Нора Робъртс
Горчиво небе (23)

Двадесет и трета глава

Джеси старателно бе подготвил плана си. О, той искаше да изчака, да бъде търпелив. И благоразумен. В края на краищата, ако успее да издържи до есента, можеше да отмъкне доста пари и да си върне съпругата.

Но ето че сега тази малка кучка си въобразява, че може да се измъкне от него и да се омъжи за онова индианско копеле. Той бе проучил въпроса и знаеше, че ако позволи това да се случи, ще остане без нищо. Следователно трябваше да й попречи, каквото и да му струва.

Ако тогава в планината мерникът му беше по-точен, отдавна да се беше отървал от Адам Улфчайлд. Имаше прекрасна възможност, но този кучи син пак извади късмет. А, тъй като оттогава насам мъжът никъде не ходеше сам, Джеси не пое риска да го издебне още веднъж от засада.

Сигурен беше, че ще има още удобни случаи, за да си разчисти сметките с него. Нуждаеше се само от малко късмет. Но пролетта беше в разгара си, а проклетият Бен Маккинън се мъкнеше всеки ден в „Трите камъка“.

Но щом не можеше да се добере до Улфчайлд, поне можеше да опита с Лили. Ще я накара да съжалява, че се е свързала с този мъж.

Нямаше начин да не спечели много пари, мислеше си той, докато изтегли още една дама. Време беше да се махне от Монтана, но щеше да вземе и Лили със себе си.

— Плащам ти твоите пет долара — каза и се усмихна на Джим, седнал срещу него. — И вдигам с още пет.

— Прекалено високо е за мен. — Нед Тъкър захвърли картите си и се надигна от стола, за да донесе още бира. Чувстваше се удобно в ранчото на Мърси. Харесваше му как Уила се справя с работата и се наслаждаваше на компанията на мъжете. Отнесе бира на мъжете в ъгъла. Тази вечер не му вървеше с картите. Поклати отчаяно глава, когато Джеси спечели и следващото раздаване.

— Върви му на кучия син — обърна се Нед към Хам.

— Да, и успя да натрупа доста пари само за няколко часа — съгласи се той, но въпреки това реши да направи още един опит. — Изчакай още едно раздаване. До срещата с Били остава цял час. Има време да изгубим още някой и друг долар.

Значи остава още един час, помисли си Джеси, когато посегна към картите. На смяна ще бъдат Били и този многознайко. И двамата не бяха заплаха за него.

Можеше да поиграе още десетина минути, но след това трябваше да се измъкне навън.

Изгуби едно раздаване, при следващото пасува, след което стана от масата.

— Аз съм дотук. Искам да изляза на чист въздух.

— Внимавай Били да не ти пусне един куршум в главата — предупреди го Джим. — Главата му е пълна само с мисли за мацките в града и като нищо ще натисне спусъка.

— О, с Били лесно ще се справя — увери ги Джеси, загърна якето си и излезе навън.

Погледна часовника си. Беше изучил грижливо разписанието на всичко, което ставаше в ранчото на Мърси, и знаеше, че Адам ще отиде да провери конете преди смрачаване. Голямата къща в ранчото ще утихне и Лили ще бъде сама. Извади колта си, скрит под седалката на пикапа. Трябваше да бъде много внимателен. Мушна го в колана си и се запъти към малката бяла къща.

Бе обмислил всичко и не се съмняваше, че ще успее. Лили щеше да плаче и да му се моли, но щеше да се подчини. Винаги се подчиняваше. Ако не веднага, то след първия удар.

Отдавна си мечтаеше за този първи удар. Бе минало толкова много време.

Опипа колана си и тихо се промъкна към къщата.

— Ти ли си, Джей Кей? — Зарадван от възможността да побъбри с някого, Били излезе напред и свали пушката си. — Успя ли отново да съдереш кожите на момчетата? Какво правиш тук?

Той му се усмихна и измъкна пистолета.

— Вземам това, което е мое — каза и стовари дръжката на колта върху главата на Били. — Няма смисъл да те убивам — промърмори и го завлече към храстите. — А и освен това изстрелът ще вдигне много шум. По-добре да не се изпречваш на пътя ми, че може да променя решението си.

Промъкна се до задната врата и надникна през стъклото.

Видя я веднага. Сладката малка Лили. Седи си до масата, пие чай и чете списание. Чака любовника си индианец да дойде и да й го набута. Невярна кучка.

