Нора Робъртс
Опасна игра (10)

Десета глава

Настаняването във вторник беше, без всяко преувеличение, същинска лудница. Черити обаче не изпускаше юздите от ръцете си — разпределяше стаи и бунгала, отговаряше на въпроси, успя да утеши ревящ малчуган с бързо намерени сладки и, въоръжена с търпение, чакаше първоначалната бъркотия да се уталожи.

Признаваше, че обикновено тази суетня й бе присърце — глъчката, дребните проблеми, приятното напрежение от многото гости, благодарение на които всъщност странноприемницата преуспяваше. Ала точно сега най-много й се искаше всички и всичко бързо да бъде уредено.

Трудно й беше да се съсредоточи върху текущата работа, когато умът й бе зает с планове за предстоящата сватба. Каква да е музиката? Шопен или Бетовен? Още не се бе спряла на нещо конкретно, дори не беше обмислила възможния избор. Дали времето щеше да се задържи тъй меко, та да направят церемонията навън, или пък щеше да е по-добре да организират едно мило и задушевно тържество в салона?

— Да, господине. Ще се радвам да ви предоставя информация за наемането на велосипеди. — Извади и подаде на мъжа отсреща една брошура.

Кога ли щеше да може да открадне един свободен следобед, за да си избере подходяща рокля? Някоя с дължина до глезените, с дантела, романтична. Имаше един бутик в Ийстсаунд, специализиран именно за дрехи в подобен стил. Ако би могла само да…

— Няма ли да го подпишеш все пак?

— Извинявай, Роджър — дойде тя на себе си и му се усмихна извинително. — Цяла сутрин умът ми, изглежда, не е тук.

— Няма нищо — потупа я той по ръката, след като му подписа документа. — Пролетно опиянение?

— Може и така да се каже. — Отметна назад коса, ядосана, че бе забравила да я сплете сутринта. Добре, че все още помнеше името си покрай виденията за сватбено було и булчинско венче. — Малко се бавим, защото компютърът пак ни върти номера. Горкият Боб се сражава с него от вчера.

— Ти самата изглеждаш като след битка.

Черити вдигна ръка към раната върху слепоочието си.

— Имах произшествие миналата седмица.

— Нищо сериозно, надявам се?

— Не, просто една неприятна случка. Някакъв откачен веселяк с кола едва не ме прегази.

— Леле Боже! — Като я наблюдаваше внимателно, той смръщи лице. — Лошо ли те удари?

— Не, само ожулвания и няколко синини тук и там. Повече ме уплаши, отколкото нещо друго.

— Представям си. Тук човек не очаква подобни случки. Дано да са го хванали.

— Още не са — вдигна нехайно рамене. Вече бе загърбила вътрешно инцидента. — Да ти кажа честно, съмнявам се това изобщо да стане. Навярно е изчезнал от острова веднага, щом е изтрезнял.

— Пияни шофьори! — изсумтя с негодувание Блок. — Е, значи имаш причина да си малко разсеяна след подобно преживяване.

— Всъщност истината е, че имам къде по-приятна причина. След две седмици се омъжвам.

— Не думай! — Лицето ме су раздели на две половини от широката усмивка. — Кой е късметлията?

— Роман Деуинтър. Не зная дали го познаваш. Прави ремонт горе на втория етаж.

— Ха, съвсем подходящо, а? Съчетание на полезното с приятното — продължи да се хили Блок.

Любовният роман обясняваше много. Само един поглед върху лицето на Черити прогонваше всяко възможно съмнение. Реши, че трябва да говори с Боб относно налагащото се пришпорване на нещата.

— Тукашен ли е?

— Не, от Сент Луис е.

— Хубаво, но се надявам да не ни лиши от теб.

— Знаеш, че никога не бих оставила хотелчето, Роджър. — Усмивката й леко помръкна. За това не бяха разговаряли досега с Роман. — Във всеки случай, обещавам на първо време да се съсредоточа върху работата. Шестима от твоите хора искат да наемат лодки. — Тя хвърли бърз поглед на часовника си. — Мога да ги заведа в яхтклуба към обяд.

— Аз ще ги подбера.

