Нора Робъртс
Опасна игра (1)

Първа глава

Всичко, което му бе нужно, се намираше в провесената през рамо торба. Включително и 38-калибровият револвер. Ако нещата тръгнеха добре, нямаше да опре до него.

Роман извади цигара от смачкания пакет в горния джоб на якето си и се извърна с гръб към вятъра, за да я запали. Едно момченце, около осемгодишно, тичаше весело покрай парапета на ферибота, без да обръща никакво внимание на виковете на майка си. Роман бе на страната на детето. Беше студено, разбира се. Хапещият вятър откъм Пъджет Саунд бе всичко друго, но не и пролетен. Ала от палубата се разкриваше страхотна гледка. Да я наблюдава през стъклената стена на салона, настанил се удобно на топло, със сигурност би отнело голяма част от усещането.

Детето бе настигнато и уловено от руса жена с румени бузи и бързо почервеняващ нос. Роман слушаше препирнята им, докато тя дърпаше противящото се хлапе обратно вътре. В семействата рядко цари единогласие, рече си. Обърна се и се подпря на парапета. Всмукваше лениво от цигарата, а фериботът бавно подминаваше скупчените острови.

Бяха оставили очертанията на Сиатъл далеч назад, макар планините на щата Вашингтон все още да се издигаха на хоризонта и да изпълваха наблюдателя с възхита и удивление. Тук, навън, цареше спокойствие, въпреки присъствието на по-калените и издръжливи пътници, които сновяха по клатушкащата се палуба или се тълпяха на слънчевите места върху дървените пейки. Той обаче предпочиташе големия град с неговия забързан ритъм, навалиците, енергичния ход на всекидневието. И неговата анонимност. Винаги го беше предпочитал. През целия си живот така и не можа да разбере откъде се вземаше туй чувство на тревожно неудовлетворение, което толкова му тежеше.

Работата. През последните няколко години обвиняваше за това работата си. Винаги бе приемал, дори приветствал постоянното напрежение. Смяташе, че без него животът би бил скучен и безинтересен. Но напоследък това не му стигаше. Местеше се от място на място, като отнасяше малко и оставяше след себе си още по-малко.

Време бе да се откопчи, помисли си, загледан в преминаващото с пухтене рибарско корабче. Време бе да поеме напред. И да прави какво, запита се ядно и издуха струя цигарен дим. Да започне някакъв свой бизнес? Беше му хрумвала един-два пъти тази идея, ала не се отнесе към нея достатъчно сериозно. Би могъл да пътува. Беше обиколил вече света, но навярно щеше да е различно, ако го направеше като турист.

Някакъв храбрец излезе на палубата с видеокамера. Роман се обърна и се премести извън обсега на полезрението му. Излишна предпазливост, по всяка вероятност, едно движение, направено по инстинкт. Както инстинктивна беше наблюдателността и небрежната поза, зад която се таеше бдителна готовност.

Никой не му обръщаше особено внимание, макар и някои от жените да му хвърляха повторни погледи.

Беше малко над среден ръст, със стегнатото, жилаво телосложение на боксьор лека категория. Размъкнатото яке и износените джинси скриваха добре оформени мусели. Не носеше шапка и гъстата му черна коса се спускаше свободно покрай загорялото лице с хлътнали бузи. Беше небръснато, с твърди черти. Очите — с бистър светлозелен цвят — биха могли да смекчат вида му, който сякаш казваше: „Я върви по дяволите“, ако погледът им не бе изпитателен, пронизващ, а в момента неподвижно прикован.

Очертаваше се да бъде една рутинна задача.

Той чу сигнала за навлизане в пристанището и вдигна торбата. Рутинна или не, чакаше го работа. Щеше да я свърши, да напише рапорта и после да си вземе няколко седмици отпуск, през които да обмисли какво ще прави с живота си оттук нататък.

Слезе от ферибота с тълпата на останалите пътници. Към загадъчния мирис на морето сега се примеси съперничещият му аромат на цветя. Цветята растяха волно, в щедра пищност и великолепие, някои от китните цветове бяха с големината на юмрук. Не можеше да не се възхити на багрите и очарованието им, ала нямаше навика да отделя време за подобни неща.

Колите се изтърколваха от рампата и поемаха към вкъщи или към забележителностите, на чието разглеждане собствениците им бяха посветили деня си. След като палубата се разтовареше, нови пътници щяха да се качат на ферибота и да се отправят към някой от другите острови или на по-дългото, по-студено пътешествие до Британска Колумбия.

