Нора Робъртс
Горчиво небе (20)

Двадесета глава

— Лагерът беше на север от мястото на засадата. Някой е замислил някаква коварна игра. Съдейки по следите, може да се предположи, че са били трима. Има и следи от куче. — Той потупа Чарли по главата. — Може би са били там преди два, най-много три дни. Постарали са се да прикрият поне част от следите. Нищо чудно да са били опитни преследвачи. — Посегна към канчето с телешко варено, което Уила бе стоплила на печката. — Както и да е, сега поне имаме някакви следи, които да следваме. Само единият от ездачите се е насочил на север. Струва ми се, че именно той е бил нашият човек.

— Нали каза, че ще тръгнеш веднага след нас? — повтори Уила.

— Но аз дойдох, нали? Исках първо да поогледам наоколо, заедно с Чарли. — Той даде на кучето остатъка от вареното. — Според мен този тип е стрелял два пъти по нас, след което е избягал с коня си. Не мисля, че е наблизо, за да следи действията ни.

— Навярно е бил тук — намеси се Адам. — Но това не обяснява защо е развалил радиото.

— Няма обяснение и защо е стрелял по нас. — Бен сви рамене. — Убиецът, който не ни дава мира през последните месеци, използваше нож, а не пушка.

— Да, но сега бяхме трима — изтъкна Уила. Чарли размаха опашка и тя му се усмихна. — С Чарли ставаме четирима. А пушката е по-сигурна.

— Имаш право. — Бен взе каната с кафе и напълни три чаши.

— Той е бил тук — заяви тя. През последния половин час мислеше само за това. — Знам, че полицията претърси хижата, след като онази жена бе убита, но не откриха нищо, което да доказва, че той я е държал тук. — Но аз съм сигурна, че я е държал тук и тук я е убил. След това е заличил следите.

Стана и отиде до шкафа. Извади коша с окървавените парцали.

— Мисля, че е попил кръвта по пода с тези парцали, а после ги е скрил под мивката.

— Дай да ги видя. — Бен взе коша от нея. — Смятам, че е по-добре да ги вземем с нас.

— Той я е убил тук. — Стараеше се да говори спокойно. — После е почистил кръвта и останалите следи. Предполагам, че е скрил тялото някъде за няколко часа, а може и за целия ден. След това е подхвърлил пред вратата ми това, което е останало от нея. Просто я е захвърлил там, сякаш е одран елен. — Тя затвори очи. — И всеки път, когато започвам да мисля, че този кошмар най-после е свършил, той се връща отново. И никой не може да обясни защо.

— Може би няма обяснение. — Бен приклекна пред нея и взе ръцете й в своите. — Уила, имаме две възможности. След час ще се стъмни. Можем да останем тук до сутринта или да използваме нощта като прикритие и да се върнем в ранчото. И двата варианта са рисковани.

Тя не издърпа ръцете си и погледна към Адам.

— Можеш ли да яздиш?

— Да.

— Тогава не искам да оставаме тук.

 

 

Нощта бе студена и ясна. Имаше пълнолуние и пътеката се виждаше ясно. Кучето подтичваше пред тях с наострени уши, а Уила усещаше как Луна нервно потръпва под нея.

Зад всеки храст можеше да се спотайва враг. Чу се крясък на кукумявка, придружен от плясък на криле, после проехтя писък на някакво животно, станало жертва на горските хищници. Това бяха обичайните планински звуци, но сега й напомняха за смъртта. Младата жена потръпна и се сви, за да се предпази от вятъра.

— Добре ли си?

Тя погледна към Бен. Очите му блестяха в мрака като очи на рис. Остри и бдителни.

— Припомних си деня на погребението на баща ми, когато Нейт прочете завещанието. Тогава си мислех, че това е най-лошото, което може да ми се случи. Никога не се бях чувствала толкова безпомощна и объркана. След това, когато открих Пикълс и видях какво бяха сторили с него, си помислих, че това е най-лошото. Нищо не можеше да бъде по-ужасно от онази гледка. Но се оказа, че съм се лъгала. Все още не можех да си представя докъде може да стигне злото.

— Няма да позволя нищо лошо да ти случи. Можеш да ми вярваш.

В далечината се показаха светлините на ранчото.

— Днес се държа като последен глупак, Бен, когато отиде сам да оглеждаш следите. Казах ти, че не обичам героите, но още по-малко обичам глупаците. — Тя смушка коня си и препусна напред.

— Виж как ми говори… — промърмори той.

— Тя е права. — Адам поклати глава, когато видя как приятелят му се намръщи. — Аз бях безпомощен, а Уила бе заета с мен. Трябваше да спре кръвта от раната ми и да ме превърже. Ти с нищо не помогна, като отиде сам да огледаш следите.