Външната врата се отвори и Черити обърна глава. Видя слаб, дребен мъж с грижливо подстригана кестенява коса, облечен в чисто нова спортна риза. Носеше малък кожен сак.

— Добро утро.

— Добро утро. — Той най-подробно огледа фоайето, докато го прекосяваше към рецепцията. — Конби, Ричард Конби. Надявам се, имате резервацията ми.

— Да, господин Конби. Очакваме ви. — Тя взе да рови из книгата с мислената молитва Боб да се пребори с компютъра поне до края на деня. — Как мина пътуването ви?

— Без произшествия. — Конби попълни регистрационната карта, като отбеляза адрес в Сиатъл. Черити бе впечатлена и развеселена от грижливия му маникюр. — Казаха ми, че вашето летовище е тихо и спокойно. Намерението ми е да си отпочина ден-два.

— Убедена съм, че това ще ви се удаде при нас. — Тя издърпа чекмеджето и взе един от ключовете. — Или Роман, или аз ще откараме групата до яхтклуба. Роджър — обърна се към Блок, — събери ги по обяд на паркинга.

— Добре — махна той бодро и, без да бърза, се отдалечи.

— Ще се радвам да ви покажа стаята ви, господин Конби. Ако имате някакви въпроси за нашето летовище или изобщо за острова, чувствайте се свободен да попитате мен или когото и да било от персонала.

Черити излезе иззад рецепцията и се отправи към стълбите.

— О, да — отвърна Конби и я последва. — Непременно.

 

 

Точно в дванадесет и пет на вратата на Конби се почука и той отвори.

— На минутата, както винаги, Деуинтър. — Спря поглед върху препасания на кръста му колан за инструменти. — Работиш, като гледам.

— Дюпон е в трето бунгало.

Конби реши да пропусне саркастичния тон. Работата беше дебела, твърде дебела, за да позволи на личните си чувства да се намесват.

— Със сигурност ли го идентифицира?

— Отнесох му багажа.

— Много добре. — Конби доволно се зае да подрежда четката си за дрехи с абаносова дръжка и калъпите за обувки в дъбовия шкаф. — Ще действаме според плана в четвъртък сутрин и ще го пипнем, преди да сгащим и Блок.

— Ами онзи, който се опита да убие Черити?

Както винаги педантичен, Конби отиде в банята да си измие ръцете.

— Необичайно силно се интересуваш от някаква незначителна пионка в играта.

— Сдобихте ли се със самопризнанията му?

— Да. — Конби разтвори бял пешкир за ръце с бордюр на цветя. — Призна, че се е срещал с Блок миналата седмица и получил пет хиляди, за да… Да отстрани госпожица Форд от сцената. Доста мижава сума за услугата. — Избърса грижливо ръце и хвърли кърпата върху мивката, после се върна в стаята. — Ако Блок беше достатъчно разсъдлив, щеше да постигне по-голям успех.

Роман го сграбчи за яката и го повдигна на пръсти.

— Внимавай какво говориш — рече тихо.

— Повече приляга аз да те предупредя за това, какви ги вършиш — освободи се Конби и си оправи ризата.

През петте години, откакто му бе станал шеф, не спираше да намира методите за работа на Роман недодялани, а държането му дръзко. За беля обаче резултатите му неизменно биваха отлични.

— Разфокусирал си вниманието си по отношение на случая, агент Деуинтър.

— Напротив. Отне ми известно време, всъщност прекалено много време може би, докато добре фокусирам нещата. Това, което имаш за Блок, е достатъчно да го прибереш за покушение и опит за убийство, Дюпон на практика също е в ръцете ни. Какво чакаме?

— Няма да си правя труда да ти напомням кой ръководи тази операция.

— И двамата знаем кой я ръководи, Конби, ала има разлика между седенето зад бюрото и изстрелите край главата ти. Ако ги приберем сега тихо, по-малък е рискът да застрашим невинни хора.

— Нямам намерение да застрашавам никого от гостите. Или от персонала — добави, знаейки кого най-вече има предвид Роман. — Изпълнявам заповеди, точно както и ти. — Извади чиста носна кърпа и продължи назидателно: — Но след като това е толкова важно за теб, ще ти кажа, че искаме да заковем Блок в момента, в който предава парите. Работим съвместно с канадските власти и ще действаме именно по този начин. Колкото до покушението, имаме признанията на наетия от него нападател. Трябва още съвсем малко, за да вържем нещата.

