Нора Робъртс
Горчиво небе (8)

Осма глава

От прозореца на кухнята Лили виждаше гората и върховете на дърветата, извисяващи се към приказното небе на Монтана. В края на октомври дните бяха по-къси и нощите настъпваха по-рано. От прозореца можеше да наблюдава как последните лъчи на слънцето изчезват зад хълмовете. Бяха изминали само две седмици, откакто живееше в щата Монтана, но вече знаеше, че след като слънцето се скрие зад сенчестите хълмове, студената нощ бързо ще се спусне.

Тъмнината все още я плашеше. Очакваше с нетърпение зората. И новия ден. Имаше толкова много работа, че едва й стигаше времето. Бе благодарна, че отново може да върши нещо, да се чувства полезна.

Адам бе толкова търпелив. Беше нежен като някоя кобила към малкото си. Когато слагаше ръката й върху крака на коня и й показваше как леко да я плъзга надолу, за да провери дали няма разтегнато сухожилие, ръката му вече не стискаше нейната. Показа й как да вчесва коня с чесалото, как да почиства копитата му, какви добавки към храната да слага за бременните кобили. А когато я хвана да дава ябълка на едно едногодишно жребче, той не й се скара, а само се усмихна снизходително.

Часовете, през които работеха заедно, бяха най-щастливите в живота й. Този нов свят събуждаше в душата й надежда за бъдещето.

А сега всичко можеше да свърши. Защото един мъж бе мъртъв. При тази мисъл тя потръпна. Убиецът бе проникнал в новия й светъл свят. Един ужасен удар бе сложил край на един човешки живот и тя отново се чувстваше безпомощна и уязвима.

— Господи, каква бъркотия!

Лили подскочи, когато Тес влетя в кухнята.

— Направих кафе. Прясно. Дали всички са… все още тук?

— Уила още говори с ченгетата, ако това имаш предвид. — Сестра й отиде до печката и намръщено изгледа кафеника. — Аз не съм присъствала на разговора, така че не знам какво става. Дали ще се намери нещо за пиене, нещо по-силно от кафе?

— Струва ми се, че някъде тук има вино, но не мисля, че точно сега трябва да безпокоим Уила, за да искаме позволение да вземем.

Тес въздъхна и отвори хладилника.

— Тук има една бутилка шардоне и тя е толкова наша, колкото и нейна. Къде има тирбушон?

— Май видях някъде — отвори едно чекмедже, извади тирбушона и й го подаде.

— О, забравих да ти кажа, че направих супа. — Посочи към печката. — Бес още има треска, но изяде една купа. Аз мисля… надявам се, че утре ще е по-добре.

— Ъхъ. — Тес извади чаша за вино и си наля. — Седни, Лили. Смятам, че трябва да поговорим.

— Искаш ли да ти донеса кафе?

— Седни, моля те. — Отпусна се на дървената пейка до масата в ъгъла и нетърпеливо изгледа сестра си.

— Добре. — Лили седна срещу нея и скръсти ръцете си в скута.

Тес й подаде чаша вино и вдигна своята.

— Предполагам, че рано или късно ще трябва да споделим нещо повече за живота си, но сега едва ли е подходящият момент. — Бръкна в джоба си и извади цигарата, която бе взела от тайния си запас, и я повъртя в пръстите си, преди да се протегне за кибрита. — Цялата тази история е ужасна.

— Да. — Лили машинално се изправи, взе пепелник и го постави на масата. — Този нещастен мъж. Аз не знам кой е той, но…

— Онзи с плешивата глава, големите мустаци и още по-огромен корем — обясни й и запали цигарата си.

— О! — Сега, когато си спомни лицето му, се засрами още повече. — Да, виждала съм го. Бил е промушен с нож, нали?

— Мисля, че има нещо по-лошо от това, но не знам подробности, освен че Уила го е открила на пътя, който минава покрай ранчото.

— Сигурно е било ужасно за нея.

— Да. — Тес се намръщи и отпи от виното. Може и да не харесваше най-малката си сестра, но никак не й се искаше да бъде на нейно място. — Тя ще се справи. Тук всички умеят да понасят изпитанията. Както и да е… — Отново отпи. Виното не беше толкова лошо. — Ти какво мислиш да правиш? Ще останеш ли или ще си заминеш?

Повече от необходимост да заангажира ръцете си с нещо, отколкото от желание да пие, Лили посегна към чашата си с вино.

— Всъщност аз няма къде да отида. Предполагам, че ти ще се върнеш в Калифорния.

