Нора Робъртс
Опасна игра (12)

Дванадесета глава

— Разполагаме с два часа — съобщи Роман и взе чертежа с плана на къщата, която Ройс му подаде. — Не е толкова умен, колкото го мислех, или пък е твърде уплашен, за да разсъждава трезво.

— Това може да ни е от полза — отбеляза Ройс. Предложи му кафе, но Роман поклати глава. — Както и да се обърне в наша вреда.

Два часа. За кой ли път Роман се взря с напрегнат, изучаващ поглед в хотелчето. Представата за Черити, изправена пред дулото на пистолета през цялото това дълго време, му бе нетърпима.

— Иска кола, благополучно пристигане на летището и самолет. — Погледна към Конби: — От теб искам да го убедиш, че ще ги получи.

— Наясно съм как се действа в ситуация с взети заложници, Деуинтър.

Роман не му обърна внимание.

— Кой от твоите хора е най-добрият стрелец? — попита той Ройс.

— Аз — отвърна шерифът и го погледна твърдо в очите. — Къде да застана?

— Те са в кухнята.

— Той ли ти го каза?

— Не, Черити. Каза, че щял да й позволи да приготви нещо за ядене. И понеже се съмнявам точно храната да им е на ума, смятам, че ми подсказа къде се намират.

Ройс хвърли поглед към Мей, която ходеше напред-назад по кея.

— Тя е мъжко момиче. Запазила е самообладание.

— Засега… — спомни си Роман сподавения й плач. — Прати двама твои човека отзад. Да се придвижват внимателно и да се държат на разстояние, извън полезрение. Ще видим колко близо можем да се доберем.

Отново се обърна към Конби:

— Изчакай пет минути, после му позвъни пак. Кажи му кой си. Знаеш как да се направиш на важна клечка. Залъжи го нещо и го дръж на телефона колкото можеш по-дълго.

— Има два часа, Деуинтър. Да извикаме отряда за борба с тероризма от Сиатъл.

— Ние имаме два часа — отвърна мрачно Роман. — Черити може и да няма.

— Мога да поема отговорността…

— Ще я поемеш и още как! — сряза го Роман.

— Агент Деуинтър, ако положението не беше критично, щях да те отстраня и дам под съд за неподчинение и неспазване на субординацията.

— Чудесно. Пиши ми го на сметката. — Погледна пушката, която държеше Ройс. Беше с широкообхватен оптически мерник. — Да вървим.

 

 

Достатъчно съм ревала, реши Черити и си пое дълбоко дъх. Плачът нямаше да й помогне. И тя, като нападателя си, имаше нужда да помисли. Целият й свят се беше смалил до една-единствена стая, страхът беше станал неотменен неин спътник. Тая няма да я бъде, каза си и изпъна гръб. Животът й бе в опасност, а тя дори не знаеше защо.

Стана от пода, където се бе свила. Блок седеше на масата. В едната ръка държеше оръжието, с другата монотонно потропваше по гладко изстърганата дървена повърхност. Полюляващите се белезници дрънчаха. Изплашен е, разбра Черити. Навярно не по-малко от самата нея. Трябваше да намери начин да използва това.

— Роджър… Искаш ли кафе?

— Да! Ето една добра, много добра идея. — Той стисна по-здраво пистолета. — Само не ми върти номера. Следя всяко твое движение.

— Ще ти дадат ли самолет?

Тя се обърна да пусне газта. Бавно завъртя ключа на печката. Кухнята е пълна с оръжия, помисли си. Ножове, сатъри, дървени чукчета. Затвори очи и се запита дали би имала смелостта да използва някое от тях.

— Ще ми дадат всичко, каквото пожелая, докато ти си ми в ръцете.

— Защо искат да те заловят? — Дръж се спокойно, заповяда си мислено. Трябва да си спокойна, бдителна и ловка. Наля горещото кафе в две чаши. Едва ли можеше да преглътне каквото и да било, ала се надяваше този съвместен ритуал да разведри малко атмосферата и да отвлече вниманието на Блок. — Не ми е ясно — обади се отново. — Споменаха нещо за фалшифициране на пари.

Нямаше значение какво щеше да узнае Черити. Във всеки случай той беше се потрудил здраво и се гордееше с това.

— Станаха повече от две години, откакто въртим един хубав бизнес отсам и оттатък границата. Канадски двайсетачки и десетачки. Мога да ги печатам като етикети за бутилки. Обаче съм предпазлив, видиш ли. — Блок засърба кафето. — Две хилядарки тук, две там, начело с „Вижън“. Развиваме добър туризъм, клиентите са доволни.