Роман извади нова цигара, запали я и хвърли привично нехаен поглед наоколо — на спретнатите пъстроцветни градини, привлекателния бял хотел и ресторанта, табелите, които даваха информация за разписанието на ферибота и предлаганите услуги по настаняването. Сега всичко опираше до правилното разчитане на времето. Подмина кафенето с масички отвън, макар мило и драго да давеше за чаша кафе, и се насочи към паркинга.

Лесно откри пикапа — американски бяло-син модел с надпис отстрани: „Хотелче при китовете“. Сега задачата му беше да направи така, че да го качат в камионетката и по този начин да попадне във въпросното хотелче. Ако добре беше съобразил всички подробности за целта. Ако ли пък не, щеше да намери друг начин.

Той се наведе да завърже обувката си, за да спечели време. Чакащите коли се товареха, а пешите пътници вече бяха на палубата. На паркинга сега нямаше повече от десетина коли, включително и пикапа. Роман се помота още някой и друг миг, докато разкопчаваше якето си, и тогава я видя.

Косата й бе опъната назад и събрана в плитка, а не падаше свободно, както на снимката. На слънчевата светлина изглеждаше по-ярко и наситено руса. Жената носеше тъмни очила с големи рамки, чиито стъкла закриваха половината й лице, но той знаеше, че не бе сбъркал. Виждаше нежната линия на брадичката, малкия прав нос, правилно очертаната уста с пълни, плътни устни.

Информацията му се оказа точна. Висока около метър и шестдесет и пет, петдесет пет килограма, с дребна, спортна фигура. Облеклото й беше най-обикновено — джинси, кремав ръчно плетен пуловер и синя блуза. Цветът на блузата навярно подхождаше на очите й. Джинсите бяха пъхнати във велурени боти, а на ушите й се поклащаха малки кристални обици.

Крачеше целенасочено, като подрънкваше с връзка ключове в едната ръка, и с голяма платнена чанта, преметната през другото рамо. В походката й нямаше нищо преднамерено предизвикателно, ала един мъж би го открил. Дълги, гъвкави крачки, леко поклащане на хълбоците, вдигната глава, насочен напред поглед.

М-да, един мъж несъмнено би го забелязал, реши Роман и хвърли цигарата. Помисли си, че тя също го съзнаваше.

Той я изчака да стигне до пикапа и тогава се отправи натам.

Черити спря да си тананика финала на Деветата симфония на Бетовен, погледна към дясната предна гума и изруга. Тъй като не подозираше, че някой я наблюдава, я ритна ядосано и отиде отзад да вземе крика.

— Проблем ли има?

Тя се сепна и едва не изпусна крика върху крака си, после се обърна.

Решителен и упорит. Това беше първото й впечатление, когато се взря в него. Мъжът стоеше с присвити срещу слънцето очи, пъхнал едната си ръка под ремъка на провесената през рамо торба, а другата в джоба. Черити се хвана за сърцето, за да се увери, че бе на мястото си, след това се усмихна.

— Да беше само един! Спукана гума. Току-що докарах четиричленно семейство за ферибота, с две хлапета под шест, кандидати за изправителен дом, и нервите ми са на скъсване. В шеста стая имам спукана водопроводна тръба, а майсторът ми тъкмо спечели от лотарията. Какво ще кажеш?

В сведенията не се споменаваше, че гласът й бе като кафе със сметана, гъсто и силно, каквото можеш да пиеш в Ню Орлиънс. Роман го отбеляза и допълни в досието, после кимна към спуканата гума.

— Искаш ли аз да я сменя?

Черити можеше да го направи и сама, но не беше от тия, дето да откажат помощ, щом им се предлага. Освен това той навярно щеше да се справи по-бързо, а и имаше вид на човек, комуто щяха да са добре дошли петте долара, които смяташе да му даде.

— Благодаря. — Тя му връчи крика и извади от чантата си лимоново драже. Спуканата гума щеше да й отнеме предвиденото за обяд време. — От ферибота ли слизаш?

— А-ха. — Не си падаше много по приказките, ала щеше да използва нейната общителност и дружелюбност така ловко, както боравеше с крика. — Предприел съм малко пътешествие. Смятам да прекарам известно време на острова, да видя дали няма да ми се удаде случай да зърна някой кит.

— Дошъл си точно на нужното място. Вчера видях от прозореца цяло стадо.

Черити се облегна на колата и с наслада подложи лице на слънцето. Гледаше ръцете му, докато работеше. Силни, бързи, сръчни. Възхищаваше се на хора, които си вършеха добре работата.

— В отпуск ли си?

— Просто пътувам. Наемам се на временна работа тук и там. Да знаеш някой, който има нужда от помощник?

