Нора Робъртс
Опасна игра (11)

Единадесета глава

Тя въздъхна с притворени очи и морно се протегна.

— Беше чудесно!

Роман й доля вино в чашата.

— За яденето ли говориш, или за предястието?

Черити се усмихна.

— И за двете. — Погали го по ръката. Просто едно леко, бегло докосване, но пулсът му заби два пъти по-бързо. — Защо да не направим среднощните вечери едно редовно събитие, мисля аз.

Полунощ отдавна минаваше. Дори изстиналата риба бе вкусна с вино и любов. Той си представи, че така би могло да бъде завинаги. Стига да успееше да се справи с цялото това объркано положение.

— Когато за първи път ме погледна по този начин, си глътнах езика — призна Роман.

Очите й останаха приковани в неговите. Дори в светлината на свещите имаха цвета на утрото.

— По кой начин?

— Сякаш съвсем точно знаеш какво мисля и какво избягвам да мисля. Какво желая и какво не искам да желая. Направо ме плашиш.

Усмивката й стана нерешителна.

— Вярно ли?

— Ти означаваш много за мен, Черити. Всичко, което има смисъл.

Той хвана двете й ръце и се помъчи поне един път да намери нужните думи, гладки и поне малко възвишени.

— Всеки път, когато влизаш в стаята… — Ала думите не идваха, нито гладки, нито възвишени. — Означаваш много — повтори само и понечи да пусне ръцете й.

Тя ги задържа.

— Обичам те, Роман. Безкрайно, до полуда. Да бях тръгнала да търся някой, с когото да споделя живота си, дома, мечтите си, това щеше да си ти.

Видя мярналата се в очите му тревожна сянка. Усмихна се закачливо и го гризна по пръста. Нямаше място за тревоги в живота им тази нощ.

— Знаеш ли какво искам?

— Още от шоколадовия кейк.

— Освен това. — Очите й грееха щастливо. — Искам да прекараме цялата нощ заедно, да разговаряме, да се любим, да пием вино и да слушаме музика.

Черити можеше с един поглед и една усмивка да го прелъсти къде по-сигурно, отколкото с вида на черни дантели и бяла коприна.

— С кое да започнем?

Тя се разсмя. Радваше се да го види отпуснат и доволен.

— Всъщност, има нещо, за което наистина бих искала да говоря с теб.

— Вече ти казах — ще бъда с костюм, но никакъв смокинг.

— Не е за това — прокара Черити пръст по ръката му. — Макар и да съм сигурна, че ще изглеждаш превъзходно в смокинг, костюмът е по-подходящ за едно непретенциозно сватбено тържество на открито. Искам да поговорим за след сватбата.

— Следсватбените планове не подлежат на обсъждане. Възнамерявам да те любя двадесет и четири часа подред.

— О-о! — Сякаш обмисляше чутото, тя бавно отпи от виното. — Това, да речем, ще съм в състояние да понеса. Ала бих искала да обсъдим нещо по-дългосрочно. За което Блок спомена онзи ден.

— Блок ли? — забиха внезапна тревога думите й.

— Просто нещо, изтървано мимоходом, но ме накара да се замисля. — Черити сви неспокойно рамене. — Казах му, че се омъжвам, а пък той отвърна нещо от сорта, че се надявал да не ме отведеш оттук. Тогава изведнъж ми мина през ум, че ти може и да не желаеш да прекараш живота си тук, на Оркас.

— Това ли било? — отпусна се Роман.

— Не е дреболия. Искам да кажа, ние с теб сигурно ще постигнем съгласие, ала теб може да не те блазни особено идеята да живееш в… Ами, в такова гъмжащо от хора място, които пристигат и си заминават, изискват внимание, смущават и… — Тя замълча, осъзнала, че започва да говори объркано, както винаги, когато беше нервна. — Въпросът е, че трябва да знам какво смяташ за оставането си на острова, за това, да живееш тук, в хотелчето.

— А ти какво смяташ?

— Работата не е какво смятам аз. Става дума за теб, как ще се чувстваш ти.

Той се изненада колко лесно Черити можеше да го трогне и развълнува, да докосне сърцето му. И навярно винаги щеше да бъде така.