— Плащал си ми с фалшиви пари?

— На теб и на още две места. Но ти си най-постоянната и от най-дълго време. — Усмивката му беше дружелюбна, досущ като да разговаряха във фоайето на рецепцията, ако не се смяташе пистолета в ръката му. — Притежаваш изключително място, Черити, тихо, отдалечено, частна собственост. Имаш работа с малка местна банка. При теб върви като по масло.

— Да — сведе тя очи към чашата. Стомахът й се сви на топка. — Разбирам.

Значи Роман бе пристигнал не да гледа китовете, а да води разследване по случая. И това бе всичко, което тя представляваше за него.

— Канехме се да поиздоим този маршрут още няколко месеца — продължи Блок. — Ама напоследък Боб започна да става нетърпим.

— Боб? — Отпуснатите й в скута ръце неволно се свиха в юмруци. — Боб е знаел?

— Беше едно нищожество, долнопробен мошеник, преди да го прибера. Занимаваше се с дребни злоупотреби и присвояване на грошове. Аз го уредих тук и го направих богат. На теб също цялата работа не ти се отрази зле — добави ухилен. — Доста я беше закъсала финансово, когато за първи път се появих тук.

— През цялото това време… — прошепна Черити.

— Бях решил да изкараме още шест месеца и да движим другаде, ала Боб взе сериозно да нервничи заради новия ти майстор. Кучият му син ме насади! — Той тръсна чашата върху масата. — Да се сдуши с федералните! Трябваше да го усетя по това, как съвсем се скапа след случката с колата.

— Колата… Опитал си да ме убиеш…

— Не — потупа я Блок по ръката. Тя се сви, като че очакваше удар. — Истината е, че винаги съм те харесвал. Но се налагаше да те отстраня от пътя си за известно време. Само за изпробване на почвата, да видим каква е играта на Деуинтър. Бива го — каза замислено. — Наистина го бива. Успя да ме убеди, че се интересува единствено от теб. Любовната история беше един хитър ход. Заблуди ме.

— Да. — Сломена, Черити заби невиждащо поглед в масата. — Хитър.

— Изигра ме — промърмори Блок. — Знаех, че ти не ме баламосваш. Не ти е в характера. Но Деуинтър… Сигурно вече са пипнали Дюпон.

— Кого?

— Не бяха само парите. Имаше хора, разни хора, които трябваше да напуснат страната тайно и които добре плащаха за услугите ни. Като гледам, на път съм да се превърна в свой собствен клиент. — Той се разсмя и доизпи кафето. — Дали да не похапнем? Едно от нещата, които най-много ще ми липсват, е тукашната храна.

Тя мълчаливо стана и отиде до хладилника. Всичко е било лъжа, мислеше. Всичко, което Роман е говорил, всичко, каквото е правил…

Болката я преряза така силно, че й струваше голямо усилие да не заплаче отново. Мамил я бе от край до край, по същия начин, както и Роджър Блок. Използвали са я, и двамата са я използвали, нея и нейното хотелче. Никога нямаше да го прости. Изтри очите си. И никога нямаше да го забрави.

— Какво ще кажеш за онзи лимонов сладкиш? — Отпуснат и самодоволен, Роджър потупваше с дулото на пистолета по масата. — С него Мей беше надминала себе си снощи.

— Да. — Черити бавно го извади. — Останало е малко.

Блок беше спуснал яркожълтите пердета на прозореца, ала в средата имаше пролука, широка около пет сантиметра. Роман тихо се промъкна натам. Вече виждаше Черити, която вадеше чиния от шкафа.

По бузите й имаше следи от съхнещи сълзи. Сърцето му се скъса, като ги забеляза. Но инак тя изглеждаше спокойна. Ръцете й пипаха сръчно, не трепереха. Това все пак бе нещо, нещо, за което можеше да се залови. Блок се намираше извън полезрението му, въпреки че Роман се приближи, доколкото посмя, за да успее да зърне и него.

Ненадейно, сякаш беше усетила, че я гледа, Черити вдигна глава и очите им се срещнаха през стъклото. Тя се вцепени и в един миг хиляди чувства прекосиха лицето й. После то отново се отпусна и стана безизразно. Гледаше го така, както би гледала непознат. Ала чакаше указания.

