Нора Робъртс
Горчиво небе (22)

Двадесет и втора глава

В средата на април стана все по-трудно да се намери Уила, защото стадата поглъщаха цялото й внимание. Тес забеляза, че всички обитатели на ранчото бяха заети само с грижите за животните. Ако не познаваше по-добре Хам, би могла да се закълне, че флиртува с Бес. Но знаеше, че той само се опитва да изкопчи допълнително парче от нейния специалитет — пай с месо.

Младият Били беше влюбен до уши в хубавичко дребничко момиче, което работеше като сервитьорка в Инис. Предишната му любовна връзка с Мери Ан бе приключила, но той не страда дълго. По начина, по който се перчеше, Тес би могла да си помисли, че той се смята за най-великия мъж на света.

Джим ухажваше една сервитьорка в дневен бар и дори отдавнашни съпрузи като Уд и Нел си разменяха влюбени погледи и плахи усмивки.

Нищо не смущаваше тази пасторална идилия и сякаш всички бяха готови да се отдадат на сърдечни увлечения и мимолетни флиртове.

Лили бе погълната от приготовленията за сватбата, а Уила, доколкото въобще се задържаше в къщата, се носеше с усмивка на лицето.

На Тес й се струваше, че дори и кравите гледаха да не изостават от хората, макар че не виждаше нищо романтично в изкуственото осеменяване.

Тя погледна към планините — улови се, че напоследък често прави това — и видя цветни петна, избили под снежната белота. Синкавите и сивеещи скали се редуваха с тъмнозелените борове. Понякога слънчевите лъчи огряваха сребърната лента на реката, която се спускаше от планината.

Чу бръмченето на малкия трактор зад къщата на Адам. Знаеше, че Лили го е убедила да разоре земята зад къщата, за да си направи малка градина с цветя и зеленчуци. Той не можа да устои на молбите й. Едва ли някога щеше да има сили да й откаже нещо.

Рядко се срещаше подобна любов, такова обожание и взаимно разбиране. С Адам, Лили се чувстваше силна и непоклатима като скала. Въпреки че като писателка познаваше човешките характери и дълго бе наблюдавала отношенията между хората, Тес трябваше да признае, че никога досега не бе срещала подобна простичка, но силна любов.

Можеше да ги опише, да ги накара да оживеят в книгата й, но не ги разбираше. Това бе нещо като тази земя, сред която живееше през последните месеци. Бе се научила да я цени и да й се възхищава, но не я разбираше.

По склоновете на хълмовете се виждаха пръснати крави и коне, които пасяха хилавата зимна трева, а работниците поправяха оградата, копаеха дупки за нови стълбове, подготвяха стадата за изкарване на пасищата.

Щяха да вършат тази работа отново и отново, година след година, сезон след сезон. Това също беше любов, предположи Тес. Почувства нещо дълбоко в душата си, но побърза да си припомни за палмовите дървета и оживените градски улици на Лос Анжелис.

— Ето къде си била. — Тръгна към Уила, но сестра й префуча с коня край нея и продължи към близкото пасище. — По дяволите. — Нямаше намерение да се предава и затова хукна след нея. — Слушай, утре трябва да отидем до града — запъхтяно рече тя. — Лили иска шаферките й да бъдат с нови и хубави рокли.

— Не мога. Заета съм.

— Трябва да дойдеш. — Тя се намръщи, когато Уила стъпка дребните анемонии, поникнали край стълбовете на оградата.

— Слушай, примирих се с мисълта, че ще трябва да облека някаква рокля от ламе и вероятно да си затъкна цветчета в косата. Но сега не мога да отсъствам от ранчото нито ден.

— Ако не дойдеш с нас, двете с Лили ще трябва да ти изберем рокля по наш вкус.

— Вие и без това ще купите рокля по свой вкус, така че няма смисъл да идвам с вас.

— Това би означавало много за Лили.

Този път Уила въздъхна.

