Нора Робъртс
Горчиво небе (14)

Четиринадесета глава

Нямаше много кръв. Вероятно заключението на полицията щеше да бъде, че е убита някъде другаде и после е пренесена в ранчото. Никой не я разпозна. Лицето й не бе обезобразено. Имаше само синина под дясното око. Косата й я нямаше. Кожата й бе синкава. Точно това видя Уила, когато изтича навън и завари младия Били, който се опитваше да успокои Мери Ан Уолкър. Двамата се бяха спънали в мъртвата. Тя беше гола, а по кожата й имаше разрези във форма на кръст, приличащи на зловеща татуировка.

Имаше много малко кръв, само тук-там по бледосинкавата кожа се виждаха засъхнали петна.

Мери Ан бе повърнала върху предните стълби, а Били не бе закъснял да я последва, изхвърляйки бирата и обилната си вечеря.

Уила ги заведе в къщата и нареди на всички, които се бяха струпали на вратата и говореха в един глас, да се приберат вътре. Каза си, че ще мисли по-късно за мъртвата жена, която лежеше на стълбите пред къщата й.

— Бес се обади в полицията. — Адам сложи ръка на рамото й. Гласовете около тях бяха твърде високи, твърде плашещи. — Ще изляза с Бен и ще остана… ще остана с нея, докато полицаите пристигнат. Ще можеш ли да се справиш с гостите?

— Да. — Видя с облекчение, че Нейт слиза по стълбите. — Да, отивай. Навън — добави тя и хвана ръката на Нейт. — Моля те, излез навън с Бен и Адам. Има… има още един.

Обърна се и се запъти към големия салон. Стю Маккинън вече бе спрял музиката и със силен и уверен глас се опитваше да успокои гостите. Уила реши, че той ще се справи по-добре от нея, и не се намеси. Застана пред камината и се втренчи в портрета на баща си. Студените сини очи сякаш я пронизваха. Сякаш го чуваше как й се подиграва и я обвинява.

С боси крака и полуразкопчана рокля Тес се спусна по стълбите точно в мига, в който Лили се втурна в салона.

— Какво се е случило? Чух някакви писъци.

— Има друго убийство. — Лили стисна ръката й. — Не съм видяла нищо. Адам не ми позволи да изляза, но е жена. Изглежда, никой не я познава. Лежи там. На стъпалата пред къщата.

— О, Господи! — Тес притисна ръка към устата си, опитвайки се да запази самообладание. — Честита шибана Нова година… Добре. — Пое дълбоко дъх. — Трябва да се стегнем и да се справим с това.

Приближи се до Уила, опитвайки се инстинктивно да я защити. Те дори не забелязаха, че пръстите им се преплетоха.

— Не я познавам — прошепна Уила. — Аз дори не я познавам.

— Сега не бива да мислиш за това. — Стисна ръката й. — Просто трябва да го преживеем.

 

 

На разсъмване Уила почувства някаква ръка на рамото си. Беше заспала пред камината в салона. Подскочи и се възпротиви, когато Бен се опита да я повдигне.

— Ще те занеса горе. Трябва да си легнеш.

— Не. — Тя се изправи. Тялото й бе схванато, сърцето й блъскаше в гърдите. — Не, не мога. — Замаяно се огледа. Виждаха се следите от партито, чаши и чинии, остатъци от вечерята, препълнени пепелници. — Къде…

— Всички си отидоха. Полицаите си тръгнаха преди десет минути.

— Казаха, че искат пак да говорят с мен.

Ще я заведат в библиотеката, помисли си Уила, и отново ще я разпитват. Отново и отново, докато стигнат до момента, когато тя бе изскочила навън и бе видяла двамата уплашени младежи и мъртвата жена с бледосинкавата кожа.

— Какво?

Гласът на Бен й звучеше приглушено и отдалеч.

— Казах им, че могат и по-късно да поговорят с теб.

— О, така ли? А кафе? Има ли останало кафе?

