Нора Робъртс
Горчиво небе (25)

Двадесет и пета глава

На мивката нямаше чинии, плотът бе избърсан, а подът блестеше от чистота. Лили огледа кухнята. Адам бе свършил всичко. Отново той. Отиде до задната врата и я отвори. Градината бе прекопана, а в лехите бяха засети зеленчуци и цветя. От Адам и Тес!

Опита се да потисне негодуванието си, да си напомни, че те са го направили заради нея. Две седмици беше болна, а през следващата се чувстваше толкова отпаднала и слаба, че не можеше да върши и най-дребната домакинска работа, без да си почива. Но вече бе укрепнала и не искаше повече да я глезят и да се отнасят с нея като с малко дете.

Сякаш бяха изминали години от онази студена и зловеща нощ. В спомените й все още имаше празнини, но тя не желаеше да се рови в тях. След три седмици щеше да се омъжи, а се чувстваше безпомощна да управлява живота си, както никога досега. Дори не й бе позволено да надпише сватбените покани. Установи се, че Уила има най-хубав почерк, така че Тес й възложи тази задача, а на Лили бе отредена ролята на наблюдател.

Това трябваше да престане. Решително затвори вратата зад себе си и закрачи към конюшнята. Но колкото повече приближаваше, толкова повече краката й се разтреперваха. Всеки път, когато се запътеше към конюшнята или към пасището, Адам намираше начин да я върне вкъщи. И никога не я докосваше. Или ако го правеше, повече приличаше на докосването между доктор и пациент, а не между двама любовници.

Когато тя приближи, той излезе от конюшнята. Помисли си, че той сякаш има радари, когато се отнася до нея. Адам се усмихна, но Лили видя, че очите му я гледат тревожно и напрегнато.

— Здравей. Надявах се, че ще спиш по-дълго.

— Вече минава десет. Мислех, че днес ще мога да поработя с две от едногодишните жребчета в ограденото пасище.

— Има време за това. — Както обикновено той я поведе по-далеч от конюшнята, като ръката му едва докосваше лакътя й. — Закуси ли?

— Да, Адам, закусих.

— Добре. — Продължи да я води към къщата, където щеше да бъде на спокойствие и в безопасност. — Прочете ли новата книга, която ти донесох? Сутринта е чудесна и ти можеш да седнеш на верандата и да почетеш на слънце.

— Вече я прочетох. — Дори не я бе започвала. Това я накара да се почувства виновна, защото той специално бе ходил в града, за да й купи книги, списания и захаросани бадеми, които толкова много обичаше.

Сега мразеше книгите, списанията и захаросаните бадеми. Дори цветята, които той непрекъснато й носеше, за да й достави удоволствие.

— Ще ти изнеса радиото навън. И едно одеяло. Когато седиш на едно място, може да ти стане студено. — Ужасяваше го мисълта, че отново може да се разболее и да лежи безпомощна в леглото, изгаряща от треска. Ще ти направя чай, а после…

— Стига! — Избухването й сепна и двамата. Докато той я гледаше смаяно, тя изведнъж осъзна, че досега никога и никому не бе крещяла така силно. — Стига, Адам, уморих се от всичко това. Не искам да седя на верандата, не искам да чета. Не искам да ми носиш чай, цветя, захаросани бадеми и да трепериш над мен, все едно че съм от стъкло.

— Лили, не се разстройвай. Може отново да се разболееш. Забрави ли, че беше болна?

За пръв път в живота си разбра мъдростта на поговорката да преброи до десет, преди да заговори.

— Вече не съм болна. И щях отдавна да съм станала от леглото, ако ти не се суетеше толкова около мен. Омръзна ми да бездействам по цял ден, някой друг да мие чиниите ми, друг да сади цветя в градината ми, друг да управлява живота ми. Омръзна ми до смърт!

— Нека да влезем вътре. — Той се отнасяше към нея търпеливо и състрадателно като с капризна и раздразнена кобила. — Трябва да си почиваш. И без това имаш много грижи със сватбата, която е само след три седмици.

Това преля чашата.