Той вдигна ръка с дланта напред и се постара колкото можеше по-ясно да й даде знак, че трябва да запази спокойствие, да задържи така и да кротува. После иззвъня телефонът. Видя я как трепна стреснато.

— Време беше — избоботи Блок. Отиде до апарата наперено, едва ли не с важничене. — Да? Кой е, по дяволите? — Като послуша малко, той се ухили доволно. — Обичам да си имам работа с големи титли. Къде ми е самолетът, инспектор Конби?

Бързо, доколкото й стигна куражът, Черити дръпна пердето още сантиметър-два.

— Идвай тук! — заповяда Блок.

Тя отпусна ръка и чинията издрънча върху плота.

— Какво?

Той направи жест с пистолета.

— Ела тук, казах!

Роман изруга наум. Черити беше застанала така, че му пречеше да вижда.

— Искам да знаят, че аз изпълнявам своята част от уговорката — хвана я Блок за ръката, този път не така грубо. — Кажи на човека, че се отнасям добре с теб.

— Нищо не ми е направил — произнесе тя безизразно.

Стараеше се да не поглежда към прозореца. Роман беше там, навън. Щеше да направи всичко възможно, за да я измъкне читава. Това му беше работата.

— Самолетът е готов след час — каза й Блок, след като затвори слушалката. — Тъкмо ще имаме достатъчно време за някой залък и още чашка кафе.

— Добре.

Черити отново отиде до шкафа. В гърдите й се надигна страх, когато хвърли поглед към прозореца и там вече нямаше никой. Отишъл си е. Ръцете й не я слушаха и тя се позабави със сладкиша.

— Роджър, ти ще ме пуснеш ли да си ида?

Той се поколеба само миг, но това бе достатъчно да й подскаже, че отново ще чуе лъжа.

— Разбира се. Веднага, щом пак съм свободен.

Значи всичко бе загубено. Сърцето й, хотелчето, а сега и животът й. Черити сложи чинията пред него и се взря в лицето му. Изглежда толкова самодоволен, помисли и изпита ненавист. Ала по челото му все още избиваше пот.

— Ще ти донеса кафето.

Бавно тръгна към печката. Една крачка, втора. Ушите й пищяха. Сега беше нещо повече от страх, осъзна тя. Беше ярост и отчаяние, силно, неудържимо желание да оцелее. Машинално изключи газта под колелото. Хвана дръжката на канчето с кърпа.

Той все така държеше пистолета в дясната си ръка, а с лявата тъпчеше кейка в устата си. Смята я за кръгла глупачка, помисли Черити. За лековерна наивница, която се оставя да я лъжат и мамят както си искат, да я използват и въртят на пръста си. Тя дълбоко си пое дъх.

— Роджър?

Той вдигна глава. Черити го гледаше право в очите.

— Забрави кафето — каза кротко, после плисна вдигащата пара течност в лицето му.

Блок изпищя. Никога не бе чувала мъж да пищи така. Беше се надигнал от стола и сляпо опипваше за пистолета. Нещата се разиграха бързо. След време, колкото и да се мъчеше да си спомни, така и не можеше да твърди със сигурност какво точно се случи и кое след кое следваше.

Тя грабна оръжието. Мятащата се във въздуха ръка на Блок я одра по бузата. Черити отстъпи назад и тогава чу звука от счупено стъкло.

Роман връхлиташе през прозореца. Застанала на пътя му, тя се приземи на пода, пометена от удара. Други мъже напираха през барикадираните врати, пробиваха си път и се втурваха вътре. Някой я вдигна от земята и я избута навън.

Роман опря пистолет в главата на Блок. Двамата стояха на колене върху парчета изпотрошено стъкло. По-точно стоеше Роман и крепеше стенещия Блок, върху чието тлъсто лице вече се надигаха мехури.

— Моля те — просъска Роман, — само ми дай повод.

— Роман — сложи ръка на рамото му Ройс. — Всичко свърши.

Яростта го задушаваше. Пръстът му се присви върху спусъка. Спомни си начина, по който Черити го гледаше, зърнала го навън през прозореца. Бавно отпусна ръка и прибра оръжието.

— Да. Свърши. Разкарай го оттук, по дяволите.

Изправи се и тръгна да я търси.

Откри я във фоайето, в прегръдката на Мей.

— Нищо ми няма — мърмореше тя. — Добре съм, наистина. — Щом го видя, погледът й застина. — Всичко ще се оправи. Сега трябва да говоря с Роман за минута.

