Нора Робъртс
Горчиво небе (3)

Трета глава

— Този кучи син… — Бен поклати глава. Зелените му очи, засенчени от широката периферия на шапката, студено блеснаха. — Съжалявам, че пропуснах погребението му. Моите хора ми казаха, че било голямо събитие.

— Вярно е. — Нейт разсеяно потупа сивия жребец. Успя да настигне приятеля си тъкмо преди Бен да потегли за високопланинските пасища.

От обора се разнасяше недоволното мучене на малките теленца, отбити от майките им. Младите бичета щяха да бъдат още по-нещастни, след като ги кастрират, помисли си Нейт. Това бе една от причините, поради които предпочиташе да отглежда коне.

— Знам, че имаш много работа — продължи той. — Не искам да те задържам, но трябва да ти обясня какво е положението.

— Не искам да обидя професионалните ти умения, Нейт, но не е ли възможно да се направи нещо с това шибано завещание?

— Условията са много ясни и точни.

— Всичко това са адвокатски измишльотини.

Двамата се познаваха твърде отдавна и Нейт не се обиди на думите му.

— Тя може да оспори завещанието, но ще отнеме много време и ще й струва доста пари.

Бен погледна на юг, представи си Уила Мърси и поклати глава. Чувстваше се толкова удобно на седлото, както някой би се чувствал в дълбоко и меко кресло. Конете се бяха превърнали в неразделна част от живота му. Той беше малко по-нисък от Нейт — метър и осемдесет, жилав и мускулест. Косата му беше дълга, изрусяла от слънцето. Очите му бяха остри като на ястреб и понякога ставаха студени като лед. На брадичката му се виждаше малък белег — спомен от буйната младост. Бен вдигна ръка и несъзнателно докосна белега. Когато Нейт му каза за завещанието, му се бе сторило много забавно, ала сега вече не мислеше така.

— А тя как го прие?

— Трудно.

— По дяволите! Съжалявам за това. Тя обичаше онова дърто копеле, макар че само един Бог знае защо. — Свали шапката си и прокара пръсти през косата си. — Значи аз съм този, с когото Уила ще трябва да се съобразява и да го търпи.

— Е, така е, но това щеше да й се наложи и с всеки друг на твое място — ухили се Нейт.

Всъщност не беше точно така. Чудеше се дали Уила знае, че баща й веднъж му бе предложил да му припише четири хиляди декара от земята си, граничеща с „Трите камъка“, ако се ожени за нея. Сякаш бе някакъв си шибан крал, който се опитва да разшири владенията си.

— Тя не се нуждае нито от мен, нито от теб, за да управлява ранчото — каза Бен и примижа на слънцето. — Но аз ще направя всичко, което се изисква от мен. И по дяволите… — Устните му се разтеглиха в дръзка усмивка. — Ще бъде забавно да си кръстосваме шпагите по няколко пъти на ден. Как изглеждат другите две сестри?

— Различни. — Нейт се облегна на калника на своя рейндж роувър. — Средната, казва се Лили, се плаши и от сянката си. Сякаш всеки миг се готви да побегне. Лицето й е в синини.

— Да не е претърпяла злополука?

— По-скоро се е натъкнала на нечии юмруци. Разведена е. На няколко пъти бившият й съпруг е бил арестуван за побой над нея. Има съдебна заповед за задържане, ако я преследва.

— Мръсник! — Ако имаше нещо по-лошо от човек, който бие и измъчва конете, това беше този, който бие и тормози жена си.

— Тя подскочи от радост, когато научи, че трябва да остане в ранчото за една година — продължи приятелят му. Извади цигара и бавно започна да я върти между пръстите си. — Според мен ранчото й се струва като изпратено от Бога място, където ще може да се скрие. Най-голямата е нещо съвсем друго! Скъпи обувки, италиански костюм, златен часовник… — Пъхна ръка в джоба си и извади кибрит. — Живее в Лос Анжелис, пише сценарии за филми и побесня, когато разбра, че трябва да остане една година в това диво и забравено от Бога място. Обаче иска парите. Замина за Калифорния, за да си вземе багажа.

