Нора Робъртс
Горчиво небе (4)

Четвърта глава

За срещата с майка си Тес се зареди с опаковка екседрин. Сигурно щеше да получи силно главоболие.

Реши, че е най-добре да отиде към единадесет сутринта, защото тогава бе най-вероятно да завари Луела в къщата й в Бел Еър. Към обяд тя вероятно щеше да излезе, за да отиде при фризьора или маникюриста, или пък на обичайната си обиколка из магазините.

Тес полагаше всички усилия да избягва Луела и мисълта, че трябва да посети майка си, й беше неприятна.

Къщата бе малка и кокетна, в испански стил, с керемиден покрив и с градина. Би могла да бъде истинска забележителност, но както Тес често обичаше да казва, майка й можеше да направи така, че и Бъкингамският дворец да изглежда като безвкусно и натруфено място.

Когато Тес позвъни на вратата й, Луела се появи облечена в коприна и ухаеща на тежък парфюм. Никога не излизаше от спалнята си без грим.

Беше висока жена, с чувствена фигура и дълги красиви крака, които още привличаха мъжките погледи. И тя самата отдавна бе забравила какъв бе истинският цвят на косата й. Дълги години я бе изрусявала, а сега бе златиста със силен червеникав оттенък, свободно пусната на буйни къдри като прическите на известните телевизионни звезди. Имаше удивително красиво лице, което обилният фон дьо тен и тежките изкуствени мигли не бяха успели да загрозят. Скулите и бяха високи и фини, а устните — пълни и чувствени. Очите и бяха яркосини, с тъмни извити вежди над тях.

Както винаги Тес изпита обич, примесена с объркване и леко раздразнение.

— Мамо… — прегърна майка си и я потупа по гърба.

— Значи се върна от Дивия Запад. — Луела целуна дъщеря си по бузата и изтри следите от червилото с пръста си с дълъг маникюр. — Влизай и ми разкажи всичко. Предполагам, че са устроили достойно погребение на дъртото копеле.

— Беше… доста интересно.

— Обзалагам се, че е било. Ела да пием кафе, скъпа. Днес е свободната сутрин на Кармине, така че ще трябва сами да се обслужим.

— Аз ще го направя. — Мина през антрето и влезе в безупречно чистата кухня.

— Тук някъде имаше кейк. Гладна съм като вълк. — Следвана от двете пухкави кученца, Луела отвори бюфета, а след това затършува из хладилника. След минути в кухнята настана истински хаос.

Тес недоволно сви устни. Хаосът бе неделима част от майка й.

— Запозна ли се с роднините си?

— Ако имаш предвид моите природени сестри, да. — Напрегнато гледаше как майка й реже с огромен нож кейка. Луела подреди дебелите парчета в чиния, украсена с големи жълти рози, и доволно се отпусна на един стол.

— Е, разкажи ми как изглеждат те. — Майка й щедро отряза дебело парче за кучетата и им го поднесе в чинийка от китайски порцелан. Мими и Морис задърпаха кейка, зъбейки се едно на друго.

— Дъщерята от съпруга номер две е тиха и доста нервна.

— Тази, която има бивш съпруг, който обича да пуска в действие юмруците си. Горкото създание. Едно от моите момичета имаше подобни неприятности. Съпругът й непрекъснато я биеше и тормозеше. Най-после успяхме да я скрием от него. Сега живее в Сиатъл и от време на време ми изпраща картички.

Луела проявяваше състрадание към всички, които работеха за нея — сервитьорки, барманки, танцьорки. Те бяха „нейните момичета“. Тес винаги бе смятала, че клубът на майка й е нещо като приют за пропаднали танцьорки.

— А другата? — попита Луела, докато отхапваше от второто парче кейк. — Онази, която има индианска кръв?