— Кажете си приказката — целуна я Мей по двете страни. — А после ще вземеш една хубава гореща вана.

— Добре — стисна ръцете й Черити.

Странно, но сега нещата й изглеждаха повече като сън, струваше й се, че се движи сред пластове сива, кълбяща се мъгла.

— Мисля, че горе ще бъдем на спокойствие — каза на Роман, после се обърна, без да го погледне, и тръгна към стълбите.

Така му се искаше да я прегърне. Сви ръце и впи пръсти в дланите си. Искаше да я вдигне и притисне до себе си, да докосне косата й, нежната кожа, да се убеди, че кошмарът бе свършил.

Коленете й трепереха. Настъпваше реакция след изживяното напрежение, ала трябваше да се пребори. По-късно, когато останеше сама, обеща си. Когато най-после останеше сама, тогава щеше да позволи на слабостта да я повали.

В дневната се обърна, за да застане лице в лице с Роман. Нямаше и не можеше да говори с него в интимната обстановка на спалнята.

— Както разбирам, ще ти се наложи да пишеш рапорти — започна. Това нейният глас ли беше, учуди се. Звучеше толкова сух и студен, така чужд. Поизкашля се. — Казаха ми, че трябва да дам свидетелски показания, но мисля първо да изясним нещата.

— Черити — направи той крачка към нея, ала рязко бе спрян от протегнатите й ръце.

— Недей! — Очите й бяха ледени като гласа. Не е сън, каза си тя. Беше най-суровата и жестока действителност в живота й. — Не ме докосвай. Нито сега, нито никога повече.

Ръцете му безпомощно увиснаха.

— Прощавай, извинявай…

— За какво? Изпълни точно това, за което беше дошъл. Както успях да схвана, Роджър и Боб са имали добре отработена система. Сигурна съм, че началниците ти ще бъдат доволни от теб.

— Това няма никакво значение.

Черити извади значката му от джоба си, където я беше прибрала.

— Напротив — подхвърли му я. — Има значение.

Като се мъчеше да запази спокойствие, Роман я пъхна в джоба на ризата си. Забеляза безучастно, че по ръцете му имаше кръв.

— Не можех да ти кажа.

— Не ще и дума.

Върху бузата й личеше драскотина. Сякаш цялата му вина и гняв се съсредоточиха там.

— Ударил те е!

Тя опипа леко раната.

— Не се пречупвам лесно.

— Нека да ти обясня.

— Защо? — Черити се извърна. Искаше да запази гнева си хладен. — Мисля, че картината ми е ясна.

— Слушай…

— Не, ти слушай! — Загубила самообладание, тя бързо се извъртя и отново застана с лице към него. — Ти ме излъга, използвал си ме от първата до последната минута. Всичко беше една огромна, невероятна лъжа.

— Не всичко.

— Не ли? Я да видим как може да се разграничи едното от другото. Първо, точно навреме спукана гума. — Видя ядния блясък в очите му и придърпа един стол пред себе си. — После Джордж. Пустият му Джордж с неговия ненадеен късмет! Предполагам си е струвало няколкото хилядарки, за да го махнеш от пътя и да си разчистиш терена. И Боб — ти знаеше всичко за Боб, нали?

— Не бяхме напълно сигурни, поне в началото.

— Поне в началото! — повтори злъчно Черити, ала мислено се предупреди, че ще е в състояние да мисли само ако бъде хладнокръвна. Да мисли, а не да чувства: — Питам се, Роман, откъде беше толкова сигурен в мен? Или пък си смятал, че и аз съм вътре в играта?

Той не отговори и тя сведе поглед.

— Значи е така. О, да, разбирам. През цялото време съм била разследвана. И ето, на сцената се появяваш ти, в най-удобния момент. Не е трябвало да правиш нищо друго, освен да се сближиш с мен, а аз сама ти направих задачата от лека по-лека. — Черити се разсмя нервно и притисна с длани лицето си. — Боже мой, направо ти се хвърлих в ръцете.

— Връзката ми с теб не беше… Предвидена. — Като се съпротивляваше на обземащото го раздразнение и едновременното чувство за безсилие, Роман внимателно подбираше думите. — Това просто се случи. Влюбих се в теб. Обикнах те.

— Не го произнасяй. — Тя видимо посърна. — Дори не знаеш какво означава.

— Не знаех, докато не срещнах теб.

