Нора Робъртс
Горчиво небе (31)

Тридесет и първа глава

— Когато ти казвам да ядеш, ще ядеш, и то това, което ти кажа. — Бес се наведе над леглото и се намръщи.

— Не можеш ли да ме оставиш поне за пет проклети минути? — Хам се сви в леглото и бутна настрани таблата.

— Щом го направя, ти веднага ставаш от леглото. Ще те съблека гол, така че да не можеш да си подадеш носа през вратата.

— В болницата прекарах на легло шест седмици. Вече една седмица съм излязъл от проклетата болница. Та аз съм жив, за Бога!

— Не споменавай напразно името господне, Хамилтън. Докторът каза, че трябва да останеш още две седмици в леглото, като можеш да ставаш един или най-много два пъти на ден да се поразходиш. — Бес сърдито се взря в мъжа в леглото. — Трябва ли да ти напомням, че беше наръган с нож в тлъстия корем и оплеска с кръв чистия под на кухнята ми?

— Напомняш ми го всеки път, щом влезеш в тази стая.

— Много добре тогава. — Тя се обърна за подкрепа към Уила, която току-що бе влязла в стаята. — Добре. Сега ти се опитай да се разбереш с него. Аз си имам достатъчно друга работа.

— Пак ли й създаваш ядове, Хам?

Той изръмжа, когато икономката напусна гневно стаята.

— Тази жена постоянно се суети около мен. Ще ме принуди да завържа чаршафите и да се спусна по тях от прозореца.

— Иска да те поглези още малко. Ние също. — Приседна на ръба на леглото и замислено се вгледа в лицето му. То отново бе придобило цвят, а килограмите, които бе изгубил в болницата, се бяха възстановили. — Според мен изглеждаш много добре.

— И се чувствам добре. Няма никаква причина да продължа да лежа в това легло. — Тя сложи глава на гърдите му и ръцете му неумело я прегърнаха. Хам смутено я потупа по главата. — Хайде стига, Уил, аз не съм малко мече.

— По-скоро приличаш на мечка гризли — засмя се тя и го целуна по брадясалата буза, въпреки сърдитите му протести.

— Жените винаги се суетят около един мъж, когато малко се разболее.

— Това е единственият път, когато ще ми позволиш да те поглезя. — Уила вдигна глава и взе ръката му. — Тес идва ли?

— Дойде да си вземе довиждане. — Обляна в сълзи, тя го прегръща и го целува, припомни си Хам. Той самият едва не се бе разплакал. — Ще ми липсва.

— Не мен също ще ми липсва. Нейт вече е тук, за да я отведе до летището. Ще трябва да отида да я изпратя.

— Ти добре ли си… с всичко?

— Оправям се. Благодарение на теб и на Бен ще мога да живея с всичко. — Стисна ръката му, стана и се запъти към вратата. — Хам. — Спря, но не се обърна. — Той наистина ли беше син на Джек Мърси? Наистина ли беше мой брат?

Можеше да й каже „не“ и да забравят за тази история. Щеше да бъде по-лесно за нея, но тя винаги е била твърдо момиче.

— Не знам, Уил. Истината е, че аз наистина не знам.

Тя кимна и си каза, че трябва да живее и с това. Никога да не узнае истината.

Когато излезе навън, видя Лили, обляна в сълзи и вкопчена в ръката на Тес, сякаш от това зависеше животът й.

— Хей, да не би да мислиш, че заминавам като мисионерка в Африка? — Тес избърса сълзите си. — Та това е само Калифорния. След няколко месеца ще ви дойда на гости. — Потупа изпъкналия й корем. — Искам да бъда тук, когато бебето се роди.

— Ще ми липсваш толкова много!

— Ще ти пиша писма, ще ти се обаждам по телефона, по дяволите, ще ти изпращам факсове! Дори няма да забележиш, че съм заминала. — Тя затвори очи и силно я прегърна.

— Грижи се за себе си — обърна се после към Адам. Тес протегна ръце и в същия миг се намери в прегръдките му. — Скоро ще се видим. Ще ти се обадя за съвет, ако реша да си купя кон. — Той промърмори нещо. — Какво каза?

Адам я целуна по бузите.

— Че си моята сестра, която завинаги ще остане в сърцето ми.

