Нора Робъртс
Опасна игра (2)

Втора глава

Едва се зазоряваше и небето на изток бе фантастично. Роман стоеше отстрани на тесния път, пъхнал ръце в задните си джобове. Макар рядко да му се случваше, той с наслада се любуваше на утрини като тази, когато въздухът бе хладен и прозрачно чист. Тук наистина имаше чувството, че диша и стига да можеше да си позволи този лукс, би изпразнил ума си от всичко и просто би се отдал на усещанията.

Беше си обещал тридесет минути, тридесет спокойни минути на уединение. Лъчите на изгряващото слънце си пробиваха път сред облаците и ги превръщаха в дивна, ярка магия от багри и форми. Вълшебни форми. Помисли да запали цигара, после се отказа. В момента му се искаше да вкусва единствено утринното ухание, примесено с дъха на морето.

В далечината залая куче, едно слабо „бау, бау“, което само допълни картината. Чайките, излезли за ранна закуска, се стрелкаха над водата и цепеха тишината със самотните си писъци. Ароматът на цветя — тържество на пролетта, се разнасяше нежно, довяван от лекия бриз.

Почуди се защо досега е бил толкова сигурен, че предпочита забързаността и шума на градовете.

Както си стоеше, видя сърна — показа се от гората, вирна глава и подуши въздуха. Това е свободата, мина му неочаквано през ум. Да знаеш кой е твоят дом и да бъдеш доволен от него. Кошутата тръгна сред дърветата, като грациозно си проправяше път към високата трева. Зад нея пристъпяше малко еленче. Роман стоеше срещу вятъра и ги наблюдаваше как пасат.

Не чувстваше омиротворение. Макар да се стараеше да поеме и попие спокойствието наоколо, усещаше, че в гърдите му се надига и го гложди раздразнение. Неговият дом не беше тук. Той нямаше дом. Това бе едно от нещата, които го правеха тъй пригоден за работата му. Без корени, без семейство, без жена, която да очаква завръщането му. Нали сам бе решил така.

Ала предния ден беше изпитал огромно удовлетворение от съзидателната си дейност, от това, че бе оставил своя следа, че бе направил нещо, което ще продължи да съществува. Тъкмо ще му послужи за прикритието, каза си. Като покаже умение и старание, ще го приемат по-лесно.

Вече го бяха приели.

Тя му вярваше. Даде му покрив, храна и работа, убедена, че той се нуждае и от трите. Изглежда не таеше в душата си никаква хитрост и лукавство. Една искра бе прескочила помежду им предишната вечер. Но Черити не беше направила нищо, с което да я предизвика, нито пък стори нещо, за да я задържи и разпали. Не му изпрати — макар Роман да знаеше, че жените имат тази вродена способност — безмълвна покана, която после би могла да спази или не.

Тя просто го гледаше и всичките й чувства си личаха, почти до смешно прозираха в очите й.

Нямаше право да мисли за нея като за жена. Още по-малко като за жена, която може някога да е негова.

Усети нужда от цигара, ала този път съзнателно я потисна. Ако има нещо, което желаеш страстно, по-добре е да се лишиш от него. Щом веднъж му се поддадеш, ти се покоряваш, губиш власт.

Беше пожелал Черити. За един кратък, сляп и безпаметен миг беше изпитал неутолим копнеж. Много сериозна грешка. Бързо бе потушил желанието, но то продължи да изплува на повърхността — когато я чу да си идва вечерта, когато слушаше музиката на Шопен, тихо долитаща от стаята й. И после пак, посред нощ, когато го беше събудила дълбоката провинциална тишина, той дълго мисли за нея, като си я представяше живо.

Не беше време за желания. Ако се бяха срещнали на друго място, по друго време, биха могли да се наслаждават един на друг колкото им се иска. Сега обаче тя беше част от възложената му задача — нито повече, нито по-малко.

Чу шум от тичащи стъпки и инстинктивно се стегна. Сърната, разтревожена като него, вдигна тава, после препусна обратно към гората с малкото след себе си. Пистолетът му бе прикрепен с ремък над глезена сложен по-скоро по навик, отколкото от необходимост, ала Роман не посегна към него. Ако се наложеше, щеше да се озове в ръката му за по-малко от секунда. Остана в напрегнато очакване да види кой тича по пустия път на разсъмване.