— И ти щеше да направиш същото, ако беше на мое място.

— Сега не говорим за мен. Тя се разплака.

Бен погледна към отдалечаващата се Уила, обзет от срам и неудобство.

— О, по дяволите!

— Обещах й, че няма да ти казвам, и щях да сдържа обещанието си, ако сълзите й бяха само за мен. Но те бяха за теб. Тя искаше да тръгне да те търси.

— Но това е…

— Глупаво. Опитах се да я спра, но се съмнявам, че щях да успея. Следващия път трябва да мислиш повече. — Размърда раненото си рамо. — Ще има и следващ път, Бен. Той не е свършил.

— Не, не е свършил.

 

 

Проклетият мерник на пушката биеше накриво. Беше дал толкова пари за тъпия оптически мерник, а той се бе оказал дефектен.

Това си повтаряше Джеси, докато си припомняше всеки момент от засадата. За всичко бяха виновни мерникът и шибаният вятър. Вината не бе в него, нито пък в ръката му. Просто имаше дяволски лош късмет.

Все още виждаше как конят на онова проклето индианско копеле, крадец на чужди жени, се изправи на задните си крака. За миг си помисли, че го е улучил. Но мерникът бе провалил всичко.

Загледан в мрака, Джеси издуха дима от цигарата си и изруга. Рано или късно щеше да има и друг шанс, сигурен беше в това. И тогава Лили щеше да съжалява.

 

 

Всяка нощ през следващата седмица Уила сънуваше кошмари и се събуждаше обляна в пот. Сънуваше винаги едно и също — тя беше гола, с вързани ръце. Нощ след нощ се опитваше да се освободи, но при всеки опит да се измъкне въжето се впиваше все по-дълбоко в китките й. Усещаше миризмата на собствената си кръв, стичаща се по голите й ръце.

Винаги, преди да се събуди, пред очите й проблясваше острие на нож, насочено към гърлото й.

Всяка сутрин се опитваше да забрави за този кошмар и да се отърси от ужасния спомен, но знаеше, че щом заспи, той отново ще се върне, ще изпълзи като плъх от дупката си.

От прозореца на кабинета видя Лили. През последните дни тя не се отделяше от Адам. Уила я гледаше как докосва рамото му и грижливо оправя превръзката му. Той оздравяваше. Не, поправи се тя, и двамата се лекуваха един друг.

Как ли би се чувствала, ако имаше някой, който да я обожава, да я обича толкова много, че да е сляп за всичко останало? Какво ли щеше да изпитва, ако беше на мястото на сестра си?

Какви глупости! Уила тръсна глава и се извърна от прозореца. Седеше тук, унесена в глупави мечти, когато я чакаше толкова много работа. А и тя не бе от жените, за които мъжете бяха готови на всичко. Дори за баща си не бе на първо място.

Сега, докато стоеше в кабинета му, можеше да си го признае. За него тя никога не е била на първо място, нито пък в последния си миг бе мислил за нея.

А какво всъщност представляваше тя? Замислено се отпусна в коженото кресло, което все още бе негово, и постави ръка на гладката кожена облегалка, както баща й бе правил стотици пъти. Какво бе тя за него? Заместител. Жалък заместител, поне според разбиранията на Джек Мърси.

Не, дори не беше и заместител. Тя бе просто трофей, също като сестрите й, за които той дори не си бе направил труда да й спомене. Нещо, което може с лека ръка да се захвърли и да се забрави. Толкова маловажна за него, че дори не бе сложил снимката й върху бюрото си.

Тя струваше по-малко от главите на убитите животни, които висяха по стените на къщата му.

Обзе я такава ярост, че не осъзна какво прави, докато не изтръгна първата глава със стъклени очи от куката в стената. Последва я главата на млад елен с разкошни разклонени рога. Звукът от падането проехтя като изстрел и това още повече я настърви.

— По дяволите тези глави! По дяволите и Джек Мърси! Аз не съм някакъв си шибан ловджийски трофей. — Покатери се на дивана и задърпа голямата овнешка глава с извити рога, която я гледаше укорително с изцъклените си очи. — Сега този кабинет е мой. — Захвърли главата на пода и се протегна към следващата. — И ранчото е мое.

По-късно щеше да си признае, че може би в този миг я бе обзела някаква лудост. Дърпаше от стените всички тези страховити глави на отдавна убити животни и ги захвърляше, където й падне.