— Ще ви се обадя, като пристигна — задавено каза Тес, обърна се и едва не се сблъска с Бес.

— Вземи. — Тя пъхна в ръцете й малко плетено кошче. — Направила съм ти сандвичи за из път, но като знам какъв апетит имаш, сигурно ще ги изядеш, преди да стигнеш до летището.

— Благодаря. Може би в Калифорния ще успея да сваля тези няколко килограма, които натрупах благодарение на теб.

— Не са ти се отразили зле. Предай моите специални поздрави на майка си.

— Ще й предам. — Тя се извърна и погледна към Уила. — Е, наистина беше интересно приключение.

— Наистина беше. — Уила слизаше по стълбите с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите си. — Можеш да напишеш книга за него.

— Вече съм нахвърлила някои неща. — Тес преглътна, за да спре треперенето в гласа си. — Опитай се да стоиш по-далеч от неприятностите.

Сестра й повдигна вежди.

— Ти също се пази в големия и лош град.

— Той е моят град. Ще ти изпратя картичка, за да видиш как изглежда истинският свят.

— Ще се радвам.

— Добре. — Тя се извърна. — По дяволите! — Пъхна кошничката в ръцете на Нейт и се втурна към разтворените ръце на Уила. — По дяволите, наистина ще ми липсваш.

— Ти също. — Уила я прегърна и я притисна до себе си. — Обаждай се.

— Ще се обаждам. Не е зле понякога да си слагаш малко червило, чу ли? И използвай онзи крем за ръце, който ти дадох, преди кожата на ръцете ти да заприлича на пергамент.

— Обичам те.

— О, Господи, трябва да тръгвам! — Със замъглени от сълзите очи Тес, препъвайки се тръгна към пикапа. — Върви да кастрираш някоя крава или нещо друго.

— Тъкмо тръгвах. — Уила пое рязко дъх, измъкна кърпата си и си издуха носа, когато пикапът зави към пътя. — Довиждане, Холивуд.

 

 

Когато дойде време за проверка на багажа й, Тес бе сигурна, че е възвърнала самообладанието си. Един час непрекъснат плач бе достатъчен за всеки, а Нейт прояви деликатност и я остави да се наплаче.

— Няма нужда да идваш до изхода — заяви тя, но не пусна ръката му.

— Нямам нищо против.

— Обаждай ми се.

— Разбира се.

— Може би някой път ще дойдеш за уикенда и аз ще те разведа из Лос Анжелис.

— Може би.

Е, той наистина се държи чудесно, каза си Тес. Всичко ще бъде наред. Годината бе минала и тя бе получила това, което искаше. Сега се връщаше обратно в своя свят, към истинския си живот. Нали точно за това копнееше?

— Ще ме осведомяваш за последните клюки, за Лили и Уила. Двете ужасно ще ми липсват.

Огледа се. Забързани хора влизаха и излизаха, суетяха се с багажа и билетите. Повтори си, че след минути ще се качи на самолета за любимия си град, но не усети познатото вълнение.

— Не искам да те карам да чакаш. — Преглътна и се взря в очите му, тези нежни и търпеливи очи. — Вече си казахме довиждане. Няма смисъл да правим нещата по-трудни и за двама ни.

— Едва ли могат да бъдат по-трудни. — Сложи ръце на раменете й и ги плъзна по ръцете й. — Обичам те, Тес. Ти си моята първа и последна любов. Остани. Омъжи се за мен.

— Нейт, аз… — „И аз го обичам — помисли си тя. — О, Господи!“ — Трябва да замина. Знаеш, че трябва. Заради работата ми, заради кариерата ми. Всичко между нас беше само временно. И двамата го знаехме.

— Нещата се промениха. — Нейт нежно я разтърси. — Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че не ме обичаш? Всеки път, когато се каниш да ми кажеш „не“, ти се извръщаш настрани и не казваш нищо.

— Трябва да тръгвам. Ще изпусна самолета. — Тес се изтръгна от ръцете му, обърна се и побягна към изхода.