Белият цвят на лицето й контрастираше с тъмните сенки под очите й. Той знаеше, че едва се крепи на нозете си.

— Ще си легнеш. Веднага.

— Не мога. Аз имам… да върша много неща. Къде са сестрите ми?

Веждите му учудено се повдигнаха, докато я носеше по стълбите. Разбра, че шокът й пречи да осъзнае, че за пръв път ги бе нарекла свои сестри.

— Тес си легна преди час. Лили е с Адам. Хам ще се погрижи за това, което трябва да се свърши днес. Сега трябва да спиш, Уил. Всичко, от което се нуждаеш, е един хубав сън.

— Те задаваха толкова много въпроси. — Тя не протестира, а и нямаше сили за това, когато той я сложи в леглото. — Всички задаваха въпроси. Полицаите разпитваха всички един по един в библиотеката.

Уила се взря в очите му, които в този миг бяха златистозелени, студени и непроницаеми.

— Аз не я познавам, Бен.

— Не. — Свали обувките й, поколеба се за миг, но стисна зъби и дръпна ципа на роклята. — Ще проверят всички, които напоследък са изчезнали, както и отпечатъците от пръстите й.

— Почти нямаше кръв — промърмори младата жена тихо, като дете, докато той изхлузваше роклята й. — Не както преди. Не изглеждаше истинска, не приличаше на човешко същество. Мислиш ли, че той я е познавал? Дали я е познавал и след това е сторил всичко това с нея?

— Не знам, скъпа. — Нежно и внимателно, сякаш беше малко дете, я зави с одеялото. — Сега не мисли за това. — Приседна на крайчеца на леглото и погали косата й. — Не мисли за нищо и заспивай.

— Той ме обвинява. — Гласът й бе нисък и плътен.

— Кой?

— Татко. Той винаги го е правил — въздъхна Уила. — И винаги ще го прави.

Сложи ръка на бузата й.

— И винаги е грешал.

Изправи се и се обърна. Нейт стоеше на вратата.

— Заспа ли?

— Да. — Бен остави роклята на стола. — Доколкото я познавам, няма да спи дълго.

— Предложих на Тес да вземе успокоително. — Приятелят му уморено се усмихна. — Не се наложи да я убеждавам. — Двамата прекосиха коридора и влязоха в кабинета на Уила. — Рано е — каза Нейт, — но ще пийна едно уиски.

— Няма да те гледам как пиеш сам. Три пръста — добави, когато той взе гарафата. — Не мисля, че е тукашна.

— Не е ли? — Също смяташе така, но искаше да чуе и мнението на Бен. — Защо?

— Ами защото… — Отпи от чашата и се намръщи, когато силният алкохол го удари в стомаха — защото ноктите на ръцете и краката й са лакирани с блестящ яркочервен лак. Има татуировка на задника и на рамото и по три обици на всяко ухо. Според мен е от града.

— Не изглежда на повече от шестнадесет. А за мен това означава, че е избягала от къщи. — Нейт отпи от уискито. — Бедното дете. Може би е пътувала на автостоп или е обикаляла улиците на Билингс или Инис. Където и да я е намерило онова копеле, я е държало при себе си за известно време.

— Така ли?

— Говорих с ченгетата. Около китките и глезените има ожулвания. Била е вързана. Не могат да твърдят със сигурност, докато нямат резултати от експертизата, но, изглежда, са сигурни, че е била изнасилена и е мъртва най-малко от двадесет и четири часа, преди да я намерим. Това означава, че е била държана някъде.

Бен замълча за миг. Изпита отвращение, примесено с чувство на безпомощност.

— Но защо тук? Защо са я оставили пред къщата?

— Явно някой си е харесал ранчото Мърси.

— Или е някой от ранчото — добави Бен и по погледа, който Нейт му хвърли, разбра, че и той мисли като него. — Всичко това започна, след като старецът умря, след като Тес и Лили дойдоха тук. Може би трябва да се поровим по-дълбоко и да разберем кой би искал да ги нарани.