— Отдавна никъде не съм имал усещането за дом. Тук, при теб, се чувствам у дома.

Тя се усмихна щастливо.

— Уморен ли си?

— Не.

— Чудесно. — Взе тапата и запуши бутилката. После стана. — Почакай само да взема ключовете.

— Какви ключове?

— От пикапа — отвърна му и отиде в съседната стая.

— Отиваме ли някъде?

— Зная най-доброто място на острова за посрещане на изгрева. — Върна се с одеяло в ръка и подрънкваща връзка ключове. — Искаш ли да съзерцаваш изгряващото слънце с мен, Роман?

— Така, както си по халат?

— Естествено. Два часа сутринта е. Да не забравиш виното! — Засмя се, отвори вратата и заслиза надолу по стълбите. — Леко, да не събудим някого — предупреди шепнешком.

Върху алеята навън се позапъна, стъпила с боси крака върху чакъла. Той изсумтя под нос и я вдигна на ръце.

— Какъв си ми юнак — измърка Черити.

— Не ще и дума — пусна я Роман на шофьорското място. — Къде отиваме, скъпа?

— На морето.

Тя отметна косата си на раменете и запали колата. От радиото гръмна симфонична музика и Черити бързо превъртя копчето.

— Когато карам сама, винаги го пускам много силно.

Обърна се и хвърли виновен поглед към хотелчето. Беше тъмно и притихнало. Бавно изкара колата от паркинга и стъпи на пътя.

— Красива нощ, нали?

— Сутрин.

— Все едно. — Тя си пое дълбок, жаден дъх. — Никога не съм имала време за големи приключения, тъй че се старая да предприемам по-малки, щом ми се удаде възможност.

— За приключение ли го броиш?

— Естествено. Ще изпием останалото вино, ще се любим под звездите и ще съзерцаваме как слънцето изплува от морето. — Черити се извърна към него. — Харесва ли ти?

— Мога цял живот да правя само това.

Часове по-късно тя се бе сгушила в него. Бутилката беше празна, звездите гаснеха една по една.

— Днес ще съм напълно безполезна — засмя се сънено и потърка нос във врата му. — Но хич не ме е грижа.

Той придърпа одеялото отгоре й. Утрините все още бяха хладни. Не го беше планирал нарочно, ала дългата любовна нощ му бе дала нова надежда. Ако можеше да я убеди да си легне и поспи преди обед, щеше да приключи с възложената му мисия, да сложи кръст на всичко и да й обясни. Да постави едно друго, различно начало.

— Почти съмва — обади се Черити.

Наблюдаваха мълчаливо раждането на деня. Небето избледня. Нощните птици утихнаха. За миг времето спря да тече и увисна в безмълвието. После бавно, постепенно, хоризонтът се обагри, цветовете изплуваха над водата и се отразиха в нея. Сумракът се разсея, дърветата се окъпаха в злато. Първата утринна птица възвести идването на новия ден.

Роман я прегърна, за да я люби бавно под просветляващото небе.

На връщане я обзе дрямка. Вече се бе развиделило напълно, небето беше млечносиньо, но още цареше тишина и покой, както когато бяха тръгнали. Щом излязоха от колата, тя въздъхна и опря шава на рамото му.

— Обичам те, Роман.

— Зная.

За първи път в живота му се искаше да мисли за следващата седмица, за следващия месец, дори за идната година — за всичко, освен за предстоящия ден. Внесе я на ръце по стълбите.

— Обичам те, Черити.

Не му струваше големи усилия да я убеди да се пъхне между завивките на разхвърляното легло, след като й обеща да изведе Лудвиг за обичайния му крос.

Ала преди това се отби в стаята си, взе препаската с пистолета и я окачи на рамото си.

Залавянето на Дюпон мина като добре тренирано полицейско учение. В осем без петнадесет уединеното му бунгало бе обкръжено от хората на шериф Ройс и служители на ФБР. Роман беше пренебрегнал мърморенето на Конби за изолиране на местните власти и посъветва началника си да не се бърка.

