяваше изневиделица.

— Повечето така и правят. Мей тука ми чете конско. Има кейк, искаш ли малко?

— Не.

— Още по-добре. Инак и аз щях да си взема, с риск да преям. Никаква воля. Какво ще кажеш за една бира?

— Може. Благодаря.

Черити стана и отиде до хладилника. Порови вътре, докато му изреждаше различните марки. Той си избра. Наблюдаваше я как я налива в стъклена халба. Вече не изглежда ядосана, отбеляза мислено. Беше доста напушена последния път, когато я видя. Значи не бе злопаметна, реши Роман и взе чашата от ръката й. Би простила почти всичко, можеше да се довери на всеки, да даде повече, отколкото й поискат.

— Защо ме гледаш така?

Той се опомни и отпи дълга, жадна глътка.

— Ами, красива си.

Тя повдигна вежди, а Роман седна и извади, цигара. Донесе му пепелник и седна до него.

— Обичам да получавам комплименти, ала ми се струва, че не е това причината.

— Съвсем нормална причина е един мъж да се заглежда по хубава жена. — Той сръбна от бирата. — Тежък ден май имаше днес.

Е, добре, карай да върви, рече си Черити.

— Достатъчно тежък, за да побързам с наемането на нова сервитьорка. Нямах възможност да ти благодаря за помощта по време на вечерната навалица.

— Няма проблеми. Мина ли ти главата?

Тя го стрелна с поглед. Не, не й се подиграваше. Дори й се стори, че въпросът му прозвуча като извинение. Освен ако впечатлението й не бе погрешно. Реши все пак да го приеме.

— Да, благодаря. След като ти ме вбеси, Мери Алис почти ми изскочи от ума, а шоколадовият сладкиш на Мей довърши останалото. — Помисли дали да не си свари чай, но я домързя. — Е, а твоят ден как мина?

Усмихна се непринудено, сякаш му предлагаше приятелство. Трудно му бе да устои, ала не можеше да го приеме.

— Нормално. Госпожица Мили твърдеше, че вратата на стаята й заяжда, та се престорих, че усърдно я рендосвам.

— И си я накарал да се почувства на седмото небе.

Роман не можа да сдържи усмивката си.

— Не помня някой досега да ме е гледал така влюбено и всеотдайно.

— Да бе, никой! — изгледа го Черити, наклонила глава. — Не ми ги разправяй. Но, с извинение към самолюбието ти, в случая с госпожица Мили става въпрос повече за късогледство, отколкото за сладострастие. Просто тя е твърде суетна, за да носи очила в присъствието на който и да било мъж, надхвърлил двадесетте.

— Предпочитам да си мисля, че ми е хвърлила око — отвърна той. — Каза, че идвала тук от петдесет и втора.

Замисли се за миг, удивен как някой може да се връща непрекъснато на едно и също място.

— Тя и госпожица Луси са наши редовни гости. Като бях малка, мислех, че са ни роднини.

— Отдавна ли въртиш хотелчето?

— Кажи-речи през всичките си двадесет и седем години.

Черити се облегна назад с усмивка. Лесно се отпускаше и се чувстваше спокойна, когато и на околните им бе добре. Сега и Роман изглежда по-спокоен, мина й през ума, като го гледаше седнал с изпружени под масата крака и чаша в ръката.

— Едва ли ти се слуша историята на моя живот, нали, Роман?

Той издиша струя цигарен дим.

— Все едно, няма какво да правя.

Освен това искаше да чуе нейната версия за това, с което се бе запознал от досието й.

— Ами, добре тогава. Значи, родена съм тук. Майка ми се влюбила на малко по-късни години, отколкото това обикновено става. Била на близо четиридесет, когато ме родила, и с крехко здраве. Получили се усложнения. След като починала, ме отгледал дядо ми, тъй че през цялото време съм расла тук, в нашето хотелче, като изключим периодите, когато ходих на училище. Обичам това място — обходи тя с поглед наоколо. — В училище тъгувах за къщата и за дядо. А в колежа толкова ми липсваше, че в края на всяка седмица се качвах на ферибота за вкъщи. Ала той искаше да поживея и другаде, преди да се установя тук. Беше намислил да ме изпрати да попътувам, да видя туй-онуй, да ми дойдат нови идеи за нашето хотелче. Трябваше да ида в Ню Йорк, Ню Орлиънс, да посетя Венеция. Не знам…

Думите заглъхнаха замислено. В тях имаше тъга и копнеж.