Далечният тътен на гръмотевица го накара да спре за миг и да вдигне поглед към небето. Дори времето бе на негова страна, ухили се той. Един чудесен дъжд щеше да заличи всички следи.

Бавно завъртя дръжката и влезе вътре.

— Адам, тук има една статия за сватбените торти. Чудя се… — Тя млъкна, все още загледана в списанието, но сърцето й се разтуптя. Под масата Бийнс изръмжа. Знаеше, че е Джеси, още преди да събере кураж да се обърне.

— Кажи на кучето да млъкне, Лили, иначе ще го убия.

Не се съмняваше, че ще го стори. Изглеждаше същият, макар че косата му бе по-тъмна, по-дълга и си бе пуснал мустаци. Но за нея си бе същият. Красивите му очи бяха присвити, а устните му бяха разтеглени в зловеща усмивка. Тя се изправи и застана между него и кучето.

— Тихо, Бийнс. Всичко е наред. — Кучето продължи да лае и Лили с ужас видя как Джеси измъкна пистолета от колана си. — Моля те, Джеси, недей. Той е само едно старо куче. Освен това ще те чуят, ако го застреляш. Ще дойдат хора.

Искаше му се да убие нещо, но искаше и нещо много повече.

— Тогава му заповядай да млъкне. Веднага.

— Аз… аз ще го заведа в другата стая.

— Движи се бавно, Лили, и не се опитвай да избягаш. — Обичаше да усеща студената стомана на пистолета в ръката си, дръжката да прилепва към дланта му. — Ако побегнеш, ще стане много лошо за теб. След като свърша с теб, ще остана тук, за да дочакам онова индианско копеле, пред което си разтваряш краката. И щом се покаже на прага, ще го застрелям.

— Няма да избягам. — Тя хвана Бийнс за нашийника и го повлече към съседната стая въпреки съпротивата му. — Моля те, Джеси, остави пистолета. Знаеш, че не е нужен.

— Предполагам, че не. — Той се усмихна и пъхна пистолета в колана си. — Ела тук.

— Не бива да правиш това, Джеси. — Опита се да си припомни наученото при психиатъра. Трябваше да остане спокойна, трябваше да мисли разумно. — Ние сме разведени. Ако отново ме нараниш, ще отидеш в затвора.

Ръката му отново хвана дръжката на пистолета.

— Казах ти да дойдеш при мен!

„Трябва да се приближа към вратата — помисли си Лили. — Може би ще успея да се измъкна.“ Трябваше да предупреди Адам и останалите.

— Опитах се да започна живота си отново — каза тя и тръгна към него. — И двамата можем да започнем наново. Аз те разочаровах и… — Извика, но не от изненада, а от болка, когато ръката му се стовари върху лицето й.

— Повече от шест месеца чаках този миг. — В гърдите му се надигна опияняващото чувство на превъзходство и той отново я удари, но този път толкова силно, че тя падна на колене. — Аз бях тук, Лили. — Сграбчи я за косата и я вдигна. — Наблюдавах те.

— Тук? — Болката бе толкова позната, че гърлото й се скова от ужас. Главата й се замая, но трябваше да се съвземе. Трябваше да мисли. За убиеца, за лудостта. — Ти си бил тук? О, Господи!

Сега страхът бе парализиращ. Но той винаги бе използвал юмруците си, припомни си тя. Само юмруците. Той не би разпорил някого на две. Ала когато погледна в очите му, видя само заслепяваща ярост.

— Сега ще тръгнеш с мен. Ще бъдеш кротка и тиха. Ще правиш само това, което аз ти кажа. — И за да го разбере по-добре, Джеси злобно изви кичур от косата й.

— Ти ми принадлежиш, Лили. Ще убия всеки, който застане на пътя ми. — Приближи лице до нейното и продължи да говори. В другата стая кучето бясно лаеше.

— Очаква ни дълго и приятно пътуване до Мексико.

— Няма да тръгна с теб.

Той я удари и тя политна, но в следващия миг се нахвърли върху него с нокти, зъби и юмруци. Атаката й изненада и двамата. Джеси се удари в ръба на масата и силна болка го преряза в бедрото. Изрева, когато ноктите й раздраха бузата му, но бе толкова смаян, че не успя да отреагира, и тя го одра още веднъж.