Тес застина на прага. Бе смаяна, когато главата на мечката гризли полетя към пода, съпроводена от проклятията на сестра й. Ако не я познаваше, щеше да си помисли, че Уила води битка на живот и смърт с грамадната мечка. Сега обаче не бе сигурна дали да избухне в смях, или да избяга по-далеч от нея.

Отметна косата от лицето си и предупредително се изкашля.

— Здрасти. Да не би някой да ги иска за зоологическата си градина?

Сестра й се извъртя. Лицето й бе изкривено от ярост, а в очите й пламтеше огън. Тялото на препарираната мечка се залюля и се строполи на пода като отсечено дърво.

— Никакви трофеи повече! — кресна Уила и пое дълбоко дъх. — В тази къща повече няма да има никакви трофеи.

Тес спокойно се облегна на рамката на вратата.

— Не мога да кажа, че декорът тук ми харесваше. Не обичам ловджийския стил. Но какво те накара така внезапно да промениш интериора?

— Никакви трофеи повече — повтори Уила. — Помогни ми да ги махна оттук. — Пристъпи към Тес и протегна ръка. — Помогни ми да изчистя къщата от този боклук.

Сестра й влезе в кабинета, нави ръкавите си и с блеснали от радост очи се зае да й помага.

— Ще ти помогна с най-голямо удоволствие. Нека първо да махнем мечката.

Домъкнаха я до вратата, а след това я завлачиха по коридора. Бяха стигнали до горното стъпало на стълбището, когато Лили се затича към тях.

— За Бога, какво става тук? Преди малко чух толкова силен шум, че си помислих, че… — Притисна ръка към сърцето си. — Помислих си, че ще бъдете живи изядени.

— Тази тук е разкъсала последната си плячка преди доста време — задъхано рече Уила и се опита да хване по-здраво туловището на мъртвия звяр.

— Какво правите?

— Сменяме украсата — заяви Тес. — Ела да ни помогнеш. Това животно е доста тежко.

— Чакай да я завъртим — каза Уила и се приготви да бутне мечката. — Хайде, Тес, помогни ми!

— Добре. — Тя се престори, че си плюе на дланите. — Бутай, Лили. Нека заедно да изхвърлим този звяр.

Сред облак прах мечката шумно се затъркаля по стълбите. Изплашена от врявата, Бес изскочи от кухнята със зачервено лице и пистолет в ръка.

— Всемогъщи Боже! Какво правите, момичета? Защо сте довлекли тази мечка във фоайето?

— Тя току–що си тръгва — обяви Тес и едва не се задави от смях.

— Бих искала да знам кой ще почисти всичко това? — Икономката подритна мечката, сякаш искаше да се увери, че наистина е мъртва.

— Ние. — Уила избърса длани в джинсите си. — Нали е време за пролетно почистване? — Завъртя се и се върна в кабинета.

След като яростта й бе преминала, тя осъзна какво бе сторила. Из цялата стая бяха разхвърляни тела и глави, сякаш бе паднала бомба. Някои от дървените поставки по стените висяха накриво, а други се търкаляха на пода, а от килима я гледаше едно стъклено око.

— Боже мой! — Младата жена пое дълбоко въздух. — Боже мой!

— Ти наистина им даде да разберат, сестричке — чу се гласът на Тес, която се приближи и я потупа по гърба. — Нямаше шанс да спечелят тази битка.

— Това е… — Лили стисна устни. — Това е ужасно, нали? Наистина е ужасно. — Засмя се и отново стисна устни. — Съжалявам. Не е смешно. Нямах намерение да се смея. — Опита се да потисне напиращия смях и скръсти ръце пред корема си. — Всъщност е ужасно. Като сезонна разпродажба на диви животни или нещо подобно.

— Отвратително е. — Тес окончателно изгуби самообладание и избухна в силен смях. — Отвратително, ужасно и гадно и… о, Господи, Уил, да се беше видяла какво представляваше, когато се показах на вратата. Приличаше на някоя луда, понесла се във вихъра на тангото с огромната препарирана мечка.

— Мразя ги. Винаги съм ги мразела. — Уила седна на пода и също избухна в смях.

Трите жени седяха на пода сред търкалящите се глави и се смееха.

— Ще изхвърлим всички — най-после успя да проговори Уила. — Само да се съвзема и ще започна разчистването.

— Не бих казала, че ще ми липсват. — Тес изтри очите си. — Но какво, по дяволите, ще правим с тях?

— Ще ги изгорим, ще ги погребем, ще ги дадем на някого. — Уила сви рамене. — Това няма значение. — Пое дъх и се изправи на крака. — Да започнем чистенето — заяви и взе главата на един лос.

Изнесоха всичко — лоса, елена, овена, мечката. Имаше препарирани птици, риби и изпочупени еленови рога. Струпаха ги на голяма купчина пред верандата. Скоро се събраха любопитни мъже, които смаяно наблюдаваха сцената.