— Не искам да я обиждам, но сега съм потънала до гуша в работа. Трябва да свършим толкова много неща, преди времето да се развали.

— Да се развали ли?

— Да.

— Как така ще се развали? — Тес погледна към ясното синьо небе. — Та сега сме в средата на април.

— Холивуд, тук понякога вали сняг и през юни. — Замислено погледна на запад и забеляза в далечината малки едва забележими пухкави облачета, струпани около планинските върхове. Можеше да очаква всичко от тях. — Снегът през пролетта е полезен, защото напоява земята и бързо се стопява. Но пролетните снежни виелици са особено опасни. Човек никога не знае.

— Виелици, дрън-дрън. Цветята вече разцъфнаха. — Посочи смачканите анемонии. — Или поне доскоро бяха.

— Виелиците са наш специалитет. Ако бях на твое място, не бих бързала да захвърлям топлото зимно бельо, Холивуд. Хайде, Луна — заповяда тя на кобилата, нарами седлото и тръгна към конюшнята.

— Има и още нещо. — Решена да каже, каквото бе намислила, сестра й я последва. — През последните дни нито веднъж не успях да говоря насаме с теб.

— Бях заета. — Уила остави такъмите на коня и взе чесалото.

— Да, с това и онова.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, знам, че посвещаваш част от времето си на Бен. Това е чудесно и аз се радвам, че си щастлива. Освен това по цял ден проверяваш стадата или пък съсипваш ръцете си с телената ограда. Изглежда сякаш животът си тече съвсем нормално, но аз искам да знам какво става.

— Какво да става?

— Много добре знаеш. — Тихо изруга и последва Уила, която започна да търка Луна. — Напоследък всичко тук е спокойно, Уил. Това ми харесва, но понякога прекаленото спокойствие ме изнервя. Ти разговаря с ченгетата и с работниците, а не си ми казала нищо.

— Мислех, че си прекалено заета с писането на някоя от твоите истории или в разговори с агентката си, за да се тревожиш за това, което става тук.

— Разбира се, че се тревожа. Всичко, което Нейт ми каза, бе, че нямало нищо ново. Но ти все още не си махнала охраната през нощта.

Уила въздъхна дълбоко.

— Не мога да рискувам.

— Съгласна съм с теб. — Погали Луна по гривата. — Макар че преживях няколко лоши момента, когато се събудих посред нощ и чух някой да се разхожда около къщата. Ти също бродиш нощем.

Сестра й се бе загледала в гладкия гръб на кобилата.

— Имам кошмари.

Изненадана от признанието й, Тес пристъпи към нея.

— Съжалявам.

Уила не бе казвала на никого и сега се питаше дали не прави грешка.

— Откакто бяхме в хижата, стана още по-зле. Мисълта, че онова момиче е било убито там, не ми дава покой. Полицаите установиха, че кръвта по парцалите, които намерих там, е нейна.

— А защо, по дяволите, ченгетата не са ги намерили?

Уила сви рамене и продължи да четка гривата на коня.

— Това не е единствената хижа в планината. Те са огледали набързо и не са открили нищо подозрително. Предполагам, че не са имали основания да се завират в ъглите и не са надничали под мивката. Сега претърсиха хижата сантиметър по сантиметър, но нищо не откриха. Аз непрекъснато си мисля за това. Освен това не мога да си обясня кой и защо стреля по Адам. — Потупа Луна по хълбока и конят препусна към пасището. — Вече нищо не разбирам.

— Може би вече всичко е свършило. Може би той си е отишъл. Също като акулите. След като кръстосват някои води известно време, после отплуват в други.

— През цялото време се страхувам. — Не й беше лесно да го признае, особено като видя Лили, която вървеше до коня на Адам и се смееше. Страхът и любовта, каза си младата жена, вървят ръка за ръка. — Работата ми помага да забравя за страха. Бен също. Не можеш да мислиш за нищо, когато един мъж е вътре в теб.