— Шибана курва! — Отблъсна я от себе си и тя се удари силно в масата. Порцелановата чашка изхвърча и се разби с трясък на пода. Отвън кучетата виеха като вълци и бясно дращеха по вратата. — Ще те убия заради това. Скъпо ще ми платиш за всичко!

Треперещият му пръст вече бе на спусъка, но в този миг видя очите й. В тях нямаше страх, нито молба за пощада. Имаше само омраза.

— Това ли искаш? — Отново я дръпна за косата и опря дулото в слепоочието й. — Искаш да те убия?

Имаше време и сега то й се струваше сякаш бе преди цяла вечност, когато щеше да каже „да“. Но Лили си припомни живота си в ранчото заедно с Адам и сестрите си. Сега имаше дом и семейство.

— Не, ще дойда с теб. — „И при първия удобен случай ще избягам“ — помисли си Лили.

— Май най-после ти дойде умът в главата. — Стисна гърлото й и я разтърси. Кръвта, стичаща се от челото му, пареше очите му. — Сега нямам време, за да си платиш за всичко. Но няма да ти се размине.

Докато я влачеше към вратата, тялото му трепереше. Никога не бе очаквал, че тя ще се нахвърли върху него с такава ярост. Съпротивата й го нарани повече от ноктите и юмруците й. Освен това бе загубил прекалено много време да се разправя с нея. Очакваше, че тя ще тръгне покорно с него като крава, която водят към кланицата.

Машинално отбеляза, че бе завалял сняг, а не дъжд. Отекваха гръмотевици, а пред очите му танцуваха едри парцали сняг. Затова не видя Адам, преди да се озове лице в лице с него, насочил пушка към гърдите му.

— Пусни я. — Гласът му бе спокоен, без следа от гняв или страх. — Лили, дръпни се от него.

Джеси бутна младата жена пред себе си и я притисна с лявата си ръка през гърлото. Дясната му ръка опря пистолета в главата й. Беше нервен и гласът му се извиси в писък:

— Тя е моята проклета, шибана жена! Махай се от пътя ми. Ще я убия. Ще пръсна мозъка й с първия куршум.

Чу щракането на затвор на пушка и видя как Уила пристъпи напред. Беше без палто, с коса, побеляла от снега.

— Махни си ръцете от сестра ми, кучи сине!

Това не бе предвидено. Паниката го стисна за гърлото и ръцете му се разтрепериха.

— Ще го направя. Ще разпилея мозъка й върху ботушите ти, ако пристъпиш още само една крачка. Кажи им го, Лили. Кажи им, че ще те убия, без да ми мигне окото.

Тя усещаше стоманената цев, притисната към слепоочието си. Представи си блясъка на експлозията. Джеси толкова силно стискаше гърлото й, че едва си поемаше дъх. За да събере смелост, погледна към Адам.

— Да, ще го направи. Той е бил тук през цялото време, бил е тук.

Очите на Джеси изпуснаха искри. Приличаше на чудовище с кръвта, стичаща се по лицето му и с широката предизвикателна усмивка, оголила зъбите му.

— Точно така. Бях тук през цялото време. Ако не искате да направя с нея това, което сторих и с другите, махнете се от пътя ми. — Устните му се извиха в ослепителна усмивка. Отново бе взел връх. Отново бе господарят. — Може би няма да й разпоря корема и няма да я скалпирам, но тя ще бъде мъртва.

— Също и ти — тихо каза Адам.

— Мога да й извия шията като на пиле! Или пък да й пусна куршум в мозъка. А може да имам още по-голям късмет. — Стисна още по-силно шията на Лили и тя инстинктивно се вкопчи в ръката му. — Може и да успея да пусна един куршум и в корема на сестра й.

— Той блъфира, Адам. — Пръстът на Уила дръпна спусъка. Можеше да пръсне черепа му. Ако Лили се мръднеше на сантиметър, само на сантиметър, би могла да рискува. Но проклетият сняг препречваше погледа й, като завеса. — Той не иска тя да умре.

— Аз съм офицер от флота — извика Джеси. — Ще убия и двете, преди да умра. Първо ще застрелям Лили. Да, първо Лили.

— Няма да избягаш — каза Адам, но свали пушката си. Гневът и гордостта не бяха по-ценни от живота на любимата му. — И ще си платиш за всеки миг, който тя е изстрадала.