— Нямам нужда от почивка и не искам да се отнасяш с мен като с капризно дете. Освен това няма да има никаква сватба, докато аз не реша!

И се отдалечи, като го остави да гледа слисано подир нея.

В гърдите й бушуваше гняв, какъвто никога досега не бе изпитвала. На един дъх стигна до къщата, изкачи стъпалата и нахлу в кабинета, където завари сестрите си да се карат.

— Щом не ти харесва начина, по който върша всичко, защо, по дяволите, ми възложи тази работа? Имам достатъчно грижи, за да се занимавам с организирането на сватбеното тържество.

— Аз се погрижих за цветята — отвърна й Тес. — Аз говорих с всички доставчици — ако въобще може да се наричат доставчици тези мошеници, които не разбират от нищо. — Ядосано постави ръце на кръста си. — А за теб остана само да се погрижиш за подреждането на масите и столовете. И ако аз искам чадъри на райета, най-малкото, което можеш да направиш, е да ги осигуриш.

Уила скочи от стола със стиснати юмруци и извика в лицето й:

— А откъде, за Бога, мога да намеря петдесет чадъра на сини и бели райета? Да не говорим за навеса, за който толкова настояваш. Защо не си… Лили, не трябваше ли да си почиваш?

— Не, не трябваше. — Решително се приближи до бюрото и с един замах събори всичко на пода. — Можете да изхвърлите всички тези хартии, защото сватба няма да има.

— Скъпа… — Тес първа се съвзе, прегърна я през рамо и се опита да я накара да седне в креслото. — Ако си размислила…

— Не ме наричай скъпа! — Сърдито се дръпна от сестра си. — И няма защо да ме питаш дали съм размислила, защото никой не ми е дал възможност въобще да помисля. Това е моята сватба, по дяволите! А вие обсебихте всичко. Ако толкова много ви се иска да организирате сватби, защо някоя от вас не се омъжи?

— Ще отида да доведа Бес — промърмори Тес и това още повече вбеси Лили.

— Да не си посмяла да доведеш Бес! Сега само тя ми липсва. Ако още някой се опита да ме поучава, ще го ударя с все сила. Това се отнася най-вече за теб, Тес. Ти си засяла моята градина. — Обърна се към Уила. — Ти пък надписваш сватбените ми покани. Вие двете сте обсебили всичко, а ако случайно нещо се изплъзне от погледа ви, Адам веднага се заема с него, при това така бързо, че аз дори не мога да протестирам.

— Добре, добре… — Уила я хвана за ръцете. — Извинявай, че сме попрекалили в желанието си да ти помогнем в този труден момент. Да не мислиш, че умирам от желание да се занимавам с надписването на тези покани, докато тази тук непрекъснато ме следи?

— Аз не те следя! — процеди през зъби Тес. — Аз те ръководя.

— Ръководиш! Как ли не! Ти си навираш носа навсякъде и рано или късно някой добре ще ти го натрие.

— О, и не се съмнявам, че това ще бъдеш ти, нали?

— Млъкнете и двете! — изкрещя Лили. Сестрите й бяха смаяни, когато тя вдигна една ваза и я запрати в стената. — Можете да си чешете езиците колкото искате, но не и за моя сметка. Не искам да се бъркате в моите работи! Разбрахте ли? Повече няма да позволя да ме използват и да управляват живота ми. Няма да позволя да ме изтикате на заден план. Искам всички вие да спрете да ме гледате така, сякаш всеки миг ще се разпадна на парчета. Защото няма да се разпадна. Няма!

— Лили… — Адам влезе в кабинета. Не знаеше как да се приближи и затова реши да стои по-далеч от нея, като се надяваше успокоителният му тон да я усмири. — Не исках да те разстройвам. Ако се нуждаеш от време, за да…

— О, не започвай пак. — Трепереща от гняв, тя изрита хартиите, струпани в краката й. — Точно за това говоря. Никой не бива да разстройва Лили. Никой не бива да се отнася към нея като към нормална жена. Бедната Лили, бедното малко създание! Никой не бива да го разстройва!

Тя рязко се завъртя към Адам. Очите й изпускаха мълнии.