Когато всички заеха позиция, той приближи до вратата с пистолет в ръка и опрян в рамката гръб. Почука два пъти. Когато отговор не последва, даде знак на хората си да извадят оръжие и също да приближат. С взетия от Черити ключ отвори вратата.

Вмъкна се вътре и бързо обшари с поглед помещението, застанал с разкрачени крака и здраво стиснал в две ръце пистолета. Познато, дори желано усещане на покачващ се в кръвта адреналин. Даде жест с глава на подкреплението. Като си пазеха взаимно фланговете, те направиха обход.

Роман предпазливо доближи спалнята. За първи път мрачна усмивка прекоси лицето му. Дюпон беше под душа. И си тананикаше.

Пеенето внезапно секна, щом завесата бе дръпната с рязък замах.

— Не си прави труда да вдигаш ръце — каза Роман на премигващия срещу му Дюпон. По лицето му се стичаше вода. Като държеше на мушката първата си плячка Роман му подхвърли пешкир. — Арестуван си, приятелче. Ето ти да се избършеш, че сетне да ти прочета правата.

— Добре свършено — отбеляза Конби, когато Дюпон бе отведен с белезници. — Ако се справиш и с останалото така гладко, ще се погрижа да получиш отличие.

— Задръж — отвърна Роман и прибра пистолета. Имаше само още едно препятствие, преди окончателно да тегли черта между миналото и бъдещето. — Щом това свърши, аз съм дотук. Напускам играта.

— Повече от десет години си в системата, Деуинтър. Не можеш току-тъй да се махнеш.

— Само стой и гледай.

С тези думи Роман се отправи обратно към хотелчето, за да довърши започнатото.

 

 

Денят бе доста напреднал, когато Черити се събуди. С благодарност видя, че бе сама, защото не можеше да сподави пъшкането. Надигна се и седна, а главата й, несвикнала с обилното количество изпито вино, започна да пулсира.

Няма кого да обвинявам, освен себе си, призна си, и се измъкна от леглото. Кракът й се заплете в това, което бе останало от блузата й снощи.

Ала си заслужаваше, помисли и събра разкъсаните парчета. Заслужаваше си и още как.

Обаче, колкото и невероятна да бе нощта, сега я чакаше работа. Глътна два аспирина, позволи си да постене още веднъж-дваж и се отправи към душа.

 

 

Роман откри Боб, сврял се в офиса и неспокойно сърбащ от кафето, подправено с алкохол. Без предисловия му взе чашата от ръката и изсипа съдържанието й в кошчето за боклук.

— Просто имах нужда от малко, за да ме крепи.

Цапнал е не малко, а значително повече, отсъди Роман. Боб говореше завалено, очите му бяха влажни и изцъклени. Дори и при най-добри обстоятелства на Роман му беше трудно да изпитва каквото и да било съчувствие към пияниците.

Издърпа го от стола за предницата на ризата.

— Стегни се, и то незабавно! Когато Блок слезе, ще се заемеш с документите по заминаването, неговото и на групата му. Ако направиш опит да го предупредиш, само да си мигнал дори, горко ще се каеш.

— Обикновено Черити изпраща гостите — успя да измънка Боб с тракащи зъби.

— Не и днес. Отиваш на рецепцията и започваш. И гледай добре да се справиш, защото ще съм наблизо и ще те държа под око.

Роман го пусна и се отдръпна точно когато вратата на офиса се отвори.

— Извинявай, че се забавих — грейна срещу му Черити, макар очите й още да натежаваха. — Успах се.

Той почувства как сърцето му замря, после отиде в петите.

— Не си се наспала както трябва.

— Ти ли ще ми кажеш? — Усмивката й се стопи, щом спря очи върху Боб. — Какво се е случило?

Онзи се хвана на удалата се възможност като удавник за сламка.

— Тъкмо разправях на Роман, че не се чувствам много добре.

— И не изглеждаш никак добре — приближи се тя угрижено и го пипна по челото. Беше студено и влажно. Това усили безпокойството й. — Навярно и ти си пипнал същия грип.

— От това именно се опасявам.

— В такъв случай не е трябвало изобщо да идваш днес. Роман може да те откара вкъщи.