— Няма любов без доверие, Роман. Аз ти вярвах! Не ти дадох само тялото си. Дадох ти всичко!

Той закрачи гневно из стаята.

— Казах ти всичко, което можех! — изстреля в отговор. — По дяволите! Нямах право да ти кажа останалото. Това, което ти разправих за себе си, за детството си, чувствата ми към теб — всичко е истина!

— Даваш ли ми честната си дума? А, агент Деуинтър?

С проклятие на уста Роман прекоси стаята и я хвана за раменете.

— Не те познавах, преди да поема мисията. Изпълнявах задача. Когато нещата се промениха, най-важната част от тази задача стана за мен доказването на твоята невинност. Трябваше да те предпазя и защитя.

— Ако ми беше казал, аз сама щях да докажа своята невинност! — Черити се дръпна и освободи от ръцете му. — Това е моята къща и това са моите хора. Те са единственото семейство, което ми остана. Смяташ ли, че бих рискувала всичко заради пари?

— Не смятам. Знаех го, повярвах го след първите двадесет и четири часа. Следвах заповеди, Черити, и собствената си интуиция. Ако ти бях разкрил кой съм и какво се върши тук, ти нямаше да си в състояние да удържиш фронта.

— Толкова ли съм тъпа?

— Толкова искрена. — Той дишаше тежко, но вече бе успял да се овладее. — Много неща ти се струпаха на главата. Преживя прекалено много.

— Да, преживях… Прекалено — повтори тя и за малко да се разсмее. — Имаш ли представа какво е чувството да разбереш, че две години, цели две години, хора, които си смятал за свои приятели, са те използвали? А пък винаги съм се мислила за добър познавач на човешката природа! — Сега вече Черити наистина се засмя нервно. Отиде до прозореца. — Мамили са ме ден след ден, седмица след седмица. Не знам дали изобщо ще мога да го преживея. Ала това е нищо. — Тя се обърна, пръстите й бяха вкопчени в перваза. — Не е нищо в сравнение с това, което изпитвам, когато си помисля как наивно се оставих да повярвам, че ме обичаш.

— Щом не е вярно, какво тогава правя тук, защо се мъча да те убедя в противното?

— Не зная. — Почувствала се внезапно изнемощяла, Черити вяло прокара ръце през косата си и я отмахна назад. — И като че няма значение. Напълно съм изстискана, Роман. По едно време днес бях сигурна, че той се кани да ме убие.

— О, Черити…

Приближи се и я прегърна, а когато тя не се възпротиви, зарови лице в косите й.

— Помислих, че ще ме убие — повтори Черити. Стоеше с вдървено отпуснати встрани ръце. — Не исках да умирам. Всъщност, нямаше нищо по-важно за мен от това, да остана жива. Когато майка ми обикнала и любовта й била предадена, тя също се предала. Аз не приличам много на нея. — Черити сковано понечи да се отдръпне. — Може и да съм наивна, но никога не съм била слаба. Възнамерявам да подхвана нещата оттам, където ги оставих преди цялата тази история. Ще продължа да се занимавам с хотелчето. Без значение какво ще ми струва, смятам да залича от живота си теб и последните няколко седмици.

— Не! — избухна Роман и хвана лицето й в шепи. — Няма да го направиш, защото те обичам! Ти ми обеща, Черити! Обеща, че каквото и да се случи, няма да престанеш да ме обичаш.

— Дадох това обещание на човек, който не съществува. — Беше мъчително. Чувстваше болката, раздираща тялото й отгоре до долу. — А този, който съществува, не го обичам. — Направи малка, ала многозначителна крачка назад. — Остави ме. Върви си.

 

 

Мей усърдно помиташе засипания със счупени стъкла кухненски под. За първи път през последните повече от двадесет години хотелчето не работеше. Бе уверена, че съвсем скоро вратите му отново щяха да бъдат гостолюбиво отворени, но засега й стигаше да знае, че нейното момиче бе в безопасност и лежеше горе кротко в кревата, а нагълталите се с кафе полицаи вече си бяха тръгнали.

Влезе Роман и тя скръсти ръце върху дългата дръжка на метлата. Беше люшкала и утешавала Черити близо час, когато плака одеве заради него. Сега беше се наточила да се държи недружелюбно, студено и презрително. Само един поглед й бе нужен, за да промени решението си.

— Изглеждаш грохнал.

— Аз… — Действително се чувстваше като смазан. Огледа наоколо. — Исках да попитам как е тя, преди да замина.