— Ще говоря с Тес, след като се събуди. Знаем, че Лили има бивш съпруг, който обичал да я бие.

Бен кимна и машинално разтърка белега на брадичката си.

— Доста странен начин да си отмъстиш на бившата съпруга, като режеш на парчета непознати.

— Може би не е изключено. Ще проверя къде се намира сега и с какво се занимава.

— Трябва да кажем името му на полицията и може би да наемем детектив.

— Знаеш ли името му?

— Не, но Адам може би го знае. — Бен допи уискито си и остави чашата. — Не е зле да поговорим с него.

 

 

Откриха го в конюшнята, надвесен над една бременна кобила.

— Ще роди по-рано — каза Адам и се изправи. — След ден-два. — Погали животното, излезе от клетката и затвори вратата. — Как е Уил?

— Спи — отвърна Бен. — Поне преди малко все още спеше.

Адам кимна и тръгна по бетонния под между клетките към сандъка със зърното.

— Лили е у дома. Искаше да ми помогне при сутрешното хранене, но е заспала, докато чакаше да се преоблека. Доволен съм, че не е видяла нищо. Нито пък Тес.

Движенията му, обикновено плавни, сега бяха сковани от напрежение.

— Съжалявам, че Уила го е видяла.

— Тя може да се справи с всичко. — Бен сложи прясно сено в мрежата пред клетката. — Какво знаеш за бившия съпруг на Лили?

— Не много. — Продължи работата си. — Казва се Джеси Кук. Срещнали се, когато е била учителка, и след два месеца се оженили. Една година след това тя го е напуснала за пръв път. Не ми е разказвала много, а и аз не съм я разпитвал.

— Тя знае ли къде е той сега? — Без да обръща внимание на най-хубавия си костюм, Нейт също взе стиска сено.

— Смята, че е на изток. Така поне й се иска да вярва.

Следващите няколко минути тримата мъже мълчаливо работеха.

— Може би сега ще се наложи да й зададеш някои въпроси — каза най-сетне Бен. — Това е нещо, което не можем да пренебрегваме. Не и сега.

— Вече мислих за това. Първо исках да си почине. По дяволите! — изръмжа Адам. Лопатата, която държеше, се изплъзна и падна със силен трясък на каменния под. — Тук би трябвало да е в безопасност!

Той рядко избухваше, но сега гласът му затрепери и юмруците му се свиха. Искаше му се да разкъса нещо, да удря, докато отмалее. Ала не можеше да направи нищо, освен безсилно да стиска юмруци.

— Та тя е още дете. Кой би могъл да стори подобно нещо на едно дете?

Внезапно се извърна към тях. Тъмните му очи горяха от гняв.

— Колко близо е бил той? Дали е бил отвън и е надничал през прозореца? Или може би е бил вътре с нас? Дали този кучи син я е докосвал, дали е танцувал с нея? И ако тя беше излязла навън да глътне чист въздух, дали щеше да я чака там?

Сведе поглед към стиснатите си юмруци и ги отпусна.

— Мога да го убия и така ще бъде по-лесно. — Вдигна глава и изгледа двамата мъже пред него. — Много по-лесно.

— Адам. — Гласът на Лили едва се чу. Беше обгърнала раменете си с ръце и сковано пристъпи към тях.

— Трябваше да спиш. — Мускулите му трепереха от усилието да сдържа яростта си. — Ние почти свършихме. Върви да си легнеш.

— Искам да поговоря с теб. — Бе чула достатъчно, бе видяла достатъчно, за да разбере, че времето е настъпило. — Но насаме, моля те. — Извърна се към Бен и Нейт. — Съжалявам. Искам да поговоря с Адам насаме.

— Заведи я вътре — предложи Нейт. — С Бен ще довършим тук. Заведи я в къщата. Студено е и тя ще замръзне.