— Може би. — С издадени напред устни тя го гледаше преценяващо, докато Роман умело махаше гумата. Изправи се, като я придържаше с ръка. — Какъв вид работа? — добави Черити.

— Всякаква. Къде е резервната?

— Резервната?

Действаше й хипнотизиращо да го гледа в очите повече от десет секунди.

— Гума. — Устните му неволно се извиха в усмивка. — Нужна е една здрава.

— Ах, да! Резервната — тръсна тя глава на собствената си несъобразителност. — Отзад е. — Обърна се, за да отиде да я донесе, но се блъсна в него и залитна. — Извинявай.

Той я задържа да не падне. Останаха за миг един срещу друг, като се гледаха навъсено, с присвити срещу слънцето очи.

— Няма нищо, аз ще я взема.

Когато Роман се качи в пикапа, Черити си пое дълбоко дъх. Нервите й бяха по-опънати, отколкото си бе мислила, че бе възможно.

— Ей, внимавай да не… — Лицето й се изкриви в съчувствена гримаса. Той вече клечеше на пети и чистеше остатъците от черешов конфитюр от коляното си. Смехът й бе спонтанен, със същия мек и плътен тембър като гласа й. — Сувенир от петгодишния разбойник Джими Макарти Разрушителя.

— Поне да не беше толкова лепкав. Бих предпочел една тишъртка.

— Всеки би предпочел. — Черити забърса размазаното петно с една раздърпана салфетка и я пъхна в чантата си. — Тук сме семеен курорт — обясни му тя, когато Роман скочи долу с резервната гума. — На всички им е драго да има деца наоколо, ала когато попаднеш на такива като Джими и Джуди, близнаците дяволчета от Уала-Уала, започваш да се замисляш дали да не превърнеш това място в бензиностанция или автосервиз, да речем. Обичаш ли децата?

Той пъхна гумата на мястото й и вдигна поглед.

— От безопасно разстояние.

Черити се засмя одобрително.

— Откъде си?

— Сейнт Луис. — Можеше да спомене и десетина други места. Не му беше ясно защо избра да каже истината. — Но не ходя често там.

— Семейство?

— Не.

Начинът, по който го произнесе, я накара да потисне присъщото си любопитство. Не би си пъхала носа в нечии лични работи, както и не би хвърлила на земята оцапаната със сладко салфетка.

— А пък аз съм родена тук, на Оркас — Острова на китовете. Всяка година се заричам да се откъсна за шест месеца и да попътувам. Където и да е. — Тя сви рамене, а Роман затегна последния болт на колелото. — Ако нямаш някакъв определен срок, може да се окаже, че ще останеш тук по-дълго, отколкото си възнамерявал.

— Може би. — Той се изправи и махна крика. — Ако си намеря работа и къде да отседна.

Черити не смяташе, че действа импулсивно и необмислено. Беше го наблюдавала и преценявала в продължение на близо петнадесет минути. Повечето интервюта за работа едва ли траеха по-дълго. Имаше як гръб и интелигентни, макар и смущаващи очи, и ако състоянието на торбата и обувките му беше някакъв показател, то късметът му бе проработил. Тя бе научена да подава ръка на хората в нужда. Пък и ако същевременно разрешеше така един от своите неотложни проблеми…

— Сръчен ли си? — попита го.

Роман я погледна и не можа да възпре обрата на мисълта си.

— А-ха, много ме бива.

Веждите й, както и скоростта на кръвта във вените й, подскочиха от погледа, с който я измери.

— Имам предвид дали добре се оправяш с инструменти — чук, трион, отвертка. Можеш ли да вършиш дърводелска работа, зидария, всякакви ремонти по поддръжката на една къща?

— Естествено.

Очертаваше се да бъде лесно, едва ли не прекалено лесно. Учуди го лекия, непривичен пристъп на вина, който почувства.

— Както ти споменах, нашият майстор спечели от лотарията — доста голяма сума. Отпраши към Хаваите да прави проучване на бикините и да яде местни вкуснотии. Бих му пожелала приятно прекарване, ако не бе зарязал по средата ремонта на западното крило, който захванахме. На хотелчето — добави Черити и посочи надписа върху камионетката. — Ако разбираш що-годе от тези работи, мога да ти дам стая, храна и петарка на час.

— Това май ще реши проблемите и на двама ни.

— Чудесно! — Тя му протегна ръка. — Аз съм Черити Форд.

— Деуинтър — стисна той ръката й. — Роман Деуинтър.

— И така, Роман — отвори Черити вратата на колата, — качвай се!