— О, тя е истинска краварка. Груба и жилава и се разхожда наоколо с мръсни ботуши. Представям си я как подкарва говедата. — Усмихна се при тази мисъл и отпи от кафето. — Дори не се постара да скрие факта, че не иска да се мотаем из ранчото й! — сви рамене и започна да троши кейка в чинията. — Тя има заварен брат.

— Да, знам. Познавах Мери Улфчайлд, по-точно виждала съм я. Беше много красива жена, а момченцето й имаше ангелско лице.

— Сега е пораснал и все още има ангелско лице. Живее в ранчото и се занимава с конете.

— Доколкото си спомням, баща му беше каубой. — Бръкна в джоба на пеньоара си измъкна пакета „Вирджиния Слимс“. — А как е Бес? — Запали цигара, изпусна дима и се усмихна. — Господи, това се казва жена. Направо треперех от нея. Обаче трябва да й призная, че въртеше цялата къща и не се плашеше от Джек Мърси.

— Все още върти къщата, доколкото успях да разбера.

— По дяволите къщата! По дяволите ранчото! — Начервените устни на Луела се присвиха при спомена. — По дяволите тази дива Монтана! Не съжалявам, че прекарах само една зима там. Проклетият сняг стига чак до шията.

— Защо си се омъжила за него? — Майка и учудено повдигна вежди. — Знам, че никога досега не съм те питала, но сега бих искала да знам защо.

— Това е прост въпрос с много прост отговор. Той беше най-сексапилният кучи син, когото някога съм срещала. Онези негови очи сякаш те пронизват и достигат до дъното на душата ти. Да не говорим за начина, по който навеждаше глава, и усмивката му, която подканваше и обещаваше.

Много добре си спомняше всичко. Миризмата на пот и уиски, смеещите се, омайващи очи. Джек Мърси, разположил се на най-хубавата маса в нощния клуб, в който тя танцуваше, с дебела пура в уста, не откъсва поглед от тялото й.

Знаеше, че ще я чака след последния номер. И тя без колебание бе тръгнала с него. Обикаляха казино след казино, пиха и залагаха. След четиридесет и осем часа стоеше до него в една от онези малки църкви с изкуствени цветя със златна халка на пръста.

Знаеше, че няма да продължи дълго, и не се изненада, когато след по-малко от две години свали пръстена.

— Бедата бе, че ние не се познавахме. Това беше заслепяваща страст, като комарджийската треска. — Луела въздъхна и смачка цигарата си в празната чиния. — Аз не бях създадена да живея в някакво ранчо в Монтана. А може би, ако се бях опитала, щях да свикна. Кой знае? Аз го обичах.

Тес едва не се задави.

— Обичала си го?

— Известно време го обичах. Никоя жена не би могла да обича дълго Джек Мърси, освен ако не е с всичкия си. Но, да, за кратко време аз го обичах. А освен това получих теб. И хиляда долара. Нямаше да имам моето момиче и нямаше да имам моя клуб, ако онази нощ Джек Мърси не бе влязъл в клуба. Така че съм му задължена.

— Ти се чувстваш задължена на един мъж, който те е изритал от живота си заедно със собствената си дъщеря? Изритал те е с някакви си въшливи хиляда долара?

— Преди тридесет години това не бяха малко пари. — Бе отгледала дъщеря си и бе станала преуспяваща собственичка на клуб. Тя се гордееше и с двете. — Мога да ти кажа, че сключих добра сделка.

— „Ранчото на Мърси“ струва двадесет милиона долара. Още ли смяташ, че си сключила добра сделка?

Луела сви устни.

— Ранчото си е негово, скъпа. Аз просто бях там за кратко.

— Достатъчно дълго, за да забременееш.

— Аз исках бебето.

— Мамо… — Последните думи на майка й укротиха гнева й, но несправедливостта й причиняваше болка. — Ти си имала право на много повече. Аз също.

— Може би да, а може би не, но сделката си е сделка. — Запали нова цигара и се облегна назад. — Годините си минават. Джек Мърси е създал три дъщери, а сега е мъртъв. Предполагам, че искаш да ми кажеш какво ти е оставил.