— Дано да ги вържете. — Изразът на Роман беше недвусмислено заплашителен. — С какво разполагаме?

— Двама агенти пристигат и се настаняват утре, други двама са вече тук като подкрепление. Ще хванем Дюпон в бунгалото, а Блок във фоайето. Ако прибързаме с Дюпон, това несъмнено ще подплаши Блок. Съгласен ли си?

— Да.

— След като си ни осведомил за процедурите при заминаването, всичко ще мине гладко.

— Дано. Защото, ако нещо се случи с нея, каквото и да е, ще държа теб отговорен.

 

 

Черити влетя в кухнята с отрупан поднос.

— Направо се чудя как нещата могат така бързо да се изплъзнат от контрол. Кога, кажете, моля ви се, сме имали препълнена къща в сряда вечер? — изстреля в пространството, тупна мръсните съдове на масата и извади тефтерчето си. — Два пъти специалитета с гарнитура кафяв ориз, един със задушени картофи, киселото мляко отпреди малко го отказват, и една детска порция ребърца с пържени картофи — изрече в скоропоговорка и се втурна да налее напитките сама.

— По-кротко, момиче — обади се Мей. — Няма да ти избягат, докато ядат.

— Там е проблемът — взе да нарежда Черити чинии в таблата. — Намери Лори кога да се разболее! Както се е развилнял този грип наоколо, имаме късмет, че все още някой е на крака. Опа! — Тя се извъртя, за да не връхлети върху Роман. — Извинявай.

— Помощ?

— И питаш! — усмихна му се и използва момента да се наведе през отрупаната табла и да го целуне. — С тези две свободни ръце отнеси салатите, които приготвя Долорес, на пета маса.

— Това момиче ме изморява само като я гледам — отбеляза Мей, докато режеше на кръгчета едра риба. Вдигна глава, колкото да хвърли поглед към Роман. — Струва ми се, че е такава припряна във всичко.

Долорес си тананикаше сватбения марш.

— Три домашни салати — подаде му тя подноса. — Май не ти трябва динамит в крайна сметка — изкикоти се и се захвана със следващата поръчка.

Пет минути по-късно Черити отново се появи на вратата.

— Странна компания се е събрала днес — измърмори.

— Защо?

— Ами, ето, да речем, мъжът на втора маса. Толкова е нервен, та човек би си помислил, че току-що е ограбил банка или нещо подобно. И онази двойка на осма маса. Предполага се, че карат нещо като втори меден месец, обаче повечето време въртят глави и зяпат кого ли не, а почти не се поглеждат един друг.

Роман не каза нищо. Беше успяла да си създаде впечатление за Дюпон и двама от агентите на Конби за по-малко от тридесет минути.

— Да вземем после дребния мъж с костюма, който седи на четвърта. С жилетка и вратовръзка — добави, като надзърна през рамо. — Дошъл да си почине и отпусне, каза. Кой се отпуска в официален костюм, питам? — Тя подпря подноса на хълбок. — Твърди, че е от Сиатъл, а с източното му произношение можеш да срежеш ябълковия кейк на Мей. Прилича на невестулка.

— Мислиш ли? — подсмихна се Роман на описанието й, дадено за Конби.

— Много издокарана невестулка — уточни Черити. — Виж сам, ако не вярваш — сви рамене и отново се отправи към трапезарията. — От такива гладки и изтупани ме побиват тръпки.

Ала задълженията си бяха задължения, а невестулката седеше в нейния сектор.

— Избрахте ли си вече какво ще поръчате? — попита го тя с любезна усмивка.

Той изпи последната глътка от мартинито с водка. Прилично е, реши.

— В менюто се твърди, че пъстървата е прясна.

— Да, господине. — С този факт се гордееше особено, защото зарибеното езеро беше нейна идея. — Естествено, че е прясна.

— Прясна, доколкото е уловена и докарана тази сутрин, без съмнение.

Черити отпусна ръце с приготвения бележник, но запази усмивката си.