„Можеш — помисли си Тес. — Освен ако това не е истинският мъж.“

— Най-тежко е около три сутринта — продължи Уила. — Когато съм сама в леглото. Тогава страхът се промъква и ме хваща за гърлото. И започвам да се питам дали това, което върша, е правилно.

— За какво говориш?

— За ранчото. Може би не биваше да настоявам двете с Лили да оставате тук.

— Ти нямаше друг избор. — Тес се облегна на оградата. Не можеше да изпитва към земята същото, което изпитваше сестра й, но бе започнала да усеща силата й. — Освен това ние не сме малки деца. Можем сами да вземаме решения.

— Може би.

— Ще ти кажа какво смятам да направя. Когато изтече срокът, аз ще се върна в Лос Анжелис. Ще пазарувам из магазините на Родео Драйв, ще вечерям в луксозни ресторанти. С моя дял от Мърси ще си купя място в Малибу. Близо до океана, така че денем и нощем да чувам шума на вълните.

— Никога не съм виждала океана — промърмори Уила.

— Никога? — Трудно й бе да си го представи. — Е, може би някой път ще ми дойдеш на гости. Ще ти покажа как цивилизованите хора прекарват дните си. А може и да добавя една глава към моята книга: „Уила в Холивуд“.

Сестра й се ухили и разтърка брадичката си.

— Каква книга? Мислех, че пишеш нов сценарий.

— Така е. — Тя се смути и пъхна ръце в джобовете си. — Просто нахвърлях някои неща за книга. Така, за забавление.

— И си описала мен?

— Само някои твои черти.

— И действието се развива тук, в Монтана? В Мърси?

— А къде другаде? — измърмори Тес. — Прикована съм тук за една година. Но това, което съм написала, не е нещо особено. Дори не съм казала на Ира. Просто си намирам работа, когато съм отегчена.

Ако беше така, каза си Уила, тя нямаше да е толкова смутена.

— Мога ли да я прочета?

— Не. Ще отида да кажа на Лили, че не искаш да дойдеш утре с нас. Но после да не съм те чула да се оплакваш, ако трябва да се облечеш в рокля от органдин.

— Проклета да бъда, ако го направя. — Уила се извърна и отправи поглед към планините. Настроението й се бе подобрило, но докато гледаше облаците, които се събираха в далечината, си помисли, че нищо не е свършило. Нито зимата, нито ужасът, нито страхът.

 

 

Вечерята бе идея на Лили. Просто една малка, интимна, обикновена вечеря. Само трите сестри, Адам, Бен и Нейт. Нейното семейство, както сега мислеше за тях.

Независимо от това беше силно развълнувана. Щеше да бъде домакиня, нещо, което никога досега не й се бе случвало, и щеше да организира вечери в собствения си дом.

Когато порасна, майка й често бе организирала партита. Справяше се сама с лекота и изящество, без да се нуждае от помощта на дъщеря си. През краткото време, когато живя сама, Лили нямаше нито средства, нито пък поводи да организира събирания. А бракът й със сигурност не предполагаше светски партита и официални вечери. Но сега нещата се бяха променили. Тя се бе променила.

Прекара целия ден в приготовления за вечерята. Чистенето на къщата не я затрудни. Обичаше всеки сантиметър от нея, а освен това Адам не беше мъж, който разхвърля дрехите си или пък трупа празни бутилки от бира в кухнята. Той не възрази срещу малките дреболии, които тя купи — месинговото украшение, което поръча от един каталог, и красивата стъклена топка в преливащо синьо, която си хареса в един магазин в Билингс. Всъщност Адам бе очарован. Той често казваше, че без нея къщата е била пуста и празна.

Лили обсъди няколко рецепти с Бес и се спря на печени ребърца. Тъкмо пъхаше тавичката във фурната, когато икономката надникна през вратата.

— Всичко наред ли е?