— Нещастна е — поклати глава Мей, удовлетворена все пак от прозиращата в очите му мъка. — И непреклонна. Порязал си се.

Той несъзнателно вдигна ръка към резката върху челото си.

— Ще й предадеш ли този номер? — Остави листчето на масата. — Може да ме намери на него, ако… Може да ме намери на него — повтори само.

— Седни. Дай да ти промия раната.

— Нищо ми няма.

— Казах да седнеш. — Отиде да донесе шишенце спирт от рафтчето над шкафа. — Черити изживя голямо премеждие.

През очите му внезапно изплува картината как Блок държи ножа на гърлото й.

— Така е.

— Обикновено доста бързо се съвзема от повечето изпитания. Тя те обича.

Роман трепна, когато Мей го докосна с напоения памук, ала не беше от парещата болка.

— Обичаше.

— Обича — повтори равно Мей. — Просто сега не иска да си го признае. Отдавна ли си в тайната полиция?

— Прекалено отдавна.

— Ще се погрижиш ли онзи пълзящ червей Роджър Блок да си получи заслуженото?

Роман стисна юмруци.

— Да.

— Обичаш ли Черити?

Той отпусна ръце.

— Да.

— Вярвам ти, тъй че ще ти дам един съвет. — Запъхтяна леко, тя премести стол и се настани до него. — Много е обидена, положението наистина е лошо. Тя е от тези, дето искат сами да оправят нещата. Дай й малко време. — Мей взе листчето и го пъхна в джоба на престилката си. — Това ще го прибера засега и ще го пазя.

 

 

Вече се чувстваше поукрепнала. И не просто физически, разсъждаваше наум Черити, докато тичаше след Лудвиг. От всяка гледна точка. Все по-рядко се случваше да се събуди плувнала в пот от кошмарите, които я преследваха нощ след нощ. Страшните спомени избледняваха. Значително по-лесно й беше вече да разговаря, да се усмихва и да си дава вид, че напълно се бе съвзела. Беше си обещала отново да сложи в ред живота си и полагаше усилия да го стори. Рядко мислеше за Роман.

Тя въздъхна. Никога нямаше да бъде отново силна, ако започнеше да се самозалъгва, да заблуждава сама себе си.

Непрекъснато мислеше за Роман. Всеки миг. Беше й трудно, невъзможно да не мисли за него. Особено днес. Черити сви към тревата отстрани на пътя, където нещо бе привлякло изследователския интерес на Лудвиг.

На днешния ден трябваше да се оженят. Болката дойде внезапно, както винаги досега, разпростря се и намери приют в тялото и душата й. Точно по пладне, под звуците на музиката и ярките лъчи на слънцето, огряващи всичко наоколо, тя щеше да сложи ръката си в неговата. И да му се врече.

Фантазии, каза си и сръчка кучето да се върне обратно на пътя. Тогава бяха фантазии и измислици, такива са и сега.

И все пак… С всеки изминал ден все по-отчетливо си припомняше времето, което бяха прекарали заедно. Неговата сдържаност и съпротива, после нежността и вниманието. Сведе поглед към ръката си. На китката й блестеше гривната.

Беше решила да я скрие отново в кутийката, да я пъхне и забрави в някое тъмно, рядко отваряно чекмедже. Всеки ден си повтаряше, че ще го направи. Утре. А на следващия ден си спомняше колко мил и несръчен, колко чудесен изглеждаше, когато й я подари.

Ако бе била само мисията му, защо тогава й беше дал много повече, отколкото го бе изисквала работата по разследването? Защо бе нужно това бижу и всичко, което златният обръч символизираше? Би могъл да й предложи своето приятелство и уважение, както направи Боб, и Черити щеше да му повярва също толкова. Можеше да запази връзката им чисто плътска. Това нямаше да промени нейните чувства към него.

Той обаче каза, че я обича. Макар накрая да не я бе умолявал да му повярва.

Черити тръсна глава и ускори крачка. Слаба бе духом и се поддаваше на прекалена сантименталност. Навярно бе заради красивото пролетно утро — деня, в който трябваше да е нейната сватба.

Това, от което имаше нужда сега, бе да се върне в хотелчето и да се залови за работа. Без прекъсване. И този ден щеше да отмине като всеки друг.

Отначало й се стори, че си въобразява, когато го видя да стои отстрани на пътя, устремил поглед към издигащото се над морето слънце. Коленете й се подкосиха. Преди да бе измислила как да предотврати срещата, краката й се разтрепериха и спряха да я слушат.