Черити дишаше тежко, задъхана повече от усилието да бъде в крачка с кучето, отколкото поради близо петкилометровото бягане. Лудвиг се стрелкаше напред, повличаше я надясно, отскачаше вляво, дърпаше и отпускаше каишката. Сутрешният крос беше ежедневен ритуал и двамата бяха свикнали с него. Тя можеше да усмири малкия златист кокер, но не искаше да му разваля удоволствието. Напротив, следваше всичките му чупки и криввания и нагаждаше крачката си от равномерен бяг до лек тръс или обратно.

Видя Роман и за миг се поколеба. Ала тъй като Лудвиг отново се втурна напред, стисна по-здраво каишката и продължи да тича.

— Добро утро! — извика, после забави крачка и спря, защото Лудвиг реши да се хвърли върху краката на Роман и да го залае. — Не хапе.

— Всички така казват — усмихна се той, наведе се и почеса кучето между ушите. Лудвиг незабавно се пльосна на земята, претърколи се с корема нагоре, готов за още чесане. — Добро куче.

— Добро разглезено куче — уточни Черити. — Налага се заради гостите да го държа зад ограда, но пък яде царски. Подранил си.

— Ти също.

— Смятам, че Лудвиг заслужава добре да потича всяка сутрин, след като проявява такова разбиране относно оградата.

За да покаже своята признателност, Лудвиг направи скоростна обиколка около Роман и омота краката му с ремъка.

— Ако можех сега да го науча и да възприеме идеята за връзването с каишка — наведе се тя да освободи Роман и да укроти кучето, което подскачаше на задните си крака и не спираше да лудува.

Ципът на тънкото й яке беше разкопчан и отдолу се виждаше тениската, потъмняла от пот между гърдите. Косата й, обтегната силно, едва ли не жестоко назад, подчертаваше тясното, деликатно лице. Кожата й изглеждаше почти прозрачна и блестеше от тичането. Прищя му се да я докосне, да я усети под пръстите си. И да види как ще реагира този път. Дали пак така непресторено, с тази примамлива невинност.

— Лудвиг, мирувай за малко! — Черити се засмя и го хвана за нашийника.

В отговор кучето рипна и я лизна по лицето.

— Послушен е — отбеляза Роман.

— Виждаш за какво ми е оградата. Мисли си, че може да играе с всекиго.

Ръката й се отърка в крака на Роман, докато се занимаваше със заплетения ремък.

Когато я хвана за китката, и двамата застинаха.

Той усети под пръстите си как сърцето й прескочи, после запрепуска. Беше внезапна, неволна реакция, която му се стори непоносимо възбуждаща. Макар да му струваше усилие, поотпусна хватката. Просто бе искал да я спре, преди случайно да бе напипала пистолета. Стояха клекнали коляно до коляно посред безлюдния път, с кучето, което се опитваше да напъха муцуната си помежду им.

— Трепериш. — Каза го загрижено, ала не я пусна. — Винаги ли така реагираш, щом те докосне мъж?

— Не. — Беше объркана и затова остана неподвижно, в очакване да види какво ще стане по-нататък. — Съвсем сигурна съм, че е за първи път.

Беше му приятно да го чуе, но същевременно го хвана яд, защото му се щеше да е истина.

— В такъв случай трябва да внимаваме, нали?

Пусна я и се изправи.

По-бавно, понеже не бе сигурна дали краката я слушат, тя също стана. Роман беше ядосан. Макар да сдържаше раздразнението си, то достатъчно ясно личеше в очите му.

— Не съм от предпазливите.

Той я стрелна с поглед. Лумналият там пламък бързо бе потушен.

— Аз съм.

Краткият огнен картеч на погледа му я обезпокои, ала Черити винаги успяваше да запази самообладание. Вдигна глава и го изгледа продължително.

— Да, мисля, че и на мен ще ми се наложи да внимавам при тази твоя избухливост, която явно ти създава проблеми. На кого се сърдиш, Роман?

Не му се понрави така лесно да бъде разгадан. Без да сваля очи от нея, той протегна ръка да погали Лудвиг, който стоеше с предните лапи върху коленете му.

— В момента на никого — отвърна й, но излъга. Беше бесен… На себе си.

Тя само поклати глава.

— Имаш право на своите тайни, ала се чудя защо се сърдиш на себе си за това, че се поддаде на влечението си към мен.

Роман бавно огледа пътя нагоре и надолу. Изглежда бяха сами на целия остров.

— Искаш ли да направя нещо по въпроса, тук и веднага?