— Не биваше да идваш тук. — Адам се приближи към нея, като внимаваше да не я докосне. — Хайде да се приберем и да пием кафе.

— Напълних кафеварката, преди да изляза. — Забеляза, че той не смее да я приближи, и това й причини болка. — Сигурно вече е готово.

Двамата се запътиха към къщата му. Преди да влезе вътре, той по навик изстърга ботушите си.

В кухнята приятно ухаеше на прясно кафе, но бе сумрачно и Адам запали лампата.

— Седни — каза Лили, — аз ще донеса кафето.

— Не. — Застана пред нея, когато тя се протегна да отвори вратата на бюфета. Все още не я бе докоснал. — Ти седни.

— Ти си сърдит. — Мразеше се за неуверения си глас, мразеше се за това, че гневът на някой мъж, дори и на този, може да накара краката й да треперят. — Извинявай.

— За какво? — Думите излетяха от устата му. Дори и когато тя уплашено отстъпи назад, той не можа да се овладее. — За какво, по дяволите, трябва да ми се извиняваш?

— Заради всичко, което не съм ти разказала.

— Ти не ми дължиш никакви обяснения. — Вратичката на шкафа се блъсна в стената, когато той рязко я дръпна. Забеляза как Лили подскочи. — Не се страхувай от мен. — Пое дълбоко въздух и се загледа в редицата чаши. — Не се страхувай, Лили. По-скоро бих си отрязал ръката, отколкото да я вдигна срещу теб.

— Знам. — Очите й плувнаха в сълзи, но успя да ги преглътне. — Сърцето ми го знае, но разумът ми диктува друго. Аз наистина ти дължа обяснения. — Отиде до кръглата маса, върху която бе поставена купа с ябълки. — Нещо повече от обяснения. Ти беше мой приятел. Мое убежище. Ти беше всичко, от което се нуждаех, откакто съм тук.

— За приятелството не се иска отплата — уморено изрече той.

— Ти ме желаеше. — Лили затаи дъх, когато той бавно извърна лице към нея. — Смятах, че това е… обичайно. — Нервно приглади косата си, а сетне притисна влажните си длани до джинсите. — Но ти никога не си ме докосвал по онзи начин, нито пък си ме насилвал, нито пък си ме карал да се чувствам задължена да ти се отплатя за вниманието. Ти навярно не знаеш колко ужасно е да се отдадеш на някого, само и само да има мир. Колко е унизително и срамно. Трябва да ти разкажа някои неща. — Нямаше смелост да го погледне и затова извърна лице. — Ще започна с Джеси. Да ти направя ли закуска?

Адам смаяно я изгледа.

— Какво?

— Ще ми бъде по-лесно да говоря, докато върша нещо. Не знам дали ще мога да ти разкажа всичко, ако съм седнала.

След като искаше така, той кимна и седна до масата.

— В хладилника има бекон и яйца.

Лили пое дълбоко въздух.

— Добре. — Първо му наля кафе, но избягваше да го поглежда. — Аз ти разказах малко — започна и отиде до хладилника. — За това как съм започнала като учителка. Никога не съм била толкова умна и будна като майка си. Тя е удивителна жена, Адам. Толкова е силна и жизнена. Докато не станах на дванадесет години, не знаех колко много я бе наранил той. Моят баща. Веднъж я чух да говори с една приятелка. Плачеше. Току-що бе срещнала втория ми баща и се страхуваше от чувствата си към него. Говореше, че предпочита да бъде сама, че никога не иска отново да се чувства уязвима и зависима от някой мъж. За това как баща ми я изгонил и колко много го обичала. Той я изгонил, защото не му родила син.

Адам мълчеше, докато Лили нареждаше филийките бекон в черния железен тиган и след това го сложи на печката.

— Заради мен тя бе самотна и уплашена.

— Знаеш, че не е така, Лили. Не е било заради теб, а заради Джек Мърси.