Роман я беше чул да идва. Бе стоял под развиделяващото се небе, съзерцаваше зората такава, каквато я помнеше, и сам се питаше наистина ли се бе върнал, наистина ли стоеше тук и чакаше Черити да дотича при него.

Тя не тичаше. Кучето я дърпаше нетърпеливо, но Черити вървеше бавно, много бавно. Дали знаеше, че животът му бе в нейните ръце?

Сякаш всичките й нервни окончания бяха възбудени като гъмжащ кошер. Пръстите й се свиваха и разпускаха върху каишката. Сърцето й ту биеше с неистов ритъм, ту замираше. Главата й бучеше. Краката й се движеха сами, без да ги усеща. Спряха пред него. Мислено се помоли гласът да не й изневери, поне той да бъде малко по-твърд и уверен.

— За какво си дошъл?

Роман се наведе да погали скимтящото, умилкващо се куче.

— Ще стигнем и до това. Как си?

— Добре съм.

— Имала си кошмари.

Под очите й личаха тъмни кръгове. Няма да я успокоява, като се прави, че не ги е забелязал.

Тя застина.

— Отшумяват. Мей приказва прекалено много.

— Поне ми говори.

— Вече си казахме всичко, което беше за казване.

Черити мина край него, ала той я хвана за ръката.

— Но не и сега. Последния път ти каза, каквото имаше да казваш, й аз добре си го припомних, като идвах насам. Сега е мой ред.

Роман посегна и отвърза каишката на кучето. Видял се на воля, Лудвиг хукна към дома.

— Мей го чака — превари с обяснението Роман, преди да го бе извикала обратно.

— Ясно. — Черити намота каишката около свития си юмрук. — Вие двамата с нея сте съчинили всичко това.

— Тя се тревожи за теб. Аз също.

— Имам си работа.

— Да. Ала тази е на първо място.

Привлече я към себе си и, без да обръща внимание на съпротивата й, притисна устни в нейните. Беше като глътка вода след дни, прекарани в пустинята, като огън след безброй мразовити нощи. Целуваше я жадно, ненаситно, сякаш бе за първи път. Или за последен.

Черити не можеше да се пребори с него. Нито със себе си. Почти разридана се прилепи до него, изпълнена с болка, преливаща от копнеж. Колкото и силна да се опитваше да бъде, никога нямаше да е в състояние да надвие сърцето си.

Не можеше повече да изтърпи мъчението на разкъсващите я чувства и понечи да се отдръпне, но той я стисна по-здраво.

— Дай ми още миг… — прошепна и докосна с устни косата й. — Всяка нощ се събуждах и го виждах как държи нож на гърлото ти, а аз не можех да направя нищо. Протягах към теб ръце, ала теб вече те нямаше. Изпадах в ужас. После си спомнях, че не те грози опасност. Не си при мен, но си в безопасност. Почти едно и също.

— Роман… — Тя въздъхна безпомощно и го погали с успокояващ жест по ръката. — Няма полза да мислим за това.

— Смяташ ли, че мога да забравя? — отдръпна се той леко, без да я пуска. — До края на живота си ще помня всяка секунда. Аз носех отговорност за теб.

— Не! — отблъсна се Черити от гърдите му. Гневът дойде така внезапно, че изненада и двама им. — Аз нося отговорност за себе си! Преди, сега и занапред. Мога и сама да се грижа за себе си!

— Вярно. — Роман прокара длан по бузата й. Белезите бяха избледнели, ала спомените не. — Дяволски добър начин за сервиране на кафе.

— Да забравим случая. — Тя се издърпа от ръцете му и тръгна към морето. — Не се гордея особено с това, че така лековерно се оставих да ме измамят, затова предпочитам да не си спомням.

— Те бяха професионалисти, Черити. Не си първата, която използват.

Тя сви устни.

— А ти?

— Когато се работи под прикритие, се налага да лъжеш, да използваш, да извличаш изгода от всичко, което ти попадне. — Очите й бяха затворени, когато я обърна към себе си. — Бях пристигнал тук със задача. Отдавна вече не си позволявах да мисля за друго, освен за следващия ден. Погледни ме! Моля те!

Черити си пое дълбоко дъх и отвори очи.

— За това вече сме говорили, Роман.