— Защо не го направи?

— Дядо не беше добре. През последната година в колежа разбрах колко болен бе всъщност. Исках да прекъсна, да се върна у дома, но това така го разстрои, че реших по-добре да завърша и да се дипломирам. Той изкара още три години, ала беше… Трудно. — Не й се искаше да говори за сълзите и мъката, за това, колко изтощително бе да поддържа хотелчето и да се грижи за полуинвалид. — Дядо беше най-храбрият, най-милият човек, когото някога съм познавала! До такава степен се беше превърнал в част от къщата, че все още се улавям как очаквам да влезе в някоя стая и да провери дали няма прах по мебелите.

Роман остана смълчан известно време, замислен както за думите й, така и за онова, което бе премълчала. Той знаеше, че баща й се смяташе неизвестен — сериозна спънка, където и да било, особено в едно малко градче. Знаеше още, че медицинските разходи през последните шест месеца от болестта на дядото почти съсипали бизнеса. Но Черити не спомена за всичко това, не прояви и следа от горчивина.

— Някога хрумвало ли ти е да продадеш хотелчето и да се преместиш другаде?

— Не. Е, все още си мечтая за Венеция от време на време. Има поне десетина места, където бих искала да отида, ала стига да зная, че отново ще се върна тук. — Тя стана, за да му донесе друга бира. — Когато човек се занимава с работа като тази, среща хора от къде ли не. Слуша и научава за различни краища.

— Скучни пътешествия по чужди разкази.

Докривя й, навярно защото бе твърде близко до собствените й мисли.

— Така е. — Сложи бутилката на масата, после отнесе чинията си в мивката. Не се сдържа и каза троснато: — Някои сме си такива, скучни.

— Не съм казал, че ти си скучна.

— Какво пък? Може и да съм такава за някой, който се грабва и тръгва, когато и накъдето пожелае. Обикновена, наивна, отегчителна.

— Слагаш в устата ми думи, които не съм произнесъл, скъпа.

— Не е трудно да го направя, скъпи, след като ти рядко ги слагаш там сам.

Черити се фръцна и понечи да си тръгне, за което съжали почти тутакси, но стореното — сторено. Роман я сграбчи за ръката. Ядният, предизвикателен поглед, с който го измери, отприщи верижна реакция в цялото му тяло. Имаше неща, които би могъл да направи с нея, неща, които изгаряше от желание да стори и които двамата нямаше никога да забравят.

— Защо се разсърди?

— Не знам. Изглежда не мога да разговарям с теб повече от десет минути, без да избухна. А при положение, че с всички останали се разбирам нормално, явно причината е у теб.

— Вероятно си права.

Това малко я поукроти. Какво бе виновен той, че тя никога никъде не бе ходила?

— Тук си по-малко от четиридесет и осем часа, а вече на три пъти се спречквам с теб. Това ми е личен рекорд.

— Не си водя записки.

— Я не ме баламосвай. Съмнявам се да ти убягва каквото и да било наоколо. Да не си бил ченге?

Роман трябваше да положи сериозни усилия, за да запази израза си невъзмутим.

— Защо?

— Каза, че не си художник. Това беше първото ми предположение. — Черити стоеше спокойно, макар той още да стискаше ръката й. Гневните й изблици бяха бързи и краткотрайни. — А другото си го помислих заради това, как наблюдаваш хората, сякаш им попълваш отличителните белези. Да не говорим, че понякога, когато съм с теб, ме обзема чувството, че всеки момент ще ме подложиш на разпит. А може би си писател? Човек, занимаващ се с хотелиерство, започва добре да отгатва професиите на хората.

— Този път не позна.

— Добре де, какъв си в крайна сметка?

— В момента съм майстор.

Тя сви рамене и се отказа.