— Един проблем. — Взе цигарата от ръката на майка си и дръпна дълбоко. Не одобряваше пушенето. Ала сега се нуждаеше от една цигара. Все пак бе по-добре, отколкото да се тъпче с кейк. — Получавам една трета от ранчото.

— Една трета от… Господи, скъпа, но това е истинско богатство! — Скочи от стола и направи няколко танцови стъпки. Може и да беше навършила петдесет и една, но все още не бе забравила да танцува. Сетне се хвърли към дъщеря си и едва не я задуши в прегръдките си. — Как може да седим и да пием кафе? Трябва да си отворим бутилка френско шампанско. Знам, че Кармине държи една в хладилника за особени случаи.

— Почакай, мамо. Не е толкова просто.

— Моята дъщеря ще бъде милионерка! Краварска принцеса. — Измъкна шампанското от хладилника и го отвори. — По дяволите, това е страхотно!

— Трябва да живея една година в ранчото. — Въздъхна дълбоко, докато майка й отпиваше от пенливата течност направо от бутилката. — Трите трябва да живеем заедно в продължение на една година в ранчото. Иначе ще го загубим.

— Една година трябва да живееш в Монтана? В ранчото? — гласът на Луела затрепери. — С кравите? Ти, заедно с кравите?!

— Да, това е условието. Аз и останалите две. Заедно.

Майка й се подпря на масата и избухна в смях. Смееше се толкова силно, че по бузите й потекоха сълзи и старателно положеният френски грим се размаза.

— Исусе Христе, този кучи син винаги е умеел да ме разсмива…

— Радвам се, че го намираш толкова забавно. — Гласът на Тес бе студен като лед. — Можеш да продължаваш да се смееш и през дните, които аз ще трябва да прекарвам в онова забутано място, докато гледам как расте тревата.

— Скъпа, ти винаги можеш да плюеш на завещанието и да се откажеш.

— Да се откажа от няколко милиона? Не мисля да го направя.

— Не, разбира се, че не мислиш. — Внимателно огледа дъщеря си, тази загадка, на която бе дала живот, толкова хубава и толкова студена и самоуверена. — Не, няма да го направиш. Приличаш прекалено много на баща си. Ще преживееш тази година, Тес.

Запита се дали дъщеря й може да спечели нещо повече от парите. Може би една година, прекарана в ранчото, ще я направи по-мека, по-състрадателна и отстъпчива?

— Кога заминаваш?

— Утре сутринта. — Тес въздъхна дълбоко. — Трябва да си купя някакви проклети ботуши — промърмори, но сетне на устните й се появи усмивка. — По дяволите, все пак това е само една година.

 

 

Докато Тес пиеше шампанско в кухнята на майка си, Лили стоеше в края на пасището и наблюдаваше как конете кротко пасат. Не бе виждала нищо по-красиво от начина, по който вятърът развяваше буйните им гриви, нищо по-величествено от планините, извисяващи се в небето, синьо и безкрайно, тук-там покрито с малки пухкави облачета.

За пръв път от месеци бе спала през цялата нощ, без хапчета, без кошмари, унесена от тишината.

Лили си каза, че тази година ще бъде истински рай за нея.

Адам се спря за миг и се загледа в нея. Знаеше, че тя идва тук всеки ден, наблюдава конете, разхожда се по ливадата до конюшнята и се спира в края на пасището. Щеше дълго да стои самотна до оградата.

Беше изчаквал, защото знаеше, че тя се нуждае от самотата. Някои рани се лекуваха така. Обаче бе убеден, че освен да остане сама, тя имаше нужда и от приятел. Затова сега уверено се насочи към нея, като се стараеше да вдигне достатъчно шум, за да не я стресне. Младата жена се обърна и на устните й се появи колеблива усмивка, а от очите й бе изчезнало онова уплашено изражение на подгонено животно.