— Да. Приготвих ребърцата точно, както ти ми каза. Ела да погледнеш тук. — Горда, като майка, която показва близнаците си отвори хладилника и й показа пая. — Нали белтъците са бухнали, както трябва?

— Повечето от мъжете много ги обичат — кимна одобрително Бес. — Добре си се справила.

— Иска ми се да промениш решението си и също да дойдеш.

— Ти си много сладко момиче Лили, но когато имам възможност да избирам дали да прекарам вечерта пред телевизора с любимите си филми, или да седя в стая пълна с млади хора, предпочитам първото. Обаче ако имаш нужда от помощ аз съм насреща.

— Не. Искам сама да се справя. Знам, че звучи глупаво, но…

— Не е глупаво. — Бес се приближи до прозореца, където младата жена бе наредила саксии с подправки. — Една жена има право да е господарка в собствената си кухня. Но ако имаш нужда от нещо, обади ми се. — Тя й намигна. — Не е нужно някой да знае, че си получила малко помощ.

Задната врата се отвори и Бес се обърна.

— Избърши си краката — заповяда на Уила. — Ще изцапаш чистия под.

— Избърсах ги — тросна се тя, но под орловия поглед на икономката още веднъж изтри ботушите си в рогозката пред вратата.

— О, колко са красиви! — възкликна Лили, като видя анемониите, които сестра й държеше. — Колко мило от твоя страна, че си ги набрала за мен.

— Адам ги набра. — Тя й подаде цветята доволна, че е изпълнила мисията си. — Един от конете има разтегнато сухожилие и Адам е зает с него. Каза ми да ти предам цветята, преди да са увехнали.

— О, значи Адам ги е набрал — въздъхна Лили и сърцето й се разтопи от щастие. — Конят добре ли е? Адам има ли нужда от помощ?

— Ще се оправи сам. Аз трябва да се връщам.

— Не може ли да останеш малко? Току-що съм сварила кафе.

Преди Уила да успее да откаже, Бес каза:

— Седни и изпий една чаша кафе със сестра си. И не стой с шапка, когато си в къщата. Аз трябва да отида до пералнята.

— Вечно командва — оплака се Уила, когато икономката излезе, но свали шапката си. — Мисля, че имам време за една чаша кафе.

— Чудесно. Седни, моля те. Само да натопя цветята във вода.

Настани се до кръглата маса от яворово дърво и нетърпеливо забарабани с пръсти по нея. Трябваше да свърши още толкова много неща.

— Тук ухае на нещо хубаво.

— От подправките е. Ще ги изсуша за зимата.

— Ще ги сушиш? — Пръстите й забарабаниха още по-бързо. — Ти си прекрасна домакиня, Лили.

Младата жена внимателно подреди цветята в стъклената ваза.

— Само за това ме бива.

— Не е вярно. Не исках да кажа това. — Неспокойно се размърда на стола. — Ти направи Адам така щастлив, че той би могъл да полети. А тук е толкова уютно и приятно. — Почеса се по врата, чувствайки се неудобно. — Имам предвид онази купа с червени и зелени ябълки. Аз никога не бих се сетила за нещо подобно. Или пък как си подредила онези бутилки върху шкафа. Какво има в тях?

— Оцет и различни подправки. Използвам ги, когато готвя — за салата и други ястия.

— Шели също има подобни. Никога нямаше да се сетя за какво се използват.

— Защото имаш много друга работа. Ти се грижиш за ранчото и не ти остава време за дребни домакински задължения. Толкова ти се възхищавам.

Смаяно я изгледа.

— Какво?

— Ти си толкова силна, умна и решителна. — Сложи пред сестра си синя порцеланова чашка и чинийка. — Когато за пръв път те видях, ти ме уплаши до смърт.

— Така ли?