Не изглежда лековерна, помисли той, докато се настаняваше на седалката до нея. Ала все пак, а Роман го знаеше по-добре от всеки, външният вид понякога лъже.

Беше точно там, където искаше да бъде, и то без да прибягва до разни номера. Запали цигара, а Черити изкара пикапа от паркинга.

— Дядо ми построил хотелчето през 1938 — обади се тя и свали прозореца откъм своята страна. — Добавял пристройки на няколко пъти през родините, но все пак си е останало едно хотелче. Не се осмеляваме да го наречем хотел дори в рекламните брошури. Надявам се да търсиш уединение.

— Устройва ме.

— Мен също. През повечето време. — Бъбривец, няма що, помисли Черити с половин усмивка. Ала това бе добре. И бездруго тя приказваше за двама. — Все още е началото на сезона, тъй че при нас далеч не гъмжи от курортисти. — Подпря се с лакът на отворения прозорец и бодро продължи да говори предимно тя. Слънцето се отразяваше върху обиците й и блестеше в ярки цветове на дъгата. — Ще имаш предостатъчно време да попътуваш наоколо. Гледката от връх Конститюшън е наистина поразителна. Или пък, ако си падаш по това, скитането из острова пеш е страхотно.

— Мислех да прекарам известно време в Британска Колумбия.

— Лесна работа. Взимаш ферибота до Сидни. Ние имаме опит и добре се оправяме с туристическите групи, които сноват напред-назад.

— Ние?

— От хотелчето. Дядо ми построи през шейсетте няколко бунгала за екскурзианти и летовници. Предоставяме специални отстъпки за груповите посещения. Наемат бунгалата, като цената включва закуска и обяд. Не е кой знае колко изискано, но на туристите наистина им харесва. Поне веднъж в седмицата имаме група. През сезона гостите са три пъти повече.

Черити зави по тесен криволичещ път, като задържа скоростта на осемдесет.

Роман вече знаеше отговорите, ала си даваше сметка, че ще изглежда странно, ако не задава въпроси.

— Ти ли движиш нещата?

— А-ха. Работя там, откакто се помня. Когато дядо ми почина преди две години, поех изцяло командването. — Тя замълча за миг. Още й беше мъчно. Смяташе, че никога няма да й мине. — Той обичаше това място. Не само него, а изобщо цялата идея да посреща хора всеки ден, да ги настанява удобно, да им създава уют, да научава кой какъв е.

— Бизнесът сигурно върви доста добре.

Черити сви рамене.

— Оправяме се. — Взеха един завой и гората отстъпи на синята водна шир. Бреговата линия на острова бе ясно очертана, като ту се издаваше навън към морето, ту плавно се прибираше навътре към сушата с контрастиращи отсенки на тъмнозеленото и кафявото. Няколко къщи бяха скупчени високо отвъд залива. Лодка с издути бели платна се носеше с вятъра и пореше гладката като огледало повърхност. — По целия остров има такива гледки — добави тя и се извърна към него. — Наистина ли искаш да видиш китове?

— Не е зле, след като тъй и тъй съм тук.

Черити спря колата и посочи към скалите.

— Ако имаш търпение и добър бинокъл, там е мястото. Нали ти казах, че често ги виждаме от хотелчето.

Роман не отговори и тя отново потегли. Караше я да се чувства неспокойна. Струваше й се, че не разглежда морето и острова, а нея, и това я притесняваше.

Той хвърли поглед на ръцете й. Силни, умели, дейни, реши Роман, макар пръстите й да започнаха малко нервно да барабанят по волана. Продължаваше да кара бързо и управляваше с лекота камионетката по стръмния път, изобилстващ с остри завои. Настигна ги друга кола. Без да намалява скоростта, Черити вдигна ръка за поздрав.

— Това е Лори, една от нашите сервитьорки. Работи в сутрешната смяна, за да може да си е у дома, когато децата й се връщат от училище. Обикновено се справяме с десет човека персонал, като през лятото наемаме още пет-шест на почасова работа.

Взеха следващата извивка на пътя и пред погледа им се появи хотелчето. Изглеждаше точно така, както и бе очаквал, но при все това видът му бе по-привлекателен, отколкото на снимките, които му бяха показвали. С обшивка от бели, застъпващи се дъски и скосени сини корнизи около сводестите прозорци. Имаше причудливи кулички, спретнати алеи и широка, издадена напред веранда. Тревна площ водеше направо до водата, където висеше тесен, неустойчив и разнебитен наглед кей. Към него беше привързана малка моторна лодка, която лениво се поклащаше от течението.