— Навярно двете с Уила ще си издерат очите.

— Вече се счепкаха. — Замислено издуха дима от цигарата си. — Трябва да призная, че беше много интересно представление. Адам едва ги разтърва.

— Изглежда, той е единственият мъж, който може да обуздае Уила. — Бен се изправи на седлото. Конят под него ставаше нетърпелив. — Ще поговоря с нея. А сега ще трябва да проверя каубоите, които са със стадото горе в планината. Мама е сварила прясно кафе и ако искаш, можем да пийнем по чашка.

— Благодаря, но трябва да се прибирам. И аз имам работа. Ще се видим след ден–два.

— Да. — Бен извика, докато Нейт се качваше в колата си. — Нейт, ние няма да й позволим да загуби ранчото, нали?

— Да, Бен. Няма да й позволим да го загуби.

 

 

Удоволствие бе да язди през зелените ливади нагоре към хълмовете. Бен дръпна юздите и огледа земята.

Тревата бе висока и все още зелена. Животните бяха охранени и някои от тях щяха да бъдат заколени преди зимата. А за останалите трябваше да се осигури достатъчно фураж за зимните месеци.

От пет години подборът и продажбата на говедата бе изцяло негово задължение, тъй като родителите му постепенно се оттеглиха и оставиха управлението на ранчото на синовете си. Чу бръмчене и погледна към небето. Брат му Зак проверяваше стадото с малкия самолет. Бен се ухили, свали шапката си и я размаха. Чарли, прекрасна шотландска овчарка с дълга козина, залая и започна да обикаля в кръг. Едно от крилата на самолета се наклони в знак на поздрав.

Все още не можеше да повярва, че неговият малък брат е съпруг и баща. От пръв поглед Зак се бе влюбил в Шели Петерсън и след по-малко от две години Бен бе станал чичо. Това събитие го бе накарало да се почувства остарял. Струваше му се, че е не с три, а поне с тридесет години по-голям от брат си.

Продължи да язди покрай скалите през дърветата, зелени и стройни като млади момичета. Въздухът ставаше по-рядък и студен. В Боузмен се бе забавлявал добре, но копнежът по гората не бе изчезнал. Жадуваше за това уединено и спокойно място. Беше си взел одеяло и реши, че не е зле да прекара една нощ в планината. Можеше да убие заек или да си изпече прясна риба от потока, а можеше и да остане за една нощ в лагера при хората си. Преди да е паднал снегът, трябваше да смъкнат добитъка от летните пасища.

Изстрелът стресна коня му и прекъсна мислите му. Бен присви очи, смушка коня и препусна в посоката на звука.

Първо видя кобилата. Луна още трепереше и неспокойно риеше с копита, а юздите й бяха завързани за един дебел клон. Из въздуха се разнасяше сладникавият мирис на кръв. Стомахът му се сви. И тогава я видя, с пушка в ръка на няколко метра от повалената на земята гризли. Чарли се спусна напред, но Бен му извика да се върне.

Изчака Уила да се обърне и да го види и тогава скочи от седлото. Лицето й бе пребледняло, а очите й сякаш бяха станали още по-черни.

— Мъртва ли е?

— Да. — Тя с усилие преглътна. Мразеше да убива, мразеше да вижда кръв. Не можеше да понася коленето на пилета. — Нямах друг избор. Тя ме нападна.

Той кимна, взе пушката си и се приближи към мъртвия звяр.

— Доста едър екземпляр. — Не искаше да мисли какво би станало, ако изстрелът й се бе забавил и какво щеше да остане от нея и от кобилата й, ако мечката ги беше докопала. — Женска е. Навярно някъде наблизо има малки.

Уила преметна пушката си през рамо.

— Това не ме интересува.

— Искаш ли да одера кожата й?

— Знам как се прави.

Бен кимна и отиде да вземе ножа си.

— Просто си помислих, че мога да ти помогна. Доста е голяма. Съжалявам за баща ти, Уила.