Черити разбра, че можеше да го направи. И щеше. Ако бъде изкаран от търпение, би направил точно каквото иска и когато иска. Вълнуващата тръпка, преминала през нея, на свой ред я ядоса. Тия, дето се правеха на неустоими мъжаги, не бяха нейният тип. Може и да се харесваха на някои жени, но не и на Черити Форд. Тя демонстративно погледна часовника си.

— Благодаря. Убедена съм, че това е едно възхитително предложение, ала трябва да се връщам, за да се разпоредя за закуската. — Като се справи с кучето, Черити пое с горда, както смяташе, изпълнена с достойнство крачка. — Ще те известя, ако успея да се измъкна, да речем след петнайсет минути.

— Черити?

Обърна глава и му отправи леден поглед.

— Да?

— Обувката ти е развързана.

Тя само вирна брадичка и продължи.

Роман се засмя зад гърба й и пъхна палци в джобовете си. Не можеше да се отрече — имаше страхотна походка. А най-лошото, откъдето и да го погледнеш, беше, че започваше да я харесва.

 

 

Интересуваше го екскурзиантската група. Можеше спокойно да се помотае на долния етаж, нямаше нищо странно и в това, че се отби в кухнята, бавно пиеше вече втора чаша кафе и бърбореше с едроръката Мей и мършавата Долорес. Не очакваше, че ще го хванат на работа, но когато му беше връчен куп покривки за маса, той се справи блестящо.

Черити, облечена в яркочервена фланелка със същия надпис върху гърдите, който красеше и пикапа, прилежно подреждаше в трапезарията сгънати салфетки в стъклена водна чаша. Роман я наблюдава известно време как сръчните й пръсти приглаждаха плата.

— Това закъде е?

Тя вдигна поглед и се запита дали трябваше още да му е сърдита, после реши, че нямаше смисъл. В момента всяка работна ръка й бе крайно необходима.

— Няма да сбъркаш, ако ги постелеш на масите. Бялата отдолу, розовата отгоре. Опънати. Ясно ли е? — посочи към една от вече готовите маси.

— Естествено. — Той започна да разстила покривките. — Колко човека очакваш?

— В групата са петнадесет. — Черити вдигна чашата към светлината и я постави обратно на масата чак след критичен оглед. — Закуската им е включена. Плюс вече настанените гости. Сервираме от седем и половина до десет. — Погледна часовника си, остана доволна и се премести на следващата маса. Постави отстрани панерче с нарязан хляб и се пресегна за още едно. — Понякога идват също и непредвидени. Ала истинският ужас настава на обяд и вечеря.

Долорес влезе стремително с куп чинии, но Мей й кресна и тя хукна обратно. Преди вратата да се залюлее след нея, оттам изскочи с поднос подрънкващи сребърни прибори сервитьорката, която бяха подминали на пътя предния ден.

— Добре — измърмори под нос Роман.

Черити й изреди указанията си, привърши със зареждането на поредната маса, сетне забърза към черната дъска, която стоеше до вратата, и започна да пише сутрешното меню с полегат, красив почерк.

Долорес, чиято стърчаща червена коса и нацупени напред устни караха Роман да си представя настръхнало кльощаво пиле, се втурна през летящата врата и сложи ръце на кокалестите си хълбоци.

— Не съм длъжна да търпя това!

Черити продължи спокойно да пише.

— Какво да търпиш?

— Правя всичко, каквото мога, и ти знаеш, казах ти, че се чувствам зле.

Долорес винаги си чувства зле, помисли Черити, като добавяше омлет със сирене и шунка в списъка. Особено когато нещата не ставаха така, както тя си ги беше наумила.

— Да, Долорес.

— Така ме болят гърдите, та едва си поемам дъх.

— Ъ-хъ.

— Почти не съм мигнала нощес, ала съм тук, както винаги.

— И аз го оценявам, Долорес. Знаеш колко завися от теб.

— Тъй. — Поукротена, Долорес приглади престилката си. — Знам, че трябва да си върша работата, но можеш просто да кажеш на онази жена там… — Тя тикна пръст по посока на кухнята. — Просто да й кажеш да ми се махне от главата.

— Ще говоря с нея, Долорес. Само имай малко търпение. Всички сме луднали тази сутрин, след като Мери Елис пак е болна.

— Болна! — изпръхтя Долорес. — Така ли му викат на това в днешно време?