— Не, снабдяваме се направо тук, на място.

Конби повдигна вежди и потупа с пръст по празната чаша.

— Рибата ви може да е по-добра от водката, ала аз питая известни съмнения дали наистина е прясна. При все това, тя изглежда е най-интересния момент в цялото ви меню, тъй че ще се задоволя с нея.

— Рибата — повтори Черити с, както мислеше, удивително спокойствие, — е прясна.

— Сигурен съм, че смятате така. Обаче вашата и моята представа за прясна най-вероятно са различни.

— Да, господине — пъхна тя бележника в джоба си. — Бихте ли ме извинили за момент.

Може и да е невинна, мислеше Конби, намръщен срещу празната чаша, но определено не се справя добре с работата си.

— Къде е пожарът? — поиска да узнае Мей, когато Черити за пореден път връхлетя устремно в кухнята.

— В главата ми — спря тя и сложи ръце на хълбоците си. — Онзи… Оная вредна мижитурка ей там казва, че водката ни не струва, че менюто ни е блудкаво, а рибата не е прясна!

— Менюто ни било блудкаво! — настръхна Мей от глава до пети. — Какво е ял?

— Още нищо не е ял. Едно питие и няколко солени бисквити с пастет от сьомга и вече критикува всичко наред.

Черити започна да крачи из кухнята и се помъчи да овладее яда си. Няма да позволи на някакъв си градски многознайко да нахлува в нейното хотелче и да го прави на пух и прах с неоснователните си обвинения. Напитките й бяха не по-лоши от където и да било другаде на острова, ресторантът имаше три звезди, а рибата й…

— Мъжът на четвърта маса иска още едно мартини с водка — съобщи Роман, като влезе с пълна табла.

— Сериозно? — извърна се Черити. — Наистина?

Роман не помнеше да е виждал и подобие на този блясък в очите й.

— Ами, да — отговори предпазливо.

— Така. Първо имам нещо друго за него! — каза тя решително и хукна навън.

— Олеле… — отрони Долорес.

— Изпуснах ли нещо? — попита Роман.

— Някакъв я ядосал, като казал, че храната не струва, преди дори да е опитал нещо — изсумтя намръщена Мей и сложи порция аспержи в една чиния. — Ще взема да му турна от лютивото къри на него. Една порядъчна шепа. Тогава ще видим кое е блудкаво и кое не.

Всички се обърнаха при влизането на Черити. Носеше тава. Върху нея объркано се мяташе пъстърва.

— Божке! — покри устата си с две шепи Долорес. — Леле, мале.

Мей се ухили и се върна при печката.

— Черити — посегна да я хване за ръката Роман, ала тя му се изплъзна, подмина го и се отправи към трапезарията. Той поклати глава и тръгна след нея.

Някои от вечерящите вдигнаха поглед и я зяпнаха как прекосява помещението с подскачащата риба в ръце. Като минаваше на зигзаг между масите, Черити спря пред четвърта и поднесе тавата под носа на Конби.

— Пъстървата ви, господине. — Тръсна безцеремонно тавата пред него. — Достатъчно прясна ли е? — попита с пленителна усмивка.

Застанал на прага, Роман пъхна ръце в джобовете си.

Би дал годишната си заплата за снимка с изражението на Конби в момента, както двамата с рибата бяха вперили втрещено поглед един в друг.

Черити се върна в кухнята и връчи на Долорес тавата с нейния пасажер.

— Можеш да я пуснеш обратно — каза. — Четвърта маса се спря на задушен свински котлет. Де да имах прасе под ръка!

Изврещя и прихна да се смее, озовала се внезапно във въздуха.

— Ти си върхът! — държеше я Роман на ръце. Притисна устните си в нейните и ги остави там, дори когато я пусна на пода. — Ненадминат връх! — не спираше той да се смее. Привлече я към себе си и силно я прегърна. — Нали, Мей?

— Има си своите добри качества от време на време. — Не смяташе да им показва колко й бе хубаво да ги вижда — усмихнати един другиму. — А сега вие двамата престанете да се натискате в кухнята ми и се захващайте отново за работа.

Черити подложи лице за последна целувка.

