Нора Робъртс
Горчиво небе (17)

Седемнадесета глава

Зимата държеше здраво в бялата си прегръдка Монтана. Температурите бяха ниски, а когато малко се повишиха, от небето заваля сняг на едри парцали. Страничните пътища, водещи към ранчото, на два пъти бяха затрупвани от големи преспи сняг.

Независимо от суровата зима кравите започнаха да раждат малките си. С полепнала от пот риза Уила помагаше при израждането на теленцата.

— Дами и господа, кафето е сервирано. — Тес влезе в обора с табла в ръка, но пребледня и млъкна. Въздухът бе напоен с миризмата на пот, кръв и сено и й напомни за кланица. Тя се обърна рязко към вратата, за да поеме глътка студен въздух. — Господи, Боже мой! — С какво бе заслужила подобно наказание, каза си тя, докато се опитваше да потисне гаденето.

Бес е знаела, сигурно е знаела какво ще види, когато й подхвърли небрежно да занесе термоса с кафето в обора. Потръпна и се обърна към Уила.

— Нося кафето — повтори. Въпреки желанието си не можеше да откъсне очи от сестра си, която в този момент изтегляше второто теле. — Как го правиш?

— Със силни ръце — троснато отвърна тя. — Ела по-насам и налей кафето. — Изгледа я изпод вежди. — Не виждаш ли, че ръцете ми са заети.

— Да. — Смръщи гнусливо нос, когато телето изскочи навън. — Неприятна гледка! Преди време щеше да добави, че никое раждане не е радост за окото. Но конете… Припомни си колко очарована и запленена бе от вида на новороденото жребче.

Обаче това тук бе отвратително — цялото това дърпане, напрягане, чистене — и всичко като на конвейер.

— Не бих се отказал от чаша кафе — намигна й Джим. — Ако искаш, можем за малко да си сменим местата. Не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед.

— Не, благодаря. Ще се лиша от това удоволствие — усмихна му се Тес и му подаде чашата с димящо кафе. — Не могат ли кравите сами да раждат? — попита.

— Телетата са прекалено едри. — Той с наслада отпи от горещото кафе.

— Е, и кобилите раждат големи и хубави жребчета, но се справяха сами, а ние през повечето време само стояхме и гледахме.

— Телетата са прекалено едри — повтори Джим. — Заради хормоните, с които ги тъпчем, телетата стават все по-едри и кравите не могат сами да ги раждат. Затова се налага да ги теглим.

— Но какво ще стане, ако наоколо няма никой, който да… да ги тегли?

— Лош късмет. — Подаде й празната чаша.

Пое я, като се стараеше да не мисли с какво е изцапана от ръката му.

— Лош късмет — повтори Тес, остави термоса и чашите и бързо излезе навън.

— Сестра ти е свястно момиче, Уил.

Тя се усмихна снизходително и си наля от кафето.

— Не е съвсем лоша.

— Едва не повърна — продължи Джим. — Помислих, че ще хукне към къщата, но тя не го направи.

— Можеше да ни помогне — ухили се Били, — поне със спринцовката.

Уила сви рамене.

— По-добре да я оставим да се занимава с пилетата. Засега и това е достатъчно.

 

 

— Беше бръкнала до лакът в кравата. — Тес потръпна от отвращение и отпи от брендито. Вечерта бе студена, небето ясно, дървата приятно пращяха в камината, а Нейт беше дошъл на вечеря. Всичко това й помогна да се съвземе от неприятното изживяване в обора. — Бърка вътре и изтегля телето.

— Смятам, че е много вълнуващо. — Лили отпи с наслада от чая и доволно се сгуши в прегръдките на Адам. — И аз бих отишла да помагам, но бях заета с друго.

— Ако искаш, би могла да помогнеш — обади се Уила и отпи от кафето си, в което бе наляла няколко капки бренди.

— Наистина ли? — възторжено възкликна тя, докато Тес ужасено изстена. — Ще се радвам утре да ви помогна.

— Не е нужно да помагаш при самото израждане, по-полезна ще бъдеш със спринцовката. А пък ти — многозначително изгледа Тес, — каквато си едра и силна, съвсем спокойно можеш да издърпаш телето, без да ти мигне окото.

— Но сигурно ще си повърне обяда — намеси се Нейт и всички, освен Тес, избухнаха в смях.

— Ако искам, мога и с това да се справя. — Грациозно отметна коса, а пръстените й заискриха върху дългите пръсти с грижливо оформени нокти.

— Залагам двадесетачка, че няма да се справиш — каза Уила.