— Сърцето ми го знае. — Плахо се усмихна. — Обаче отново разумът ме кара да мисля друго. След две години тя се омъжи за втория ми баща. И те са много щастливи. Той е чудесен мъж, макар и да се отнасяше доста строго към мен. Никога не е бил груб, но винаги е бил взискателен и може би малко сдържан. Той искаше майка ми, а аз вървях заедно с нея. Искаше да имам най-доброто и се постара да ми го осигури, но не можа да ми даде онази нежна привързаност, която съществува между баща и дъщеря. Предполагам, че е било твърде късно.

— А ти си жадувала за тази привързаност.

— О, отчаяно. — Счупи яйцата и започна да ги разбива в купата. — По-късно, когато започнах да посещавам психиатър, успях да разбера доста неща. Сега ми се струва толкова просто. Никога не бях имала нежна или любовна връзка с мъж. Нито един мъж не се бе заинтересувал от мен. Като ученичка бях срамежлива, твърде срамежлива с момчетата. Почти не съм излизала с момчета, а когато започнах да работя, се отнасях много сериозно към преподавателската си дейност.

Адам леко се усмихна, когато Лили настърга сирене в яйцата.

— Ужасно сериозно. Нямах интуицията на майка ми, така че се осланях на фактите и заключенията. Разбирах се добре с учениците си и бях доволна от работата си. Когато срещнах Джеси, бях на двадесет и две години. Беше в един магазин за кафе, близо до моя апартамент. Моят първи апартамент. Той беше толкова очарователен, толкова красив и проявяваше изключителен интерес към мен. Аз бях замаяна от ухажването му.

Тя машинално поръси малко копър и черен пипер върху яйцата.

— Предполагам, че може би предварително ме е набелязал. За мен той беше нещо съвсем ново и различно. Същата вечер отидохме на кино, а след това всяка вечер ме чакаше след училище. Носеше ми цветя и малки подаръци. Беше добър механик и успя да поправи старата кола, която имах тогава.

— И ти се влюби в него — заключи Адам.

— О, да, напълно и сляпо. Никога не се опитах да разбера какво има под приятната външност на Джеси, дори и не ми хрумна да го сторя. По-късно открих, че ме е лъгал за всичко — за семейството си, за миналото си, за работата си. Разбрах, че майка му е в клиника. Когато е бил малко момче, тя го е биела, пиела е и е взимала наркотици. Той също, но преди да се оженим, не го знаех. Първия път, когато ме удари… — Лили млъкна и се изкашля. В продължение на минута се чуваше само цвърченето на бекона в тигана. — Беше около месец, след като се бяхме оженили. Една от моите колежки имаше рожден ден и всички щяхме да ходим на ресторант. Една от онези глупави сбирки. Малко танци, малко пиене и закачки. Джеси също го приемаше по този начин до момента, в който се облякох, за да изляза. Когато ме видя, започна да мърмори за роклята, за грима, за прическата ми. Аз се засмях, като си мислех, че се шегува. Внезапно той грабна чантата ми, изсипа съдържанието на масата и скъса шофьорската ми книжка. Бях толкова смаяна, толкова ядосана. Измъкнах остатъците от ръцете му. И тогава той ме удари. Удряше ме по лицето, крещейки обидни думи. Разкъса дрехите ми и ме изнасили.

С удивително спокойни ръце Лили изсипа яйцата в тигана.

— След това плака като малко дете. — Тя леко въздъхна. Вече не й бе толкова трудно да говори. — Джеси е бил във флотата и беше много горд с това, с дисциплинираността и силата си. Не можеш да си представиш какво означава изведнъж да видиш някого, когото си смятал за твърд и силен мъж, да плаче като малко дете. Беше шокиращо и унизително.

Силата, помисли си Адам, няма нищо общо с униформата и мускулите. Надяваше се да го е разбрала.