— Друга характерна черта на хората от хотелиерския бизнес е, че зачитат личните тайни, ала ако случайно се окажеш масов убиец, Мей ще ме направи на пух и прах.

— Не съм масов, обикновено ги убивам един по един.

— Утешителна новина. — Черити не обърна внимание на внезапно породилата се съвсем осезаема тревога, че Роман може би говореше самата истина. — Още ми държиш ръката.

— Знам.

Значи така, помисли тя и се постара да не повишава тон.

— Трябва ли да те помоля да ме пуснеш?

— Няма да се трогна.

Черити си пое дълбоко дъх.

— Тъй. Какво искаш, Роман?

— Да се отървем от това помежду ни. И заради двамата.

Той се изправи. Тя неволно направи крачка назад, което изненада повече нея, отколкото него.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Аз също. — Със свободната си ръка Роман я хвана за косата и повдигна главата й назад. Плътна и гъста, толкова пухкава, че заровените му пръсти се изгубиха вътре. — Но предпочитам да съжалявам за нещо, което съм направил, отколкото за нещо, което не съм.

— А аз предпочитам изобщо да не съжалявам.

— Твърде късно е. — Чу как ахна, когато рязко я притегли към себе си. — Поради едно или друго и двамата имаме много, за което да съжаляваме.

Нарочно бе груб. Знаеше как да е нежен, макар рядко да го правеше. Не би му било трудно да е нежен с нея. И може би точно защото го чувстваше, потисна всяко желание за нежност. Искаше да я уплаши, да е сигурен, че когато я пусне, Черити ще побегне, ще избяга от него. А всъщност така диво желаеше тя да се затича към него…

Някъде дълбоко крееше надеждата, че ще успее да я стресне и ядоса дотолкова, та да му нареди да се пръждосва. Ако го направеше, и двамата щяха да се избавят един от друг.

Смяташе, че ще му се удаде лесно, че ще се справи на бърза ръка. Ала само след миг вече не бе в състояние изобщо да разсъждава.

Черити беше божествена. Никога не бе вярвал в божества, но устните й имаха райски вкус, чист и сладък, мамещ и обещаващ. Ръцете й се опряха на гърдите му в инстинктивно отбранително движение. Ала тя не се дърпаше, не се съпротивляваше, както бе очаквал. Посрещна твърдата му, почти груба целувка с желание, в което прозираше някакво пълно, всеотдайно доверие.

Изведнъж той почувства главата си съвършено празна. Ужасяващо усещане за човек, който цял живот бе държал мислите си под строг контрол. После умът му се изпълни само с нея, с нейния допир, с уханието й…

Стъписа се — заради себе си, не заради нея. Винаги бе успявал да се опази, винаги беше оцелявал.

Дишаше бързо и тежко. Едната му ръка все още бе заровена в косите й, другата здраво стискаше нейната. Не бе в състояние да се откъсне. Макар мислено да се кореше и убеждаваше, че трябва незабавно да я пусне, да се отдръпне от нея, да се махне далеч, не можеше и да помръдне. Гледаше я втренчено. Видя отражението си в очите й.

Прокле я — последен опит за избавление — преди отново да впие устни в нейните. Не се бе упътил към рая, каза си. Беше в ада.

Черити искаше да го приласкае, но Роман не й даде възможност. Както и преди, я запокити в някакво знойно, безвъздушно пространство, където имаше място само за усещания.

Била е права. Устните му не бяха нежни, а безжалостни. Неустоими. Без колебание, без мисъл за самосъхранение, тя разтвори душата си, като алчно вземаше каквото й се предлагаше и щедро даряваше каквото й искаха. Гърбът й бе опрян в гладката повърхност на хладилника, притиснат там от стегнатото му, жилаво тяло. Ако бе възможно, би се прилепила още по-плътно до това изгарящо я тяло.

Лицето му, което я докосваше, бе сурово, ала дори това я накара да потрепери от сладостна тръпка. Обзета от безразсъдство, захапа устната му и почувства нова вълна на възбуда, а той изръмжа и целувката му стана бездънна.