— Съжалявам! Не преча като стоя тук, нали?

— Разбира се, че не.

Лили се чувстваше спокойна в присъствието му и затова се обърна към конете.

— Обичам да ги гледам.

— Можеш да се приближиш и да ги погледнеш отблизо! — нямаше нужда от кофата с ечемик, за да ги примами да се приближат, но Адам й подаде кофата.

— Поклати я леко.

Тя го послуша й остана очарована, когато няколко чифта уши щръкнаха при звука. Конете бавно се приближиха до оградата. Без да мисли, Лили загреба шепа ечемик и я поднесе към една красива червеникавокафява кобила.

— И преди си имала работа с коне, познах ли?

Думите му я стреснаха и тя бързо отдръпна ръката си.

— Съжалявам. Първо трябваше да попитам дали да я храня.

— Всичко е наред. — Съжаляваше, че я бе уплашил и усмивката й бе помръкнала толкова бързо.

— Ела, Моли.

Като чу името си, пъстрата кобила се отправи към вратата. Адам я изведе и преметна юздата през главата й.

Лили избърса ръката си в джинсите и колебливо пристъпи към животното.

— Моли ли се казва?

— Да. — Той гледаше кобилата, за да даде възможност на Лили да преодолее стеснението си.

— Много е хубава.

— Тя е чудесен ездитен кон. Спокойна и послушна. Нали, момичето ми? Яздила ли си по западняшки, Лили?

— Аз… какво?

— Може би си се учила да яздиш със седло английски модел. Мога да заема едно от Нейт — каза Адам.

Тя стисна ръце, както правеше винаги, когато бе неспокойна.

— Аз… не разбирам.

— Искаш да яздиш, нали? — Той постави едно от старите седла на Уила върху гърба на кобилата. — Помислих си, че бихме могли да пояздим. Може да видим някой лос.

Страхът я обзе, но желанието й да поязди бе по-силно.

— Аз не съм яздила… отдавна не съм яздила.

— Не си забравила как се прави, нали? — Адам прецени на око дължината на краката й и нагласи стремената. — Като опознаеш местността, ще можеш и сама да яздиш. — Извърна се и видя, че тя гледа към къщата. — Не бива да се страхуваш от мен.

Тя му повярва. Ала точно от това се страхуваше. Бе толкова лесно да му повярва. Колко често бе вярвала на Джеси?

Но това е минало, напомни си тя. Всичко свърши. Животът й можеше да започне отново.

— Бих искала да пояздя малко, ако си сигурен, че може.

— А защо да не може? — Пристъпи към нея. — Не бива да се страхуваш от Уила. Тя има добро сърце и е много щедра. Просто още я боли.

— Знам, че е разстроена. Има право да се чувства разстроена. — Лили протегна ръка и погали Моли. — А откакто намериха онази бедна крава, е още по-разстроена. Не разбирам кой може да направи подобно нещо. Тя е ядосана. А и толкова е заета. Винаги върши нещо, а аз само се мотая наоколо.

— Искаш ли да вършиш нещо?

Тъй като конят беше между тях, тя се чувстваше по-спокойна и лицето й се озари от усмивка.

— Не и ако това включва кастрирането на животни. Чух ги тази сутрин… — потръпна, но сетне отново се засмя. — Излязох от къщата, преди Бес да ме накара да си изям закуската. Сигурно ще ми се разсърди.

— Това е едно от нещата, с които просто трябва да свикнеш.

— Не мисля така. — Лили леко въздъхна, без да забелязва, че ръката й върху главата на кобилата се намираше съвсем близко до тази на Адам. — За Уила всичко е толкова естествено. Тя е сигурна и уверена. Завиждам й за това, че знае коя е и какво трябва да прави. За нея аз съм само едно допълнително бреме и нямам кураж да говоря с нея и да я попитам дали мога да бъда полезна с нещо.

