Нора Робъртс
Горчиво небе (9)

Девета глава

Дори едно убийство не можеше да спре работата в ранчото. Мъжете бяха неспокойни, но изпълняваха заповедите. Сега, когато имаха един работник по-малко, Уила се съсипваше от работа. Проверяваше оградите, наглеждаше прибирането на зърното, а вечерно време висеше над счетоводните книги и документи.

Времето се променяше, и то доста бързо. Във въздуха се усещаше приближаването на зимата, а сутрин пасищата бяха покрити със слана. Тези от животните, които нямаше да презимуват, трябваше да се закарат в Инис или в Колорадо.

Ако не яздеше или не проверяваше с пикапа си оградите, тя се качваше на малкия самолет с Джим, за да огледат отгоре огромното ранчо. Уила възнамеряваше да изкара курсовете и да вземе разрешително за пилот, но бързо установи, че пилотирането не е за нея. Шумът на машината, внезапните пропадания и люшкания караха стомахът й да се преобръща.

— Оттук се разкрива чудесна гледка. — Джим се ухили и наклони самолета, а Уила почувства как закуската й застрашително се качва към гърлото. — Погледни, там е съборена още една ограда.

— Трябва да редуваме пасищата, докато стадата не са опасли тревата до стръкче. — Самолетът рязко изви и тя изсъска: — Не можеш ли да не клатиш така това дяволско нещо?

— Извинявай. — Той прехапа устни, за да прикрие усмивката си. Ала когато я погледна, се засрами от себе си. Лицето й бе позеленяло. — Трябваше да вземеш едно-две от онези хапчета, преди да се качиш, Уил.

— Взех проклетите хапчета. — Започна да диша дълбоко.

— Искаш ли да слезем на земята?

— Ще се оправя. Нека да довършим.

Джим гледаше напред.

— Миналата вечер полицаите пак идваха.

— Знам.

— Не са открили нищо. Мина почти седмица, Уил, а те не са направили нищо.

Гневът в гласа му й помогна да се съвземе и тя се извърна към него.

— Предполагам, че не е като в телевизионните филми, Джим. Понякога не могат да хванат лошия.

— Непрекъснато си мисля за парите, които спечелих от него вечерта, преди това да се случи. Иска ми са да не ги бях печелил, Уил. Знам, че това няма никакво значение, но ми се иска да бях изгубил.

— И аз искам да не му бях наговорила онези неща. Това също няма значение сега, но ми се иска да не ги бях казвала.

— Проклет стар мърморко. Такъв си беше, стар кучи син. — Гласът му затрепери и той се прокашля. — Чух… ние чухме, че смяташ да го погребеш в гробището в Мърси.

— Нейт не можа да открие сестра му или някакъв друг роднина. Ще го погребем в земята на Мърси. Бес ще каже, че така е редно.

— Така е. Постъпваш добре, Уил. Всъщност тук беше единственият му дом. — Отново се изкашля. — Говорихме с момчетата. Решихме да носим ковчега, а освен това искаме да платим за надгробния камък. — Тя изненадано го погледна и по страните му плъзна червенина. — Беше идея на Хам, но всички се съгласихме.

— Добре сте решили, Джим. — Извърна глава и се загледа през прозореца. — Да се приземяваме, Джим. Видях достатъчно за днес.

 

 

Когато влезе в двора на ранчото, Уила видя пикапите на Нейт и Бен, спрени пред къщата. Нарочно тръгна към къщичката на Адам. Нуждаеше се от време, преди да се срещне с когото и да било. Краката й трепереха, стомахът й още се бунтуваше, а главата я болеше, вероятно от непрестанното бучене на самолета.

Изкачи се по малката стълба и се наведе да погали Бийнс. Беше тлъст, като наденичка с клепнали уши и гъста козина. Явно доволен да я види, той се търкулна по гръб, подканвайки я да го почеше по корема.

— Ти си един тлъст стар негодник. Нима цял ден смяташ да лежиш тук? — Той размаха опашка в знак на потвърждение и тя се усмихна. — Задникът ти е станал голям като хамбар.

Привлечен от гласа й, от задната част на къщата доприпка Ноуси, петнистото ловджийско куче на Адам. Ушите му бяха щръкнали, а опашката му въодушевено се въртеше, когато с радостен лай се хвърли към Уила.