— Мислих за това. — Тес се облегна назад и се взря в лицето на жената, седнала срещу нея. Беше сигурна, че страхливата и срамежлива Лили вече си е купила самолетен билет за някъде. — И в Лос Анжелис всеки ден убиват хора. На всеки ъгъл се предлагат наркотици. Стреля се, вадят се ножове, непрекъснато избухват улични свади. — Тя се усмихна. — Господи, колко обичам този град!

Като видя ужасеното лице на Лили, отметна глава назад и звънко се засмя.

— Съжалявам — промълви и притисна ръка до сърцето си. — Според мен, колкото и неприятно да е всичко, все пак това е само едно убийство. И не е нещо толкова страшно, че да ме накара да зарежа това, което е мое.

Сестра й отпи от виното, опитвайки се да събере мислите си.

— Значи ти ще останеш.

— Да, ще остана. Нищо не се е променило.

— Аз мислех… — Лили затвори очи. Почувства облекчение, примесено със срам. — Аз бях сигурна, че ти няма да останеш и тогава и аз щях да бъда принудена да замина. — Отвори очи, меки и сини, с лек нюанс на сиво. — Това е ужасно. Онзи нещастен мъж е мъртъв, а аз мисля само за себе си.

— Това е напълно естествено. Ти не го познаваше. Хей. — Имаше нещо в Лили, което докосна сърцето й и Тес протегна ръка към нейната. — Не се измъчвай за случилото се. Ние трябва да мислим за нашия живот.

Погледна към сплетените им ръце. Ръката на Тес бе толкова красива с блестящите пръстени и изящния маникюр. Вдигна очи.

— Аз не съм направила нищо, с което да заслужавам това място. Нито пък ти.

Тес кимна, дръпна ръката си и вдигна чашата с вино.

— Аз не съм заслужила да бъда пренебрегвана през целия си живот. Нито пък ти.

В този миг в кухнята влезе Уила и като видя сестрите си, спря изненадано. Лицето й бе бледо, а ръцете й трепереха. След като цял следобед отново и отново я бяха разпитвали как е открила тялото, най-после ченгетата си бяха заминали.

— Гледай ти каква мила картинка — рече тя и пъхна ръце в джобовете си, за да прикрие треперенето им. — Представях си, че в този момент опаковате багажа си, а не, че си седите на сладки приказки в кухнята.

— Говорихме точно за това= — Тес повдигна вежди, но не каза нищо, когато Уила взе чашата й и я пресуши. — Никъде няма да заминаваме.

— Така ли? — Тъй, като идеята за виното й се стори отлична, Уила отиде до бюфета и извади една водна чаша. Внезапно застина на място, без да може да помръдне.

Не бе мислила за ранчото. Ако тези две жени си съберяха багажа и заминеха, с тях щеше да си замине и нейният живот. Ала до този момент тази мисъл бе изтикана някъде назад в съзнанието й. Съобщението, че те смятат да останат, я цапардоса като нещо тежко.

Облегна глава на вратичката на бюфета и затвори очи. Пикълс… О, Боже, нима до края на живота си ще вижда пред очите си това, което бе останало от него? И цялата тази кръв, почерняла от слънцето? Очите му, които я гледаха втренчено, ужасът, застинал в тях? Но ранчото, поне засега, беше спасено.

— О, Господи, Господи, Господи…

Не разбра, че е простенала на глас, докато не усети несигурната ръка на Лили на рамото си. Уила се сви от докосването и бързо се изправи.

— Направих супа. — Почувства се глупаво, като го каза, но в момента не можа да измисли нищо друго. — Трябва да хапнеш нещо, Уила.

— Не мисля, че точно сега стомахът ми ще задържи някаква храна. — Отстъпи назад, уплашена, че съчувствието на Лили може да я прекърши. Отиде до масата и под възхитения поглед на Тес напълни водната чаша с вино.

— Това е добре — промърмори Тес, наблюдавайки как Уила я пресуши на един дъх. — Дяволски добре. Колко още можеш да изпиеш, без да паднеш?

— Скоро ще разберем. — Рязко се извърна, когато вратата се отвори и Бен пристъпи вътре.

Съжаляваше, че се бе облегнала на него, че се бе отпуснала в ръцете му и го бе оставила да свърши мръсната работа.

— Дами. — Той взе чашата от ръката на Уила и отпи. — Свърши един отвратителен ден.

— Ще пия за това — вдигна чашата си Тес, като внимателно го изучаваше. „Хубавият каубой“ — отбеляза. — Аз съм Тес. Ти трябва да си Бен Маккинън.

— Приятно ми е да се запознаем. Съжалявам, че не е при други обстоятелства. Обърна се към Уила: — Върви да си легнеш!