— Отдръпни се, кучко! — заповяда Джеси на Уила и стисна още по-силно шията на жертвата си. — Ще й извия врата като на пиле.

Разтреперана от гняв, но безпомощна, тя отстъпи назад, но не свали пушката си. Само един точен изстрел, каза си. Само един изстрел.

— Ти ще караш пикапа. — Джеси тръгна заднишком, като теглеше Лили пред себе си, оглеждайки се на всички страни. — Качи се в шибания пикап и седни зад кормилото. — Набута я вътре, изтласка я на шофьорската седалка, без да отмества пистолета от главата й. — Ако тръгнете след нас, ще я убия, но много бавно и мъчително. Запали това проклето нещо и потегляй — изръмжа той към Лили.

Тя хвърли последен поглед към Адам и завъртя ключа. Пикапът потегли.

С треперещи ръце Уила наведе пушката си. Имаше един миг, в който би могла да стреля, но не посмя да рискува.

— Боже! О, мили Боже! Те потеглят на запад. Ченгетата ще блокират шосето и ще го спрат, ако се опита да се измъкне по главния път. Ако е умен, ще се насочи към планините. До двадесет минути трябва да тръгнем, Адам.

— Позволих му да си отиде. Аз му позволих да я отведе.

Уила грубо го разтърси.

— Той щеше да я убие пред очите ни. Беше уплашен до смърт. Щеше да го направи.

— Да. — Адам въздъхна. — Ще го намеря и ще го убия.

Сестра му кимна.

— Да. Ти се обади в полицията, а аз ще събера мъжете. Тези, които ще дойдат с нас ще се нуждаят от коне и пушки. Побързай.

Тя хукна, но едва не се спъна в Били, който олюлявайки се, се изпречи пред нея.

— Господи! — Лицето му бе обляно в кръв и тя си помисли, че е ранен. — Били!

— Той ме удари. Удари ме с нещо.

— Седни и не мърдай. — Уила побягна към къщата. — Бес! Донеси ми аптечката. Били лежи пред къщата на Адам. Ранен е. Трябва да го доведем тук.

— Какво става, по дяволите? — Раздразнена, че й прекъсват работата с компютъра, Тес се показа на стълбите. — Отначало кучетата се разлаяха като полудели, сега ти крещиш като смахната. Какво е станало с Били?

— Джеси Кук. Побързай — нареди тя на Бес. — Не знам колко зле е ударен.

— Джеси Кук! — Разтревожена, Тес слезе по стълбите. — За какво говориш?

— Той отвлече Лили. Отвлече я. Предполагам, че се е насочил към планината. Ще има снежна буря, а тя дори няма палто. — Страхът я напусна и Уила започна да се съвзема. — Обади се на Бен, на Нейт, на всеки, за който се сетиш, и им кажи, че спешно трябва да тръгнем след тях.

— Ще взема топли дрехи. — Сестра й се запъти към закачалката. — Лили ще има нужда от тях, когато я намерим.

— Побързай.

Само за десет минути Уила успя да организира мъжете. Всички бяха въоръжени, облечени с топли дрехи, и чакаха заповедта й да потеглят с пикапите или с конете.

— Той не познава околността по-добре от нас — заговори тя. — Тук е само от няколко месеца. А Лили ще се съпротивлява и ще го забави, доколкото може. Ще се разпръснем. Има вероятност да я заведе в хижата, затова с Адам ще тръгнем натам. Лошото време ще го забави, но ще забави и нас.

— Ще докопаме този кучи син. — Джим пъхна пушката в калъфа. — Ще го стигнем преди разсъмване.

— Навярно снегът ще заличи следите, затова… — Тя млъкна, когато видя как пикапът на Бен връхлетя в двора. Стегна се и продължи: — Ще се разпръснем в широка верига. Всички знаете какво преследваме. Ченгетата ще блокират магистралата и ще получат подкрепления. Спасителните отряди ще са готови да действат. Но до тогава бих искала да сме открили Лили. Колкото до Кук… — Пое дълбоко дъх. — Няма знамение какво ще стане с него. Да тръгваме.

— Накъде ще тръгнеш? — попита я Бен.

— Двамата с Адам ще тръгнем на запад, към хижата.

Той кимна.

— Ще дойда с теб, но ми трябва кон.

— Взели сме и за теб.

— Аз също ще дойда. — С плувнали в сълзи очи Тес пристъпи към Адам. — Мога да яздя.