— Молеше ме да му простя — продължи Лили. — Каза, че бил полудял от ревност, представяйки си онези мъже, които щели да бъдат близо до мен. Каза, че майка му напуснала баща му, когато бил малко дете. Избягала с някакъв мъж. А преди това ми беше казал, че е умряла. И двете твърдения бяха лъжи, но аз му повярвах и му простих.

Не й беше лесно да бъде откровена докрай, но бе решила да се постарае.

— Аз му простих, Адам, защото това ме накара да се почувствам силна в онзи момент. И защото си помислих, че той бе загубил контрол, защото ме обича. Това бе част от капана, в който сама попаднах — повторяемостта. През следващите два месеца не ме удари.

Бавно и съсредоточено започна да разбърква яйцата.

— Всъщност аз отказвах да видя истината. Не само той, а и аз съм си виновна. Джеси започна да пие, загуби работата си и започна да ме бие. Забравих да препека филийки — промърмори Лили и се пресегна към кутията с хляба.

— Лили…

Тя поклати глава.

— Позволих му да ме убеди, че за всичко съм виновна аз. Всичко беше моя грешка. Аз не бях достатъчно умна, достатъчно тиха, достатъчно разпусната. Това продължи цяла година. На два пъти ме приемаха в болница, но аз лъжех, че съм паднала по стълбите. Един ден се погледнах в огледалото. Видях това, което моите приятели са виждали през всичките тези месеци, когато се опитваха да поговорят с мен и да ми помогнат: синините, животинския поглед в очите, изпъкналите кости на лицето ми, защото бях отслабнала до неузнаваемост.

Върна се при печката и отмести тигана.

— Тръгнах си. Не си спомням точно как. Знам само, че не взех нищо, и отидох при майка си. Страхувах се, защото той ми беше казал, че никога няма да ми позволи да го напусна, че ако си тръгна, ще ме намери. Но аз знаех, че ще умра, ако остана с него още един ден. Дори вече бях решила как да го направя. С хапчета, защото съм страхлива.

Сипа в една чиния бекона и яйцата, уви препечените филийки в кърпа и сложи всичко на масата.

— Той ме намери — каза и за пръв път погледна Адам в очите. — Причака ме един ден, когато излязох от къщи и ме натика в колата си. Едва не ме удуши, побеснял от ярост, крещя, псува. Подкара колата, а аз лежах почти в безсъзнание на седалката до него. Тогава той се успокои и започна да ми обяснява как стоят нещата. В какво се състои вината ми и че трябва да ми даде урок, за да се науча как трябва да се държи една съпруга. Никога не съм била по-уплашена. Когато ставаше спокоен, аз се страхувах повече, отколкото когато буйстваше. — Млъкна и пое дълбоко въздух, за да събере сили да продължи. — Трябваше да намали заради движението и аз избягах. Не паднах. Винаги съм смятала, че това бе някакво чудо. Отидох в полицията и получих заповед за неговото задържане. Местех се непрекъснато, но той винаги ме намираше. Последния път, точно преди да дойда тук, отново ме намери и мислех, че ще ме убие, ако един съсед не бе чул виковете и не бе разбил вратата. Джеси избяга.

Тя седна и скръсти ръце върху масата.

— Аз също избягах. Смятах, че тук няма да ме намери. Почти не съм писала на майка си, защото се страхувах да не се добере до мен чрез нея. Но тази сутрин, преди да дойда в конюшнята, говорих с нея. Не го е виждала и не е чувала нищо за него. — Отново пое дълбоко въздух. — Знам, че ти, Бен и Нейт смятате да кажете на полицията за него. Ще отговоря на всички въпроси за Джеси. Но аз знам, че той не е наранил никого, освен мен. И то само с юмруци. Ако е тук, дошъл е заради мен.

— Той никога няма отново да те нарани. — Адам бутна чинията настрани и покри ръцете й с длани. — Каквото и да стане, Лили, той никога повече няма да те докосне. Кълна се.

— Ако това е той… — Младата жена стисна очи. — Ако е той, Адам, тогава аз съм отговорна. Аз съм отговорна, че двама души са мъртви.