— Май отново си готов за някоя беля, а, Ноуси? Да не мислиш, че не знам как непрекъснато преследваш пилетата ми?

Кучето излая и изплези език, за да оближе ръцете и лицето й. Двете кучета радостно затанцуваха около нея и тя се изправи. Вече се чувстваше по-добре. Може би причина за това бе самият двор на Адам, където още цъфтяха диви цветя и кучетата безгрижно си играеха.

— Свърши ли да се правиш на глупачка с тези мързеливи кучета?

Обърна се. Хам стоеше от другата страна на портата с цигара в уста. Шубата му бе закопчана догоре и носеше кожени ръкавици, което я накара да помисли, че той вероятно по-силно усеща студа.

— Да, свърших.

— Сигурно си приключила и обиколката си с онзи летящ ковчег.

Уила облиза устни и пристъпи към него. През своите шестдесет и пет години Хам нито веднъж не се бе качвал на самолет. И беше дяволски горд от това.

— Така изглежда. Трябва да редуваме пасищата, Хам, а освен това още една ограда е съборена. Искам днес да преместите стадото от южното пасище.

— Ще кажа на Били, а Джим ще се заеме с оградата. Уд е зает в полето, а аз трябва да изпратя онези животни във фермата за угояване.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че нашите животни не са достатъчно угоени?

— Исках да поговоря с теб за това. — Той я изчака да мине през портата. — Трябват ни още работници, поне двама. Но според мен можеш да почакаш до пролетта. Пикълс мърмореше и ако слънцето грееше, и ако имаше облаци. Просто обичаше да се оплаква, но беше добър каубой и опитен механик.

— Джим ми каза, че искате да му купите надгробен камък.

— Струва ми се правилно. Работихме заедно почти двадесет години. — Възрастният мъж продължаваше да се взира нейде в далечината. Сетне извърна глава и я погледна в очите. — Не помагаш на никого, като обвиняваш себе си за случилото се.

— Аз му казах, че ако не изпълни заповедта ми, ще го уволня.

— Това са глупости и ти го знаеш. Може би понякога си прекалено избухлива като всяка жена, но не си глупава.

Тя едва не се усмихна.

— Просто не мога да го забравя, Хам. Просто не мога.

Знаеше го и я разбираше, защото я познаваше.

— Знам, че това, което са направили с него те тормози, но времето ще те излекува. — Погледна и намести шапката си, за да закрие очите си от слънцето. — Обаче, като се съсипваш от работа, това няма да те накара да забравиш по-бързо.

— Останахме с двама работници по-малко…

— Уил, ти не спиш достатъчно и ядеш още по-малко. — Леко се усмихна. — Бес вече е на крака и аз знам всичко, което става в къщата. Онази жена бърбори като кречетало, но няма нужда тя да ми казва, че не спиш и не се храниш. И сам мога да видя.

— Имам много работа.

— Знам. — Гласът му пресипна от вълнение. — Просто ти казвам, че не можеш сама да се грижиш за всеки сантиметър от ранчото. Аз съм тук преди ти да се родиш и ако не ми вярваш, че мога да си върша работата, може би идната пролет ще трябва да си търсиш трима нови работници.

— Знаеш, че ти вярвам, но това не е… Не е честно, Хам! Това е удар под кръста.

Доволен от себе си, той кимна. Да, много добре я познаваше. И я разбираше. И я обичаше.

— Може да те накара да спреш и да се замислиш. Можеш да си спокойна за зимата. По-голямото момче на Уд скоро ще навърши дванадесет и ще може да помага. От малкото ще излезе добър фермер. — Хам извади друга цигара. — Предпочита да връзва сено, вместо да се качи на кон, но Уд се кълне, че е добър работник. Така че спокойно ще изкараме зимата.

— Добре. Има ли още нещо?

— Отнася се за една от сестрите ти. Трябва да кажеш на онази с късата коса да си купи джинси, които не прилепват към тялото, като втора кожа. Всеки път, когато се разхожда наоколо, онзи глупак Били не може да откъсне поглед от нея. Не вижда къде стъпва и може да падне и да се удари.

За пръв път от няколко дни Уила се засмя.

— Предполагам, че ти изобщо не поглеждаш, а, Хам?

— Гледам, и то доста. — Издуха дима. — Но аз съм достатъчно стар и знам как да се пазя от жените. Другата изглежда добре на седлото. — Присви очи и махна с цигарата. — Всъщност можеш и сама да се убедиш.