— Ти го мразеше.

— Но ти го обичаше. — Коленичи до нея и започна да сваля кожата, като се опитваше да не гледа кръвта. — Нейт се отби тази сутрин при мен.

— Обзалагам се, че го е направил.

— Знам, че ти се иска да ме пратиш по дяволите. Не съм написал проклетото завещание, но ще направя това, което се изисква от мен. И като начало искам да те попитам какво, по дяволите, правиш тук, и то сама?

— Същото, което и ти, предполагам. Дойдох при хората си, за да им кажа да свалят стадата от високопланинските пасища. Мога да се справя с работата си и с ранчото не по-зле от теб, Бен.

— Е, имаме една година, за да се убедим в това, нали? — Не му отговори и той продължи: — Искаш ли да отрежа главата?

— Не. Мъжете се нуждаят от трофеи, за да се хвалят с тях като доказателство за сила и мъжественост. Но не и аз.

Той се ухили.

— Така е, но ти също можеш да се сдобиеш с ценен трофей. Ти си хубава жена, Уила. Струва ми се, че за пръв път правя комплимент на жена пред изтърбушения корем на мечка.

Уила смръщи вежди. Той отново се опитваше да използва мъжкия си чар, но тя нямаше намерение да му се поддава. През последните няколко години усилено се стараеше да избягва Бен Маккинън и се опитваше да се убеди, че не може да понася високомерното му и красиво лице.

— Не се нуждая от помощта ти нито за мечката, нито за ранчото.

— Имаш я и за двете. Можем да бъдем приятели, а можем да бъдем и противници. — Потупа разсеяно Чарли по главата. — За мен е все едно.

Има големи сенки под очите, помисли си Бен. Сякаш някой художник ги бе нарисувал върху златистата й кожа. А устните й, които обикновено намираше за привлекателни, сега бяха сурово стиснати и образуваха тънка линия. Харесваше я, дори и когато се нахвърляше яростно върху него, затова реши да я подразни.

— И сестрите ти ли са толкова хубави като теб? — Не му отговори и той насмешливо изви устни. — Обзалагам се, че са по-дружелюбни. Трябва да се запозная с тях. Може би някоя от тях ще ми хареса. Защо не ме поканиш на вечеря, Уил, за да можем всички заедно да обсъдим плановете за ранчото? — В очите й блеснаха гневни искри и той широко се ухили. — Гледаш ме така, сякаш искаш да ме изпепелиш с поглед.

Не искаше този мъж да й казва, че е хубава. Това винаги я караше да изтръпва и да се чувства неловко в негово присъствие.

— Защо не се погрижиш за този труп?

Бен замислено я изгледа.

— Можем много лесно да се справим със ситуацията. Ще се оженим и ще решим всички въпроси.

— Има точно толкова шанс това да стане, както тази гризли да оживее и да те захапе по задника.

Бен се изправи и я хвана за ръката.

— Аз не те искам повече, отколкото и ти ме искаш. Просто си помислих, че ще бъде по-лесно за всички, ако се разберем с добро. Животът е дълъг, Уила — добави по-меко. — Една година не е толкова много.

— Понякога и един ден може да ти се стори прекалено дълъг. Остави ме на мира, Бен. — Вдигна глава и го изгледа. — Мъж, който е достатъчно глупав, за да не се вслуша в думите на жена, която държи нож, ще си получи заслуженото.

— Иска ти се да го забиеш в сърцето ми, нали? — Фактът, че това може би беше истина, едновременно го подразни и възбуди. Ала тя винаги предизвикваше и двете чувства у него. — Запомни, че не искам да ти отнема това, което ти принадлежи. Нямам намерение да се продавам за земя или добитък. Също както и ти! — Лицето й пребледня и Бен кимна. — Нашите отношения са съвсем ясни, Уил. Може би някоя от сестрите ти ще се окаже по вкуса ми, но засега всичко е само бизнес.

Обидата я прониза като с нож.

— Кучи син!

— Много мило. А сега аз ще се заема с мечката, а ти иди да се измиеш.