— Е, отначало всичко тук ме плашеше, но най-много се страхувах от теб. — Донесе чаша и за себе си и си сложи малко сметана в кафето. Седна до масата и пое дълбоко дъх, решена да бъде откровена докрай. — Наблюдавах те в деня на погребението. Ти бе изгубила баща си и страдаше, но се владееше много добре. А по-късно, когато Нейт ни прочете завещанието и се разбра, че всичко, което би трябвало да ти принадлежи, се изплъзва от ръцете ти, ти се справи и с това.

Уила много добре си спомняше. Спомняше си също, че не се бе държала много любезно.

— Нямах друг избор.

— Винаги има друг избор — тихо възрази Лили. — Моят обикновено беше да бягам. И тогава също щях да избягам, ако имаше къде да отида. Ако не беше ти, нямаше да имам смелостта да остана тук, когато започнаха онези ужасни неща.

— Аз нямам нищо общо с това. Ти остана заради Адам.

— Адам. Да. Ала едва ли щях да имам смелостта да му призная чувствата си. Наблюдавах това, което вършиш, и си казвах — тя е моя сестра и тя никога не бяга от нищо. И аз би трябвало поне малко да приличам на нея. И го открих в себе си. За пръв път в моя живот не побягнах пред лицето на опасността.

Уила отмести чашата с кафе и се наведе напред.

— Виж, аз винаги съм живяла така, както съм искала, и никога не съм се обвързвала с мъж, който да ме използва за боксова круша.

— Наистина ли? — Лили събра цялата си смелост, за да изрече: — Бес ми каза, че баща ни се е държал доста сурово с теб.

„Бес дрънка прекалено много“ — помисли с раздразнение.

— Някоя и друга плесница от бащината ръка не може да се сравнява с юмруците на съпруга. Да избягаш от такъв тормоз не е признак на страх, Лили. Ти си постъпила правилно, като разумен човек.

— Да. Но нито веднъж не се опитах да се съпротивлявам. Нито веднъж.

— Нито пък аз — промърмори Уила. — Аз може и да не съм избягала от баща си, но никога не посмях да му се противопоставя.

— Но ти доказваш себе си всеки ден, когато се занимаваш с конете, кравите, ранчото. — Не трепна, когато сестра й я изгледа намръщено. — Ти можеш сама да управляваш ранчото. И това е твоят начин на съпротива. Ти си потърсила сила в корените си. Аз не познавах баща ни, а и той не пожела да ме опознае. Но, Уила, аз не мисля, че е познавал и теб.

— Не — кимна сестра и. — Предполагам, че не ме е познавал.

— Сега съм способна да се съпротивлявам и това до голяма степен се дължи на теб и на Тес, защото имах шанса да дойда тук. Джек Мърси не ми даде този шанс. Даде ми го ти. Ти би трябвало да ни мразиш. Имаш пълното основание да ни мразиш. Но не го направи.

Искаше й се да ги намрази, припомни си Уила, но бе невъзможно.

— Може би омразата изисква прекалено много енергия.

— Така е, но не всеки го разбира. — Лили млъкна и завъртя чашата в ръката си. — Когато онзи ден пазарувахме с Тес в града, за миг ми се стори, че зърнах лицето на Джеси. Само за миг.

— Видяла си го в Инис? — Рязко се изправи и ръцете й се свиха в юмруци.

— Не. — Озадачена от реакцията й, тя се усмихна. — Ето че твоята първа реакция е да се приготвиш за съпротива. А моята беше да побягна. Преди ми се струваше, че го виждам навсякъде край себе си. После това престана и отдавна не ми се бе случвало. Но онзи ден, някакво лице в тълпата, начинът, по който бе наклонил глава… Но не избягах, не изпаднах в паника. И мисля, че ако трябва, аз ще намеря сили да се преборя с него. Дължа го на теб.

— Не знам, Лили. Понякога бягството е най-добрият изход.

 

 

Всичко вървеше толкова добре, че Лили просто не можеше да повярва, че е истина. Хората, които бе обикнала, седяха в уютната трапезария, сипваха си допълнително от ястията, които бе приготвила, смееха се, спореха един с друг, като стари приятели.