— Трябва да поговоря с мъжете.

— Не, не трябва. Това, което трябва да направиш, е да си легнеш и да се опиташ за малко да забравиш за случилото се.

— Няма да си заравям главата в пясъка само защото…

— Не можеш нищо да направиш — прекъсна я той. Тя трепереше. — Ти си уморена и трябваше да отговаряш на въпроси, които те караха отново и отново да изживееш случилото се. Адам заведе ченгетата да говорят с мъжете и ти не можеш да направиш нищо повече, освен да се опиташ да поспиш.

— Моите хора са…

— Какво ще стане с тях утре, а и вдругиден, ако се съсипеш? А сега ще отидеш и ще си легнеш, Уил, ако не искаш аз да те занеса насила в спалнята ти. И то веднага.

Сълзите опариха очите й и в гърлото й се надигна ридание, но тя бе твърде горда, за да се разплаче пред него, и затова блъсна ръката му настрани, обърна се и излезе от кухнята.

— Невероятно — промърмори Тес, когато кухненската врата се затръшна. — Не допусках, че някой може да я командва.

— Едва ли щеше да се подчини, ако не знаеше, че е на границата на силите си. — Намръщи се, загледан в чашата с вино. Искаше му се да бе по-нежен с нея, а не да я насилва. — Не познавам много хора, които биха преживели това, което й се наложи, без да полудеят.

— Трябва ли да бъде сама? — Лили притисна пръсти до устните си. — Бих могла да отида при нея, но… Не знам дали ще иска.

— Не, по-добре е сега да остане сама. — Обаче Бен се усмихна, доволен, че го бе предложила. — Сигурно не е като забавен уикенд на гости в някое ранчо, но все пак ви приветствам с добре дошли в Монтана.

— Тук ми харесва. — В мига, в който го изрече, Лили се изчерви и скочи на крака, а Тес се засмя. — Искаш ли да хапнеш нещо? Сварила съм супа, а освен това мога да направя и сандвичи.

— Ако това ухание идва от супата ти, ти си истински ангел. С удоволствие ще хапна.

— Добре. Тес?

— Защо не, по дяволите! — След като сестра й гореше от нетърпение да ги обслужва, тя остана на мястото си, като потропваше с пръсти по масата. — Дали полицията смята, че убиецът е някой от ранчото?

— Предполагам, че първо ще проверят местните хора. Възможно е обаче да е някой непознат. Не е трудно да се проникне в ранчото. — Той сви рамене и прокара ръка през косата си. — Например от „Трите камъка“ може много лесно да се влезе в земите на Мърси. По дяволите, аз самият бях там. — Повдигна вежди, като видя несигурния поглед, който Тес му хвърли. — Разбира се, аз мога да ти кажа, че не съм го направил, но ти не ме познаваш. В „Ранчото на Мърси“ може да се влезе и откъм земята на Нейт, от „Ранчото край скалите“ и откъм планината.

— Ами… — Тя си наля още вино. — Това със сигурност улеснява нещата, нали?

— Виж какво ще ти кажа: всеки, който познава планините и земята наоколо, може с месеци да се крие и да се появи, когато намери за добре. Никой няма да го забележи.

— Много ни успокои! — Стрелна с поглед Лили, която постави купата пред нея. — Нали, Лили?

— Предпочитам да знам. — Седна на пейката и отново сплете ръце в скута си. — Човек може да се предпази по-добре, когато знае за опасностите.

— Точно така. Според мен никоя от вас не бива да се отдалечава сама от къщата за известно време.

— Аз не обичам много да скитам сама. — Въпреки, че стомахът й внезапно се разбунтува, Тес се зае със супата си. — А Лили не се отделя от Адам. — Погледна към Бен. — Него подозират ли го?

— Не знам какво смята полицията, но аз ще ви кажа, че Адам Улфчайлд не е човек, който ще разпори корема на някого, ще го скалпира и след това ще отпраши към Айдахо. — Лъжицата на Тес изтрака върху масата и той вдигна глава. — Съжалявам. Мислех, че знаете подробностите.

— Не. — Предпочиташе вино пред супата. — Не ги знаехме.

— И тя е видяла всичко това? — Лили стисна ръце. — Тя го е намерила?

— И ще живее с това. — И двамата ще трябва да живеят с това, помисли си Бен, защото едва ли някога би могъл да забрави онази гледка. — Не искам да ви плаша, просто трябва да бъдете внимателни.

— Можеш да си сигурен, ще бъдем — обеща му Тес. — Но какво ще правиш с нея? — Посочи с пръст към тавана. — Не можеш да я заставиш да стои в къщата, освен ако не я оковеш с вериги.