Черити жадуваше да бъде докосвана. Опита да прошепне това ново, непреодолимо желание, но успя само да изстене. Тялото й копнееше. Дори само представата за сновящите му по нея ръце я караше да тръпне.

Сърцата им биеха, опрени едно в друго, с еднакъв луд ритъм.

Роман се опомни, осъзнал, че бе съвсем близо до опасната граница, която не се осмеляваше да прекрачи. Едва можеше да си поеме дъх, а още по-малко да разсъждава. Мълча, докато не се убеди, че бе способен и на двете.

— Върви да си лягаш, Черити.

Тя не помръдна. Беше сигурна, че ако направеше и крачка, краката й щяха да се подкосят. Той все още стоеше достатъчно близо до нея, за да усеща излъчваната от тялото му топлина. Като надзърна обаче в очите му, видя, че вече бе недосегаем.

— Просто така?

Болка. Долови я в гласа й. Щеше му се да вярва, че сама си бе виновна. Посегна към бирата, ала се отказа. Видя, че ръката му трепери. Едно беше ясно. Трябваше да се отърве от нея — бързо, преди да я бе докоснал отново.

— Не си падаш по бързия секс върху кухненския под, нали?

Руменината, обагрила бузите й от току-що случилото се, избледня.

— Не. Поне досега. — Черити си пое дълбоко дъх и пристъпи напред. — Това ли е всичко, Роман?

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Да. Какво друго?

— Ясно. — Не сведе поглед. Гледаше го и жадуваше да усеща омраза. — Жал ми е за теб.

— Напразно.

— Можеш да командваш своите чувства, Роман, не моите. Изпитвам съжаление към теб. Някои хора губят крак или ръка, око. Те или се справят с тази загуба, или се озлобяват. Не виждам каква своя част си загубил ти, но положението е трагично. — Той не отговори, ала тя не беше и очаквала. — Не забравяй да угасиш лампите.

Роман я изчака да си тръгне и взе да рови за кибрит. Имаше нужда от време, за да върне контрола над главата си… И над ръцете си, преди да претърси офиса. Но това, което действително го безпокоеше, бе, че щеше да му трябва значително по-дълго време, за да възвърне контрола над сърцето си.

 

 

Близо час и половина по-късно той извървя два километра, за да използва телефонния автомат на бензиностанцията. Пътят бе пуст, малкото селище притихнало и тъмно. Беше излязъл вятър и миришеше на дъжд. Надяваше се да не завали, докато се прибере обратно, макар това и да не го вълнуваше особено.

Набра номера и зачака.

— Конби.

— Деуинтър.

— Късно се обаждаш.

Роман не си направи труда да погледне часовника си. Знаеше, че на Източното крайбрежие бе далеч преди зазоряване.

— Събудих ли те?

— Трябва ли да разбирам, че вече си се установил?

— Да, вътре съм. Чрез лотарийния билет на майстора, който ми разчисти пътя. Ремонтът предостави благоприятния случай да се уредя на работа. Госпожица Форд е… Доверчива.

— Това е, което ни карат да смятаме. Ала доверчива не означава лишена от амбиции. С какво се сдоби?

С ужасно чувство за вина, помисли Роман, докато палеше клечка кибрит. Направо ужасно.

— Стаите й са чисти. — Той замълча и поднесе огънчето към върха на цигарата. — В момента има група туристи, предимно канадци. Някои обмениха пари. Не повече от стотарка.

Паузата отсреща бе съвсем кратка.

— Едва ли е достатъчно, за да си струва бизнеса.

— Набавих списъка с имената и адресите на регистрираните гости.

Последва нова, по-дълга пауза и шумолене, което подсказа на Роман, че свръзката му отсреща рови из някакви книжа.

— Давай го.

Започна да чете от копието, което беше преписал.

— Блок е водачът на групата. Редовен е при тях, идва един-два пъти седмично и остава за по нощ-две, в зависимост от състава на екскурзиантите.

— „Вижън Турс“.

— Точно така.

— Имаме човек там. Ти се съсредоточи върху Форд и нейния персонал. — Роман чу лекото потропване на молива върху бележника на Конби. Тап-тап-тап. — Няма начин да вършат работа без нечия помощ отвътре. Тя е очевидният отговор.