— Ще ни забавиш.

— Върви по дяволите! — Сграбчи ръката на Уила и здраво я разтърси. — Тя е и моя сестра! Идвам с вас.

— Тя може да язди — намеси се Адам. Сетне се метна на седлото и следван от кучето си, препусна напред.

— Изчакай Нейт — нареди Уила на Тес. — Той знае пътя — възседна коня си и добави: — Трябва да му разкажеш за случилото се.

Тя знаеше, че сестра й няма да отстъпи, и кимна.

— Добре. Ще държим връзка с теб.

— Ще я върнем у дома, Тес — промърмори Бен, докато се наместваше на седлото, и подсвирна на Чарли.

— Доведете ги и двамата — отвърна му, докато гледаше как се отдалечават.

 

 

Преди да открият изоставения пикап, Адам не бе казал нито дума. Сърцето му бе застинало и никак не му беше до разговори. По пътя се налагаше да спират прекалено често, за да оглеждат едва видимите следи, и бяха изгубили скъпоценно време. Пикапът бе заседнал в дълбокия сняг на няколко метра от едно високо дърво.

— Той я е ударил. — Адам огледа вратата откъм мястото на шофьора и с ужас откри следи от кръв. За миг си помисли за най-лошото. — Спомням си, че още преди да тръгнат, лицето й беше разкървавено от юмруците му.

Пикапът бе празен, само с няколко капки кръв по вратата до кормилото. Младият мъж успя да се окопити и се досети, че са от раните на Джеси, а не от кръвта на Лили.

— Забрави ли, че по лицето му се стичаше кръв? — припомни му Уила. — Той пръв я е ударил, ала тя не му е останала длъжна.

Адам се извърна към сестра си.

— Казах й, обещах й, че повече никой няма да я наранява.

— Нищо не си могъл да сториш. Но сега той няма да посмее да я удари. Защото тя е единственото му спасение да се измъкне от примката, която стягаме около него. Няма да се осмели да направи с нея това, което…

— Което е направил с другите ли? — прекъсна я той. Не изчака отговора й, изтича до коня си, метна се на седлото и препусна напред.

— Не се приближавай много до него! — предупреди го Бен. — Той иска пръв да ги настигне.

— Бях съвсем близо до него. С пушка, насочена в гърдите му. Стрелям по-добре от Адам, по-добре от всеки друг в ранчото, но не посмях да натисна спусъка. Изплаших се, че ще пострада Лили…

— А какво щеше да стане, ако бе стреляла тъкмо в мига, когато Лили се дръпне от ръката му, изплашена от изстрела? Можеше да я уцелиш в главата или в гърдите.

— Но можеше и да я спася. Но ако сега ми се изпречи пред погледа, ще му пратя първия куршум между веждите. — От тази закана малко й олекна. — Сигурна съм, че няма да ни се изплъзне. Ако е решил да се добере до хижата, ние ще го пипнем. Той си е въобразявал, че може да пренощува там, докато виелицата утихне.

Уила се обърна и тръгна към коня си.

— Този път тя се осмели да му окаже съпротива. Но може би щеше да бъде по-добре, ако беше побягнала надалеч от него.

 

 

Ако имаше възможност, Лили щеше да се опита да избяга. Трепереше от студ, блузата й се беше намокрила от снега, но нямаше да се откаже от опита да се скрие в планината, ако можеше да се отскубне от него.

Джеси бе оставил пистолета на седалката до себе си, но отново го грабна, когато тя насочи пикапа право към заскрежените дървета. Лили се надяваше при удара в някое от дърветата да се измъкне от кабината на пикапа, ако той остане зашеметен на седалката. Но трябваше така да извърти кормилото, че ударът да дойде откъм неговата страна. Но не сполучи. Вбесен от опита й да го измами, той завърза ръцете й и уви другия край на въжето около лявата си китка. Не й оставаше нищо друго, освен да се влачи след него в дълбокия сняг. Въпреки това се опита да се съпротивлява, опита се дори да го повали в снега, като се завъртя рязко и дръпна въжето, но той веднага скочи на крака.

Снегът засипваше всичко наоколо. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-силно валеше. Страхотни светкавици раздираха небето. Вятърът духаше така свирепо, че тя едва чуваше виковете му.