Погледна към пътя и видя тримата ездачи, които се бяха отправили на изток. Адам беше без шапка и яздеше любимия си петнист кон. Уила трябваше да признае, че Лили отлично се справя с пъстрата кобила. От другата й страна яздеше Тес, възседнала красив дорест кон. Петите й се люлееха, задникът й подскачаше над седлото и сигурно щеше здравата да се натърти. Беше се вкопчила в лъка на седлото, сякаш животът й зависеше от това.

— Господи, тази вечер ще бъде доста зле. — Развеселена се наведе през портата. — От колко време продължава това?

— Последните няколко дни. Явно е решила да се научи да язди. Адам я обучава. — Той поклати глава, когато Тес едва не падна от седлото. — Не съм сигурен, че дори и той ще успее да направи нещо с нея. Можеш да оседлаеш Луна и да се присъединиш към тях.

— Не мисля, че ме очакват с нетърпение.

— Не исках да кажа това. Просто не е зле да пояздиш, Уил. Това винаги ти се е отразявало добре.

— Може би. — Представи си как препуска, а вятърът брули лицето й и прояснява мислите й. — Може би по-късно. — За миг се загледа в тримата ездачи и им завидя за близостта помежду им. — Може би по-късно — повтори и се качи в пикапа.

 

 

Уила не се изненада, когато видя Нейт и Бен, седнали в кухнята да похапват от печеното на скара. За да изпревари мърморенето на икономката, че не се храни, взе чиния за себе си и издърпа един стол.

— Крайно време беше да се върнеш. — Малко разочарована, че не може да й се скара, Бес все пак намери за какво да се заяде. — Отдавна мина времето за обяд.

— Храната все още е топла — възрази Уила и се насили да преглътне една хапка. — А освен това, след като си заета да храниш половината Монтана, едва ли ти липсва моето присъствие.

— Имаш по-лоши обноски и от полските работници. — Бес постави каната с кафе до лакътя на Уила и недоволно изсумтя. — Имам прекалено много работа, за да стоя тук и да те уча на добри маниери. — Гневно изхвърча от кухнята, като се избърса в кърпата за чиниите.

— Чака те от половин час. — Нейт бутна празната си чиния настрани и взе чашата си с кафе. — Тя се тревожи.

— Не би трябвало.

— Не може да не се тревожи, след като ти продължаваш да яздиш сама.

Уила стрелна Бен с поглед.

— Тогава ще трябва да свикне. Подай ми солта.

Той бутна солницата пред нея. От другата страна на масата Нейт се протегна и разтри схванатия си врат.

— Радвам се, че си дойде, Уил. Донесох някои документи за теб.

— Чудесно. По-късно ще ги прегледам. Това обяснява защо си тук. — Погледна многозначително към Бен.

— Аз имах работа с Адам. За конете. А освен това нали трябва да те надзиравам. Пък не е зле човек да хапне на аванта.

— Аз помолих Бен да остане — намеси се Нейт, преди Уила да отвърне нещо остро. — Тази сутрин говорих с полицаите. Утре ще освободят тялото. Някои от документите, които ти донесох, се отнасят за погребението. Освен това има и един финансов въпрос. Пикълс е имал спестовна книжка и разплащателна сметка. Общо за около три хиляди и петстотин долара. Пикапът му също струва приблизително толкова.

— Не се тревожа за парите. — Вече не можеха да я накарат да яде и с пистолет опрян до челото. — Ще ти бъда благодарна, ако уредиш всички подробности. Моля те, Нейт.

— Добре. — Извади лист от куфарчето с документи и написа нещо. — Той не е имал семейство, нито наследници и никога не е правил завещание.

— И без това не е имал кой знае какво да завещава. — Мъката я обгърна като дебело наметало. — Ще дам дрехите, седлото и инструментите му на мъжете, ако няма нищо нередно.

— Смятам, че така е най-правилно. Ще оформя всичко. — Леко докосна ръката й. — Ако желаеш още нещо или имаш някакви въпроси, обади ми се.

— Задължена съм ти.

— Няма за какво. — Той се изправи. — А сега, ако нямаш нищо против, ще взема на заем един кон и ще отида да открия Адам…

— Няма нужда да измисляш претекст — прекъсна го Бен, — за да душиш след една жена.

Нейт се ухили и взе шапката си от куката на задната врата.