— Не бива да се страхуваш от нея. — Той приближи пръстите си към нейните, но Лили отдръпна ръката си. — Но можеш да попиташ и мен. На мен ми трябва помощ. За конете — добави, когато видя изражението й.

— Искаш да ти помагам за конете?

— Има много работа, особено когато наближава зимата. — Знаеше, че е посял семето, и реши да не говори повече. — Помисли си за това! — Сетне преплете ръце и се усмихна. — Хайде, ела да се качиш на Моли. Можеш да се разходиш покрай оградата, докато аз оседлая моя кон.

Гърлото й пресъхна и тя преглътна с усилие.

— Ти дори не ме познаваш.

— Ще имаме време да се опознаем. — Стоеше със сплетени ръце и търпеливо я гледаше. — Просто трябва да стъпиш на ръцете ми, Лили. Не искам от теб да ми поверяваш живота си.

Думите му я накараха да се почувства като последна глупачка. Хвана се за извитата дръжка на седлото, стъпи на ръцете му и се настани на седлото. Погледна го. Очите й бяха огромни и тъжни.

— Адам, моят живот е истинска бъркотия.

Той само кимна, докато проверяваше стремената.

— Ще трябва да започнеш да я оправяш. — За миг задържа ръката си върху глезена й. Искаше да я накара да привикне с докосването му. — Но днес ще си направим една хубава разходка до хълмовете.

 

 

Малката кучка, която позволяваше на този полуиндианец да я опипва! Хленчещата малка курва си мислеше, че може да се отърве от Джеси Кук, въобразяваше си, че може да избяга и той няма да я намери. Пусна ченгетата по петите му. Щеше да си плати за това!

Гледаше втренчено, а кръвта му кипеше от гняв. Питаше се дали този каубой вече я бе накарал да му разтвори краката си. Е, копелето също щеше да си плати. Лили беше жена на Джеси Кук и той скоро щеше да й го напомни.

Тъпата малка мръсница си мислеше, че е достатъчно умна, като се е скрила в Монтана. Ала не се бе родила жена, която той да не може да надхитри.

Знаеше, че тя няма да замине никъде, без да го съобщи на скъпата си мамичка. Така че просто започна да наблюдава малката спретната къща във Вирджиния и всяка сутрин проверяваше пощата за писмо от Лили.

Търпението му бе възнаградено. Както и очакваше, писмото пристигна. Занесе го в хотела си и го отвори на пара. О, Джеси Кук не беше глупак. Прочете го и разбра къде отива и защо.

Заминаваше, за да си получи наследството. И искаше да лиши съпруга си, на когото се бе клела във вечна вярност, от парите, които му се полагаха. Не и в този живот, каза си той.

В минутата, когато отново пусна писмото в пощенската кутия, вече бе решил да замине за Монтана. И беше дошъл два дни, преди да пристигне там тъпата му съпруга. Достатъчно време за умен мъж като Джеси Кук да се ориентира в обстановката и да си намери работа в ранчото „Трите камъка“.

Мизерна, шибана работа. Да поправя някакви си машинарии. Е, той се оправяше добре с колите, а винаги имаше някой пикап, който се нуждаеше от ремонт. А когато нямаше нищо за ремонт, щяха да го пращат да проверява оградите.

И това беше удобно, дяволски удобно, както например днес. Един мъж с пикап, който обикаля оградите, има възможност да види много неща. И той не пропусна случая.

Джеси опипа мустака, който си бе пуснал. Бе боядисал и косата си и сега тя беше кестенява. За всеки случай, ако Лили се раздрънка за него и опише външния му вид. В такъв случай те щяха да търсят гладко обръснат мъж с руса, късо подстригана коса. Макар да не се харесваше, бе оставил косата си по-дълга и това доста го променяше.

В крайна сметка целта си заслужаваше тези малки жертви. Когато си върнеше Лили, щеше да й припомни кой е господарят.

А докато настъпи този щастлив ден, ще бъде наблизо. И ще наблюдава.