— Аз я застрелях и мога…

— Жена, която е достатъчно глупава, за да не се вслуша в думите на мъж, който държи нож, ще си получи заслуженото. — Усмихна й се. — Защо не се опитаме да направим тази работа по-лека и за двама ни?

— Няма начин. — В тези две думи прозвучаха цялата й болка и гняв. — Знаеш, че няма начин. Как би се почувствал, ако беше на моето място?

— Аз не съм на твоето място. Върви и се измий. Чака ни дълъг път. — Извърна се и се наведе над убития звяр. — Ще се остави да я ухапеш, отколкото да намери мила дума за мен — промърмори. — Проклети жени.

Докато довършваше отвратителната работа по трупа на убитото животно, той си призна, че бе излъгал. Желаеше я. Странното бе, че колкото по-малко го искаше, толкова по-силно бе желанието.

 

 

Почти час яздиха мълчаливо. Облякоха къси кожени шуби, за да се предпазят от вятъра и студа. Вече имаше сняг и Чарли щастливо въртеше опашка.

— Можеш да вземеш половината от месото. Така е справедливо — обади се Уила.

— Задължен съм ти.

— Не е хубаво да се чувстваш задължен на някого, нали? Точно това е проблемът — никой от нас двамата не го иска.

— Понякога трябва да преглътнеш това, което не можеш да изплюеш.

— И понякога се задавяш. — Една от раните в сърцето й още кървеше. — Той не остави нищо на брат ми.

— Джек не се съобразяваше с никого и с нищо. — А и Адам не беше негова кръв, помисли си Бен. Това винаги е било най-важното за Джек.

— Адам би трябвало да получи повече.

— Съгласен съм с теб за Адам. Но ако има човек, който може сам да се погрижи за себе си, то това е брат ти.

Той е всичко, което й бе останало. Думите едва не се изплъзнаха от устата й, но си припомни, че не бива да разкрива сърцето си пред Бен.

— Как е Зак? Видях самолета му тази сутрин.

— Да, проверяваше оградите. Сигурно е много щастлив, след като от сутрин до вечер се хили глупаво. Двамата с Шели са луди по бебето. — И не само те. Самият той обожаваше малката си племенница.

— Тя е хубаво бебе. Все още ми е трудно да повярвам, че Зак е станал баща и съпруг.

— Шели знае кога да дърпа юздите. — Не можа да се сдържи и се ухили. — Ти май все още си влюбена в моя по-малък брат, а, Уил?

Забавно, каза си тя и му се усмихна. Когато бяха още деца, двамата със Зак бяха влюбени.

— Щом си помисля за него, сърцето ми започва да бие по-учестено. Всяка жена, която веднъж е била целуната от Зак, не може лесно да го забрави.

— Скъпа… Това е, защото аз никога не съм те целувал.

— По-скоро бих целунала змия.

Засмя се и приближи с коня си до нея.

— Зак ще ти признае, че аз го научих да се целува.

— Може би, но мога да живея и без момчетата на Маккинън. — Потръпна и извърна глава. — Усещам дим. — Изпита облекчение, че наблизо има хора и повече няма да е сама с Бен. — Навярно е от хижата на работниците. Обедно време е.

— Гладен съм като вълк. Трябва час по-скоро да смъкнем стадата. Ще падне още сняг.

Тя не отговори. Във въздуха се носеше неприятна миризма. Отначало си каза, че това е от кръвта на убитата мечка, но зловонието се усилваше.

— Наблизо има нещо мъртво.

— Какво?

— Мирише на мърша. — Тя се изправи на седлото и се огледа. — Не усещаш ли?

— Не. — Обаче не се усъмни в думите й. Чарли също навири муцуна и се спусна напред. Може би някой от работниците бе убил дивеч за обяд.

Чу се далечен писък, усилен от ехото в планината, а сетне отново настана тишина. Слънчевите лъчи блестяха по снежнобелия сняг. Уила насочи коня си по утъпканата горска пътека.

— Нямаме време за обиколки — напомни й Бен.