— Мога ли да ви попитам, какво сте намислили, дами? — обади се Джим.

— Пролетно почистване — обясни му Уила. — Мислиш ли, че Уд ще се съгласи да изкопае голям трап, за да им устроим прилично погребение?

— Смяташ да ги заровиш в земята? — Шокираният Джим се обърна към мъжете и всички започнаха да мърморят в един глас. След малко изглежда решиха нещо и той се обърна и предупредително се изкашля. — Може би ще ни позволиш да вземем някои от трофеите, за да си украсим къщата? Срамота е да се заравят. Еленовите рога ще стоят много добре над камината. А на тази мечка господин Мърси много държеше.

— Вземи каквото искаш — рече Уила.

— Мога ли да взема дивата котка, Уил? — попита Били и клекна, за да се полюбува на препарираното животно. — Много е красива и ще се радвам да я притежавам.

— Вземете всичко, което искате — повтори тя и поклати глава, когато мъжете взеха да спорят и да се карат за плячката.

— Значи все пак го направи — равнодушно отбеляза Хам, докато четирима от мъжете влачеха мечката към пикапа. — Сега ще трябва да понасям този грозен звяр да ми се блещи насреща. Къщата ще заприлича на вехтошарски магазин.

— По-добре в твоята, отколкото в моята къща. Мислех, че харесваш тази мечка, Хам. Нали си бил с баща ми, когато той я е застрелял?

— Да, бях с него, но това не означава, че съм харесвал този звяр. Били, внимавай, ще счупиш дъската. Проклети, глупави каубои — промърмори и закрачи към пикапа, за да надзирава товаренето.

— Сега всички са щастливи — отбеляза Тес.

— Да. Сега ще се заемем с библиотеката.

— Имам на разположение само един час. — Тес погледна часовника си. — След това трябва да се приготвя, защото ме чака вълнуваща среща. — Беше си поръчала ново френско бельо. Чудеше се колко време ще е необходимо на Нейт, за да го смъкне от тялото й. Обърна се към Уила: — А не е ли време най-после да се заемеш с Бен? Смятам, че тази вечер е много подходяща.

— Може би.

— Лили е приготвила специална вечеря за Адам.

— О! — изумено я погледна Уила.

— Ами това е нещо като първа… първа… — Тя заекна и се изчерви.

И тя си беше поръчала от френското бельо.

— Бес има свободна вечер. — Тес се загледа в ноктите си. Пролетното почистване не им се бе отразило много добре. — Чух, че щяла да ходи в Инис, за да поклюкарства с Мод Хигинс. А тъй като аз възнамерявам да се видя с Нейт, ти ще останеш съвсем сама в къщата.

— О, не бива да оставаш сама — подскочи Лили. — Аз мога…

— Лили! — извика Тес. — Тя няма да е сама, освен ако не е пълна глупачка. Една умна и съобразителна жена винаги знае кога да покани един мъж на приятна вечеря, като преди това се наконти и напарфюмира.

— Като ме види с рокля, Бен ще си помисли, че съм полудяла. А ако го поканя да остане, съвсем ще се убеди в това.

— Искаш ли да се обзаложим, че няма да е така?

Сестра й иронично се подсмихна и Уила сърдито сви устни.

— Сега имам много работа и никак не ми е до Бен.

— А кога нямаш работа? — Хвана я за ръцете и я погледна в очите. — Искаш ли го или не? Да или не?

Младата жена си припомни за неспокойните тръпки винаги, когато си помислеше за него.

— Да.

Сестра й кимна.

— Сега ли?

— Да. — Уила пое дълбоко дъх и добави: — Сега.

— Тогава остави другите стаи за утре. На нас двете с Лили ще ни трябва поне един час, докато успеем да скалъпим нещо по-прилично от твоите парцали.

— Не съм казала, че искам да ми преправяш някоя рокля.

— За нас това ще бъде удоволствие. Нали, Лили? Хей, какво правиш?

— Свещи — извика тя, докато пресичаше коридора. — Уила няма достатъчно свещи в спалнята си. Сега ще се върна.

— Свещи — запъна се Уила. — Модни дрехи, каквито не съм виждала дори и на кино, и свещи в спалнята ми. Все едно, че му поставям капан.

— Точно това правиш, скъпа моя.

Пред прага на спалнята на Уила, Тес се спря и постави ръце на кръста си. Ако искаше стаята наистина да изглежда както трябва, я очакваше доста работа.

— Гарантирам ти, че капанът не само ще му хареса, но и ще бъде във възторг.