На раменете си Джеси носеше раница. Лили се запита дали е скрил вътре ножа си, с който бе решил да пререже гърлото й в последния миг.

Студът я сковаваше. Измокрена до кости, сломената жена дори не усети първите пробождания в гърба. Вече не можеше и дума да става да се съпротивлява. Оставаше само плахата надежда да се спаси чрез бягство. Но къде можеше да се скрие, след като всичко наоколо беше покрито с дебел пресен сняг?

Оставаше й само да се моли за оцеляването си.

— Мислиш си, че са ме хванали в капан, познах ли? — Той придърпа въжето и тя бе принудена да се доближи към него. Беше се наметнал с плътна шуба от овча кожа, но яростната виелица пълнеше врата му с шепи сняг и това го ядосваше. — Онзи говедар, дето не струва повече от конско говно, както и кучката, която наричаш своя сестра, си въобразяват, че могат да надхитрят Джеси Кук. Но горчиво ще съжаляват. Защото винаги съм постигал целта си. — Ръката му грубо стисна гърдата й през мократа риза. — Винаги съм печелил, винаги!

— Не, Джеси, ти не искаш да ме върнеш при себе си.

— Какво? Нали си ми жена, шибана съпруга? Нали ми се закле във вярност до гроб? В любов, семейна чест и подчинение. Докато смъртта ни раздели… — Тласна я в снега с все сила. — Те ще хукнат по петите ни, но нямат представа какво ги очаква, нали, Лили? Защото аз съм от флота и дяволски добър стрелец. Отдавна съм го планирал. — Измъкна цигара, щракна запалката и усили пламъка до максимум. — Познавам местността, защото работих в ранчото „Трите камъка“, буквално под носа ти.

— В „Трите камъка“? Работил си при Бен?

— Да, за шибания Бен Маккинън. — Изпусна дима през зъби. — Същият, който след това започна да се натиска със сестра ти. Отначало си мислех, че не е зле аз да си опитам късмета с нея. — Хвърли кос поглед към Лили, която зъзнеше в снега.

— Но съм сигурен, че в леглото тя не струва повече от теб. Щеше да бъде забавно, но нали съм женен за теб, някак си не върви, а, какво ще кажеш?

Лили се опита да се изправи. Не искаше да я гледа как лежи безпомощна в краката му.

— Не, вече не съм ти съпруга.

— Нима някакъв скапан документ, някакъв лист хартия ще ми отнеме правата върху теб? Нима си очаквала, че ще се отървеш от мен, като избягаш от мен, като наемеш някакъв пиклив адвокат и пуснеш глутница ченгета по дирите ми? Заради теб ме тикнаха в килията. Да-а, доста имам да ти връщам, и то тъпкано.

Отново я измери с поглед. Цялата трепереше пребледняла и вцепенена. Сега вече бе негова. Дръпна за последен път от цигарата и я захвърли в снега.

— Май ти стана студено, а? Дали да пожертвам няколко минути, за да те стопля? Няма закъде да бързаме чак толкова — продължи той, като дръпна въжето, за да я притегли към себе си. — Онези хапльовци доста ще се помотаят, преди да се доберат до следите ни. В такава виелица не могат да открият дори и слонски дири.

Напъха студената си ръка между бедрата й. Но в очите й видя само погнуса, затова натисна по-силно, очаквайки с нетърпение очите й да се насълзят от болката.

— Само се преструваш, че не си по грубото опипване, а всъщност и ти си курва като всички останали. Няма ли да ми признаеш, че ти е приятно? Не си ли спомняш как ми шепнеше: „Прекрасно е, Джеси. Обичам да правиш това с мен.“ Не ми ли го казваше, Лили?

Тя го погледна право в очите.

— Лъжех — промълви с леден тон. Когато той се стовари отгоре й, успя с върховно усилие на волята да не трепне от болка. Не искаше да му достави това удоволствие.

— Скапана кучка, дори не те бива да ме възбудиш! — Тя не му отговори и стисна устни. Джеси изруга, отдръпна се от нея и посегна към раницата си. — Сега нямам време за това, но когато стигнем в Мексико, ще си наваксам.

Стана, дръпна въжето и тръгна, но за нейна изненада рязко смени посоката и пое на юг.

 

 

Тя бе изгубила представа за времето, за посоката, за разстоянията. Снеговалежът бе намалял, но от време на време се чуваше тътен на далечни гръмотевици. Лили механично движеше краката си, решена да оцелее. Вече бе сигурна, че не са се запътили към хижата, и се питаше къде ли е сега Адам, какво ли чувства.

