Нора Робъртс
Горчиво небе (5)

Пета глава

Бен се претърколи, изправи се и хукна към вратата, а Уила се спусна след него. Когато той отвори предната врата, писъците още не бяха заглъхнали.

— Господи… — промърмори младият мъж, когато стъпи в кървавата локва и притисна Лили в обятията си. — Всичко е наред, скъпа. — Веднага застана пред нея, за да закрие гледката, а очите му бяха втренчени в Уила.

Тя също бе шокирана, но очите й нямаха изцъкленото ужасено изражение на жената, която държеше. Лили бе крехка и уязвима, докато сестра й бе силна и можеше да понесе всичко.

— Заведи я вътре — обърна се той към Уила.

Ала тя само поклати глава, загледана в кървавата каша в краката й.

— Сигурно е една от дворните котки. — Или по-скоро е била, мрачно си помисли младата жена, преди някой да отреже главата й, да я изкорми и да я остави като кървав подарък пред входната й врата.

— Заведи я вътре — повтори Бен.

Виковете бяха накарали и други да се затичат към къщата. Адам пристигна пръв и първото, което видя, бе треперещата и плачеща Лили в прегръдките на Бен. Стомахът му се присви, той пристъпи към нея и нежно сложи ръка на рамото й.

— Всичко е наред, Лили.

— Адам, аз видях…

— Знам. Сега трябва да влезеш вътре. Погледни ме — промърмори Адам, внимателно я освободи от ръцете на Бен и я поведе към вратата. — Уила ще те заведе в къщата.

— Виж, аз трябва да…

— Погрижи се за сестра си, Уила — прекъсна я той.

Уила стисна треперещата ръка на сестра си, изруга тихо и я побутна към стъпалата.

— Хайде да влезем. Трябва да седнеш.

— Аз видях…

— Да, знам какво си видяла. Забрави го. — Затвори вратата, оставяйки мъжете да се оправят с обезглавеното животно.

— Господи, Адам, това котка ли е? — Джим Брюстър обърса устата си. — Май някой обича да реже глави.

Адам внимателно се вгледа в мъжете. Лицето на Джим бе пребледняло, а адамовата му ябълка подскачаше. Хам бе стиснал устни, Пикълс стоеше настрани, преметнал пушката си през рамо. Там беше и Били Винсънт, осемнадесетгодишен младеж с горящи от възбуда очи и Уд Бук, който поглаждаше дългата си черна брада.

Бук заговори пръв:

— Къде е главата? Не я виждам никъде. — Пристъпи по-близо. Уд отговаряше за сеенето и прибирането на зърното, а съпругата му Нел готвеше на работниците. Миришеше на „Олд спайс“ и ментови бонбони. Беше уравновесен и стабилен мъж.

— Който и да го е извършил, явно обича трофеите. — Думите на Адам накараха останалите да млъкнат.

Само Били продължи да шепне възбудено:

— Господи, виждали ли сте някога нещо подобно? Изкормил я и разпилял всичките й вътрешности. Кой би могъл да направи такова нещо на някаква си глупава котка? Какво мислите…

— Млъквай, Били — сряза го Хам, въздъхна и извади пакет цигари. — Вървете да довършите вечерята си. Нямате работа тук и няма какво да се пулите глупаво като изкуфели дами на благотворителна вечеринка.

— Май вече нямам апетит — промърмори Джим, но тръгна след другите, които се запътиха към бараките.

— Наистина отвратителна гледка — изсумтя Хам. — Не вярвам някое хлапе да го е направило. Момчетата на Уд са малко диви, но не мисля, че са способни на подобно нещо. Ако ме питаш, това е дело на някой много жесток и злобен човек. Но все пак ще поговоря с тях.

— Хам, ще имаш ли нещо против, ако те попитам къде бяха работниците през последния час?

Той замислено изгледа Бен през дима на цигарата.

— Ами миеха се и се приготвяха за вечеря. Не съм ги наблюдавал непрекъснато, ако това те интересува. Обаче никой от мъжете в ранчото не би заклал някаква котка просто за развлечение.

Бен сви рамене, не беше негова работа да разпитва повече.

— Сигурно е станало през последния час. Аз дойдох преди час, а тогава нямаше нищо пред вратата.

Хам дръпна от цигарата и кимна.

— Ще поговоря с момчетата на Уд. — Хвърли последен поглед на кървавата локва пред вратата. — Наистина е отвратителна гледка.