Като слушаше само с половин ухо, Черити продължи да пише.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам тогава чия кола стоя пак цяла нощ пред къщата на Бил Пъркинс, щом като е болна. А пък аз, в моето състояние…

Черити спря да пише. Роман повдигна вежда, чул неочаквани метални нотки в гласа й.

— Ще поговорим за това по-късно, Долорес.

Напереността на Долорес спадна като издишала гума, тя нацупи напред устни и се отправи обратно в кухнята.

Потиснала гнева си, Черити се обърна към сервитьорката.

— Лори?

— Почти свършвам.

— Добре. Ако можеш да поемеш останалите гости, аз ще ти помогна, след като настаня новата група.

— Няма проблеми.

— Ще бъда на рецепцията с Боб. — Тя разсеяно отметна плитката си на гърба. — Ако стане много напечено, ме повикай. Роман…

— Искаш ли да ти помогна за сервирането на масите?

Черити му хвърли бърза, признателна усмивка.

— Знаеш ли как?

— Мога да съобразя.

— Благодаря. — Погледна часовника си и забързано излезе.

Не очакваше да му бъде забавно, ала нямаше как да е инак с госпожица Мили, която усърдно флиртуваше с него, заета същевременно с боровинковото си сладко. Ароматът на печиво — нещо вкусно, ухаещо на ябълки и канела, тихите звуци на класическа музика и полушепотът на разговорите правеха невъзможно човек да не се отпусне. Той сновеше с подноси към кухнята и обратно. Заяжданията между Мей и Долорес повече го разсмиваха, отколкото дразнеха.

Така че се чувстваше доволен, като при това използваше положението, за да върши своята работа.

Докато разчистваше масите край прозореца, наблюдаваше туристическия микробус, който спря пред входа. Преброи главите и внимателно се взираше в лицата. Водачът на групата беше едър мъж с бяла риза, силно изопната на плещите му. Имаше кръгло, червендалесто, жизнерадостно лице, разтеглено в неувяхваща усмивка, докато предвождаше пътниците и ги въвеждаше вътре. Роман прекоси трапезарията, за да ги огледа, докато се въртяха във фоайето.

Бяха смесица от двойки и семейства с малки деца. Водачът — Роман вече бе осведомен, че се казва Блок — поздрави Черити със сърдечна усмивка и й подаде списъка с имената.

Дали тя знаеше, че Блок бе излежавал присъда в Левънуърт, и то за измама, запита се той. Наясно ли бе, че на човека, с когото се шегуваше, му се беше разминала още една присъда само благодарение на някакви измислени юридически тълкувания и заобикалки на закона?

Стисна зъби, когато Блок протегна ръка и закачливо перна полюшващата се върху ухото на Черити обица.

След като тя разпредели бунгалата и връчи ключовете, двама от групата се приближиха до рецепцията да обменят пари. Петдесет единият и шестдесет другият, отбеляза Роман, когато подадоха на помощника й Боб канадски чекове, а той им върна американска валута.

След десет минути цялата група се разположи в трапезарията в очакване на закуската. Черити допърха след тях, като си завързваше пътьом престилка. Отвори тефтерче и започна да приема поръчките.

Роман забеляза, че тя не създаваше впечатление за припряност. Приказваше, усмихваше се и отговаряше на въпроси така, сякаш разполагаше с цялото време на света. Но се движеше като светкавица. Носеше по три чинии в дясната ръка, сервираше кафе с лявата и едновременно с това гукаше на едно бебе.

Стори му се обаче, че нещо я измъчва. Едва-едва прозираше… Просто една лека бръчка между веждите. Да не би нещо да бе станало тази сутрин, което той бе пропуснал? Ако в системата нещо бе зациклило, беше длъжен да го открие и използва. Нали тъкмо това бе причината да е тук, внедрен под прикритието на вътрешен човек.

Черити направи нов курс до кухнята и обратно, за да сервира кафе на една четворна маса, размени си шеги с плешив мъж, който носеше кашмирена вратовръзка, после се насочи към Роман.

— Мисля, че кризата поотмина.

Усмихна му се, ала той отново долови нещо… Недоволство? Разочарование?

— Има ли нещо, което да не вършиш тук?

— Старая се да не правя нищо в кухнята. Все пак ресторантът ни е три звезди. — Тя с копнеж изгледа каничката с кафе. Ще има време за това по-късно. — Искам да ти благодаря за помощта тази сутрин.