Воденично колело се въртеше в плитко езерце недалеч встрани от постройката и мелодично припляскваше във водата. На запад, където дърветата започваха да се сгъстяват, забеляза едно от бунгалата, за които му бе говорила. Навсякъде растяха цветя.

— Отзад има по-голямо езеро. — Тя заобиколи и спря на неголяма, покрита с чакъл площадка, вече наполовина заета от паркирали коли. — Там въдим пъстърва. По пътеката се отива до бунгала едно, две и три. После се разклонява към четвърто, пето и шесто. — Черити слезе и го изчака да я последва. — По-късно може да те разведа из местността, ако искаш, ала първо ще те настаним.

— Красиво е — произнесе той неволно и наистина го мислеше.

На квадратната задна веранда имаше два люлеещи се стола и шезлонг, чиято бяла боя имаше нужда от освежаване. Роман се обърна, за да види каква гледка се разкрива пред погледа на този, който би седял на стола. Малко от гората, малко от морето и като цяло изключително завладяваща. Отмаряща. Приветлива. Помисли за пистолета в торбата. Външният вид, рече си пак, често лъже.

Тя го наблюдаваше, сбърчила вежди. Той не само разглеждаше наоколо, а сякаш попиваше. Странна мисъл наистина, но би се заклела, че ако след шест месеца някой го накараше да опише видяното, би го сторил до последната шишарка.

После Роман се обърна към нея и същото чувство остана, сега някак по-лично, по-осезаемо. Бризът се усили и разпя висящите от стряхата звънчета.

— Художник ли си? — попита го неочаквано.

— Не. — Той се усмихна и промяната върху лицето му бе бърза и пленителна. — Защо?

— Просто се чудех.

Трябва да внимаваш с тази негова усмивка, каза си Черити, кара те да се отпуснеш. А тя се съмняваше, че той бе човек, в чието присъствие бе разумно да се отпускаш.

Двукрила остъклена врата водеше в голямо, просторно помещение, ухаещо на лавандула и дим от дърва. Имаше два дълги дивана и меки кресла, а няколко тапицирани стола бяха разположени край огромна камина от дялан камък, в която пращяха цепеници. Навсякъде из стаята бяха пръснати старинни мебели и предмети — писалище и стол в комплект с мастилница, дъбова окачалка за шапки, бюфет с изящно резбовани вратички. В ъгъла бе тикнат клавесин с пожълтели клавиши, а двата овални, широки сводести прозореца, които заемаха по-голямата част от отсрещната стена, създаваха впечатлението, че морето бе част от интериора на стаята. На масичка, недалеч от тях, две възрастни жени мудно играеха на домино.

— Кой печели днес? — попита Черити.

Двете вдигнаха поглед. Лицата им светнаха.

— Равни. — Жената вдясно оправи косата си, щом забеляза Роман. Годините й бяха достатъчно, за да му бъде баба, ала тя припряно свали очилата и поизпъна кльощавите си рамене. — Не знаех, че ще водиш нов гостенин, скъпа.

— Нито пък аз — отвърна Черити и отиде да сложи още дърва в камината. — Роман Деуинтър, госпожица Луси и госпожица Мили — представи ги един на друг след секунда.

Усмивката му отново се появи, мека и любезна.

— Приятно ми е, уважаеми дами.

— Деуинтър… — Госпожица Луси постави очилата си, за да го разгледа по-добре. — Не познавахме ли някакъв Деуинтър едно време, Мили?

— Не, доколкото си спомням. — Мили, винаги готова да пофлиртува, продължаваше да сияе срещу Роман, макар късогледите й очи едва ли го различаваха повече от неясно петно. — Идвали ли сте и друг път тук, господин Деуинтър?

— Не, мадам. За пръв път съм в Сан Хуанс.

— Очаква ви голямо блаженство!

Мили изпусна лека въздишка. Наистина, колко лошо беше това, което годините бяха сторили. Струваше й се, че едва вчера красиви млади мъже й целуваха ръка и я канеха на разходка. Днес я наричаха „мадам“. Тя тъжно се върна към играта.

— Двете дами отсядат при нас не помня откога — подзе Черити, когато го поведе нататък по коридора. — Симпатични са, но трябва да те предупредя относно госпожица Мили. Чувала съм, че се е радвала на голяма популярност на времето, а и все още не подминава привлекателните мъже.

— Ще бъда нащрек.

— Имам впечатлението, че винаги си. — Тя извади връзка ключове и отвори вратата в дъното. — Оттук се минава в западното крило. — Тръгна по друг коридор, бързо и делово. — Както сам виждаш, ремонтът вървеше с пълна пара, когато Джордж удари джакпота. Первазите са нарязани. — Черити посочи към подредена купчина дъски до прясно боядисаната стена. — Вратите обаче трябва да бъдат довършени, а бравите и останалата железария са в тази кутия.