— Не, ще се оправя сам — тръгна Боб с разтреперани крака към вратата. — Извинявай, Черити — обърна се да й хвърли последен поглед. — Наистина много извинявай.

— Я не приказвай глупости. Върви и се погрижи за себе си.

— Аз ще му помогна — намеси се Роман и го последва навън. Двамата тъкмо прекосяваха фоайето, когато и Блок се появи там.

— Добър ден — разтегли се в обичайната усмивка лицето му, но изразът в очите му остана напрегнат. — Някакъв проблем ли има?

— Грип. — Боб вече придобиваше зеленикав оттенък. Страхът спомагаше видът му да е достатъчно убедителен. — Буквално ме срути тази заран.

— Обадих се на доктор Мъртинс — влезе Черити и застана на рецепцията. — Ти си отивай направо вкъщи, Боб. Той ще те чака там.

— Благодаря.

Ала един от агентите на Конби тръгна след него и Боб разбра, че ще отсъства от дома доста време.

— Този грип направо се е развилнял тук — усмихна се тя извинително на Блок. — Останах без камериерка, сервитьорка, а сега и Боб. Дано някой от твоята група няма оплаквания от обслужването.

— Нито един. — Успокоен отново, Блок сложи куфарчето си отгоре. — С теб винаги е удоволствие да се работи, Черити.

Роман безпомощно наблюдаваше как си бъбрят и с привична рутина оправят списъци и фактури. Беше предвиждал тя да се намира в безопасност горе, да спи дълбоко и да сънува прекараната заедно нощ. Ядосан и разтревожен, стисна юмруци. Сега, както и да постъпеше, Черити щеше да е в центъра на събитията.

Чу смеха й, щом Блок спомена за рибата, която бе внесла предната вечер в трапезарията. Представи си изражението й, когато влязат агентите и арестуват човека, когото тя смяташе за туристически водач и свой приятел.

Черити каза на глас сумата. Роман си наложи да се овладее.

— Май се разминаваме с… двадесет и два долара и петдесет. — Блок отново започна усърдно да смята на калкулатора си. Сбърчила вежди, тя също захвана да проверява сметката, точка по точка.

— Добър ден, скъпа.

— М-м-м — вдигна поглед Черити, откъсната от заниманието си. — О, добър ден, госпожице Мили.

— Тъкмо се каня да си стягам багажа. Искам да ти кажа колко приятно прекарахме тук.

— Винаги ни е мъчно, когато си тръгвате. Всички много се радваме, че вие и госпожица Луси удължихте престоя си с няколко дни.

Госпожица Мили премига късогледо срещу Роман, преди да се отправи към стълбището. Горе, помисли си Роман, сега трябваше да има човек, поставен, за да следи никой от гостите да не се пречка.

— Пак получавам същата сума, Роджър — почука озадачено с молив по фактурата Черити. — Щеше да е по-добре да пуснем всичко на компютъра, обаче… — Тя остави изречението недовършено, като се стараеше да не обръща внимание на нестихващото главоболие. — А, сетих се къде е работата. Броиш ли бутилката вино за семейство Уентуърт в първо бунгало? Поръчаха я по-миналата вечер.

— Уентуърт, Уентуърт… — С дразнеща мудност Блок тръгна с пръст надолу по списъка. — Не, нямам нищо отбелязано тук.

— Чакай да намеря бележката със сметката.

Черити издърпа едно чекмедже и сръчно запрелиства папките. Роман усети как струйка пот започва бавно да се стича надолу по гърба му. Един от агентите се приближи и взе да разглежда пощенските картички.

— Ето ги и двата екземпляра — оповести тя. — Извинявай, пропуснали са да ти предадат единия. Този вирус наистина ще ни съсипе — поклати глава Черити. Прибра копие от фактурата в папката и върна на Блок неговото.

— Няма проблеми. — Жизнерадостен, както винаги, той отбеляза въпросния разход и добави сумата в списъка си. — Сега май всичко съвпада.

С придобита от практиката лекота тя пресметна общата сума в канадска валута.

— Прави две хиляди триста и тридесет.

Обърна листа към Блок, за да може да я свери. Той щракна заключалката на куфарчето и го отвори.