— Няма проблеми. — Роман се хвана на мисълта, че иска да я види усмихната. С истинска усмивка. — Бакшишите бяха добри. Госпожица Мили ми пъхна петарка.

Черити му се отплати. Устните й трепнаха и бързо се извиха нагоре. Каквото и да помрачаваше очите й, за момент то бе забравено и лицето й се проясни.

— Тя те харесва препасан с колана за инструментите. Защо не си починеш малко, преди да се заловиш с другата работа?

— Става.

Черити се намръщи при звука на счупено стъкло.

— Така си и знаех, че хлапето на Снайдерови не иска портокалов сок.

Забърза нататък, за да почисти и изслуша извиненията на родителите.

На рецепцията нямаше никой. Роман реши, че помощникът на Черити или се бе затворил в офиса, или бе навън и превозваше багажа на новопристигналите до бунгалата. Реши да хвърли бърз поглед на регистрационната книга, но се отказа. Това можеше да почака. Някои работи се вършеха по-добре на тъмно.

След час Черити дойде в западното крило. Беше успяла да се сдържа, докато развеждаше гостите и им показваше долния етаж. Да се усмихва и побъбри с възрастната двойка, играеща на домино в дневната. Ала когато вратата се затвори зад гърба й, ядът й се изля в поредица гневни, сподавени ругатни. Искаше й се да изрита нещо.

Роман се показа на прага на стаята и я видя да крачи напред-назад по коридора.

— Някакъв проблем?

— Проблем! — настръхна тя. Направи още един тегел покрай него, после се извъртя кръгом. — Мога да приема невежеството, дори глупостта в известна степен. Мога дори да изтърпя някой и друг пристъп на мързел. Но няма да се оставя да ме лъжат!

Той изчака един такт на сърцето си. Беше страшно напушена, ала разбра, че гневът й не бе насочен към него.

— Точно така — каза и отново зачака.

— Можеше да ми каже, че иска почивка или да работи в друга смяна! Щях да измисля нещо. А вместо това ме лъже! Пет пъти през последните две седмици звъни в последната минута, за да съобщи, че е болна. И аз се безпокоя за нея! — Обърна се пак, не издържа и ритна вратата. — Мразя да ме правят на глупачка! Мразя да ме мамят!

Не му беше трудно да се досети.

— Говориш за сервитьорката… Мери Елис?

— За кой друг? — сопна се Черити. — Дойде да ме моли за работа преди три месеца. Когато тук почти всичко е замряло. Но аз я съжалих. Сега, както разбирам, си спи най-спокойно с Бил Пъркинс… Или по-точно изобщо не спи, а се обажда и се прави на болна! Ще се наложи да я уволня. — Изпусна въздух като парен локомотив и завърши тирадата по-кротко: — Почва да ме цепи главата, когато трябва да уволнявам някого.

— Това ли те притесняваше цяла сутрин?

— Веднага щом Долорес спомена за Бил, се сетих. — Поуспокоена вече, тя потърка настойчивата болка между веждите. — Трябваше обаче да свърша с настаняването и закуската, преди да мога да й се обадя и да се разправя с нея. Разплака се. — Черити го изгледа нещастно. — Знаех си, че ще се разреве.

— Слушай, рожбо, най-добре е да глътнеш аспирин и да забравиш за станалото.

— Вече глътнах.

— Тогава му дай шанс да ти подейства. — Преди сам да разбере какво прави, Роман вдигна ръце и хвана лицето й в шепи. Започна с бавни кръгови движения да разтрива слепоочията й. — Прекалено много неща минават оттук.

— Откъде?

— През главата ти.

Тя усети как клепачите й натежават, а кръвта й се затопля.

— Не и в момента. — Наклони глава назад и затвори очи. Неволно пристъпи крачка към него. — Роман… — Въздъхна леко, щом болката в главата й се стопи и премести някъде по-надолу и по-надълбоко в нея. — На мен също ми харесваш с колана за инструменти…

— Знаеш ли какво искаш?

Черити отвори очи и ги прикова в устните му. Бяха пълни и твърди и със сигурност щяха да са безжалостни.

— Не съвсем. — А може би точно това иска, мина й през ум, като го гледаше отдолу нагоре. Във всеки случай обзелото я чувство бе ново и вълнуващо. — И по-добре, навярно.

— Не е така. — Макар да съзнаваше, че бе грешка, той не можа да устои и плъзна пръсти по лицето й, надолу към устните. — Винаги е по-добре да знаеш последствията, преди да предприемеш действията.