— Ще взема все пак да му направя мартинито. Видът му направо плаче за едно питие.

И понеже не можеше дълго да таи злоба, тя обслужваше Конби до края на вечерята с внимание и приветливост. Нищо, че той така и не беше омекнал от дружелюбното й отношение, Черити му поднесе за десерт голямо парче от специалния шоколадов кейк на Мей за сметка на заведението.

— Надявам се да ви е харесала храната, господин Конби.

След случилото се му бе невъзможно да не признае, че никога не бе ял по-вкусно дори в най-изтънчените вашингтонски ресторанти.

— Беше доста добра, благодаря.

Тя му се усмихна непринудено и му наля кафе.

— Може би, когато дойдете отново, ще опитате пъстървата.

Дори за Конби бе трудно да устои на усмивката й.

— Може би. Имате интересно заведение, госпожице Форд.

— Стараем се. Дълго ли сте живели в Сиатъл, господин Конби?

Той продължи да добавя сметана в кафето, но застана нащрек.

— Защо питате?

— Произношението ви. Съвсем източно е.

Конби се позабави само секунди. Знаеше, че Дюпон вече бе напуснал трапезарията, ала Блок седеше на една от съседните маси и забавляваше групата си екскурзианти с, по мнението на Конби, доста скучни истории.

— Имате добър слух. Преместих се в Сиатъл преди година и половина. От Мериленд. Занимавам се с търговия.

— Мериленд. — Решила да забрави и прости, Черити му доля кафе. — Казват, че имате най-хубавите омари в страната.

— Уверявам ви, че е истина. — Вкусният сладкиш и чудесното кафе го бяха поразмекнали. Всъщност дори й се усмихваше. — Жалко, че не донесох със себе си.

Тя се разсмя и дружелюбно сложи длан върху ръката му.

— Голям шегаджия сте, господин Конби. Желая ви приятно прекарване.

С издадени напред устни той я проследи с поглед. Не си спомняше някой досега да го бе смятал за голям шегаджия. Но му хареса.

 

 

— Останаха ни само три маси с твърдо заседнали — обяви Черити, когато влезе отново в кухнята. — А аз самата умирам от глад. — Отвори хладилника и зарови вътре да си намери нещо за ядене, ала Мей хлопна вратата.

— Не сега.

— Не сега ли? — хвана се за стомаха Черити. — Мей, както върви тази вечер, така и ще си остана с единствената филийка, която успях да хапна за цял ден.

— Ще ти направя печен сандвич, но те викат на телефона. Нещо за утрешната доставка.

— Сьомгата. По дяволите! — Тя погледна часовника си. — Вече са затворили.

— Оставиха, струва ми се, друг телефонен номер за спешни случаи. Бележката е горе.

— Е, добре. Ще се върна след десет минути. — Черити хвърли дълъг, копнеещ поглед на хладилника. — Направи ми два сандвича.

За да спести време, хукна през задната врата, заобиколи сградата и се качи на втория етаж по външните стълбища. Когато отвори вратата на стаята си, замръзна на място и можа само да се вторачи невярващо.

Тиха музика. Запалени свещи, цветя и бяла покривка на поставената до леглото маса. С прибори за двама.

Роман извади спокойно бутилката вино от стъкления съд и измъкна тапата. Черити продължаваше да стои като вкаменена.

— Вече си мислех, че няма да дойдеш.

Тя затвори вратата и се облегна на нея.

— Ако знаех какво ме чака, отдавна да съм тук.

— Нали каза, че обичаш изненадите?

Черити отметна разпиляната по челото си коса. В очите й, освен изненада се четеше неизразима радост.

— Обожавам ги! — Отвърза престилката и приближи, докато той наливаше виното. На светлината на свещите то проблясваше с топъл златист цвят. — Благодаря — отрони и пое подадената й чаша.

— Исках да направя нещо за теб. — Роман я хвана за ръката, като се стараеше да забрави, че това бе последната им нощ заедно. Преди всички въпроси да получат своите отговори. — Не ме бива много в романтичните жестове.

— О, напротив, бива те и още как! Излет с шампанско, среднощни вечери. — Тя притвори очи. — Моцарт.