— Направи ги петдесет и ще видим.

— Дадено. Утре. А от сметката на ранчото ще получиш по още десет долара на всяко новородено.

— Десет — изрече презрително. — Страхотна печалба, няма що!

— Ако изродиш достатъчно телета, ще можеш да посетиш най-скъпия фризьорски салон в Билингс.

Отново отметна косата си. И без това бе време да посети маникюристката.

— Добре, щом е така. Смятам, че и ти се нуждаеш от малко разкрасяване. — Повдигна вежди. — А ти ще можеш да се възползваш от опитните ръце на масажистите в козметичния салон. Освен ако не искаш кожата ти окончателно да заприлича на щавена.

— Нямам време за губене по тези глупави салони.

Тес завъртя чашата с бренди в ръката си.

— Казах ти, че мога да се справя с израждането не по-зле от теб. — Продължи, преди Уила да успее да й отвърне: — Всъщност струва ми се, че „Ранчото на Мърси“ заплашва да ни пороби и трите — теб, мен и Лили. Една седмица в някое луксозно местенце в планините няма да ни се отрази зле, нали, Лили?

Тя не искаше да обиди сестрите си и смутено промълви:

— Ами, аз…

— Освен това можем да направим някои покупки за сватбата. Ще обиколим магазините, за които ни каза Шели.

— О! — Лили радостно потръпна и погледна към Адам. — Ще бъде чудесно.

— Кучка — промърмори Уила по адрес на Тес, но без злоба в гласа. — Съгласна съм, но ако загубиш, отново се връщаш в пералнята.

— Стана доста интересно — невинно се обади Нейт и се загледа в чашата си, като се правеше, че не забелязва злобните погледи, които му хвърляше Тес.

— А междувременно ще трябва да запиша броя на новородените телета — каза Уила, изправи се, протегна се и внезапно замръзна. Дали просто не бе сянка, паднала върху прозореца? Или бе нечие лице? Бавно отпусна ръце, опитвайки се да прикрие тревогата си. — На твое място не бих стояла до късно — обърна се тя към Тес. — Утре ще се нуждаеш от цялата си сила и издръжливост.

— С нетърпение очаквам да те видя как ще пищиш по бикини в ръцете на някой масажист — подигравателно й отвърна тя и самодоволно се усмихна, като видя ужаса, изписан върху лицето й. — Обичам последната дума да е винаги моя — промърмори.

— Извинете ме за минута. — Адам се надигна и последва сестра си. Откри я в библиотеката да пълни пушката си. — Какво правиш?

С безизразно лице като на опитен покерджия тя прещрака затвора на пушката.

— Струва ми се, че навън има някой.

— И ти смяташ да излезеш сама? — Той взе друга пушка с рязана цев и я зареди.

— Не е нужно да казваме на останалите. Може би само така ми се е сторило.

— Никога не си притежавала прекалено развихрено въображение.

Тя поклати глава, но реши, че няма смисъл да се обижда от истината.

— Само ще обиколим наоколо. Ще излезем през задния вход.

Двамата се запътиха към задната врата. Уила вървеше напред, но когато стигнаха до прага, Адам нежно я избута встрани, за да излезе пръв.

 

 

Някой ги наблюдаваше. Беше студено, острият вятър щипеше лицето му, но Джеси остана в сянката, загледан в осветените прозорци, а ръката му стискаше оръжието. Копнееше да го насочи към мъжа, който излезе от къщата, да го види паднал в локва кръв. А след това да грабне жената и да я отведе със себе си, да я чука, докато не й се насити. После ще трябва да я убие, разбира се. Нима имаше друг избор?

Чудеше се дали си заслужава да рискува. Те бяха въоръжени, пък и къщата бе пълна с хора. Бе ги видял много ясно през прозорците. Бе гледал как Лили се смее щастливо, сгушена в прегръдките на онзи мелез.

Може би беше по-добре да изчака… да изчака най-подходящия момент. Рано или късно той щеше да настъпи.

Може би, когато онези двамата отидат в обора. Знаеше какво ще намерят. Той вече бе видял какво ги очаква.

 

 

— Да заобиколим. — Щом не й даваше да върви отпред, поне можеше да върви до него. — Беше само за миг, тъкмо когато станах, за да изляза. Стори ми се, че видях някой да наднича през прозореца, но беше толкова тъмно, че не съм сигурна. Пък и веднага се скри.

Адам мълчаливо кимна. Познаваше много добре сестра си и знаеше, че тя не е от жените, които се плашат от сенките си.