— Адам ще се грижи за нея. Аз също. — Като се надяваше да разведри обстановката, каза: — А освен това ще бъде удоволствие да се навъртам наоколо, след като има такава способна готвачка.

Вратата внезапно се отвори и двете жени подскочиха. Влезе Адам, а с него нахлу и студеният нощен въздух.

— Засега свършиха с мен.

— Присъединявай се към пиршеството — покани го Тес. — Тази вечер менюто се състои от супа и вино.

Той я изгледа сериозно, а след това се обърна към Лили:

— Май предпочитам кафе. Не, седни — добави, когато тя се надигна. — И сам мога да си налея. Дойдох, за да видя как е Уила.

— Бен я накара да си легне. Тя трябва да си почине. Мога да ти сипя супа. Трябва да хапнеш нещо, а освен това има много.

— Ще си взема. Ти седни.

— Има и хляб. Забравих да донеса хляб. Трябваше…

— Трябва да седнеш — говореше тихо, докато си сипваше супа. — И се опитай да се отпуснеш. — Напълни още една купа и ги донесе на масата. — И трябва да хапнеш. Аз ще донеса хляб.

Лили го гледаше смаяно, докато той се движеше из кухнята. Нито един от мъжете, които бе познавала досега, нямаше сам да си сипе яденето. Погледна скришом към Бен, търсейки следи от презрение по лицето му, но той продължаваше да се храни спокойно, сякаш нямаше нищо необичайно в това един мъж сам да си сервира.

— Искаш ли да остана ден-два, Адам, докато нещата се поуталожат?

— Не. Все пак ти благодаря. Трябва сами да се справим. — Седна срещу Лили и я погледна в очите. — Добре ли си?

Тя кимна, взе лъжицата и се опита да яде.

— Пикълс нямаше семейство — продължи той. — Знам, че има сестра някъде в Уайоминг и ще се опитам да я открия, ако все още е там, но първо ще трябва да освободят тялото.

— Остави това на Нейт. — Бен си отчупи парче хляб.

Уила сигурно ще се съгласи, ако й предложиш.

— Добре, ще помоля Нейт. Не мисля, че тя щеше да се справи, ако не беше ти. Искам да го знаеш.

— Просто се случи да бъда там. Когато шокът премине, тя ще съжалява, че съм бил с нея.

— Грешиш. Ще ти бъде благодарна, както и аз съм ти благодарен. — Обърна ръката си с дланта нагоре. Между линиите на сърцето и разума се виждаше тънък белег. — Нали сме братя.

Бен погледна към подобния белег на дланта си. Припомни си как двете малки момчета, застанали на брега на реката, тържествено порязаха дланите си и смесиха кръвта в знак на кръвно братство.

— О, стария мъжки ритуал! — Несъзнателно Тес се почувства трогната, но побърза да го прикрие и побутна Лили с лакът. — Май е време да оставим господата с пурите и кафето, а аз ще се кача в спалнята да лакирам ноктите на краката си.

— Обзалагам се, че си го заслужават — ухили се Бен.

— Скъпи, те са великолепни. — Не беше трудно да го хареса, а оттам до доверието имаше само една крачка. — Предполагам, че мога да се присъединя към Адам и кажа, че също съм благодарна, че си тук. Лека нощ.

— Аз също ще се кача в стаята си. — Лили се пресегна да вземе купата на Тес.

— Не си отивай. — Адам сложи ръката си върху нейната. — Не си вечеряла.

— Вие сигурно ще искате да си поговорите. Аз мога да взема супата си с мен.

— Недей да бягаш заради мен. — Бен стана от пейката. — Трябва да се прибирам. Супата беше чудесна, Лили. — Протегна ръка да я докосне по бузата, но видя как тя несъзнателно се сви и отдръпна ръката си. — Яж, докато е топла — посъветва я той. — Утре ще дойда пак, Адам.

— Лека нощ, Бен. — Адам взе ръката на Лили и леко я дръпна, за да я накара да седне. Сетне взе и другата й ръка, сплете пръсти с нейните и зачака тя да вдигне очи към него. — Не се страхувай. Няма да позволя да ти се случи нищо.

— Аз винаги се страхувам.

Ръцете й трепнаха в неговата, но той не ги пусна.

— Ти дойде в непознато място, с непознати хора. И остана. Иска се смелост за това.

— Дойдох само за да се скрия. Ти не ме познаваш, Адам.

— Ще те опозная, когато ми позволиш. — Пусна едната й ръка, вдигна своята и леко докосна с палец мястото под окото й, където беше синината. Тя застина неподвижно, докато той плъзна палеца надолу по брадичката й. — Искам да те опозная, Лили, когато бъдеш готова.