— Не се връзва.

— Моля?

Роман пусна цигарата и я смачка с тока на обувката си.

— Казах, че не се връзва. Прерових цялата й счетоводна документация, по дяволите. Има по-малко от три хиляди в оборот. Всичко друго отива за нови чаршафи и сапун.

— Ясно. — Отново пауза. Влудяваща. — Предполагам, че госпожица Форд не е чувала за швейцарски банкови сметки.

— Казах, че не е този тип, Конби. Погрешно сме хвърлили въдицата.

— За въдиците ще имам грижата аз, Деуинтър. Ти гледай своята работа. Трябва да ти напомня, че ни отне близо година, докато надушим това нещо. В Бюрото искат да приключим случая бързо и именно това очаквам от теб. Ако имаш някакъв личен проблем, по-добре е да ми го съобщиш още сега.

— Нямам. — Знаеше, че лични проблеми не се допускат. — Щом искаш да пилееш време и парите на данъкоплатците, на мен ми е все тая. Ще ти се обадя пак.

— Направи го.

Роман окачи слушалката. Стана му малко по-добре, като гледаше намръщено телефона и си представяше как Конби се е лишил от хубавия си среднощен сън. Макар това рядко да се случваше на типове като него. Ще вземе да събуди някой нещастен чиновник призори и ще му нареди да пусне списъка през компютъра. Самият той ще си пие кафето, ще гледа предаването „Днес“ и ще чака резултатите в уютната си къща в околностите на Вашингтон, окръг Колумбия.

Слухтенето и мръсната работа оставаше за другите.

Такива са правилата на играта, напомни си Роман и се отправи по дългия обратен път към хотелчето. Само че напоследък тези правила нещо започваха да му писват.

 

 

Черити го усети, когато се прибра. Чу вратата долу да се затваря и любопитно погледна часовника. Минаваше един, а започналият преди половин час с тихо ръмене дъжд вече трополеше по-силно и обещаваше да набере сила през нощта.

Зачуди се къде ли е бил.

Негова си работа, помисли, сгуши се и остави ромонът на дъжда да я приспи. След като вършеше това, за което го бе наела, Роман Деуинтър бе свободен да излиза и да се връща, когато му бе угодно. Щом искаше да се разхожда под дъжда, тя нямаше нищо против.

Как можеше да я целува по този начин и да не чувства нищо?

Стисна очи и мислено се наруга. Трябваше да се тревожи за своите чувства, а не за неговите. Бедата наистина бе там, че винаги твърде много се вживяваше. А даденият случай бе един от тези, в които не можеше да си позволи подобен лукс.

Нещо се бе случило, когато той я целуна. Нещо вълнуващо, проникнало дълбоко в нея, разкрило безкрайни възможности. Не възможности, а фантазии, поправи се мислено. Ако бе по-умна, щеше да запази този трепетен миг и нямаше да иска нищо повече. Скитащи номади като него не поемаха емоционални рискове. Примерът бе пред очите й. Сам й го доказа.

Навремето майка й се бе увлякла по такъв и му бе отдала сърцето си, доверието си, тялото си. В крайна сметка останала бременна и самотна. Скърбяла и линеела по него с месеци. Черити го знаеше. Умряла в същата болница, където родила бебето, само няколко дни след раждането. Предадена, изоставена и посрамена.

Черити разбра дълбочината на този срам едва след смъртта на дядо си. Той пазеше дневника, който майка й си бе водила. Тя го изгори, но не поради друго, а от жалост. Винаги щеше да мисли за майка си като за злощастна жена, търсила любовта и така и не успяла да я открие.

Ала тя не приличаше на нея, помисли, заслушана в дъжда. Не бе крехка и беззащитна, а бе много, далеч по-силна. Зачената бе с любов и цял живот бе чувствала нейната топлина.

Но сега и в нейния живот се появи един скитник.

Беше й споменал за някакво разкаяние, спомни си. Боеше се, че каквото и да се случеше или не се случеше между тях, разкаянието щеше да е за нейна сметка.