— Случайно ми попадна — призна той. Чувстваше се глупаво нервен. — Имам нещо за теб.

Черити изгледа подредената маса.

— Още нещо ли?

— Да. — Роман посегна към леглото и взе квадратна кутийка. — Пристигна тъкмо днес.

Беше най-доброто, което можеше да направи: Пъхна кутийката в ръката й.

— Подарък? — зарадва се тя.

Винаги повече й бе харесвала тръпката на очакване, отколкото самия подарък, така че не побърза да я отвори, а известно време я въртя в ръце, разглежда я, дори я разтръска. После щракна капачето.

— О, Роман! — възкликна смаяно, като видя гривната. — Великолепна е! — Изумена въртеше гравираното злато и квадратния аметист, отразяващ меко светлината. — Невероятна е! Просто невероятна — повтори. — Кълна се, че някъде съм я виждала. Да, миналата седмица — спомни си. — В едно от списанията, които Лори ми донесе.

— Беше върху бюрото ти.

Черити кимна като замаяна.

— Да, бях я отбелязала. Имам навика да го правя с красивите неща, които никога не бих могла да си купя. — Тя си пое дъх. — Роман, това е чудесно, мило и много романтично, ала…

— Тогава не го разваляй. — Той извади гривната и я закопча върху китката й. — Трябва да тренирам.

Черити обви ръце около него и сложи глава на рамото му.

— Добре се справяш.

Роман я прегърна и остави уханието й, музиката, мигът да го завладеят. Нещата с нея изглеждаха различни. Той самият беше различен.

— Знаеш ли кога почувствах, че съм влюбена в теб, Роман?

— Не — целуна я той по косата. — Повече се чудя защо, а не кога.

Тя се засмя тихо и се сгуши на гърдите му.

— Мисля, че беше, когато танцувахме и ти ме целуваше, докато цялото ми тяло омекна като памук.

— Ето така ли? — наклони глава Роман и долепи устни до нейните.

Бавно кръвта й започна да завира.

— Да… — Затвори очи и се притисна в него. — Точно така. Но не беше тогава. В онзи момент осъзнах, че съм влюбена в теб, ала го почувствах по-рано. Помниш ли когато ме попита къде е резервната?

— Кое?

— Гумата — промълви тя задъхана и изви глава, за да могат по-лесно устните му да намерят шията й. — Попита къде е резервната гума, за да смениш спуканата. — Отдръпна се леко и посрещна с усмивка учудения му израз. — Не знам дали да го нарека любов от пръв поглед, след като те познавах едва от две-три минути.

Той прокара ръце по лицето й, косата, гърба.

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм мислила, особено за любов, за женитба, както, предполагам, повечето хора правят. Може би заради това, че дядо беше болен, заради работата в хотелчето. Представях си, че ако се случи да се влюбя, то просто ще си дойде само, без да го мисля и да се готвя. И се оказах права. — Тя преплете пръсти в ръката му. — Останалото беше лесно.

Подмяната на спукана гума, рече си Роман, нарочно нагласено, както и внезапната й нужда от майстор на мястото на също уреденото заминаване на предишния. Както и всички други предвидени неща, помисли и стисна силно пръстите й. Всички, освен чувствата му към нея.

— Черити… — Би дал какво ли не, за да може да й каже истината, цялата истина. Но в неведението й се криеше нейната безопасност. — Аз не съм имал предвид това да се случи — започна предпазливо. — Никога не съм изпитвал, не съм искал да питая подобни чувства към някого.

— Съжаляваш ли?

— За много неща, ала не и за това, че се влюбих в теб. — Той я пусна. — Вечерята изстива.

Тя го лизна по бузата.

— Ако намерим с какво да се заемем за около час-два, можем да го наречем ранна закуска. — Плъзна ръце по гърдите му и взе да върти горното копче на ризата. — Искаш ли да поиграем на сантасе?

— Не.

Черити разкопча копчето и бавно, но решително тръгна надолу.

— На двадесет и едно?

— Не.

— Знаех си. — Пръстите й бяха стигнали до колана на джинсите. — А какво ще кажеш за една вълнуваща партия на канаста?

— Не зная как се играе.