— Не сме. Бях те наранил. Огорчил. Разочаровал. Тогава ти не желаеше да ме слушаш. — Тъй нежно избърса сълза от ресниците й. — Дано сега ме чуеш, защото не мога да издържам повече без теб.

— И с мен не ти беше много леко усмихна се тя, за което събра всички останали й сили. — Преживелицата с Роджър ми се отрази зле, а нервите ми се оказаха значително по-разклатени, отколкото бях предполагала. След като дадох показания, инспектор Конби ми обясни всичко по-подробно. За хода на операцията, за моите задължения, за твоето участие.

— Какви задължения?

— Относно парите. Озовахме се в сериозна финансова дупка, но поне ще трябва да връщаме само процент.

— Ясно. — Роман се засмя и поклати глава. — Винаги го е раздавал като началник.

— Търговецът сам си е виновен за загубите. — Черити наклони глава. — Не знаеш ли за уговорката, която имаме с него?

— Не.

— Но нали работиш при него?

— Вече не. Подадох оставка, щом се върнах във Вашингтон.

— О, Роман, това е глупаво! Все едно да изхвърлиш бебето заедно с мръсната вода от легена.

Той се усмихна оценяващо на присъщия й трезв разум.

— Реших, че повече ми харесва дърводелството. Да ти се намира подходяща работа случайно?

Те се заигра с каишката в ръцете си и отмести поглед.

— Напоследък не ми беше много до ремонти.

— Няма да ти излезе скъпо. — Роман я хвана за брадичката и обърна лицето й към себе си. — Трябва само да се омъжиш за мен.

— Недей! — отдръпна се Черити.

— Черити… — Той призова търпението, което и сам не знаеше, че притежава, и я задържа. — Едно от нещата, на които най-много се възхищавам у теб, е твоят разум. Ти си истинска умница. Погледни ме, действително ме виж. Мисля, разбираш, че не си блъскам главата в една и съща стена за развлечение. Обичам те! Трябва да ми повярваш!

— Страх ме е — промълви тя.

За първи път той наистина видя искрица надежда.

— Повярвай! Ти промени живота ми. Буквално го преобърна. Не мога да се върна към предишния си начин на съществуване. Не мога да продължа напред, ако ти не си до мен. Колко дълго да стоя тук в очакване отново да заживея?

Скръстила ръце на гърдите си, Черити се отдалечи няколко крачки. Високите треви досами водата още бяха забулени в мараня. Усещаше сладко-тръпчивото им ухание и едва доловимия аромат на горските цветя. Тогава осъзна изведнъж, че откакто го прогони, тези малки неща и още други подобни бяха изчезнали от живота й заедно с него.

Щом изискваше от него искреност, как можеше да му се отплаща с по-малко?

— Ти страшно ми липсваше. — Бързо поклати глава, преди Роман отново да я докосне. — Стараех се да не мисля дали ще се върнеш. Повтарях си, че не го желая. Когато те видях да стоиш на пътя, единственото, което исках, бе да дотичам при теб. Без въпроси, без обяснения. Ала не е толкова просто.

— Не е.

— Аз наистина те обичам, Роман. Не мога да те разлюбя — обърна се тя да го погледне. — Пробвах. Е, не много старателно, но все пак опитах. Струва ми се, знаех, въпреки целия си гняв и болка, които изпитвах, че не си ме лъгал за чувствата си, че също ме обичаш. Не желаех да ти прощавам за останалите лъжи, но… Това беше само от гордост. — Може пък нещата наистина да са прости в края на краищата, помисли си. — Ако трябва да избирам, предпочитам любовта. — Усмихна се и отвори ръце насреща му. — Смятай, че си нает на работа.

Разсмя се, когато я повдигна във въздуха и я завъртя.

— Ще видиш как ще потръгне — обеща той и засипа лицето й с целувки. — Започваме от днес.

— Днес щяхме да се оженим.

— Точно това и ще направим!

Роман я вдигна на ръце и я понесе.

— Ама…

— Нося документите.

Затвори устата й с целувка и отново я завъртя.

— Документите за брак ли?

— В джоба са ми, заедно с два билета до Венеция.

— До… — Ръката й безжизнено се плъзна от рамото му. — До Венеция? Ама как така…

— А Мей вчера ти е купила рокля. Не ми даде да я видя.

— Тъй значи… — Ала вълнението беше прекалено зашеметяващо, за да се преструва на ядосана. — Ужасно си бил самоуверен.

— Не — целуна я той и усети усмивката й под устните си. — Бях сигурен в теб.