— Значи отново ставаш предпазлив.

Роман отпусна ръце.

— Именно.

Трябваше да е благодарна. Вместо да се възползва от обърканите й чувства, той се отдръпна, остави й простор за избор. Искаше да му бъде благодарна, ала усети само болезненото жегване, че бе отхвърлена. Нали пръв започна, помисли си. За втори път. И пак спря. Писна й да я разиграва според прищевките си.

— Много губиш по този начин, Роман, нали знаеш? Много топлота, много радост.

— Много разочарования.

— Може би. Мисля, че за някои от нас е по-трудно да живеят настрани от останалите. Но ако ти така си решил — добре. — Тя си пое дълбоко дъх. Главоболието й се върна, двойно по-силно. — Само не ме докосвай отново. Имам навика да довършвам всичко, което захвана. — После хвърли поглед в стаята зад тях. — Добра работа си свършил тук — каза бързо. — Оставям те да продължиш.

Той я проклинаше, докато рендосваше дъската за нов перваз на прозореца. Нямаше право да го кара да се чувства виновен, само защото бе искал да се държи на разстояние. Да не се забърква не бе просто негов навик — беше въпрос на оцеляване. Да се поддаваш всеки път на увлечението си към някоя привлекателна жена бе глезотия и криеше опасности.

Лошото в случая бе, че май ставаше дума за нещо повече от привличане и със сигурност беше по-различно от това, което бе изпитвал преди. Когато Черити се намираше наблизо, разумът му се замъгляваше от фантазии за това, как би се чувствал с нея, какво би било да я прегръща, да я люби…

И фантазии ще си останат, напомни си твърдо. Ако нещата вървяха както трябва, след броени дни Роман нямаше да е вече тук. Преди да го подложи на изпитание, да го примами или изтормози, много вероятно бе той вече да й бе съсипал живота.

Такава му беше работата.

Видя я да излиза и да отива към пикапа с нейните дълги, целеустремени крачки и с подрънкващи ключове в ръка. След нея вървеше двойката младоженци, хванати за ръка, макар всеки да носеше в другата по един куфар.

Ще ги кара до ферибота, помисли си. Това му даваше един час време да претърси стаите й.

Знаеше как да прерови всеки сантиметър от някое помещение, без да остави следа. Започна първо с очевидното — бюрото в малката дневна. Хората обикновено ставаха небрежни в дома си. Изпуснат лист, надраскана бележка, име в телефонното тефтерче — такива неща често биваха оставяни и едно опитно око ги забелязваше.

Бюрото беше старинно, от солиден махагон, с някоя и друга драскотина и кръгли отпечатъци от чаши. Две от месинговите дръжки бяха халтави. Като цялата останала стая, и то беше спретнато и прилежно подредено. Личните й документи — осигуровки, сметки, кореспонденция — се намираха в папка от лявата страна. Всички свързани с хотелчето книжа заемаха три чекмеджета вдясно.

Прегледа ги набързо и видя, че печалбите бяха значителни, като по-голяма част от тях тя веднага влагаше отново в бизнеса. Нови чаршафи и покривки, обзавеждане на баните, бои. Печката, която Мей смяташе за изконно своя територия, беше купена само преди шест месеца.

Отделяше заплата и за себе си, удивително скромна при това. Не можа да открие, дори при по-обстоен преглед, никакво доказателство, че използва приходите или каквито и да било други, свързани с бизнеса, пари за свои лични облаги.

Честна, рече си замислено. Поне на повърхността.

Върху бюрото бе поставена купичка с изсушени листенца от рози и разни ароматни треви. Същите имаше и във всички останали стаи на къщата. До нея стоеше фотография, на която Черити бе застанала пред воденичното колело, редом с дребен белокос мъж с немощен вид.

Дядото, досети се Роман, ала се вгледа заинтригувано в лицето на Черити. Косата й беше вързана на конска опашка, а широкият провиснал гащеризон беше изцапан на коленете. Явно от полска работа. Държеше летни цветя в ръка и изглеждаше така, като да няма никаква грижа на тоя свят, но той забеляза, че със свободната си ръка подкрепяше възрастния мъж, прегърнала го през кръста.

Запита се какво ли е мислела в мига, когато е направена снимката, с какво ли се е занимавала след това. Изруга се мислено и откъсна очи от фотографията.