— Както казах, за мен винаги е голямо удоволствие — започна да отброява парите в двадесетачки. В мига, в който Черити отбеляза върху сметката „Платено“, Роман се задейства.

— Горе ръцете! Бавно!

Притисна дулото на пистолета между плешките на Блок.

— Роман! — втрещи се изумено Черити. Ръката, в която държеше ключа от чекмеджето с парите, застина във въздуха. — Какво правиш, за Бога?

— Махни се оттам — нареди й той. — Заобиколи и излез.

— Полудя ли? Роман, ей Богу…

— Излез, ти казах!

Блок облиза устни, като грижливо държеше ръцете си високо изпънати.

— Това грабеж ли е?

— Не си ли разбрал досега? — Със свободната си ръка Роман извади значката си. Хвърли я върху плота и посегна за белезниците. — Арестуван си.

— И в какво съм обвинен?

— Покушение с цел убийство, контрабанда на фалшиви банкноти, трансфер през международни граници на издирвани углавни престъпници. Това стига за начало. — Той смъкна едната ръка на Блок и щракна белезниците на китката му.

— Как можа? — едва чуто прошепна Черити. Държеше в ръката си отличителната му значка на специален агент.

Роман само за миг свали очи от Блок, за да я погледне. Тази секунда промени всичко.

— Колко глупаво от моя страна! — появи се отново във фоайето госпожица Мили. — Почти бях стигнала горе, когато видях, че съм си забравила…

За човек с неговото телосложение, Блок беше бърз. Метна се встрани, сграбчи госпожица Мили и опря нож в гърлото й, преди някой да успее да реагира. Белезниците издрънчаха върху китката му.

— Ще го направя, без да ми мигне окото — каза спокойно, като гледаше Роман в очите.

Пистолетът беше насочен право в челото му, пръстът на Роман бе свит около спусъка.

— Добре си помисли — обади се пак Блок. Обшари с поглед фоайето и видя другите извадени пистолети. — Ще прережа гърлото на тази приятна възрастна дама. Не мърдай! — заповяда на Черити. Измести се леко и й пресече пътя.

С широко отворени очи госпожица Мили остана прилепена до него и само изхлипа.

— Пусни я — пристъпи напред Черити, но веднага спря, щом го видя да я стиска по-силно. — Пусни я, моля те. — Сигурно е сън, каза си. Сънувам кошмар. — Някой ще ми обясни ли какво става тук?

— Мястото е обкръжено. — Роман бе приковал погледа и пистолета си в Блок. Напразно чакаше някой от своите хора да се раздвижи отзад. — Ако й сториш нещо, това няма да ти помогне. Само ще утежни положението ти.

— Твоето също. Помисли си. Не искаш една мъртва бабичка в ръцете си, нали?

— Не прибавяй убийство в дългия си списък, Блок рече сдържано Роман.

Черити е твърде близко, отбеляза наум. Прекалено близко.

— За мен това вече е без значение. А сега се измитайте навън. Всички! — повиши Блок глас и огледа помещението. — Хвърлете оръжието! Хвърлете го на земята и излизайте, преди да съм я заклал! Бързо!

Заби острието в тънката шия на госпожица Мили.

— Недей! — направи пак крачка напред Черити. — Моля те, пусни я. Аз ще остана при теб.

— По дяволите, Черити, дръпни се!

Тя не удостои Роман с поглед.

— Моля те, Роджър — настоя и отново пристъпи. — Тя е стара и немощна. Може да й стане лошо. На сърцето. — Отчаяна, застана между Блок и пистолета на Роман. — Аз няма да ти създавам неприятности.

Решението отне на Блок само миг. Сграбчи Черити и опря върха на острието в гърлото й. Госпожица Мили се свлече като парцалена кукла на пода.

— Хвърли оръжието! — Видя страха в очите на Роман и се ухили. Явно бе направил много по-добра сделка. — Две секунди и край. Нямам какво да губя.

Роман протегна напред ръка и остави пистолета да падне на пода.

— Нека да поговорим.

— Ще говорим, когато аз кажа! — Блок обърна ножа така, че цялото му острие застана напреки гърлото й. Черити затвори очи в очакване да умре. — Сега се омитайте навън! При първия опит някой да влезе, тя е мъртва.