Знаеше какво прави, сигурна беше. Профуча през вратата, повтаряйки си, че постъпва правилно. Как би могла да живее в някакво ранчо за коне в Монтана? Трябваше да мисли за кариерата си. Лаптопът се удари в бедрото й. Трябваше да започне новия сценарий, а освен това трябваше да довърши и книгата си. Тя принадлежеше на Лос Анжелис.

Изруга и се втурна назад, разблъсквайки хората, които идваха срещу нея.

— Нейт! — Видя шапката му, която се отдалечаваше към ескалатора, и се затича. — Нейт, почакай ме!

Той вече бе стигнал най-долното стъпало, когато Тес връхлетя върху него. Дишаше тежко, с ръка, притисната към гърдите. Погледна го в очите.

— Не те обичам — каза, без да мигне и видя как очите му се присвиха. — Видя ли, умнико? Мога да те гледам право в очите и да те излъжа. — Засмя се и се хвърли в прегръдките му. — О, по дяволите! Мога да работя навсякъде.

Той я целуна и я вдигна във въздуха.

— Добре. Да си вървим у дома.

— Ами багажът ми?

— По-късно ще пристигне.

Тя погледна през рамото му към изхода и мислено се сбогува с Лос Анжелис.

— Не изглеждаш много изненадан.

— Не съм. — Отново я вдигна и я завъртя. Аз съм търпелив мъж.

 

 

Бен откри Уила да опъва телта на оградата, която делеше „Трите камъка“ от „Ранчото на Мърси“. Това го подсети, че и той трябва да направи същото. Без да слиза от коня, се приближи към нея.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, сама ще се справя.

— Хам възстанови ли се?

— Той е капризен като малко дете, но според мен вече е добре.

— Радвам се. Позволи ми аз да свърша тази работа.

— Знам как се опъва тел.

— Само ми позволи да ти помогна. — Той дръпна телта от ръцете й.

Уила отстъпи назад и сложи ръце на кръста си.

— Непрекъснато се въртиш около мен, пъхаш си носа навсякъде, а сега идваш и заявяваш, че искаш да свършиш моята работа. Това трябва да престане.

— Защо?

— Защото си имаш свое ранчо и трябва да се грижиш за него. Аз сама мога да се справя с Мърси.

— Искаш сама да вършиш всичко — промърмори той.

— Срокът, посочен в завещанието, изтече, Бен. Ти повече нямаш право да инспектираш работата ми.

Бен се намръщи.

— И това е всичко, така ли?

— Не знам, но досега не си проявявал интерес към ранчото.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. През последните няколко седмици не си посещавал спалнята ми.

— Бях много зает.

— Е, сега пък аз съм заета, затова върви да опъваш телта по твоята ограда.

Двамата се гледаха напрегнато.

— Тази ограда е колкото твоя, толкова и моя.

— Тогава и ти трябва да се грижиш за нея така, както го правя аз.

Стъпка телта, която ги разделяше, както разделяше и земите им.

— Добре, щом искаш да знаеш какво става с мен, ще ти кажа. — Измъкна двете златни халки от джоба си и ги пъхна в ръката й.

— О! — Тя намръщено ги изгледа. — Бях забравила за тях.

— Аз не съм. — Той ги бе запазил — Бог знаеше защо — и всеки път, когато ги погледнеше, си припомняше отново онази мрачна нощ и страха, сковал тогава сърцето му. И всеки път се питаше как щеше да живее, ако не я бе намерил, ако тя не бе оставила следи по пътя.

— Значи си намерил обиците ми — Уила ги прибра в джоба си.

— Да, намерих ги. И когато се изкачих по онази скала, го чух как ти крещи. Видях ножа в ръката му, опрян в гърлото ти. Видях кръвта по кожата ти.

Тя неволно пипна белега на шията си. Имаше мигове, в които отново усещаше острието на ножа, който нейният баща бе дал на един убиец.

— Всичко свърши — каза тя. — Не искам повече да мисля за това.

— А пък аз си мисля, и то доста често. Виждам блясъка на светкавицата, блясъка в очите ти, когато разбра какво се канех да направя. Ти ми повярва, че ще се справя. — В онзи миг тя не бе затворила очи. Когато той натисна спусъка, го гледаше с широко отворени очи. — Куршумът се заби в челото му, само на петнадесет сантиметра от лицето ти. Още изтръпвам, когато си спомня този миг.