Тес започна всичко, и то нарочно, според Лили, като каза на Уила, че роклята, която са купили за нея, била от органдин на цветя с шест фусти и буфан ръкави. С къдрички.

— Трябва да си напълно откачила, ако си въобразяваш, че ще ме накараш да облека нещо подобно. И какви са тези цветя, за които приказваш? И това розово, истински ужас! Не, никога няма да облека рокля с розови воланчета.

— Защо? Толкова са приятни — промърмори Тес. — Особено в комплект с шапката.

— Каква шапка?

— О, тя е прелестна. Специално съм подбрала цвета й. Пък и има широка периферия, с пролетни цветя. А освен това можеш да я носиш с високо вдигната коса. Има и ръкавици към тях. Дълги са до лакътя и са много шик.

Уила пребледня и Лили се смили над нея.

— Стига, не се ядосвай. Не разбираш ли, че иска да те подразни. А роклята е чудесна. От бледосиня коприна, с перлени копчета на гърба и съвсем дискретна дантела около деколтето. С класическа и семпла кройка. Без шапка, без ръкавици.

— Развали ми удоволствието, Лили — нацупи се Тес, но в следващия миг се ухили на Уила. — Ама все пак те изплаших, нали? Както е тръгнало, през тази година Уила ще се сдобие с повече тоалети, отколкото аз съм имала през целия си живот.

— Вече си мислех, че Уила спи с джинсите си — обади се Бен.

— Много бих искала да те видя как ще изкарваш говедата с рокля — върна му го тя.

— Аз също — захили се Нейт и отмести чинията си. — Лили, вечерята беше чудесна. След като поемеш кухнята в ръцете си, Адам ще трябва да отпусне нови дупки на колана си.

— Не бързайте да ставате. Сега ще донеса пая. — Изчервена от похвалите, тя пъргаво скочи от стола. — Не искате ли да ви го поднеса във всекидневната?

— Това момиче разбира от готвене — обади се Бен, когато се разположи в креслото във всекидневната. — А Адам извади дяволски късмет с нея.

— По това ли съдиш за жените, Маккинън? — намеси се Уила, седнала с кръстосани крака на пода до камината. — По умението им да готвят?

— Е, готварските умения никому няма да навредят, нали?

— Една интелигентна жена винаги ще предпочете да наеме добър готвач, отколкото да се върти по цял ден край тенджерите и тиганите — въздъхна Тес и се настани до Нейт на канапето. — И ще си разрешава такава обилна вечеря само веднъж в годината. За да смъкна килограмите, които ще натрупам тази вечер, утре трябва да преплувам още петдесет дължини в басейна.

Уила понечи да добави нещо язвително, но се въздържа. Само погледна към кухнята, където Адам и Лили приготвяха десерта.

— Тес, Лили каза ли ти, че е видяла бившия си съпруг, когато двете сте пазарували в Инис?

— Не. Нито дума.

— Той е в Инис? — Нейт тревожно присви очи.

— Каза ми, че не е сигурна. Може би така й се е сторило. Освен това сподели с мен, че често й се е случвало да се припознава, защото очаквала той да я следи.

— Спомням си само, че по едно време тя се умълча, без да има причина. — Стисна устни и се опита да си припомни какво се бе случило тогава. — Помня само, че се бяхме спрели пред някаква витрина, май че беше магазин за дамско бельо. В един миг тя млъкна и по погледа й разбрах, че не ме чува, но си казах, че си мечтае за сватбения ден. За една-две минути ми се стори нервна, но не каза нищо.

— Имаш ли негова снимка? — обърна се Бен към Нейт.

— Да, пристигна преди два дни. — Той хвърли предпазлив поглед към кухнята. — Има хубаво лице с късо подстригана коса. Не съм го виждал наоколо. Трябваше да я донеса, за да я покажа на Адам.