— Изтеглете се — направи Роман жест с глава към вратата. — Дръж ги там, Конби. Всички. Ето, пистолетът ми е на земята — обърна се към Блок и вдигна услужливо сакото си, за да види той празния кобур. — Чист съм. Защо и аз да не остана тук? Така ще имаш двама за същата цена. Един федерален агент като заложник би ти дал известни предимства.

— Само тя. Разкарай се, Деуинтър, или ще я убия, преди още да си съобразил как да ме докопаш. Веднага!

— За Бога, Роман! Излез оттук. Тя има нужда от лекар. — Дъхът на Черити секна, щом ножът проряза кожата й.

— Недей! — протегна отново ръка Роман и много бавно тръгна странишком към безформената купчина до рецепцията. Вдигна хълцащата стара жена на ръце. — Ако й направиш нещо, няма да доживееш, за да съжаляваш за това! — С тази последна заплаха и чувството на безсилие той остави Черити сама. Навън подаде госпожица Мили в нечий чакащи ръце и нареди: — Назад! Изтегли се още назад! — После сам се отдалечи, като се стараеше да запази ума си бистър. — Никой да не се приближава до вратата или прозорците! Дайте ми оръжие!

Преди да изпълнят нареждането му, Роман измъкна пистолета на един от подчинените на Ройс. С незабележим жест шерифът даде знак на човека си да мълчи.

— Ние какво да правим? — попита.

Роман държеше пистолета и го гледаше втренчено. Беше зареден. Самият той беше опитен. И напълно безпомощен в момента.

— Деуинтър… — започна Конби.

— Отдръпни се.

Конби понечи да заговори отново, ала Роман се извърна към него и повтори рязко:

— Отдръпни се!

Прикова поглед в хотелчето. Чуваше тихите ридания на госпожица Мили, поведена от някого към една кола. Останалите гости бяха вече предупредени и събрани на безопасно място. Роман реши, че това трябва да го е организирал Ройс. Черити навярно би се чувствала по-добре, ако знаеше, че не са застрашени.

Той пъхна пистолета в кобура и се обърна назад.

— Блокирайте пътя на два километра във всяка посока. Тук да останат само длъжностните лица. Ще държим къщата под обсада от разстояние сто и петдесет метра. Той ще трябва пак да помисли — рече бавно, — а като поразмисли, ще разбере, че е заварден вътре и няма къде да шава.

Вдигна ръце и потри лицето си. И преди беше попадал в ситуации с взети заложници. Имаше опит. Като минеше известно време и първоначалното напрежение се успокоеше, шансовете да се измъкнат заложниците невредими в случай като този винаги биваха много добри. Но при положение, че заложничка бе Черити, много добри не беше достатъчно.

— Искам да говоря с него.

— Агент Деуинтър, при създадените обстоятелства имам сериозни резерви относно оглавяването ви на тази операция.

Роман се извърна.

— Разкарай се от пътя ми, Конби, и се обеси на копринената си вратовръзка. Защо, дявол да го вземе, хората ти не бяха разположени отзад, зад мен?

Може би защото дланите на Конби бяха плувнали в ледена пот, гласът му стана още по-студен.

— Реших, че ще е по-добре да са навън и да имат готовност, ако се опита да избяга.

Роман бе заслепен от яростна огнена вълна, която избухна пред очите му.

— Когато я измъкна — рече тихо, — тогава ще се разправя с теб, негоднико! Нужна ми е връзка, някакво средство за комуникация — извърна се към Ройс. — Можеш ли да го уредиш?

— Дай ми двадесет минути.

Роман кимна и пак обърна изпитателен поглед към къщата. Внимателно обмисляше, преценяваше и отхвърляше възможните начини за влизане.

Вътре Черити изпита известно облекчение, когато ножът бе свален от гърлото й. Пистолетът, който сега Блок бе насочил към нея, изглеждаше някак по-малко лична заплаха.

— Роджър…

— Млъкни! Затваряй си устата и ме остави да мисля.