— Забавлявай се, кучко — промърмори Джеси и присви очи, когато видя, че тя и придружителят й се отправиха към хълмовете. — Времето за разплата наближава.

 

 

Когато Уила се върна в къщата, вече се свечеряваше. Рязането на рогата и кастрирането на говедата бе мъчителна и неприятна работа, но нямаше друг избор. Искаше мъжете да видят, че може да се справи с всяка работа.

И когато стадо лосове стъпкаха оградата, тя беше там и заедно с хората си изгони животните, а сетне наравно с тях поправяше оградата.

Работниците се прибраха в бараките си, за да вечерят и да поиграят на карти, а тя се запъти към къщата. Чувстваше се безкрайно изтощена и мечтаеше за гореща вана и нещо вкусно. Тъкмо се качваше по стълбите към спалнята си, когато на вратата се почука. Уила знаеше, че Бес е в кухнята, затова отиде да отвори вратата.

Видя Бен и се намръщи.

— Какво искаш?

— Бутилка студена бира ще ми се отрази добре.

— Тук не е кръчма — хладно отвърна тя, но се запъти към гостната, за да вземе една от хладилния шкаф. — Пий по-бързо, Бен. Още не съм вечеряла.

— Нито пък аз. — Взе бутилката, която тя му подаде. — Но май не трябва да очаквам покана за вечеря.

— Не съм в настроение за гости.

— Не си спомням някога да си била. — Той отвори бирата и жадно отпи. — Не съм те виждал, откакто бяхме на високопланинските пасища. Искам да ти кажа, че не успяхме да открием нищо. Следата се загуби. Който и да е бил, умее да заличава следите си.

Уила взе една бира и за себе си и тъй като краката я боляха, се отпусна на дивана до Бен.

— Пикълс смята, че са били младежи, пияни или дрогирани.

— А ти?

— Аз не мисля така. — Тя раздвижи рамото си. — Въпреки че може би това е най-доброто обяснение.

— Може би. Но засега нищо не се знае. Добре, че поне смъкнахме стадата от планината. Върна ли се сестра ти от Лос Анжелис?

Уила намръщено го изгледа.

— Май прекалено много се интересуваш от работите тук, господин Маккинън.

— Това е част от задълженията ми. — Достави му удоволствие да й го напомни, както му доставяше удоволствие да я гледа отпусната до него, с разрошена коса и леко разкрачени крака. — Знаеш ли нещо за нея?

— Ще пристигне утре сутринта и ако любопитството също влиза в задълженията ти, то…

— Ще ме запознаеш ли с нея? — Протегна ръка и погали косата й. — Може би ще си допаднем, ще бъдем прекалено заети със себе си и няма да ти се пречкаме.

Бутна ръката му.

— Да не мислиш, че жените припадат само като те видят?

— Всички, освен теб, скъпа. Но това е само защото още не съм открил начин как да пробия защитата ти. — Прокара пръст по бузата й и видя как очите й се присвиха. — Обаче работя по въпроса. А какво ще ми кажеш за другата?

— Каква друга? — Искаше й се да се отдръпне от него, но си помисли, че ще изглежда като истинска глупачка.

— Другата сестра.

— Тя е някъде тук.

Бен бавно се усмихна.

— Струва ми се, че те карам да се чувстваш неспокойна. Много интересно.

— Май не страдаш от прекалена скромност. — Уила се надигна, но той я спря, като постави ръка на рамото й.

— Хайде, хайде — промърмори, усещайки как тя трепери под пръстите му. — Не бягай. Отпусни се.

Уила пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои, а ръката й здраво стискаше бутилката.

— Искаш да остана при теб — измърка тя и видя как очите му леко се разшириха от изненада. — И какво ще стане, ако остана?

Сигурно беше глупак, но в този миг не можеше да разсъждава трезво. Усети как слабините му се обляха в топлина при звука на този дрезгав, чувствен глас.