— Аз също искам да я видя — намеси се Уила. — По-късно ще поговорим за това — добави, щом чу гласа на брат си. — Не искам да развалям вечерта на Лили.

Бен се изправи и тръгна да пресрещне домакинята, която носеше подноса с пая.

— Това се казва пай. — Наведе се и го подуши като хлапак, чието единствено желание е да получи допълнителна порция. — Какъв по-хубав десерт от този?

Вечерта продължи с приятни разговори и когато Тес тайно даде знак на Нейт — стисна ръката му под масата — той веднага се изправи.

— По-добре да си вървя, преди да си ме изгонила, Лили — каза той и се наведе, за да я целуне. — Вечерята беше превъзходна.

— Много се радвам, че дойде.

— Ще те изпратя. — Тес престорено се прозина. — След всичко, което изядох тази вечер, ще спя като труп.

След няколко минути Уила и Бен се сбогуваха с домакините и също си тръгнаха.

Когато останаха сами, Адам прегърна Лили.

— Кого си мислят, че заблуждават?

— Какво искаш да кажеш?

„Тя наистина е невероятно сладка в своята невинност“ — каза си той и нежно притисна устни до веждите й.

— Чу ли шум от потеглянето на пикап?

Тя примигна, разбра за какво намеква Адам и се засмя.

— Не, май не чух.

— Мисля, че си тръгнаха тъкмо навреме — изрече той, вдигна я на ръце и я понесе към стълбите.

— Адам, ами чиниите?

— Те няма да избягат. И на сутринта ще са тук. — Отново я целуна. — Както и ние двамата.

 

 

В тъмната спалня Уила гърлено простена. Този звук винаги го възбуждаше и го караше да ускорява движенията си. Обичаше да я гледа как го язди, обичаше начина, по който отмяташе косата си, тъмна и гъста. Виждаше горящите й от наслада очи, когато тялото й потръпваше над неговото. Обхвана гърдите й и нежно разтри зърната им. Сетне се надигна и устните му жадно ги засмукаха. Уила се обви около него като копринена лоза, щедро отдаваща тялото си, за да му се наслади докрай. Ала колкото повече тя му даваше, толкова повече искаше той.

— Надигни се малко. — Бен притисна ръка до мястото, където телата им се съединяваха, и започна да я гали.

От гърлото й пак се изтръгна дрезгаво стенание, което накара кръвта му да закипи. Продължи да я гали, тя отново изохка и в следващия миг заби зъби в рамото му.

Сега Уила диктуваше ритъма. Надвеси се над него, косата й закри лицето му.

— Искам да те подлудя. — Сведе глава, докато устните й леко докоснаха неговите. — Искам да те накарам да молиш.

Движенията й бяха бавни, мъчителни, а устата й ставаше все по-настойчива. Когато ръцете му се заровиха в косите й, а дишането му се учести, Уила отдръпна устни и се изпъна назад. Започна да се движи по-бързо, без да откъсва поглед от очите му.

Бен вдигна ръце, обхвана бедрата й и силно ги стисна. Щяха да й останат синини. Като клеймо на взаимната им страст.

Тялото й се изви назад и потръпна, когато той зарови пръсти между бедрата й. Тя вече знаеше какво ще последва — експлозия на невероятна наслада, която щеше да разтърси всяка клетка на тялото й. Ала въпреки това тази необуздана интимност, все още я шокираше, тази нужда, която винаги се надигаше и избухваше в нея.

Усети как той изригва с последния силен тласък, последван от гореща вълна. Оргазмът я прониза като стрела и я прикова към него, изпълнена докрай с мъжествеността му.

— Уила. — Бен нежно я отмести от себе си. — По време на вечерята непрекъснато си мечтаех за това.

Такива дребни и мили признания винаги стопляха сърцето й и я караха да се чувства неловко.

— Струва ми се, че беше прекалено зает да се тъпчеш, за да мислиш за това.