— Благодари на Бес за обяда. Ще бъда наоколо.

Когато вратата се затвори зад него, Уила се намръщи.

— След коя жена души?

— Най-голямата ти сестра използва страхотен парфюм.

Тя изсумтя, вдигна чинията си и я сложи на плота до мивката.

— Холивуд?! Нейт не е толкова глупав.

— Понякога хубавият парфюм кара мъжете да изглупяват. Не си изяде обяда.

— Вече нямам апетит. — Изведнъж я обзе любопитство и Уила се извърна се към него. — Това ли ти действа, Бен? Скъп парфюм?

— Няма нищо лошо в един хубав парфюм. — Той се облегна назад. — Разбира се, ароматът на сапун, примесен с този на кожа, също може да бъде дяволски възбуждащ. Жените са загадъчни и необясними същества. Но предполагам, че го знаеш.

— И няма значение, че понякога миришат на пот и коне?

— Разбира се. Всеки път, когато минеш покрай него, очите на младия Били ще изскочат.

Тя се усмихна, защото беше истина.

— Той е на осемнадесет и сега му е времето да се заглежда по жени. Ще го преодолее.

— Не и ако има късмет.

Уила внезапно изпита приятелско чувство към Бен.

— Не знам защо мъжете сте такива. Самочувствието, гордостта и представата ви за романтика се намират между краката ви.

— Зависи от мъжа. Няма ли да седнеш и да си изпиеш кафето?

— Чака ме доста работа.

— Това са дежурните ти думи през последните няколко дни. — Наля й чаша с кафе и й я занесе. — Ако продължаваш да работиш, без да се храниш и без да си почиваш, няма да издържиш още дълго. — Повдигна брадичката й и се взря в лицето й. — Наистина си хубава, Уил!

Тя се отдръпна.

— Какъв ти е проблемът, Маккинън?

— Нямам такъв. — За да изпита и двамата, прокара пръст по очертанията на устните й. „Имат такава форма — помисли си той, — че на всеки мъж му се иска да ги захапе.“ — Но май ти имаш. Забелязах, че напоследък ставаш неспокойна, когато съм наблизо. И това не е само лошо настроение.

— Само така ти се струва.

— Едва ли. — Приближи се до нея. — Знаеш ли какво мисля, Уил?

Той имаше широки рамене и дълги крака. Напоследък непрекъснато мислеше за фигурата му.

— Не ме интересува какво мислиш.

Бен се приближи още повече.

— Все пак ще ти кажа. — Погали дългата й коса. — Миришеш на сапун и кожа. Сега съм достатъчно близко, за да усетя. А косата ти е толкова мека, като коприна. — Впи поглед в очите й и я привлече към себе си. — Усещам как бие сърцето ти. Ето тук на шията ти мога да напипам пулса ти. — Сложи ръка и леко я притисна. — Сърцето ти бие толкова силно, сякаш всеки миг ще изскочи.

Тя наистина започна да се задъхва.

— Ти ме ядосваш, Бен. — Струваше й големи усилия да говори спокойно.

— Аз те съблазнявам, Уила — промърмори той и се усмихна, когато тя потръпна. — Според мен точно от това се страхуваш, че мога да го направя и ти няма да можеш да ме отблъснеш.

— Пусни ме. — Гласът й вече не бе спокоен, а ръцете й, когато се опита да го отблъсне, трепереха.

— Не. — Отново помилва косата й. — Не и този път.

— Ти самият каза неотдавна, че не ме желаеш повече, отколкото аз те желая. — „Какво ставаше с нея?“ — ужасено се питаше Уила. Цялото й тяло тръпнеше, а по вените й сякаш течеше огнена лава. — Няма смисъл да се преструваш, само и само да ме подразниш.

— Сгрешил съм. Това, което исках да кажа, е, че те желая толкова силно, колкото и ти мене. Тази истина ме ядоса, а ти просто се уплаши.

— Не ме е страх от теб.

— Докажи го. — Зелените му очи предизвикателно блеснаха. — Тук. Веднага.

— Чудесно. — Трябваше да приеме предизвикателството. Да му докаже, че не се страхува. Сграбчи косата му и привлече устните му към своите.

Тялото й тръпнеше в ръцете му. От целувката й главата на Бен се завъртя, сякаш го бяха ударили с юмрук в лицето.