— Съжалявам. — Протегна ръка към неговата, но той се дръпна назад. — Ти уби човек заради мен. Разбирам, че това е променило чувствата ти.

— Не ги е променило. Може би малко. А може би точно заради това осъзнах какво изпитвам. — Обърна се и вдигна глава към небето. — Може би те винаги са били в мен.

— Добре тогава. — Уила му беше благодарна, че е с гръб към нея, защото не можеше да я види как стисна очи и прехапа долната си устна, за да не се разплаче. — Разбирам всичко и съм ти благодарна. Не е нужно да усложняваш нещата.

— Да ги усложнявам ли? — Той пъхна ръце в джобовете си и се загледа в телената ограда. Това бе всичко, което ги разделяше. Една тънка бодлива тел. — Още от малка непрекъснато се пречкаше между краката ми и ме дразнеше.

— Ти се намираш на моя земя — засегнато извика тя. — Кой на кого се пречка?

— Мислех, че те познавам по-добре от всички останали. Познавам повечето ти недостатъци, а ти имаш доста. Сприхава си, твърдоглава и често вбесяваш хората. Умна си, но понякога гордостта ти пречи да разсъждаваш разумно. Ала да познаваш недостатъците на противника си, означава, че си спечелил половината битка.

Уила го ритна толкова силно, че Бен политна към коня си. Вдигна шапката си, която тя бе съборила на земята, изтупа я в джинсите си и се обърна.

— Заради това мога да те съборя на земята и ще видим какво ще се случи.

— Само се опитай.

— Разбираш ли, ето това е най-лошото. — Той размаха пръста си пред лицето й. — Когато ме гледаш по този начин, с това изражение. То е виновно, за да стигна дотук.

— Докъде?

— Да се влюбя в теб.

Чукът, с който мислеше да го халоса, се изплъзна от ръката й.

— Какво?

— Много добре ме чу. — Почеса се по брадичката и нахлупи шапката си. — Мисля, че трябва да се омъжиш за мен, Уила. Няма друг изход. И ще ти кажа, че с нетърпение го очаквам.

— Така ли? — Тя се наведе, вдигна чука от земята и го потупа в дланта си. — Сигурен ли си?

— Да. — Бен погледна към чука и се ухили. Не вярваше, че ще го удари с него, но ако все пак се опиташе, смяташе, че ще бъде достатъчно бърз, за да избегне удара. — Ако имаше друг изход, щях да го открия. Знаеш ли… — започна той и пристъпи към нея, — понякога си мисля, че нарочно исках да те дразня, защото ти винаги си била толкова опърничава. После, след като стана моя, си мислех, че те искам, защото не знаех докога ще бъдеш с мен…

— Продължавай в същия дух — хладно го прекъсна Уила — и ще получиш една дупка в голямата си твърда глава.

— След това в мен се зароди някакво чувство, което не съм изпитвал към никоя друга жена. Само пет минути след като се разделяхме, вече ми липсваше. Полудявах само при мисълта, че може да ти се случи нещо лошо. И сега съм убеден, че единственият изход да се справя с това положение, е да се омъжиш за мен.

— Това ли е твоята представа за предложение за женитба?

— Никога не си получавала по-добро. А с твоя чепат характер едва ли някога ще получиш. — Ловко измъкна чука от ръката й и го хвърли през оградата. — Няма смисъл да казваш не, Уил. Вече съм го решил.

— Тъкмо това смятам да кажа. — Младата жена скръсти ръце пред гърдите си. — Освен ако не се опиташ да направиш предложението си, както трябва.

Той дълбоко въздъхна. Точно от това се страхуваше.

— Добре тогава. Обичам те и искам да се омъжиш за мен. Не мога да живея без теб. Това стига ли?

— Сега е малко по-добре. — Сърцето й преливаше от щастие. — Къде е пръстенът?

— Пръстенът? За Бога, Уил, не нося пръстен със себе си, когато отивам да проверявам оградата. — Смутено бутна шапката си назад. — Освен това ти никога не носиш пръстени.

— Този ще го нося.

Той се усмихна.

— Наистина ли?

— Наистина. По дяволите, Бен, защо трябваше да чакаш толкова дълго?

Тя прекрачи телта и се хвърли в обятията му.