— Добре, Джеси ме отвлече. Опря пистолет в слепоочието ми. Повлече ме със себе си към планината, рита ме в снега, влачи ме на въже като куче. Но аз издържах. Аз оцелях. Крайно време е да го разбереш.

Той потрепери от болката, която думите й му причиниха. Отново си представи залитащата, изгаряща от треска Лили, която се появява на входа на пещерата.

— И какво искаш от мен? Да забравя? Да се преструвам, че нищо не се е случило?

— Да живееш с това. Като мен. Ти не си ме питал нищо. — Гласът й потрепери, но тя се овладя. — Може би не искаш да знаеш отговорите. Може би вече не ме желаеш.

— Как можеш да кажеш такова нещо?

Лили се изправи и се опита гласът й да звучи спокойно и хладно, макар че сърцето й бясно биеше и сякаш щеше да изхвръкне от гърдите й.

— От онази нощ ти не си ме докосвал, Адам. Откакто това се случи, ти не си ме докосвал. — Поклати глава, когато Уила и Тес тръгнаха към вратата. — Не, останете. Това не е само между Адам и мен. Това е само част от всичко. Вие също избягвате тази тема, затова мисля, че е време да поговорим. Сега!

Избърса една сълза от лицето си. По дяволите, няма да си позволи повече сълзи.

— Защо не ме докосваш, Адам? Защото си мислиш, че той ме е докосвал, и повече не ме искаш?

— Не знам как. — Той пристъпи напред и спря. Ръцете му висяха безпомощно отпуснати покрай тялото му. Чувстваше ги като чужди. — Не можах да го спра. Не те защитих. Не изпълних обещанието, което ти дадох. Затова не знам как да те докосна. Не знам дали го искаш.

Тя затвори очи за миг. Защо не го бе разбрала досега? Сега той беше по-уязвимият. Не знаеше какво да прави.

— Ти ме намери — изрече нежно, като се надяваше той да разбере колко много означава това за нея. — Първото лице, което видях, когато излязох от онази пещера, беше твоето, Адам, и затова мога да продължа да живея, въпреки онази нощ. — Пое дълбоко въздух. — През цялото време знаех, че ще дойдеш. Тази надежда ми даде сили да издържа. И да се съпротивлявам.

Погледна към сестрите си. Те също трябваше да разберат колко много бе означавало това за нея.

— Аз се съпротивлявах и издържах, както вие бихте направили на мое място. Той беше въоръжен и много по-силен от мен, но изгуби самообладание, защото аз му се противопоставих. Аз блъснах пикапа в онова дърво, за да го забавя и да объркам плановете му за бягство.

— О, Лили! — Тес безпомощно се отпусна в креслото, закри лицето си с ръце и се разплака. — О, Господи…

— А когато ми върза ръцете, аз започнах да се спъвам нарочно и да падам. — Гласът й звучеше спокойно, глас на човек, който е преминал през ада и е оживил. — Защото това щеше да го забави. Знаех, че няма да ме убие. Щеше да ми причини болка, но нямаше да ме убие. Ала бе толкова студено, че накрая силите ми ме напуснаха и повече не можех да се съпротивлявам. Но, въпреки това издържах.

Без да каже дума, Уила стана, наля чаша вода и я занесе на Тес. Лили въздъхна уморено. Още не бе свършила, още не им бе казала всичко.

— Помислих, че ще ме изнасили, но и това щях да понеса. И преди го е правил. Но този път нямаше време и се страхуваше. Може би дори повече от мен. Когато стигнахме до пещерата, аз бях много уморена и болна. Нищо, което тогава би ми направил, нямаше да има значение, защото всичко, което трябваше да направи, бе да го изтърпя. Да го изтърпя, да оцелея и да се върна у дома.

Тя се приближи до прозореца и се загледа навън. Чувстваше се силна, защото бе успяла да се върне, бе успяла да издържи, бе успяла да преживее целия този кошмар.