— Две животни са заклани за една седмица, Адам.

Адам се наведе и докосна с пръст окървавената козина.

— Казваше се Мики. Беше стар, почти сляп с едното око и би трябвало да умре в съня си.

— Съжалявам за това. — Бен разбираше вълнението му и привързаността му към животните. Сложи ръка на рамото му и леко го стисна. — Смятам, че имаш сериозен проблем в ранчото, Адам.

— Да. Момчетата на Уд не могат да направят такова нещо. Никога няма да наранят някое животно. А освен това те не бяха горе в планината и не биха могли да заколят онова биче.

— Да, така е. Колко добре познаваш хората си?

Адам вдигна поглед. Колкото и да му беше мъчно за животното, не можеше с лека ръка да обвини някого.

— Работниците не са моя работа. Аз се занимавам само с конете. Но познавам работниците достатъчно добре. Всички, освен Били, работят тук от години. Той дойде миналото лято. Обаче ако искаш повече подробности, трябва да попиташ Уила. — Сведе отново поглед към мъртвия стар котарак. — Лили не биваше да вижда това.

— Не, не биваше. — Бен въздъхна и се запита колко близко се бе приближила тя и дали бе разбрала, че е котка. — Ще ти помогна да го погребеш.

Уила нервно крачеше из всекидневната. Как, по дяволите, се предполагаше, че трябва да се погрижи за една жена? И защо Адам бе стоварил тази досадна работа върху нея? Всичко, което Лили бе направила, бе да се свие в ъгъла на дивана и да трепери.

Нима не й бе дала уиски? Нима не я бе потупала успокоително по главата? Имаше проблем и не желаеше една слаба и трепереща жена да й се пречка из краката.

— Съжалявам. — Това бяха първите думи, които Лили успя да изрече, откакто бе влязла в къщата. Пое дълбоко дъх и отново повтори: — Съжалявам. Не трябваше да крещя така. Никога не съм виждала нещо… Бях навън с Адам, помагах му за конете и после аз само…

— За Бога, изпий проклетото уиски — грубо я прекъсна Уила и веднага съжали, като я видя как трепна и покорно вдигна чашата до устните си. Отвратена от себе си, Уила разтри челото си. — Предполагам, че всеки на твое място би се разкрещял. Не ти се сърдя за това.

Лили мразеше уискито — изгарящия му вкус, миризмата му. Джеси предпочиташе „Сийграм“ и колкото повече се изпразваше бутилката, толкова повече нарастваше яростта му. Винаги. Но сега трябваше да се насили да пие.

— Котка ли беше? Помислих, че е котка. — Прехапа долната си устна и се опита да овладее гласа си. — Твоя котка ли беше?

— Котките са на Адам. И кучетата. И конете. Но те са го направили на мен. Иначе щяха да го оставят пред вратата на Адам. Направили са го на мен.

— Също… също като бичето.

Уила спря да крачи и я погледна през рамо.

— Да. Също като бичето.

— Ето, донесла съм пълна кана чай. — Бес влезе, сложи подноса върху масата и недоволно замърмори: — Уил, къде ти е умът? Как можеш да дадеш уиски на бедното създание? — Взе чашата от ръката на Лили. — Ще изпиеш чаша чай, скъпа, и ще си починеш. Уил, престани да крачиш напред-назад и седни.

— Ти се погрижи за нея. Аз излизам.

Икономката наля чая и изпрати с неодобрителен поглед излизащата Уила.

— Това момиче никога не слуша.

— Тя е разстроена.

— Всички сме разстроени.

Лили взе чашата с две ръце и бавно отпи. Успокоителна топлина се разля по тялото й.

— Тя го приема по-болезнено. Това е нейното ранчо.

Бес наклони глава.

— Ранчото е и твое.

— Не. Винаги ще бъде нейно.

Котката беше махната, но все още имаше кръв по стъпалата. Уила се върна, за да вземе кофа със сапунена вода и четка. Бес сигурно щеше да почисти, но не й се искаше да я моли.

Приклекна и усилено затърка. Всички живи същества умираха. Знаеше го и смяташе, че го приема и разбира. Говедата се отглеждаха, за да бъдат заклани, а кокошките свършваха в тенджерата. Ловяха елени и лосове, а сетне поднасяха вкусно приготвеното месо на масата. Това беше естествено.

Хората се раждаха, живееха и умираха.