— Защо?

— Защото ти се интересуваш от коне и защото носиш остатъците от храна на моите кучета. — Тя се изчерви. — И защото умееш да готвиш чудесна супа. А сега яж — добави Адам и пусна ръката й. — Яж, преди да е изстинала.

Стрелна го с поглед изпод пуснатите си мигли, взе лъжицата и започна да се храни.

На горния етаж Тес крачеше към стаята си с книга и бутилка минерална вода в ръце. Реши, че ще чете, докато очите й се затворят, като се надяваше, че ще заспи дълъг и спокоен сън.

Цялата работа беше в това, че има прекалено силно въображение, каза си тя. Това бе единствената причина, поради която започна да пише сценарии за телевизионни сериали. Подробностите, които Бен разказа за убития мъж, се запечатаха в съзнанието й и сега тя си представяше отвратителни картини.

Надяваше се, че романът с меки корици, който обещаваше страст и приключения, ще отвлече мислите й в друга посока.

Когато минаваше покрай вратата на Уила, чу хлипане. Поколеба се, проклинайки, че не бе минала по другото стълбище. Нещо повече, искаше й се отчаяните ридания да не бяха докоснали някаква струна в душата й. Когато една силна жена плаче, сълзите идват от най-дълбоките и съкровени кътчета на сърцето.

Вдигна ръка, за да почука, но сетне я отпусна. Може би, ако се познаваха, или ако бяха напълно непознати, щеше да влезе. Ако между тях нямаше призраци, нямаше обида и яд, тя щеше да отвори тази врата и да предложи… нещо. Но Тес знаеше, че няма да е добре дошла. Другата жена не се нуждаеше от съчувствието й, нито пък от сестринска загриженост. Изведнъж изпита съжаление, че това е така, и тихо продължи към спалнята си. Затвори внимателно вратата зад себе си и спусна резето. Ала вече не се надяваше, че сънищата й ще бъдат спокойни и несмущавани.

 

 

Той лежеше и се усмихваше в тъмнината, а вятърът свистеше и дъждът трополеше. Преживяваше отново всеки миг на убийството и тялото му потръпваше от възбуда.

Сякаш беше друг човек. Някой толкова умен, толкова спокоен, че сякаш не беше човешко същество. Досега не знаеше, че това е било вътре в него. Досега не знаеше, че ще му хареса толкова много.

Бедният стар Пикълс. За да не избухне в смях, затисна устните си с ръце, като дете, което се хили в църквата. Нямаше нищо против стария негодник, но той беше дошъл в неподходящо време и трябваше да си плати.

Всеки рано или късно си плаща, каза си и разтри ръцете си. Неговата майка обичаше да го повтаря. Сигурно щеше да бъде доволна, макар и в гроба, че е запомнил поученията й — да си ляга рано, да пести всяко пени. Кръвта вода не става.

Пое дълбоко въздух и постави ръце на корема си.

Припомни си как ножът се плъзна в тялото на Пикълс. Всички онези пластове тлъстина. Сякаш промушваше възглавница. Освен това съществуваше онзи особен звук, когато кръвта бликваше навън. Но най-хубавото, най-прекрасното бе да вземе това, което бе останало от косата на Пикълс. Не че беше особено красив трофей с тази рядка коса, но начинът, по който ножът се движеше по черепа, бе омагьосващ.

И кръвта. Господи, колко кръв изтече!

Искаше му се да бе имал повече време. Може би следващият път…

Отново се захили. Щеше да има следващ път. Досега го бе правил само с говеда и котки. Хората бяха много по-голямо предизвикателство. Ала трябваше да бъде внимателен и трябваше да чака. Ако убие друг толкова скоро, това можеше да развали предвкусваното удоволствие.

Освен това искаше да избере следващия, а не просто случайно да се натъкне на някого.

Може би трябваше да бъде жена. Щеше да я заведе на онова място в гората, където криеше трофеите си. Щеше да разреже дрехите й, докато тя се моли да не я наранява. А след това можеше да я чука до посиняване.

При тази мисъл членът му се втвърди и той го потупа с ръка. Сигурно щеше да бъде още по-възбуждащо да наблюдава разширените от страх очи, докато е в нея, и да й обяснява какво ще направи.

Може би това щеше да бъде още по-хубаво. Ако знаеха какво ги очаква…

Обаче трябваше да се упражнява. Следващата щеше да бъде жена, а той още не се бе усъвършенствал достатъчно добре.

Никакво бързане, каза си и започна усилено да мастурбира. Никакво бързане.