— Той носеше бутилка уиски и аз пийнах няколко глътки, защото мислех, че ще ми помогне да се стопля. Той изпи по-голямата част. Аз постепенно се унесох, но го чувах как надига бутилката и се хвали, както му бе навик. Чувах как бълбука уискито в бутилката и смътно си повтарях, че може би той ще се напие толкова, че ще мога да избягам. И тогава някой влезе в пещерата. Не си спомням ясно. — Ако нещо все още наистина я плашеше, беше този миг от спомените й. Неясни, почти нереални, като някакъв трескав кошмар. — Имала съм треска и вероятно съм изпаднала в делириум. Помислих, че си ти, Адам, помислих си, че съм у дома, в леглото, и че ти си дошъл, за да легнеш до мен. Почти усещах присъствието ти. Тогава съм заспала и този някой е убил Джеси я е срязал въжето около китките ми. Аз съм била само на няколко крачки от Джеси, но…

Онзи бърз, пронизителен писък, така внезапно секнал. Сякаш още го чуваше.

— Когато се събудих — продължи Лили, — бях завита с палтото на Джеси. Цялото бе в кръв. Толкова много кръв. И тогава го видях. През входа на пещерата проникваше слаба светлина и успях да го видя. Гледката бе ужасна. Изпитах много по-голям страх, отколкото когато Джеси притискаше дулото на пистолета в слепоочието ми. Исках да побягна. Всеки път, когато се опитвах да поема дълбоко дъх, вдъхвах миризмата му, миризма на уиски и кръв. През тези няколко минути бях по-изплашена, отколкото през цялото време, докато бях с Джеси. — Тя пристъпи към Адам. — Но когато най-после излязох от пещерата, ти беше там. Ти беше там, когато най-много се нуждаех от теб. И аз знаех, че ще бъдеш там.

Успокоена от изповедта си, Лили отиде до масичката и си наля чаша вода.

— Много съжалявам, че така крещях на всички ви. Знам, че сте загрижени за мен. Но аз искам отново да живея като нормален човек. Искам да продължа напред.

— Трябвало е по-рано да се разкрещиш. — Тес се бе съвзела. — Ти си права, Лили, абсолютно си права за всичко. Аз наистина обсебих твоите права. Съжалявам, на твое място и аз щях да се почувствам оскърбена, ако ме пренебрегват.

— Всичко е наред. Аз често съм позволявала да ме пренебрегват. Освен това наистина ми трябва помощта ти за градината.

— Може би и аз трябва да имам своя градина. Не очаквах, че това ще ми хареса толкова много. Слизам на долния етаж.

— Ако искаш да започнеш всичко отначало — каза Уила и побутна хартиите, разпилени по пода, — най-добре е да започнеш със събирането им. — Тя се усмихна. — И без това не ми се занимава с тях. — Хвана Лили за раменете и прошепна в ухото й: — Той е готов да мине и през ада, за да те върне при себе си. Не го наказвай за това, че те обича толкова много. — Извърна се към брат си. — Имаш два часа да се опиташ да уредиш живота си. — Излезе и затвори вратата след себе си.

— Може би изглеждам неблагодарна — започна Лили, но той само поклати глава. Тя се наведе и започна да събира хартиите. — Счупих една ваза. Никога досега не съм правила такова нещо. Не знам какво ми стана. Но за мен бе ужасно да се върна отново тук и да се чувствам излишна и безполезна.

— Съжалявам, че съм те накарал да се чувстваш по този начин. — Адам приклекна до нея и започна да събира разпилените сватбени покани. Притисна няколко до гърдите си и я погледна. — В живота ми няма нищо по-ценно от теб. Ако искаш да отменим сватбата… Моля те, недей! Не го прави!

Това бе най-хубавото, което бе казал.

— След като Уила и Тес положиха толкова много усилия? Ще бъде несправедливо. — На устните й се появи плаха усмивка. В този миг Адам закри лицето си с длани, ала тя успя да види мъката и болката в очите му.

— Аз му позволих да те отведе.

— Не.

— Помислих, че ще те убие.

— Адам!

— Мислех си, че ако те докосна, това ще ти напомни за него.