Тя свали слънчевите очила и ги пусна в чантата си. Той пак се оказа прав. Яката на блузата й бе почти същия цвят като очите. Загледа се в тях, докато Черити оценяваше свършената от Джордж работа.

— Колко са стаите? — попита я.

— В това крило има две единични, една двойна и апартамент — всичките в различна степен на безпорядък. — Тя заобиколи подпряната на стената врата и влезе в една от стаите. — Можеш да се настаниш в тази. По-довършена е от всички останали.

Беше малка, ала слънчева и светла. Прозорецът с изцапано от боя стъкло гледаше към воденичното колело. Леглото не бе застлано, а подът гол и нуждаещ се от изцикляне. Тапети, очевидно нови, покриваха стените от тавана до към метър над пода. Надолу следваше гола мазилка.

— Сега не изглежда кой знае какво — обади се Черити.

— Екстра е.

Беше пребивавал на места, в сравнение с които, малката стаичка изглеждаше като апартамент в Уолдорф.

Тя машинално взе да проверява дрешника и банята до него, като съставяше наум списък на нужните неща.

— Можеш да започнеш оттук, ако смяташ, че ще ти е по-удобно. Не съм сигурна. Джордж си имаше своя система. Така и не ми стана ясна, но той обикновено успяваше да се справи.

Роман пъхна палци в предните джобове на джинсите си.

— Винаги по план ли действаш?

— Естествено.

Следващите тридесет минути Черити го развеждаше из крилото и му обясняваше какво точно иска. Той я слушаше, почти без да прави забележки, и разучаваше обстановката. От копията, които бе разглеждал, знаеше, че разположението в това крило бе огледално на източното. Щеше да има лесен достъп до долния етаж и останалата част от къщата.

Ще ми се наложи да поработя, помисли, като гледаше недовършените стени и кутиите с боя. Можеше да го сметне за малка награда. Физическият труд му доставяше удоволствие, а обикновено нямаше много време за него.

Тя даваше изключително точни наставления. Жена, която знае какво иска и възнамерява да го получи. Това му хареса. Не се и съмняваше, че я бива във всичко, което прави, независимо дали върти хотелче или… Нещо друго.

— Там какво има? — посочи стълбите в края на коридора.

— Моите покои. Ще им берем грижа чак след като са готови помещенията за гостите. — Черити стоеше и подрънкваше с ключовете, докато мислите й летяха в десетина посоки едновременно. — И така, как ти се струва?

— Кое?

— Работата.

— С инструментите какво е положението?

— Под навеса са, срещу паркинга.

— Ще се справя.

— Е, радвам се.

Подхвърли му ключовете. Беше убедена, че ще се справи. Стояха в дневната на семейния апартамент. Беше празна, с изключение на струпаните материали. И тиха. Тя изведнъж забеляза, че стоят твърде близо един до друг и отникъде не долита нито звук. Почувства се неловко. Свали един ключ от връзката.

— Ще ти е нужен.

— Благодаря — пъхна го Роман в джоба си.

Черити си пое дълбоко дъх и се почуди защо се чувства тъй, сякаш току-що бе прекрачила дълбок ров със затворени очи.

— Ял ли си?

— Не.

— Ще те заведа долу в кухнята. Мей ще ти стъкми нещо.

Тръгна да излиза от стаята — малко прекалено припряно. Искаше да се избави от усещането, че бе съвършено сама с него. И безпомощна. Сви нервно рамене. Ама че глупост, рече си. Никога не бе била безпомощна. Ала въпреки това изпита облекчение, когато вратата се затвори зад тях.

Поведе го надолу по стълбата, минаха през празното фоайе и влязоха в голяма трапезария. По стените висяха пастели, на всяка маса стоеше вазичка от млечно стъкло със свежи цветя. Големите прозорци предоставяха гледка към морето и сякаш за да доразвие темата, южната стена бе заета от вграден аквариум.

Тя забави крачка и поспря за миг, огледа педантично помещението, докато не остана доволна от грижливо заредените за вечеря маси. После се втурна през летящата врата в кухнята.

— Казвам ти, че му трябва още босилек!

— А аз ти казвам, че не му трябва!

— Каквото и да става — прошепна скришом Черити, — не вземай страната на никоя от тях. Дами — каза високо, пуснала в ход най-хубавата си усмивка. — Водя ви прегладнял мъж.