— Не, не си.

— Ако е той — спокойно продължи Лили, — трябва да приема този факт, и да се опитам да живея с това. Аз се криех тук, Адам, използвайки и теб, и Уила, и това място, за да спася себе си. Но нищо не се получи. — Въздъхна, измъкна ръцете си и ги сложи върху неговите. — Трябва да го приема. Разбрах, че това е част от лечението. Аз не съм смела като сестрите си. Всичко, което имам, се дължи на обучение и тренинг. Страхувах се да ти разкажа всичко това, а сега ми се иска да ти го бях разказала от самото начало. Щеше да бъде много по-лесно.

— Има ли още нещо?

— Не се отнася за Джеси, нито пък за ужасните неща, които се случиха, но е важно.

— Можеш да ми кажеш всичко.

— След всичко, което се случи миналата нощ, аз непрекъснато си мисля за един-единствен миг. — Нервно се засмя и отдръпна ръцете си. — Бих искала да започнеш да се храниш. Ще изстине…

— Лили. — Адам объркано закри очи с ръце, но сетне въздъхна, свали ръце и посегна към чинията и вилицата. — За какъв миг си мислиш?

— Вече ти казах, че смятах, че ме желаеш, и мисля, че това е естествено. За мъжете, искам да кажа. Хормоните. — Той се задави и тя го погледна. — Изглеждаше, че ме желаеш, но ти никога не каза нещо, нито пък го показа. До миналата нощ. В онзи миг, в който взе лицето ми в ръцете си и ме погледна. Когато ме целуна, забравих за всичко и за всички. За всички, освен за теб. В онзи миг, в един кратък миг, всичко бе толкова прекрасно.

Лили бързо се изправи и отиде до печката.

— Знам, че беше Нова година. Хората се целуват в полунощ и това не означава…

— Аз те обичам, Лили.

Думите му й се сториха като спасителен пояс. Тя се извърна. Адам стоеше зад нея, а очите му грееха от любов.

— Обичам те от първия миг, в който те видях. През целия си живот съм те чакал, точно теб, само теб — прошепна и протегна ръка.

Радостта и надеждата се сляха в едно и сърцето й се изпълни с любов.

— Толкова е просто — задавено промълви тя и пое ръката му. — Когато е истина, е толкова просто. — В следващия миг бе в обятията му. — Искам завинаги да бъда с теб, Адам.

— Тук сме си у дома. — Зарови лице в косите й. — Остани с мен.

— Да. — Устните й се притиснаха до шията му. — Исках да ме докоснеш. Адам, докосни ме сега.

Той обхвана лицето й с длани, както го бе направил преди и я целуна. Но този път ръцете й обвиха шията му и устните й се разтвориха в плах отговор. Когато Адам нежно се отдръпна и я поведе към спалнята, Лили не каза нищо. Стаята бе чиста и спретната, а леглото — старателно оправено.

Той докосна косата й.

— Не е ли твърде рано?

— Не, всичко е чудесно. Ти си чудесен.

Адам спусна щорите и спалнята потъна в полумрак. Лили пристъпи към леглото. Оказа се по-лесно, отколкото си го бе представяла. Приседна на края и страните й поруменяха, когато започна да сваля ботушите си. Той седна до нея, свали своите и нежно я целуна.

— Страхуваш ли се?

Беше истинско чудо, но не изпитваше страх. Да, беше нервна, но не се страхуваше. Познаваше вкуса на истинския страх и горчивината след него. Тя поклати глава, изправи се и започна да разкопчава ризата си.

— Просто не искам да се разочароваш.

— Жената, която обичам, ще се люби с мен. Как бих могъл да бъда разочарован?

Без да сваля поглед от него, Лили смъкна ризата и я задържа пред гърдите си. Щеше да запомни завинаги този миг, всяка дума, всяко движение, всяко дихание.