— Не, не, Адам. Никога! — Сега тя започна да го успокоява. — Никога, Адам, никога! Съжалявам, безкрайно съжалявам. Не исках да те нараня. Бях толкова ядосана и объркана. Аз те обичам. Обичам те, Адам. Прегърни ме силно! Няма да се счупя.

Ала той щеше да се счупи. Когато ръцете му я обгърнаха, за миг си помисли, че ще се разпадне на хиляди парченца като крехко стъкло.

— Исках да го убия. — Гласът му заглъхна, когато устните му се притиснаха към шията й. — И щях да го направя. Все едно, че съм го направил. Но още по-ужасна е мисълта, че едва не те изгубих.

— Аз съм тук, Адам. И всичко свърши. — Устните му намериха нейните и тя се сгуши в прегръдката му. — Толкова много се нуждая от теб, Адам. Искам и ти да се нуждаеш от мен.

Дланите му обгърнаха лицето й.

— Винаги съм имал нужда от теб. И винаги ще имам.

— Искам заедно да се грижим за нашата градина, заедно да отглеждаме коне, заедно да боядисаме верандата. — Притисна лицето му към своето и прошепна най-съкровеното си желание: — Искам да имаме деца. Искам да имам дете от теб, Адам. Днес.

Той смаяно повдигна вежди.

— Лили?

— Сега е най-благоприятният момент. — Вдигна ръката му и я поднесе към устните си. — Отведи ме у дома, Адам, отведи ме в нашето легло. Искам днес да ми направиш бебе.

 

 

Застанала до прозореца, Тес гледаше как Адам и Лили вървят към бялата къща. Това й припомни за първия ден, когато ги видя да вървят заедно, в деня на погребението.

— Ела да видиш — извика тя на Уила.

— Какво? — Сестра й се приближи, погледна през прозореца и се усмихна. — Е, сега ми олекна. — След малко капаците на спалнята в бялата къща се спуснаха и тя се ухили. — Изглежда, че все пак ще има сватба.

— Аз все още искам онези чадъри на райета.

— Ти си една кучка.

— Всички така казват, Уил. — Неочаквано постави ръка на рамото й. — Утре ще изкарваш ли стадата на горните пасища?

— Да.

— Искам да дойда.

— Много забавно.

— Не, наистина искам. Мога да яздя и смятам, че това ще бъде вълнуващо преживяване, което мога да използвам в книгата си. Щом Адам ще ходи, Лили също ще бъде с него. Хубаво е всички да бъдем заедно. Така е по-безопасно.

— Аз възнамерявах да помоля Адам да остане в ранчото.

Тес поклати глава.

— Нуждаеш се от хора, на които можеш да се довериш. Адам няма да остане, дори и да го помолиш. Така че и двете с Лили ще дойдем.

— Само вие двете ми липсвате. Наивни глупачки — тросна й се тя, но вече бе претеглила всички за и против. — Зак и Бен също ще изкарват техните стада. Ще вземем един от работниците с нас, а ще оставим Хам да отговаря за ранчото. Тази вечер си легни рано и се наспи добре, Холивуд. Ще тръгнем на зазоряване.

 

 

На разсъмване Тес възседна коня си и се прозя, опитвайки се да си припомни какъв бе сигналният вик, който каубоите използваха, за да подкарат стадата. Имаше смътен спомен от някои сцени от „Навъсените братя“, но точните думи й убягваха.

Дали беше „Ууу, давай!“ или „Ихуу, напред!“?

Явно беше „Ихуу, напред!“, защото точно това извика Уила в мъгливото утро.

Гледката наистина бе впечатляваща. Стадото се виеше напред като буйна река. Ниско над земята се стелеше пелена от утринна мъгла, а капките роса върху зелената трева блестяха като диаманти, огрени от слънчевите лъчи. На запад планините се извисяваха като богове в сребристобели одежди.

Уила се извърна и й извика да си размърда задника. Е, каза си Тес и се ухили, това бе чудесно допълнение към прекрасната картина. Пришпори коня си, за да настигне челото на стадото.