Жената, която разбъркваше съдържанието на една тенджера, вдигна капещ черпак. Най-добрият начин да я опише човек бе широка — лице, ханш, ръце. Хвърли на Роман бърз и оценяващ кос поглед.

— Сядай тогаз — кимна му тя и посочи с палец към дългата дървена маса.

— Мей Дженкинс, Роман Деуинтър — представи ги Черити.

— Приятно ми е, госпожо.

— И Долорес Рамзи.

Другата жена държеше буркан с подправки. Беше тясна, колкото Мей широка. Кимна на Роман и се запъти към тенджерата.

— Стой настрана оттам! — подвикна Мей. — И донеси на човека малко печено пиле.

Като си мърмореше под нос, Долорес се отдалечи гордо, за да вземе чиния.

— Роман ще продължи оттам, където Джордж спря — обясни Черити. — Ще отседне в западното крило.

— Не си тукашен — изгледа го отново Мей по начин, по който той си представяше, че бавачката гледа омърлялото се дете.

— Не.

Тя изсумтя и му наля кафе.

— Нямаш вид на такъв, дето ще откаже една-две порции прилична гозба.

— И вие двете ще му ги осигурите — вметна Черити, поела ролята на миротворец. Премига стреснато, когато Долорес тръшна отпреде му чиния със студено пилешко и картофи.

— Трябва му още копър — вторачи се Долорес в него така, сякаш го предизвикваше да й възрази. — Ама тя не ще да чуе.

Роман реши, че най-правилната постъпка бе да й се усмихне и да държи устата си пълна. Преди Мей да отвърне, вратата се люшна отново.

— Може ли човек да получи чашка кафе тук?

Мъжът спря и отправи към Роман любопитен поглед.

— Боб Мълинс, Роман Деуинтър — запозна ги Черити и поясни за двамата: — Наех го да довърши западното крило. Боб е една от многото ми десни ръце.

— Добре дошъл на борда!

Мъжът отиде до печката, за да си налее кафе, и добави в чашата три бучки захар, а Мей зацъка с език. Страстта към сладкото не изглеждаше да му се отразява. Беше висок, може би към метър осемдесет и пет, а едва ли тежеше повече от осемдесет килограма. Светлокестенявата му коса бе подстригана късо над ушите и падаше назад от високото чело.

— От Източното крайбрежие ли си? — попита Боб между две сръбвания.

— На изток оттук.

— Земляк, значи.

Той се ухили, когато Мей го плесна, за да се махне от печката й.

— Оправи ли фактурите при зарзаватчията? — попита Черити.

— Всичко е уредено. Търсиха те по телефона два-три пъти, докато те нямаше. Има и някои документи, които се налага да прегледаш и подпишеш.

— Ще се заема с тях. — Тя погледна часовника си, после Роман. — Така. Ще бъда в офиса до рецепцията, ако имаш някакви въпроси.

— Ще се оправя.

— Добре. — Черити го съзерцава още миг-два. Не бе в състояние да си обясни как бе възможно той да стои в една стая с още четирима души и да изглежда толкова сам. — Ще се видим по-късно.

 

 

Роман предприе една дълга, бавна обиколка край къщата, преди да отнесе инструментите в западното крило. Съзря млада двойка, очевидно младоженци, притиснати в прегръдка близо до езерцето. Мъж и момче играеха един срещу един на малко, покрито с бетон баскетболно игрище. Дамите, както започна да ги нарича, бяха изоставили картите, седяха на верандата и обсъждаха цветните лехи в градината. Четиричленно семейство с изтощен вид се тътреше вкупом към бунгалата. Мъж с бейзболна шапка крачеше към кея с видеокамера на рамо.

В гората чуруликаха птици, приглушено долиташе далечното боботене на моторница. Чуваше се много усърден бебешки рев и акорди от Моцартова соната за пиано.

Ако не бе проучвал със собствените си очи сведенията, би се заклел, че бе попаднал на погрешно място.

Реши да се захване за работа, като започне от апартамента. Питаше се колко ли време ще му е нужно, докато се добере до покоите на Черити.

Имаше нещо успокояващо във физическата работа. Минаха два часа и той спря да отдъхне малко. Погледна часовника и реши да осъществи още едно, ненужно отиване до навеса навън. Черити бе споменала, че сервират вино всеки следобед в пет часа в залата за сбирки, както я нарече. Нямаше да е зле да хвърли един по-близък поглед на гостите в хотелчето.

Тръгна да излиза, но се спря пред вратата на своята стая. Беше дочул нещо, някакво движение. Надникна предпазливо и огледа празната стая.

Като си тананикаше нещо под нос, Черити излезе от банята, където току-що беше поставила чисти кърпи. Разгърна чаршафите и взе да застила леглото.