— Никога не съм толкова зает, че да нямам време да мисля за това. Или за теб. Аз мисля за теб, Уила. — Зарови ръце в косите й и притисна устни към нейните. — Почти непрекъснато. И се тревожа за теб.

— Тревожиш се за мен? — Приятно отмаляла, тя се подпря на лакти и го погледна. Обичаше да се любува на лицето му в мрака, да гледа смътните очертания на устните и очите му. — За какво?

— Не ми харесва това, че не мога постоянно да бъда с теб, след всичко, което става в ранчото.

— Аз мога сама да се грижа за себе си. — Отметна косата от лицето му. Колко забавно, каза си, че кожата на лицето му има такъв тен, сякаш е била посипана със златен прах. — И освен това мога да се грижа и за ранчото.

— Да. Но въпреки това се тревожа. Тази нощ бих могъл да остана при теб.

— Вече сме говорили за това. Бес предпочита да се преструва, че не знае какво става тук. И не ми се иска да й отнемам това удоволствие. И… — Тя го целуна, преди лениво да се претърколи по гръб. — Ти трябва да се грижиш за твоето ранчо. — Уила се протегна. — Скачай на седлото, Маккинън. Вече свърших с теб.

— Така ли мислиш? — Той я възседна, готов да й докаже, че греши.

 

 

Когато един мъж излиза на пръсти от една тъмна къща, той обикновено се чувства като глупак. Или като щастливец. Нейт тъкмо се чудеше по кой път да тръгне, когато отвори предната врата и се озова лице в лице с Бен.

Двамата мъже се спогледаха и смутено се изкашляха.

— Хубава нощ — заговори Нейт.

— Една от най-хубавите, които помня — отвърна приятелят му и се ухили. — Къде си паркирал пикапа си.

— Отзад до обора. А ти?

— И моят е там. Не знам защо изобщо го правим. Всички наоколо знаят какво правим с тези жени. — Слязоха от верандата и тръгнаха към обора. — Чудя се дали няма да получа някой куршум по погрешка.

— Тази вечер на смяна са Адам и Хам — припомни му Нейт. — За това съм спокоен. Те не са от тези, които бързат да натиснат спусъка. — Погледна към прозореца на Тес. — Освен това тази нощ си заслужава човек да получи един-два куршума.

— Когато един мъж говори такива неща, започвам да се тревожа.

— Смятам да се оженя за нея.

Приятелят му се закова на мястото си.

— Добре ли чух?

— Съвсем добре чу. Тя се е зарекла, че през есента ще се върне в Калифорния. Аз пък съм се зарекъл, че тя няма да се върне.

— Каза ли й го?

— Да го кажа на Тес? — Мисълта го развесели и той се засмя. — По дяволите, разбира се, че не съм й казал. С жена като нея един мъж трябва да бъде много внимателен и да пипа особено деликатно. Трябва да я убедя, че сама е взела решението. Тя още не знае, че е влюбена в мен, но скоро ще го разбере.

Тези приказки за любов и женитба накараха Бен да се изпоти.

— А какво ще стане, ако не го разбере? Ако си опакова багажа и си замине? Ще й позволиш ли да го направи?

— Е, не мога да я заключа, нали? — Извади ключовете от джоба си и ги подхвърли в ръката си. — Но се обзалагам, че тя ще остане. Имам достатъчно време, за да я убедя.

Бен си помисли за Уила и как би реагирал той, ако тя реши да замине. Сигурно щеше да я върже и да я заключи в стаята си.

— Не вярвам, че аз ще бъда благоразумен като теб.

— Още не е настъпил подходящият момент. Засега ще продължавам да я ухажвам. Но рано или късно ще успея.

— Сигурен съм — съгласи се Бен и се отправи към своя пикап. Обърна се и погледна към къщата. Не, ако беше влюбен, със сигурност нямаше да бъде благоразумен. Докато караше към къщи, непрекъснато си повтаряше колко е хубаво, че не е влюбен.