— По дяволите! — Отдръпна устни от нейните и се вгледа в очите й, тъмни и уплашени. — Да върви по дяволите всичко.

И устните му отново се впиха в нейните. Тя само изохка.

Той обхвана едната й гърда. Беше малка и твърда. Ала това не му стигна и Бен измъкна ризата й от джинсите и пръстите му се плъзнаха по голата й плът.

Тя се отпусна в прегръдките му. Това внезапно и пълно покоряване го възбуди и слабините му пламнаха.

— Трябва да довършим това. — Обхвана гърдите й и нежно ги стисна. — И въпреки че се изкушавам да го направя тук, Бес сигурно ще се ядоса, ако ни завари на пода в нейната кухня.

— Пусни ме. — Опита се да поеме въздух. — Не мога да дишам, пусни ме.

— Аз също не мога да дишам. Ще дишаме по-късно. — Наведе глава и леко я захапа по брадичката. — Ела у дома с мен, Уила. Позволи ми да те имам.

— Няма да го направя. — Измъкна се от ръцете му, залитна и се опря на масата, за да не падне. Трябваше да помисли. — Не ме приближавай!

В гласа й долови паника.

— Добре, но това няма да промени нищо. — Протегна ръка към чашата с кафе до него, но видя, че ръцете му треперят, и се отказа. — Не знам дали да се чувствам поласкан. Или обиден.

— Чудесно. — Уила пое дълбоко въздух и вече по-спокойно се обърна с лице към него. — Ти смяташ, че след като си свалил една дузина жени, можеш да дойдеш тук просто така и да свалиш и мен. Много лесна победа, като се има предвид, че никога досега не съм го правила.

— По мои изчисления жените не са повече от десетина. И аз не… — Млъкна, очите му се разшириха. — Никога не си правила какво по-точно?

— Дяволски добре знаеш какво точно.

— Никога? — Бен пъхна ръце в джобовете си. — Ама съвсем никога?

Тя се втренчи в него, очаквайки да избухне в смях. Тогава щеше да има отлично извинение да го убие.

— Но аз си мислех, че ти и Зак… — Отново млъкна, засрамен от себе си.

— Той ли ти каза? — Очите й се присвиха и тя стисна юмруци.

— Не, никога не ми е казвал нищо. — Смутено прокара ръка през косата си. — Аз просто предполагах. Предполагах, че ти… понякога. О, стига, Уила, та ти не си малко момиче. Разбира се, че мислех, че…

— Че спя, с когото ми падне?

— Не, разбира се, че не. — „Боже, май дрънкам глупости“ — упрекна се той. — Ти си хубава жена — започна, но се намръщи и спря. Сякаш езикът му се заплиташе. — Просто смятах, че имаш известен опит в тази област.

— Е, нямам. — Беше твърде ядосана, за да се почувства неудобно. — И аз ще реша кога и с кого да го направя.

— Разбира се. Аз нямаше да се държа така, ако знаех… От известно време непрекъснато мисля за теб.

— Защо? — подозрително го изгледа тя.

— Дяволите да ме вземат, ако знам. Сега май ще трябва да помисля повече. — На устните му се появи познатата усмивка. — Но ти се целуваш прекалено добре за начинаеща, Уила.

— Ти не си първият мъж, когото целувам, нито ще бъдеш последният.

— Това не означава, че не можеш да се упражняваш с мен… когато имаш желание, разбира се. — Отиде да вземе шапката и палтото си. Бен отбягваше погледа й и нарочно заобиколи масата от другата страна. — За какво са приятелите?

— Аз мога да контролирам желанията си.

— Браво! — Сложи шапката на главата си. — Обаче и аз трябва да контролирам своите. Ти имаш невероятни устни, Уила. Невероятни.

Отвори вратата, нахлузвайки палтото си. Докато завиваше зад къщата, където бе спрял пикапа си, на няколко пъти пое дълбоко въздух.

Досега бе имал връзки с жени, които знаеха как да доставят удоволствие, жени, които не искаха нищо друго, освен едно хубаво чукане, без обещания и без задължения.

Седна в колата, завъртя стартера и погледна към къщата. С Уила нямаше да бъде толкова просто, не и след като той щеше да бъде първият й мъж.

Подкара към „Трите камъка“, без да знае какво ще прави с нея. Знаеше единствено, че трябва да я накара да приеме факта, че Бен Маккинън ще бъде този, който ще събуди жената в нея.