В мига, преди да се разделят, тя бе видяла в очите му желание да убива. Той щеше да я намери, знаеше, че ще ги открие. Всичко, което трябваше да направи, бе да остане жива дотогава.

— Уморих се. Искам да почина.

— Ще почиваме, когато аз кажа. — Джеси бе разтревожен, да не би да е объркал пътя във виелицата и извади компаса си. Кой можеше да каже къде, по дяволите, се намират сега? Това не беше по негова вина. — Не остава много път — каза, прибра компаса и се насочи на изток. — Ти си като всички жени, кучка, която само знае да мърмори и да се оплаква. Винаги плачеш за нещо.

— Ако припадна от изтощение, ще бъде по-трудно за теб, Джеси. Имам нужда от палто и нещо топло за пиене.

— Затваряй си устата. Затваряй си проклетата уста. — Той се загледа в тъмнината и падащия сняг. Прикри с ръка лъча на фенерчето. — Трябва да помисля.

Знаеше накъде да върви, но не виждаше нито един от знаците, с които предварително бе маркирал пътя. Затова не можеше да прецени разстоянието. В мрака всичко изглеждаше различно. Всичко се сливаше пред очите му. Това не беше по негова вина.

— Изгубихме ли се? — Лили измъчено се усмихна. Това бе толкова характерно за него. Самоувереният Джеси Кук, бивш офицер от флота, изгубен сред планините на Монтана. — Накъде е Мексико?

Тя продължи да се усмихва дори когато той се извърна с вдигнати юмруци. Щеше да се нахвърли върху нея само за да облекчи напрежението си, но в този миг видя това, което търсеше.

— Нали искаше да починеш? Чудесно. Точно това ще направим.

Хвана я за ръката и я затегли към входа на малка пещера, скрита в скалите.

— Това е план Б. Винаги имам резервен план, Лили. Още преди месец набелязах това място. — Смяташе да го използва само в краен случай, но сега нямаше друг избор.

— Много е трудно за откриване. Твоят индианец никога няма да те намери.

В пещерата бе студено, но поне не духаше вятър. Младата жена уморено се отпусна на колене.

Доволен, че е осъществил следващата стъпка от плана си, Джеси смъкна раницата от гърба си.

— Тук имам нещо, което ще ни стопли. Уиски. — Извади бутилката и отпи голяма глътка. — Ето, пийни си и ти, скъпа.

Тя пое бутилката, като се надяваше, че алкохолът ще сгрее поне малко премръзналите й крайници.

— Имам нужда от одеяло.

— По случайност имам едно. Нали знаеш, че винаги съм готов за всичко, скъпа?

Той бе доволен, че бе предвидил всичко — храна, фенер, нож, кибрит. Подхвърли й одеялото и развеселено наблюдаваше как тя се опитва да се завие с вързаните си китки. Джеси седна на пода до стената.

— Сега малко ще поспим. Не мога да рискувам и да запаля огън, макар да съм сигурен, че онези момчета са далеч на север. — Извади цигара. Един мъж заслужаваше цигара. — На сутринта ще тръгнем. Като стигнем до някое от онези затънтени шибани градчета, ще наема кола и ще отпрашим за слънчевото Мексико. — Възхитен от себе си, издуха няколко кръгчета дим. — Откога чакам да се измъкна оттук. Шибана и тъпа Монтана.

Надигна бутилката.

— Един умен мъж като мен, на когото му върви на карти, може да спечели добри пари от тъпите мексиканци.

Лили си каза, че трябва да поспи, за да издържи, докато Адам я намери. Сви се до стената и доколкото можа, се уви с одеялото.

Той щеше да продължи да пие, познаваше го достатъчно добре. Щеше да продължи да пие, докато се напие и тогава тя щеше да има по-голям шанс да избяга.

Но първо трябваше да поспи. Пред очите й сякаш се спусна мъгла и студени тръпки разтърсиха тялото й. Някак отдалеч до слуха й достигаше бълбукането на уискито в бутилката.

— Защо уби онези хора, Джеси? Защо направи всички онези неща?

Чу как той отново надигна бутилката и видя самодоволната усмивка на устните му.

— Един мъж знае какво върши.

Това бе последното, което чу от него.