Дори и жестокостта не й бе непозната. Беше убивала животни и сетне ги бе одирала със собствените си ръце. Баща й бе настоявал на това, беше й наредил да се научи да ловува и да гледа как кръвта изтича от убитото животно. Беше свикнала с всичко това.

Но това беше безсмислена жестокост и убитото и обезобразено животно бе поставено нарочно пред вратата й. Изтърка и последната капка кръв и остави четката. Вдигна глава и погледна към небето.

Една падаща звезда проблесна в нощта и угасна. Чу се зловещият крясък на кукумявка. Имаше пълнолуние и луната светеше огромна и кръгла. Тази нощ щеше да има смърт — в гората, в хълмовете, в тревата. Сигурна бе в това.

Но това не би трябвало да я кара да плаче.

Чу стъпки и бързо се съвзе. Изправи се и видя Адам и Бен, които идваха от задната страна на къщата.

— Щях да почистя, Уила. — Брат й взе кофата. — Не трябваше ти да го правиш.

— Вече е свършено. — Вдигна ръка и докосна лицето му. — Съжалявам за Мики, Адам!

— Обичаше да се припича на слънце върху камъка до оградата пред обора. Там го погребахме. — Погледна към прозореца. — Как е Лили?

— Бес е с нея. Тя ще й бъде по-полезна от мен.

— Ще изхвърля мръсната вода и ще отида да видя как е.

— Добре. — Ала тя задържа още малко ръката си на бузата му, мърморейки нещо на езика на майка им.

Това го накара да се усмихне. Тя много рядко го използваше, само когато искаше да му каже нещо много важно. Той се отдръпна и я остави сама с Бен.

— Имаш проблем, Уила.

— Да, имам, и то не само един.

— Този, който го е извършил, го е направил, докато ние сме били вътре. — „И се борехме като две глупави деца“, помисли си той. — Хам каза, че ще поговори с момчетата на Уд.

— Джо и Пит? Няма начин да са те, Бен. Хлапетата са доста диви и редовно се поступват, но никога не биха измъчвали един стар котарак.

Той разтри белега на брадичката си.

— Видя всичко, нали?

— Не съм сляпа. — Пое дълбоко въздух, за да потисне гаденето в стомаха си. — Отрязал е малки късчета от тялото му, а по козината имаше следи от изгаряния, като от цигара. Не, това не са били момчетата на Уд. Миналата пролет Адам им даде две малки котенца и те се грижиха за тях.

— Напоследък Адам карал ли се е с някого?

Тя не го погледна.

— Не са го направили на Адам. Направили са го на мен.

— Да… — И той смяташе същото и именно това го безпокоеше. — А ти карала ли си се с някого напоследък?

— Освен с теб?

Той леко се усмихна и пристъпи към нея.

— През целия си живот си се карала с мен. Трудно ми е да преброя колко пъти се е случвало. — Хвана ръката й и нежно я стисна. — Има ли някой, който би искал да те нарани, Уила?

Объркана от докосването му, тя се загледа в преплетените им пръсти.

— Не. Пикълс и Уд са недоволни, че трябва да получават заповедите си от мен. Особено Пикълс. Под мъжкото му достойнство е да го командва жена. Но те нямат нищо лично против мен.

— Пикълс беше горе в планината. Дали би направил нещо подобно, за да те уплаши?

— Нима ти приличам на уплашена?

— Щях да бъда по-спокоен, ако беше — сви рамене той. — Би ли го направил?

— Преди няколко часа щях да кажа не. Сега не съм сигурна. — Това беше най-лошото от всичко. Да не знае на кого от хората си да вярва и доколко да им вярва. — Все пак не мисля, че е той. Пикълс има буен нрав и обича да мърмори и да се заяжда, но не мога да си представя да убива без причина.

— Мисля, че има причина, и трябва да разберем каква е тя.

— Ние ли?!

— Твоята земя граничи с моята, Уил, а през следващата една година аз отговарям за теб. — Уила се опита да издърпа ръката си, но той я стисна по-силно. — Това е факт и двамата трябва да свикнем с него. Няма да те изпускам от поглед.

— Това може да те накара да ослепееш, Бен.

— Ще рискувам. — Ала за всеки случай хвана и другата й ръка. — Имам чувството, че ми предстои доста интересна година. Всичко наоколо е интересно. Не съм се борил с теб от… може би има двадесет години. Сега си по-добра.

Знаеше, че той е по-силен от нея, затова не помръдна.