— Не те карам да идваш с мен.

Той изруга и измъкна пушката си. Наоколо сигурно имаше мечки. И пуми. Помисли си, че лагерът е на не по-малко от десетина минути, и страшно му се прииска да изпие чаша горещо кафе и да се сгрее до печката.

Тогава го видя. Може би обонянието му не бе толкова силно като нейното, но зрението му беше отлично. Кръвта бе обагрила белия сняг. Целият гръб на бичето бе в кръв. Кучето обиколи няколко пъти мъртвото животно и се върна при конете.

— По дяволите — извика Бен и скочи от седлото. — Какъв ужас!

— Вълци? — Уила потръпна. Гледката беше отвратителна.

Понечи да кимне в знак на съгласие, но внезапно спря. Вълците не убиваха, за да оставят плячката си след това. Те не можеха да нарежат жертвата си на парчета. Никой хищник не можеше, освен един.

— Бил е човек.

— Нарязано е на парчета. Съзнателно.

Стомахът й се преобърна и тя си спомни за мечката. Нямаше друг избор, освен да я убие и макар да беше одрала кожата й, не бе осакатила животното. Но това… това беше безсмислена жестокост.

— Съвсем наблизо до хижата — отбеляза тя. — Кръвта е замръзнала. Вероятно са минали часове, станало е преди изгрев-слънце.

— От твоите е — изрече Бен, като видя клеймото на „Ранчото на Мърси“.

— Няма значение чие е. — Бе забелязала дамгата. Изправи се и се загледа в извиващия се към небето дим. — Има значение защо са го направили. Имал ли си животно, убито по този начин?

— Не. — Бен също се изправи и приближи до нея. — А ти?

— Досега не. Не мога да повярвам, че може да е някой от моите хора. — Преглътна тежко. — Или пък от твоите. Трябва да е някой непознат.

— Може би. — Изгледа намръщено земята. Стояха един до друг, загледани в ненужно убитото биче. Тя не се отдръпна, когато той леко погали косата й и постави ръка на рамото й. — Снегът е доста изпотъпкан, но виждам някакви следи, които сочат на север. Ще взема няколко мъже и ще отидем да проверим.

— Това е мое животно.

— Няма значение чие е. Трябва да съберем и двете стада и да ги смъкнем от планината и трябва да докладваме за случилото се. Предполагам, че мога да разчитам на теб за това.

Уила понечи да протестира, но после размисли. Той беше прав. Нямаше да им бъде полезна при проследяването, но можеше да организира събирането на стадата. Кимна и хвана юздата на коня си.

— Ще поговоря с хората си.

— Уил. — Хвана я за ръката, преди да се качи на коня. — Пази се.

— Те са мои работници — просто отвърна тя, метна се на седлото и препусна към хижата.

 

 

Когато влезе в хижата, каубоите тъкмо се канеха да обядват. Пикълс^[1] стоеше до малката печка. Беше набит мъж с мускулести крака, а големият му корем бе провиснал над кожения колан. Наскоро бе навършил четиридесет години, но вече бе започнал да оплешивява. Компенсираше липсата на коса с червеникавокафявия мустак, който от година на година ставаше все по-дълъг. Бе получил името си заради слабостта си към туршията с копър, а и винаги бе кисел като саламурата.

Когато видя Уила, той изръмжа нещо като поздрав и се обърна към печката.

Джим Брюстър се бе разположил на един стол с крака върху масата и се наслаждаваше на последната си цигара от пакета „Марлборо“. Беше тридесетгодишен с приятно и открито лице. Когато се усмихваше, на бузите му се появяваха трапчинки, а тъмната му коса се спускаше на вълни. Поздрави Уила с очарователна усмивка и дяволито й намигна.

— Ще си имаме компания за обяд, Пикълс.

— Едва ще стигне само за нас. Размърдай си мързеливия задник и отвори една консерва с боб — отвърна му той.

— Снегът наближава — отбеляза Уила.

— Има поне още една седмица.

Тя обърна глава и се взря в сърдитите кафяви очи на Пикълс.