Тя се засмя и откопча колана.

— О-о, няма страшно. Имам чувството, че бързо ще схванеш.

Смехът й заглъхна между устните му.

Намерението да го съблазни отлетя заедно с всяка друга мисъл, когато Роман наведе главата й назад и хищно завладя устата й. Ръцете й, тъй уверени допреди малко, сега замряха, после здраво се впиха в гърба му. Това не беше нежната, омайна страст, която той неизменно проявяваше от онази нощ, когато се любиха за първи път. Беше грубо, диво желание, с оттенък на ярост и отчаяние. Като пренебрегна това усещане, Черити се остави в ръцете му.

И преди я беше желал. Вече бе разбрал, че я бе желал много преди още да я познава. Ала тази вечер бе различно. Грижливо беше приготвил обстановката — вино, свещи, музика — като искаше да й придаде романтичност, каквато тя го накара да открие у себе си. После усети хладните й пръсти върху кожата си. Видя обещаващия блясък на спотаеното желание в очите й. Имаха само тази нощ. След броени часове Черити щеше да узнае всичко. Независимо, че си беше повтарял как нещата ще се уредят, Роман се боеше, твърде се съмняваше дали тя ще може да му прости.

Само тази нощ.

Останала без дъх, Черити се вкопчи в него, когато се повалиха върху леглото. Ето го необуздания, разярен и безпощаден любовник, който подозираше, че съществува, наред с ласкавия, нежния и търпеливия. Но който я възбуждаше не по-малко. Обезумяла като него, тя смъкна ризата от раменете му и се остави да я опияни усещането на тялото му.

Беше опънато като жица, възпламеняващо като барут. Почувства как мускулите му се напрегнаха и втвърдиха от ненаситните й устни. С тих гърлен смях задърпа и свали джинсите му, докато се търкаляха върху леглото. Ако това бе играта, която те играеха, то Черити бе решила и двамата да спечелят.

Накъсан стон се изтръгна от гърлото му. Сновящите й по тялото му ръце го докарваха до безумие. С проклятие я сграбчи за китките и изпъна ръцете й над главата. Дишайки тежко, пъхна ръка в деколтето на блузата й. Гледаше я в лицето, докато я плъзгаше бавно надолу.

Тя можа само да извика тихо, когато горещата му, разтворена уста се сведе и започна да я мъчи и изтезава. Безсилна пред яростната атака, Черити се изви към него. Освободените й ръце го обгърнаха и притиснаха. Извика на глас, когато той жадно засмука гърдите й.

Усещането бе дивно, едва крепящо се на границата на удоволствието и болката. Почувства как се потапя дълбоко, все по-дълбоко, и потъва безпомощно в някаква тъмна, безкрайна бездна, която я обгръща, залива я с вълни на невероятна, тръпнеща наслада.

Тя не знаеше какво изпитва той. А Роман бе достатъчно опитен, за да знае, че Черити изцяло бе обзета от собствените си усещания. Тялото й се увиваше около неговото, ръцете й шареха, устните жадно търсеха.

В трепкащия пламък на свещите кожата й блестеше като коприна. Стичаше се под пръстите му като лава, нажежена и опасна. Страстта усили уханието й и се превърна в нещо тайнствено и запретено.

Нетърпеливо той свали бикините й надолу по хълбоците и диво вкусваше всеки нов сантиметър от оголената плът. Тази интимна ласка я накара да мълви през стон името му, да се тресе от нови и нови тръпки.

Притисна се до него, вкопчи ръце в гърба му, плъзна ги по овлажнялата, хлъзгава кожа. Умът й беше празен, останали бяха само усещанията. Устните й отново и отново шептяха името му. Струваше й се, че Роман й говори нещо, някакви немислими, безумни думи, които едва проникваха в замъгленото й съзнание. Може да бяха обещание, молба или молитва. Би им отговорила, ако бе в състояние да го направи.

После устата му се впи в нейната и погълна покорния й стон. Бързо, страстно, неуморно, телата им се задвижиха в един ритъм. Съединени, извън всяка действителност, водени от любов, зашеметени от желание, те препускаха заедно. Дори когато се върнаха отново на земята, останаха плътно притиснати един в друг.