— Умееш да си служиш с думите, Бен. Като поетите. Сигурно усещаш как бие сърцето ми.

— Скъпа, бих искал да го усетя по-отблизо, но ти само се опитваш да ме предизвикаш, за да се сбиеш с мен.

Тя се усмихна и се почувства малко по-добре.

— Не, Бен. Не само се опитвам. А сега ме пусни и си върви. Уморена съм и съм гладна.

— Тръгвам си. — Плъзна пръст по китката й и с изненада установи, че пулсът й бие ускорено. Никога нямаше да се досети по очите й — толкова студени и толкова тъмни. — Няма ли да ме целунеш за лека нощ?

— Струва ми се, че само си губиш времето с мен. Има толкова други жени, които с радост ще те целунат.

— Не бих се отказал и от теб — отвърна Бен, но я пусна и отстъпи назад. Не беше времето, нито мястото, но скоро щеше да опита отново. — Ще се върна.

— Да. — Пъхна ръце в джобовете на джинсите, докато го гледаше как се качва в пикапа си. Пулсът й продължаваше да бие учестено. — Знам.

Проследи го с поглед, докато колата му изчезна по прашния път. После погледна къщата зад гърба си, окъпана в светлини. Все още копнееше за гореща вана, топла храна и дълъг и спокоен сън. Ала всичко това трябваше да почака. „Ранчото на Мърси“ беше нейно и тя трябваше да поговори с работниците си.

Като управител на ранчото се опитваше да стои по-далеч от жилището на каубоите. Смяташе, че мъжете имат нужда да се усамотят в дървената къща с каменни основи, която бе техният дом. Там си почиваха, играеха карти и се караха, гледаха телевизия и се оплакваха от шефа си.

Уила почука на вратата и изчака. Всички се бяха събрали около голямата маса, с изключение на Уд, който вечеряше със семейството си. Хам седеше начело на масата и се бе облегнал назад, знак, че е привършил с вечерята. Били и Джим продължаваха да ровят в чиниите си и да се зъбят един на друг, а Пикълс отпиваше от бирата си.

— Съжалявам, че ви прекъсвам вечерята.

— Ние вече приключихме — отвърна Хам. — Били, прибери чиниите. Ти яде най-много и затова ще разчистиш масата. Искаш ли кафе, Уил?

— Няма да откажа. — Отиде до печката, наля си и се върна до масата. Предстоеше й труден и деликатен разговор. — Не мога да си представя кой би могъл да убие онзи стар котарак. — Отпи една глътка и се огледа. — Някой има ли някаква представа?

— Аз проверих момчетата на Уд. — Хам стана, за да си налее кафе. — Нел каза, че са били в къщата през по-голямата част от вечерта. И двамата имат джобни ножчета и Нел им каза да ми ги покажат. Бяха чисти. По-малкият се разплака, когато научи за Мики. Не забравяй, че той е само на осем.

— Чувал съм, че понякога децата правят подобни неща — обади се Пикълс. — А когато пораснат, стават серийни убийци.

Уила го изгледа сърдито. Ако някой можеше да влоши нещата, то това беше той.

— Не мисля, че момчетата на Уд са серийни убийци.

— Може да е бил и Маккинън. — Били миеше чиниите в мивката и се надяваше, че Уила ще му обърне внимание. Винаги се бе надявал тя да го забележи. Отдавна бе влюбен в нея. — Той беше тук. — Поклати глава. — А неговите хора също бяха горе в планината, когато онова биче е било заклано.

— Трябва да мислиш, преди да говориш, момче — спокойно се обади Хам. — Маккинън не е от мъжете, които биха заклали някаква проклета котка.

— Да, но той беше тук — настоя Били и се извърна, за да види дали Уила го слуша.

— Да, той беше тук — съгласи се тя. — Беше в къщата заедно с мен. Аз сама му отворих вратата и тогава отпред нямаше нищо.

— Докато старецът беше жив, подобно нещо не се бе случвало. — Пикълс отпи от бирата си и погледна към Уила.

— Хайде, стига, Пикълс. — Джим се почувства неудобно и се размърда на стола си. — Не можеш да обвиняваш Уила за случилото се.

— Просто изтъкнах един факт.

— Така е — кимна тя. — Обаче старецът е мъртъв и сега аз управлявам ранчото. А когато открия кой го е направил, лично ще се погрижа за него. — Остави чашата си на масата. — Бих искала добре да си помислите дали можете да си спомните нещо, дали сте видели някого. Ако някой се сети, нека веднага да дойде при мен.