— Какво правиш?

Тя отскочи със сподавен вик, после се отпусна върху леглото и задиша тежко.

— Боже господи, Роман, не прави повече така!

Той пристъпи навътре, загледан в нея с присвити очи.

— Питам те какво правиш тук.

— Не виждаш ли? — потупа Черити купчината чаршафи.

— И камериерската работа ли вършиш?

— Понякога. — Съвзела се, стана и приглади измачкания чаршаф. — В банята има сапун и хавлии — каза, после вдигна глава и го погледна. — Изглежда като да имаш нужда от тях. — Със сръчен замах разгърна плика за одеялото. — Работи ли досега?

— Такава е уговорката.

Тя промърмори нещо в потвърждение и подви краищата на постелята в долния край на леглото. Роман си спомни, че така правеше и баба му.

— Оставила съм допълнителна възглавница и завивка в дрешника.

Черити се движеше по начин, който го накара да я наблюдава с чисто мъжко възхищение. Не се сещаше кога за последен път бе виждал някой да оправя легло. Гледката събуди у него мисли, каквито не можеше да си позволи. Мисли за това, какво ли щеше да е, ако изпомачкаше и разбъркаше леглото — с нея.

— Спираш ли се изобщо?

— Свикнала съм. — Тя разстла бяло плетено покривало. — Утре очакваме туристи и всички са доста заети.

— Утре?

— Да. С първия ферибот от Сидни. — Черити доволно отупа възглавниците, за да бухнат. — Ти…

Обърна се и едва не падна върху него. Ръцете му несъзнателно се озоваха върху кръста й, а нейните се подпряха на раменете му. Прегръдка — неволна, нетърсена и потресаващо интимна.

Тя беше слаба под дългия, дебел пуловер, усети той, дори по-слаба, отколкото човек очакваше. А очите й бяха по-сини, отколкото имаха право да бъдат, по-големи и по-ласкави. Миришеше като къщата — на тази приветлива, уютна смесица на лавандула и пушек от дърва. Привлечен от уханието й, Роман продължи да я държи, макар да знаеше, че не бива.

— Какво аз?

Пръстите му се плъзнаха по хълбоците й и съвсем леко я придърпаха по-близо. Видя обърканото смущение в очите й и това му подейства още по-замайващо.

Черити забрави всичко. Беше в състояние само да го гледа втренчено, почти оглупяла от усещането, което я пронизваше цялата. Ръцете й неволно се вкопчиха в ризата му. Доби чувство за излъчваната от него сила — груба, буйна и невъздържана, таяща безпощадност. Фактът, че това й подейства възбуждащо, я накара да онемее.

— Искаш ли нещо? — прошепна той.

— Какво?

Помисли да я целуне, да притисне устата си в нейната, да се гмурне и потъне там. Да се наслади на усещането и моментната страст. Бавно прокара ръце нагоре под пуловера й.

— Попитах те дали искаш нещо.

Разтърсена от топлината и осезаемото докосване на пръстите му, тя дойде на себе си.

Понечи да се отдръпне заднешком, ала Роман продължаваше да я държи и Черити вече се бореше с нарастващия страх. Преди да проговори, той я пусна. Разочарование. Странно чувство за човек, който току-що е бил на косъм да изгори жив, рече си тя.

— Аз… — Пое дълбоко дъх и изчака разклатеното си душевно равновесие да се възстанови. — Канех се да те попитам дали си намерил всичко, което ти е нужно.

Очите му не се отделяха от нейните.

— Така изглежда.

Черити облиза устни.

— Добре. Имам много работа, тъй че те оставям.

Роман я хвана за ръката, преди да бе успяла да направи крачка.

— Благодаря за хавлиите.

— Няма нищо.

Наблюдаваше я как излиза бързо и беше сигурен, че бе развълнувана не по-малко от него. Замислено извади цигара. Не си спомняше да е бивал така лесно изваждан от равновесие. Във всеки случай не и от жена, която не бе направила нищо друго, освен да го гледа. Беше му навик обаче да се измъква от затруднения. Винаги се приземяваше на краката си и заставаше твърдо на земята.

Но, погледнато от друга страна, сближаването с нея можеше да го улесни. Да му бъде от полза тази взаимност, която срещна. Без да обръща внимание на изпитаното към самия себе си неприязнено чувство, той драсна клечка кибрит.

Чакаше го работа. Беше дошъл с важна задача. Не можеше да си позволи да мисли за Черити Форд като за нещо повече от средство за постигане на целта.

Пое дълбоко цигарения дим и прокле тъпата болка в слабините си.