Все пак нещо липсваше, помисли си тя сред шума на копитата, подвикванията на ездачите и облаците прах, натежали във въздуха. Нейт. За миг й се прииска и той да отглежда говеда, а не само коне, за да може да язди редом до него.

— Не е достатъчно само да яздиш — подвикна й Уила, когато двете се изравниха. — Животните не бива да се разпръскват. Ако загубиш една крава, ще трябва да я търсиш.

— Сякаш някой може да изгуби голяма и тлъста крава — промърмори Тес, но се опита да подражава на сестра си, която уверено размахваше ласото над главата си.

Не че Тес имаше ласо, защото дори и да й бяха дали, нямаше да знае какво да прави с него, но вместо това надигна ръка и размаха кърпата си над морето от глави.

— О, за Бога! — отчаяно извика Уила и препусна към нея. — Не прави така, глупачке! Тази ръка ще ти трябва. — Измъкна кърпата от ръката й и сръчно я завърза около врата й. — Ето, така е по-добре — заяви и огледа сестра си. — Никога не си била по-хубава.

— Умираш да се правиш на шеф.

— Аз съм шеф. — Уила пришпори Луна и препусна в галоп към края на стадото, за да провери дали някое животно не е изостанало.

Наистина е вълнуващо преживяване, помисли си Тес.

— Как си? — Джим изравни коня си с нейния и й се усмихна. Изглеждаше наперен и самоуверен като каубой от филмите за Дивия Запад.

— Добре. Много се забавлявам.

— Едва ли и дупето ти ще се чувства така към края на деня — намигна й той.

— О, престанах да го усещам още преди час. — Тес се почеса отзад и се увери, че задникът й е безчувствен като изтръпнал зъб. — Никога досега не съм се изкачвала толкова високо в планината. Гледката е вълшебна.

— Още не си видяла всичко. Почакай да се изкачим още по-нагоре и тогава ще видиш какво се казва красота.

— Откога вършиш тази работа, Джим? Да изкарваш стадата на лятна паша?

— В „Ранчото на Мърси“? По дяволите, сигурно има вече петнадесет години. — Отново й намигна, но видя, че Уила препуска към тях. Знаеше, че тя ще го смъмри, и затова смушка коня си. — Не бива да си губя времето в празни приказки с хубави жени — подвикна той и препусна напред.

— Не флиртувай с каубоите ми — тросна й се Уила.

— Просто водехме цивилизован разговор. Когато флиртувам, аз… о, Боже! — Тес пусна юздите и погледна напред към местността, която Джим преди малко й бе посочил. Уила също спря.

— Красива гледка.

— Прилича на картина — прошепна Тес. — Сякаш не е истинска. — Наистина не можеше да бъде реален начинът, по който цветовете и сенките се преливаха в една вълшебна палитра.

Върховете на дърветата се издигаха високо в небето, а в подножието им се виеше сребърната лента на реката, лъкатушеща между зелените храсти. В дъното на клисурата реката се разбиваше във високите сиви скали, разпръсквайки във въздуха блестящ воден прах.

— В потока има много риба — обади се Уила. — Тук идват да ловят риба от цялата страна. Аз самата не се увличам от риболова, но гледката наистина си струва да се види. А сега трябва да тръгваме — добави тя.

— Да — отвърна Тес, но продължаваше да гледа замечтано реката. Чудеше се, но не като закоравял писател, а като любопитен жител на големия град, колко ли вълнуващо би било да се спусне надолу по бистрите води на реката.

— Реката ще си е тук и като се връщаме — подкани я Уила. — За туристите Монтана е истински рай. Хайде, изоставаме.

— Добре. — Тес препусна след сестра си.

Въздухът рязко захладня, а тук-там под дърветата и сред скалите се показаха петна сняг. Все още се виждаха цветя — повет и дръзко червенеещият се див делфиниум, а чучулигите пееха пролетни песни.

Спряха, за да хапнат набързо и конете да починат.

— За Бога, не завързвай коня си — скара й се Уила, грабна поводите от ръката й и тупна коня по задницата.

— Какво правиш, по дяволите? — Тес се затича след него, но не успя да го настигне. — А сега какво ще правя? Да вървя пеша?