Намери купчинка бележки: „Да върна образците за тапетите“, „Нови панти за малките шкафчета“, „Да викна акордьор за пианото“, „Да се ремонтира апартамента“.

Не откри нищо, което да имаше връзка с идването му тук. Остави бюрото и методично претърси всичко останало в дневната.

После отиде в съседната спалня. Голямото дървено легло беше покрито с дантелено бяло покривало и затрупано с възглавнички на точки. До него имаше красив стар люлеещ се стол, чиито дървени облегалки бяха гладки като стъкло. В него седеше лилав мечок с жълти тиранти.

Пердетата бяха с богати дипли и волани. Беше оставила прозорците отворени и нахлуващият вътре бриз ги полюшваше. Стая на жена, помисли Роман, напълно женска с нейните дантели и възглавнички, с леките ухания и пастелни цветове. Тя някак примамваше и приласкаваше мъжа, събуждаше желания, караше го да копнее. Да жадува за един час, за една нощ в тази мекота, в този уют.

Прекоси избелялото, ръчно тъкано килимче и, преглъщайки отвращението към самия себе си, започна да рови в гардероба. Намери няколко бижута, които явно бяха наследствени ценности. Мястото им е в сейф, ядоса й се той мислено. Имаше шишенце парфюм. Знаеше точно как мирише. По същия начин, както и кожата й. Едва не посегна да го вземе, ала се възпря. Парфюмът не беше обект на неговия интерес. Трябваха му веществени доказателства.

Погледът му привлече връзка писма. Да не би от възлюблен, почуди се и веднага пропъди внезапното чувство на ревност като крайно нелепо.

Тази стая обаче го подлудяваше, помисли си, докато внимателно развързваше тънката копринена панделка. Беше свръх силите му да не си я представя тук, сгушена върху леглото, облечена в нещо бяло и полупрозрачно, с разпусната коса и запалени свещи.

Разгъна първото писмо и силом се накара да дойде на себе си. Една стая с лилаво мече не може да бъде прелъстителна, каза си.

Датите върху писмата сочеха, че бяха писани по времето, когато бе посещавала колежа в Сиатъл. От дядо й, както разбра, докато ги прегледа набързо. Всичките до едно. Бяха написани с обич и чувство за хумор, съдържаха няколко случки от ежедневието в хотелчето. Сложи ги обратно така, както ги беше намерил.

Дрехите й бяха най-обикновени, с изключение на две-три рокли, висящи на закачалки. Имаше стабилни ботуши, гуменки, изпъстрени със зелени петна от трева, и два чифта обувки с елегантен висок ток, поставени от двете страни на мъхести пантофи във формата на слончета. Както и цялата останала стая, всичко беше изрядно подредено. Никъде не откри и следа от прах.

Върху нощното шкафче държеше будилник, бурканче крем за ръце и две книги. Едната беше сборник стихотворенията другата криминален роман със зловеща илюстрация върху корицата.

Имаше блокче шоколад в чекмеджето и касета с Шопен в портативното стерео. Навсякъде се виждаха свещи — поне дузина — изгорели до различна височина. На едната стена висеше морски пейзаж в тъмно, буреносно синьо и сиво, а другата бе запълнена с фотографии, направени предимно край къщата, повечето на дядо й. Роман надзърна зад всяка от тях. Откри единствено, че боята върху стената бе избеляла, нищо повече.

Стаите й бяха чисти. Застана в средата на спалнята и пое аромата на восък, рози и парфюм. Не можеха да бъдат по-чисти, дори ако Черити знаеше, че ще бъдат претърсвани. Всичко, което бе научил след прекарания тук час, беше, че Черити Форд бе подредена жена, която обичаше удобните дрехи и Шопен и имаше слабост към шоколада и криминалните романи.

Защо това я правеше така обаятелна?

Той се намръщи и пъхна ръце в джобовете си. Постара се да погледне обективно, но това не му се удаде така лесно, както друг път. Всички улики сочеха, че бе замесена в много тъмна афера. Всичко, което беше разбрал през последните двадесет и четири часа, я обрисуваше като открита, честна и работлива.

На кое да вярва?

Отправи се към остъклената врата в другия край на стаята. Излизаше на малка като пощенска марка тераса с множество стъпала, които водеха надолу към езерото. Прищя му се да отвори вратата, да излезе навън и да подиша въздух, ала обърна гръб и се върна откъдето беше дошъл.

Уханието на спалнята й го преследва часове наред.