— Може да е бил някой от работниците. — Уила оглеждаше следите. — Обаче тогава щеше да почука на вратата.

— Не разбирам защо е трябвало да минават през лехите с цветята, за да стигнат до прозорците. — Адам посочи към следите до стената между вечнозелените храсти и цветните лехи.

— Но аз видях нещо.

— Не се съмнявам. — От мястото си той виждаше ясно вътрешността на осветената стая. Виждаше как Лили се смее, а след това стана, за да предложи на Нейт още бренди. — Някой ни е наблюдавал. Всичките или един от нас.

Уила отмести поглед от осветения прозорец.

— Един от нас?

— Бившият съпруг на Лили, Джеси Кук. Той не е във Вирджиния.

Сестра му инстинктивно извърна поглед към осветения прозорец и здраво стисна приклада на пушката си.

— Откъде знаеш?

— Нейт направи някои проучвания. Не се е появявал на работа и не е платил наема си за октомври.

— Мислиш, че е дошъл тук заради нея? Откъде ще знае къде да я търси?

— Не знам. — Отстъпи крачка назад. — Това са само предположения. Затова е по-добре засега да не й казваме.

— Аз няма да й кажа, но смятам, че не е зле да предупредим Тес. Така един от нас ще има възможност да следи за появата му, а Тес ще се грижи за Лили. Имаш ли представа как изглежда?

— Не, но ще се опитам да разбера.

— Добре. А сега по-добре да обиколим още малко. Аз ще тръгна насам, а…

— Ще вървим заедно, Уил. — Сложи ръка на рамото й. — Двама души са мъртви. Може и да е онзи негодник, бившият съпруг на Лили, който иска да си я върне. Но може и да е някой друг. Затова няма да се разделяме.

Мълчаливо закрачиха, привели глави заради пронизващия вятър.

Изведнъж протяжното мучене на крава наруши ледената тишина. Колко скръбен звук, помисли си Уила и въздъхна дълбоко. Странно, обикновено мученето на кравите й действаше успокоително, но сега й се стори някак си зловещо и заплашително.

— Кравите нещо са неспокойни, макар че е доста късно. — Погледна към обора и към ограденото място зад него. — Може би трябва да проверим дали някоя не е започнала да се отелва.

Адам разтревожено си помисли за конете в конюшнята. Искаше му се да ги погледне, но не можеше да остави Уила сама.

— Чу ли това? — Тя застина на място и наостри слух. — Чу ли го?

— Не. — Но се обърна с гръб към нея, за да защити тила й. — Нищо не чух.

— Сега и аз не го чувам. Прозвуча ми като че ли някой свири с уста „Сладката Бетси“. — Поклати глава и се засмя. — Сигурно е бил вятърът. По дяволите, сигурно е двадесет градуса под нулата. За да излезеш и да си подсвиркваш в този студ, трябва да си…

— Луд — довърши вместо нея брат й и се взря в сенките.

— Да. — Тя потръпна и се сви в кожуха си. — Да вървим.

Възнамеряваше да отиде направо в обора, но голямата тъмна купчина до оградата привлече вниманието й.

— Тук нещо не е наред — каза. — Нещо се е случило. — Животните бяха излезли от обора, а това не бе нормално.

Когато стигна до вратата на оградата, видя, че е широко отворена.

В първия миг не повярва на очите си. Но миризмата… Вече прекалено добре познаваше миризмата на смърт.

— О, Господи, Адам! — Закри уста с ръка, за да не повърне. — О, мили Боже…

Теленцата бяха заклани. Не можеше да прецени колко на брой, но знаеше, че само преди няколко часа бе извадила със собствените си ръце някои от тях. А сега, вместо да сучат, сгушени до топлите тела на майките си, те лежаха в снега с прерязани гърла и разпрани кореми.

Знаеше, че е проява на слабост, но тя бавно се извърна от ужасната касапница, сведе дулото на пушката си, облегна се на оградата и повърна.

— Защо? Защо, за Бога, някой ще направи всичко това?

— Не зная. — Адам разтри гърба й, но главата му бе обърната назад. Преброи осем теленца, нарязани на парчета. — Ти се върни в къщата, а аз ще се оправя с това тук.

— Не, това е моя работа. — Избърса устните си с ръкавицата. — Земята е замръзнала и не можем да ги закопаем. Трябва да ги изгорим. Трябва да ги махнем оттук, по-далеч от другите животни и да ги изгорим.