Той вдигна месестата си ръка към челото и го избърса. Нещата се бяха разиграли толкова бързо, прекалено бързо. Всичко, което беше направил досега, бе почти несъзнателно, по инстинкт. Както Роман и бе предвидил, той започваше да разсъждава.

— Хванали са ме тук като в капан. Ще трябва да те използвам, за да се добера до някоя кола и да се измъкна. — Блок се разсмя и диво се огледа наоколо. — Обаче сме на един проклет остров! Не мога да се измъкна с кола от острова.

— Мисля, че ако ние…

— Млъквай! — изкрещя той и вдигна пистолета. Черити затаи дъх. — Аз съм този, който трябва да мисли. Федералните. Онзи сополив ревльо излезе напълно прав — измърмори, като имаше предвид Боб. — Разбрал е за Деуинтър още преди дни. А ти? — попита и я хвана за косата. Наведе главата й назад и опря дулото в гърлото й.

— Не, не знаех. Нищо не знаех. И сега нищо не разбирам. — Можа само да извика сподавено, когато я блъсна в стената. Никога не бе виждала очите на убиец, ала ги разпозна. Усети вкуса на страха в устата си и насили думите да излязат. — Помисли, Роджър. Ако ме убиеш, няма да разполагаш с нищо, за да преговаряш. Аз съм ти нужна.

— М-да. — Той отпусна ръката с пистолета. — Досега ни беше доста полезна. Занапред също ще трябва да ми послужиш. Колко изхода има в тази къща?

— Аз… Аз дори не зная.

Блок отново я хвана за косата и жестоко я усука. Дъхът й секна.

— Няма нещо, което да не знаеш в тази къща!

— Пет. Има пет изхода, без да броим прозорците. От фоайето, салона, външните стълбища към моите стаи и семейния апартамент в източното крило, също и задната врата на кухнята през килера.

— Това е добре — изпухтя той и се замисли, преценявайки възможностите. — Кухнята. Ще се спрем на кухнята. Там има вода и храна в случай, че отнеме известно време. Хайде!

Поведе я, като продължаваше да я държи за косата с една ръка и опрян в тила й пистолет в другата.

 

 

С поглед към хотелчето крачеше напред-назад зад барикадата от полицейски коли. Тя е умна, увещаваше се сам. Черити е умна, здравомислеща жена. Няма да се паникьоса. Няма да направи нищо неразумно.

О, Господи, сигурно е уплашена до смърт. Роман палеше цигара от цигара, но не можеше да се успокои.

— Къде, по дяволите, е телефонът?

— Почти сме готови. — Ройс бутна назад шапката си и стана от мястото, където клекнал наблюдаваше как техникът прокарва временната линия. — Племенникът ми — обясни на Роман с лека усмивка. — Момчето си разбира от работата.

— Имаш доста роднини.

— Пълно е с тях. Слушай, чух, че ти и Черити ще се жените. Това част от прикритието ли е?

— Не. — Роман си помисли за излета край морето, този единствен светъл миг през цялото време. — Не е.

— В такъв случай ще ти дам един съвет. Грешиш — добави бързо, видял, че Роман се кани да възрази. — Имаш нужда от него. Ще трябва да се успокоиш, ама наистина да се успокоиш, преди да вземеш телефона. Хванато в капан животно реагира по два начина. Или уплашено отстъпва и се предава, или се хвърля и помита всичко по пътя си. — Ройс кимна към къщата. — Блок няма вид на такъв, дето лесно ще се предаде, а Черити за беля е на пътя му. Тази жица готова ли е вече, синко?

— Да, сър. — Ръцете на младежа бяха потни от напрежение и вълнение. — Можете да избирате веднага — подаде влажната слушалка на Роман.

— Не зная номера — промърмори той. — Не зная проклетия му номер!

— Аз го знам.

Роман се извърна и се озова лице в лице с Мей. За един миг зърна всичките си чувства, отразени в очите й. По-късно ще имам време да се разкайвам, рече си. Ще имам цял живот занапред.

— Ройс, нали трябваше да очистиш терена?

— Да помръднеш Мейфлауър е все едно да поместиш танк.