— Ще ти покажа. — Притегли я към себе си. Ако не беше погледнал към устните й, щеше да разбере какво го очаква. Вместо това, тъкмо когато устните му приближиха нейните, усети как по лицето му потече бира.

— Изглеждаш доста смешно, Бен. — Доволна от себе си, Уила се пресегна да остави празната бутилка на масата. — Нима мислиш, че животът ми в ранчо, пълно с мъже, не ме е научил на някои неща?

Той прокара ръка през мократа си коса.

— Предполагам, че да. Но…

Движението му бе светкавично. Преди да успее да реагира, бе хваната в капан. Изпита отвращение към себе си, че се намира притисната на канапето от здрав и мускулест мъж, който я гледа с жаден поглед.

— Май този път те хванах. — Стисна ръцете й и ги вдигна над главата й. Лицето й бе почервеняло, но той бе сигурен, че не е само от гняв. Гневът нямаше да я накара да трепери по този начин, а в очите й нямаше да се появи тази внезапна мекота. — Страхуваш ли се да ми позволиш да те целуна, Уила? Страхуваш се, че може да ти хареса?

Сърцето й биеше толкова силно, като че ли всеки миг щеше да изхвръкне от гърдите й. Устните й горяха, сякаш там бяха съсредоточени всички нервни центрове.

— Ако исках да ме целунеш, щях да ги кажа.

Той само се усмихна и се наведе над лицето й.

— Защо не ми кажеш, че не искаш? Хайде, кажи ми! — Гласът му бе плътен и дълбок. Леко докосна с устни брадичката й.

— Кажи, че не искаш да те целуна.

Не можеше да му каже. Щеше да бъде лъжа, но не лъжата я притесняваше. Просто не можеше да отрони нито звук от пресъхналото си гърло. Взе друго решение, сви коляното си и бързо и силно го ритна.

Изпита удоволствие, като видя как лицето му пребледня и той се присви.

— Махай се от мен. Махай се от мен, проклет глупак! Не мога да дишам. — Не й достигаше въздух и тя се изви, отчаяно опитвайки се да си поеме дъх. Движението на тялото й го накара да простене от желание. Уила хвана косата му и силно я дръпна.

Двамата се изтърколиха от дивана на пода. Пред очите й затанцуваха звезди, когато лакътят й се удари в ръба на масата. Болката я накара да побеснее и тя се нахвърли яростно върху него. Нещо падна на пода, докато двамата се търкаляха ръмжейки и проклинайки.

Бен се опитваше да се предпази, но тя очевидно беше озверяла и искаше кръв. В следващия миг го прониза силна болка и той видя, че го е ухапала по рамото. Извика леко, но успя да я отблъсне.

Отново се претърколиха с преплетени тела. В този миг Уила избухна в смях. Бен изумено се втренчи в нея.

— Смяташ, че всичко това е забавно? — Той едва си поемаше дъх и не можеше да вижда от падналата пред очите му коса. — Ти ме ухапа!

— Знам. — Прокара език по зъбите си. — Струва ми се, че съм откъснала парче от ризата ти. А сега пусни ръката ми, Бен.

— За да можеш да ме ухапеш още веднъж или пак да се опиташ да завреш топките ми в гърлото? — Слабините още го боляха и той присви очи. — Бориш се като момиче.

— И какво от това? Както сам се убеди, имах успех.

Изведнъж настроението му се промени и гневът му отстъпи пред желанието. Гърдите й се притискаха до неговите, а краката й бяха широко разтворени под него.

— Да, така е. За пръв път се държа като жена.

Тя видя промяната в очите му.

— Недей. — Устните му леко докоснаха нейните и дишането й отново се учести.

— Защо не? Това няма да нарани никого.

— Не искам да ме целуваш.

Бен повдигна вежди и се усмихна.

— Лъжкиня.

— Да — трепна Уила.

Устните му бяха на милиметри от нейните, когато се чуха първите пронизителни викове.