Когато вратата се затвори, Хам ритна стола на Пикълс и едва не го събори.

— Защо трябва да се държиш като проклет глупак? Това момиче се старае толкова много.

— Да, но тя е жена, нали? Не може да се вярва на жените и не може да се разчита на тях. Не мислите ли, че следващият труп може да е на някой от нас? — Той изгълта остатъка от бирата си. — Да не би да се надявате тя да ви защити? Защото аз не.

Били изпусна една чиния. Очите му бяха станали огромни от вълнение.

— Да не мислиш, че някой може да направи подобно нещо с някого от нас? Да заколи някого?

— О, я стига! — Хам рязко остави чашата си на масата. — Пикълс отново пее старата си песен за жените. Да убиеш крава или котка не е едно и също като да убиеш човек.

— Хам е прав. — Джим с усилие преглътна и бутна чинията си настрани. — Ала няма да ни навреди, ако за известно време сме по-предпазливи. Сега в ранчото има още две жени. — Той се изправи. — Може би ще трябва да ги наблюдаваме.

— Аз ще се погрижа за Уил — бързо рече Били и си спечели перване по ухото от Хам.

— Ти си върши работата както обикновено. Не искам напразни суетни и приказки само заради една мъртва котка. А ти, Пикълс, ако няма да кажеш нещо умно, по-добре си затваряй устата. Това се отнася и за останалите. — Огледа мъжете и доволно кимна. — Разбрахте ли? Аз ще се погрижа за безопасността на всички.

— Виж какво ще ти кажа — изръмжа Пикълс, — аз ще бъда нащрек и ще държа пушката си винаги заредена и ножа си наточен. И ако чуя някой да се шегува с това, ще му дам да се разбере. Сам ще се погрижа за себе си. — Стана и излезе навън.

Джим също си отвори бутилка бира и погледна пребледнялото лице на Били. „Бедното момче — помисли си, — сигурно тази нощ ще има кошмари.“

— Той само искаше да ни сплаши, Били. Нали го знаеш какъв е.

— Да, но… — „Това беше само котка, една стара котка“, напомни си той. — Да, знам какъв е.

 

 

През тази нощ Уила сънува кошмари. Събуди се обляна в студена пот и с разтуптяно сърце. Беше сама в ъгъла на леглото, а луната проникваше в стаята и я осветяваше в призрачна светлина.

Не можеше да си спомни ясно сънят. Кръв, страх, паника. Ножове. Една котка без глава висеше над нея. Опита се да се присмее на собствените си страхове, но от гърлото й се изтръгна само отчаян вопъл.

Краката й трепереха, но тя си наложи да стане, отиде в банята, запали осветлението, наведе се над мивката и започна да плиска лицето си със студена вода. Почувства се малко по-добре. Повдигна глава и се загледа в отражението си в огледалото.

Лицето й си беше все същото. Не се бе променило. Всъщност нищо не се бе променило. Просто имаше отвратителна вечер. Нима нямаше право да се чувства уплашена? Тревогата я притискаше като каменна скала, а тя трябваше сама да се справи.

Сестрите бяха нейни, ранчото също, а нещо заплашваше всички. Тя трябваше да се справи с него.

Но нещо вътре в нея се бе променило. Чувстваше, че женската й същност се пробужда и тя трябваше да се справи и с това. Нямаше време за любовни игрички с Маккинън.

О, той просто се опитваше да я дразни. Отметна коса и си наля чаша студена вода. Типично за Бен. На устните й се появи лека усмивка и тя отпи от студената вода.

Помисли си, че може би все пак трябва да му позволи да я целуне. Само за да види как е. Може би след това ще спи по-добре. Така ще го прогони от сънищата си и най-сетне ще спре да се чуди какво е това, което се надига у нея всеки път, щом Бен я докосне.

Погледна към леглото и потръпна. Имаше нужда от сън, но не искаше отново да сънува кръв и обезглавени тела. Не, нямаше да позволи случилото се да я изкара от равновесие.

Пое дълбоко въздух и се мушна в леглото. Ще мисли за нещо друго, за нещо хубаво. Например за пролетта, макар че беше още далеч. За цветята, които щяха да разцъфтят по ливадите, и за топлия вятър, който щеше да задуха от хълмовете.

Ала когато най-после заспа, отново сънува кръв, смърт и ужас.