— Не мисля така. Днес ще започнем да смъкваме добитъка. — Уила изчака, без да откъсва поглед от очите му. Той мразеше да получава заповеди от жена и двамата го знаеха.

— Стадото е твое — промърмори каубоят и дръпна тигана.

— Прав си. Едно от бичетата е било убито наблизо.

— Убито? — Джим подаде отворената консерва на Пикълс. — Пума ли е била?

— Не, освен ако пумите са започнали да си служат с ножове. Някой прерязал гърлото му, изкормил го и го нарязал на парчета.

— Глупости. — Пикълс присви очи и пристъпи напред. — Това са глупости, Уил. Неотдавна загубихме две крави. Бяха разкъсани от пума, а вчера Джим ми показа следите й. Сигурно се навърта наоколо и се е докопала до още едно животно.

— Мога да различа кога едно говедо е разкъсано от нокти и кога е нарязано с нож. — Наклони глава. — Иди и сам се увери. Не е далеч.

— Дяволите да ме вземат, ако не отида. — Той навлече шубата си, мърморейки нещо за жените.

— Сигурна ли си, че не е била пума? — попита Джим, когато Пикълс излезе.

— Да, сигурна съм. Моля те, Джим, налей ми чаша кафе. Ще се свържа с ранчото по радиото. Искам да предупредя Хам, че смъкваме стадото.

— Хората на Маккинън също са наоколо, но…

— Не. — Уила поклати глава и издърпа един стол. — Нито един от каубоите, които познавам, не може да направи това.

Свърза се с ранчото и изчака линията да се изчисти от шумовете. Горещото кафе и огънят я затоплиха и тя се отпусна. Пиеше втората чаша кафе, когато Пикълс се върна.

— Проклет кучи син!

Тя прие думите му като извинение, стана, отиде до печката и напълни чинията си.

— Бях с Маккинън, когато го намерихме. Той каза, че ще вземе неколцина от хората си и ще тръгнат по следите. Ние трябва да помогнем на каубоите му при събиране на добитъка му. Виждали ли сте някой непознат да се навърта наоколо?

— Натъкнахме се на останки от лагер вчера, когато проследявахме пумата — обади се Джим. — Ала пепелта бе студена. Поне от два-три дни. Сигурен ли си, че бичето не е било застреляно? — обърна се той към Пикълс за потвърждение и Уила едва се сдържа да не му се сопне. — Познаваш онези градски момчета. Стрелят по всичко, което се движи.

— Не е било застреляно. И не го е направил някой от туристите. — Пикълс загреба от боба. — Сигурно са били някои от онези шибани хлапета. Само те са в състояние да измислят подобна гадост.

— Може би. Ако е така, Бен скоро ще ги открие — каза Уила. Но не мислеше, че са били хлапета.

Джим отмести чинията си с едва затопления боб.

— Ние чухме за завещанието. Миналата вечер се свързахме по радиото с Хам и той ни обясни как стоят нещата.

Уила също бутна чинията си и се изправи.

— Тогава аз ще ви кажа точно как стоят нещата. — Гласът й бе много студен и много тих. — „Ранчото на Мърси“ ще се управлява, както и досега. Джек Мърси е мъртъв и сега аз отговарям за всичко. Ти ще получаваш заповеди от мен.

Мъжете се спогледаха.

— Не исках да кажа нещо друго, Уил — отвърна Джим и се почеса по брадата. — Ние тук просто се чудехме как ще накараш другите, искам да кажа сестрите си, да останат в ранчото.

— Това е моя грижа. Те също ще получават заповеди от мен. — Откачи шубата си от гвоздея. — А сега, ако сте свършили с обяда, по-добре да оседлаете конете.

— Проклети жени — промърмори Пикълс, когато тя излезе. — Не съм виждал някоя, която да не обича да заповядва.

— Значи не си познавал достатъчно жени. — Джим облече якето си. — Тази жена наистина може да бъде шеф.

— Времето ще покаже.

— Да, но засега тя е нашият шеф и ще трябва да й се подчиняваме.