— Двамата с Нейт ще се погрижим за всичко. — Въздъхна примирено, когато видя упорития израз на лицето й. — Добре, заедно ще го направим. Но искам поне за малко да се прибереш в къщата, Уил, а аз ще проверя конете.

— Господи! — Собственото й нещастие избледня при мисълта за конете. — Дори не се сетих за тях. Да вървим, по-бързо!

Вместо да се прибере в къщата, тя се затича към конюшнята.

Двамата едновременно блъснаха портите и ги разтвориха широко. Вече се бе подготвила за ужасната гледка, но я посрещна само миризмата на сено и коне, примесена с тази на кожа.

Въпреки това провериха всички клетки и ограденото място зад конюшнята. Оставиха всички лампи да светят.

Адам отиде до къщата си, за да провери кучетата. Бе започнал да ги заключва след случилото се с котката. Те го посрещнаха с радостен лай и въртене на опашките. Помисли си, че те може би щяха да посрещнат така радостно и доверчиво и всеки въоръжен маниак.

— Можем да позвъним в къщата и да помолим Нейт да ни чака в обора. Ако искаш обади се и на Хам.

Уила се наведе, за да почеше Бийнс между ушите.

— Искам всички да дойдат. Искам всички да видят срещу какво сме изправени. — Погледът й стана суров. — Искам да разбера къде са били всички през последните два часа.

 

 

Работата не бе физически изтощителна, но бе мъчителна. Влачеха по снега закланите новородени теленца и ги трупаха на купчина в ъгъла до оградата. Бяха излезли всички работници, но никой не говореше. Уила видя как Били скришом бърше сълзите си. И тя би се разплакала, ако това можеше да помогне.

Когато всички трупове бяха събрани, тя взе тубата с бензин от Хам.

— Аз ще го направя — мрачно заяви. — Това е моя работа.

— Уил… — Хам преглътна възражението си и махна с ръка на мъжете да се отдръпнат.

— Как ли издържа на всичко това? — промърмори Лили и двете с Тес потръпнаха, притиснати до оградата. — Откъде намира сили?

— Няма друг избор. — Изтръпна от ужас, когато Уила заля с бензин зловещата купчина. — Никой от нас няма друг избор — добави и обгърна с ръка раменете на Лили. — Искаш ли да влезем вътре?

Тя решително поклати глава.

— Не, ще стоим докрай. Ще изчакаме, докато Уила свърши.

Уила уви плътно шала около устата и носа си и взе кибрита от Хам. Успя да запали клечката едва от третия път, тъй като вятърът ги гасеше, наведе се още и поднесе горящата клечка към бензина.

Огънят загоря буйно. Само за няколко секунди се разнесе непоносимата миризма на изгоряло месо. Димът я обви в плътната си пелена, очите й се насълзиха. Тя отстъпи няколко крачки назад.

— Ще позвъня на Бен — обади се Нейт зад гърба й.

— Защо? — попита, без да откъсва очи от пламъците.

— Той трябва да знае. Ти не си сама, Уила.

Ала тя се чувстваше сама и безпомощна.

— Добре, обади му се. Благодаря ти за помощта, Нейт.

— Тази нощ ще остана да спя тук.

— Няма смисъл да казвам на Бес да приготвя стаята за гости, нали?

— Не. Няколко часа ще остана на пост при животните, а после ще си легна в стаята на Тес.

— Вземи пушка. — Обърна се към Хам: — Искам денонощна охрана. По двама души на смяна. Нейт ще остане тук тази нощ, така че за тази нощ ще ни трябват общо шестима мъже. Искам Уд да остане при семейството си. Били и аз ще поемем първата смяна, а ти и Джим ще ни смените в полунощ. Нейт и Адам ще застъпят в четири сутринта.

— Ще се погрижа за всичко.

— Искам утре да разбереш кога най-рано можем да очакваме новите работници от „Хай спрингс“. Нуждая се от повече хора. Ако се наложи, предложи им още пари, но на всяка цена ги искам тук.

— Ще гледам до седмица да са в ранчото. — Той рядко показваше чувствата си пред хората, но сега стисна ръката й. — Ще кажа на Бес да направи повече кафе. Пази се, Уил. Бъди много внимателна.

— Повече никой няма да убива в моето ранчо. — Тя се извърна и погледна към двете жени до оградата. — Ще ги заведеш ли в къщата, Хам? Погрижи се да не излизат навън.

— Ще го направя.

— И кажи на Били да си вземе пушката.

Уила се извърна отново към огъня, загледана в пламъците, които се издигаха към черното зимно небе.