Адам бавно се приближи към нея и нежно погали косата й. Внимателно дръпна ризата и тя падна на пода. Ръцете му леко погалиха гърдите й.

Тя затвори очи, докато пръстите му нежно продължаваха да галят зърната й. После бавно отвори очи и започна да разкопчава ризата му.

— Искам те — промърмори той. — Няма да ти причиня болка, Лили.

— Знам. — Беше сигурна в това. Знаеше, че с него няма да има нито болка, нито срам. Съществуваше само изгарящо желание и безкрайно доверие.

Не се отдръпна, когато пръстите му смъкнаха ципа на джинсите й. Потръпна, но не от страх, а от сладкото предчувствие за тяхната близост.

Беше толкова красив със златистата си кожа, силни мускули и черна блестяща коса, падаща до раменете. И той я желаеше, искаше да бъде с нея и да й принадлежи. Това бе чудо!

— Адам — прошепна, когато се отпуснаха върху леглото. — Адам Улфчайлд. — Обви нежните си ръце около врата му и притисна устни до неговите. — Люби ме.

— Да, моя любов.

 

 

Докато Адам и Лили празнуваха своята любов, в тъмната стая той празнуваше смъртта. Навътре в гората, самотен и ликуващ, гледаше своите трофеи, старателно подредени в металната кутия. Цената на убийството, помисли си и погали златистата коса на младото момиче, което бе свърнало от правия път.

Името й беше Трейси. Така му бе казала, когато й предложи да я повози. Каза, че е на осемнадесет, но той знаеше, че лъже. Лицето й беше по детски пухкаво, но тялото й бе достатъчно женствено.

Всичко беше толкова лесно. Младо момиче, вдигнало ръка на пътя. На рамото му висеше червена раница, а тесните джинси бяха прилепнали по късите бедра. И блестящата златиста коса, боядисана, разбира се, но тя привлече вниманието му. Имаше дълги нокти с кървавочервен лак.

По-късно видя, че и ноктите на краката й бяха боядисани със същия лак.

Той я бе оставил да бъбри, припомни си мъжът, докато галеше косата. Била избягала от Додж, каза му тя и след това се бе засмяла. Беше от Додж, Канзас.

— Вече не си в Канзас — промърмори и се засмя, доволен от своето остроумие.

Каза му, че била тръгнала за Канада, искала да види малко свят. Извади дъвка от раницата си и му предложи. После намери в раницата й и четири цигари с марихуана, но тя не му предложи от тях.

Един бърз удар в челюстта и тя изпадна в безсъзнание. После я заведе в планината, там, където беше тихо и спокойно, където нямаше никой и където можеше да прави всичко, което си пожелае. Обичаше тишината.

Първо я изнасили. Мъжът си има своите нужди. Завърза я добре, така че да не може да използва дългите си яркочервени нокти срещу него. Пищеше и се молеше, докато той проникваше дълбоко в нея. Изпуши една от нейните цигари и отново я изнасили. Тя се разплака и започна да го моли да я пусне. Молбите й станаха още по-отчаяни, когато видя, че се кани да я остави, гола и вързана.

Ала всеки мъж си има своите отговорности и той трябваше да я остави за малко.

Когато се върна, двадесет и четири часа по-късно, можеше да се закълне, че тя се радва да го види. Пак я изнасили и когато поиска да му каже, че много й е харесало, тя с готовност се съгласи. Каза му всичко, което искаше да чуе.

Докато видя ножа.

Трябваше му цял час, за да изчисти кръвта, но си струваше. Всичко си струваше. А най-хубавата част, най-прекрасната част бе, когато я остави пред входа на къщата в „Ранчото на Мърси“.

Сега всички са подивели от страх, помисли си мъжът, докато пъхаше кутията в скривалището си и го затрупваше с камъни. Всички трепереха. Страхуваха се от него.

Изправи се и вдигна лице към слънцето. Знаеше, че е най-великият мъж в Монтана.