— Яж. — Подаде й един сандвич.

— Много хубаво! Значи мога да получа хапка от сандвича ти с печено говеждо, докато гледам как конят ми отпрашва обратно към ранчото.

— Няма да стигне толкова далеч. Не можем да си позволим да завързваме конете, докато седим под дърветата и обядваме. — Уила видя Бен и се усмихна. — Хей, Маккинън, да не би да си забравил обяда си и сега си дошъл да просиш от нас?

— Няма да се откажа от още един сандвич. — Той скочи от седлото и също като Уила преди малко небрежно го тупна по задницата.

Тес смаяно съпроводи с поглед изчезващия кон.

— Какво става? Да не би всички да сте полудели? Няма да ни остане нито един кон!

Бен взе сандвича, който Тес държеше, и намигна на Уила.

— Да не би да се е опитала да върже коня си?

— Да. Какво искаш от един новак?

— В планината конете не се връзват — обясни той между две хапки. — Заради дивите котки и мечките.

— Какви… котки?! — Уплашено се озърна. — Да не би да намекваш за рисове?

— Точно така. Горски хищници. — Уила взе остатъка от сандвича от Бен и го налапа наведнъж. — Ако конят е вързан, няма да може да избяга. Колко назад е стадото ти, Бен?

— На около петстотин метра.

— Но… — Тес си припомни, че пушката й бе останала на седлото на изчезналия кон. — Каква вероятност има да срещнем хищници?

— Петдесет на сто — подхвърли Бен и сестра й избухна в смях.

— Лили сигурно вече е сварила кафето.

Той закачливо нахлупи шапката на Уила.

— Как мислиш, че те открих, хлапе? По аромата на кафето.

Тес стоеше като вцепенена и ги гледаше как се отдалечават към малкия огън, край който се суетеше Лили с кафеник в ръка. Зад гърба й нещо прошумоля и тя се втурна след тях.

— Хей, почакайте ме!

— Струва ми се, че на сестра ти много й се пие кафе — подхвърли Бен, когато тя ги настигна.

— Трябваше да видиш израза на лицето й, когато натирих коня й. Само заради това си струваше да я доведа тук.

— Иначе всичко останало наред ли е?

— Да. Всичко е спокойно. — Тя забави крачките си. — Нормално. Колкото въобще може да бъде тихо и нормално с приготовленията за сватбата.

— Дано нещо не помрачи празника.

— Нищо няма да се случи. — Уила се спря и се обърна с гръб към огъня, за да не я чуят останалите. — Пак говорих с полицаите. Разследват хората ми. Всеки един от тях.

— Моите също. Необходимо е, Уила.

— Знам. Хам остана в ранчото и това ме тревожи. Останаха само той, Бес и двете момчета на Уд. Те са сами, Бен.

— Хам може да се погрижи за себе си, а също и Бес. Никой няма да нарани двете хлапета на Уд, Уил.

— Досега и аз мислех така, но вече не знам какво да очаквам. Помолих Нел да вземе децата и да отидат за известно време при сестра й, но тя не иска да остави Уд. Разбира се, ако убиецът е Уд, поне тя и децата са в безопасност… Понякога се ужасявам от мислите си, Бен — въздъхна Уила. — Ами ако е Уд, или Джим, или Били? Или някой от твоите хора? Откакто се помня, познавам повечето от тях. Иска ми се да вярвам, че Джеси Кук е последната жертва. Може би всичко ще свърши с него. Това ми помага за малко да забравя за Пикълс и онова момиче.

— Разбирам те. — Погали я по бузата. — И аз се питам дали Кук е последната жертва.

— Но не го вярваш, нали?

— Не.

— Затова ли си тук? Затова ли изкарваш стадото си заедно с моето?

Точно от този въпрос се страхуваше и затова сега смутено разтри белега на брадичката си.

— Можеш да го приемеш като част от задълженията ми като изпълнител на завещанието. Грижа се за това, което е мое.

— Аз не съм твоя собственост, Бен.

Той се наведе. Целуна я по бузата и преди да се запъти към огъня, проговори:

— Ще видим.