— Никъде не отивам, докато не видя Черити — стисна треперещите си устни Мей. — Ще има нужда от мен, когато излезе. Не губете време да спорите — добави. — Номерът ли ви трябва?

— Да.

Тя им го каза. Роман хвърли цигарата и набра.

Черити подскочи на стола при иззвъняването. През масата Блок я наблюдаваше втренчено. Беше я накарал да затрупа двете врати с всичко, което бе успяла да донесе или довлече. Столове, десеткилограмови чували с брашно и захар, дръвника за месо, чугунените казани и големи тенджери — всичко това нахвърляно в безпорядък, препречващо двата изхода.

Сред тишината в кухнята бръмчащият телефонен звън се разнасяше отново и отново, като скимтене.

— Не мърдай от мястото си. — Той прекоси делящото го пространство и вдигна слушалката. — Да!

— Деуинтър е. Смятам, че си готов да обсъдим сделката.

— Каква сделка?

— Тази, за която сега ще се споразумеем. Първо, трябва да разбера още ли държиш Черити.

— Да си я виждал да излиза? — изсъска Блок. — Много добре знаеш, че е тук, иначе нямаше да разговаряш с мен.

— Искам да се убедя, че е жива. Дай ми да я чуя.

— Върви по дяволите!

Заплахи, обиди, проклятия се надигнаха като горчива злъч в гърлото на Роман. Ала когато заговори отново, гласът му беше безстрастен.

— Да се уверя, че още държиш заложника, Блок, или край на всякакви преговори.

— Значи искаш да говориш с нея? — Блок направи жест с пистолета. — Ела тук! — заповяда на Черити. — Побързай! Твоето приятелче е — каза, когато тя застана до него. — Иска да знае как си. Кажи му, че си добре. — Опря пистолета в бузата й, плъзна го нагоре и спря на слепоочието. — Ясно ли е?

Черити кимна и се вкопчи в телефона.

— Роман?

— Черити! — Заля го лавина от чувства. Искаше да я подкрепи, да я утеши, да й обещае, да я помоли да внимава. Но знаеше, че разполага само със секунди и че Блок слуша всяка казана дума. — Направи ли ти нещо? — попита.

— Не. — Тя затвори очи и преглътна риданията. — Добре съм. Сега иска да приготвя нещо за ядене.

— Чу ли, Деуинтър? Тя е добре. — Блок хвана ръката на Черити й я изви силно на гърба, докато тя не изпищя. — Ала това може да се промени всеки миг.

Роман стисна безпомощно слушалката. Чуваше хлипанията на Черити. Потрябва му всяка частица от самообладанието, за да не проличи ужасът в гласа му.

— Не бива да я нараняваш. Това влиза в условията, за които ще преговаряме.

— Да, ще преговаряме за условията. Точно така. Но за моите условия! — Той пусна ръката й и Черити се свлече на пода. Не й обърна внимание. — Предоставяте ми кола. Осигурявате ми безопасно отиване до летището. Колата ще кара тя. Искам да ме чака зареден с гориво самолет. Черити се качва с мен, тъй че без номера, инак сме пак в изходна позиция. Щом стигна, където отивам, ще я пусна да си върви.

— Какъв да е самолетът?

— Не ме баламосвай!

— Почакай. Трябва да знам. Летището е малко, Блок. Знаеш го. Ако ще пътуваш надалеч…

— Дай ми самолет и толкоз!

— Добре. — Роман избърса устни с опакото на ръката си и се помъчи тонът му да е равен. Вече не я чуваше и тишината бе така мъчителна, както и риданията й. — Налага се да докладвам за условията ти. Такъв е редът.

— По дяволите редът!

— Слушай, нямам властта да ти доставя, което искаш. Необходимо е да получа разрешение. Освен това трябва да се очисти летището, да се намери пилот. Нужно ми е време.

— Не го усуквай, Деуинтър. Имаш един час.

— Ще трябва да се свържа с Вашингтон. Знаеш какви са формалностите. Навярно ще отнеме три часа, може и четири.

— Проклятие! Давам ти два часа. След това започвам да ти я пращам на части.

Черити затвори очи. Сложи глава на скръстените си ръце и изля в сълзи целия насъбрал се ужас.