Нора Робъртс
Горчиво небе (16)

Шестнадесета глава

— Имаш ли малко свободно време, Уил?

Тя вдигна глава. По бюрото бяха разпилени листове и сметки.

— Извинявай. Разбира се, Хам. Проблем ли има?

— Не съвсем.

Той свали шапката си и тежко се отпусна в креслото пред бюрото. Зимата се отразяваше зле върху костите му. Възрастта, мислено се поправи той. Напоследък годините бяха започнали да му тежат.

— Ходих до фермата за угояване, както ми каза. Изглежда добре. Ръководи се от Бо Редли от ранчото „Хай спрингс“.

— Да, спомням си Бо. — Изправи се и сложи една цепеница в огъня. — Господи, Хам, той трябва да е на осемдесет.

— Тази пролет ще навърши осемдесет и три. Поне така ми каза. — Седеше с шапката в скута си, а пръстите му барабаняха по облегалката на креслото.

Беше някак странно да седи тук, въпреки че бе седял много пъти. Да гледа Уила зад бюрото с чаша кафе, вместо стария мъж с чаша уиски в ръка.

Господи, той наистина можеше да пие.

Тя се опитваше да не показва нетърпението си. Хам явно не бързаше да говори. Понякога разговорите с него й приличаха на спускане в дълбок ледников глетчер. Щяха да се родят и умрат поколения, преди да стигнеш до дъното му.

— Какво за Бо Редли, Хам?

— А, да-а. Знаеш, че по-малкият му син се премести в Скотсдейл, Аризона. Може би преди двадесет и пет години. Младият Бо Редли.

„Който сигурно вече е на шестдесет“ — помисли си Уила.

— И?

— Ами жената на Бо, Хеди, тази дето отглежда онези огромни дини, които всяка година печелят първо място на изложбата, била много зле с артрита.

— Съжалявам. — Уила си помисли дали да не предложи на Лили да започне да отглежда зеленчуци. Да си има истинска зеленчукова градина.

— Зимата е доста сурова — продължи мъжът. — И няма изгледи скоро да се стопли, а кравите скоро ще се отелят.

— Знам. Обмислям идеята да построим още един обор.

— Може би не е зле — уклончиво отвърна той, извади кесията си с тютюн и започна внимателно да си свива цигара. — Бо продава всичко. Ще се мести при сина си в Скотсдейл.

— Наистина ли? — Уила го загледа с интерес. — Ранчото „Хай спрингс“ има чудесни пасища.

— Не ми се иска да го оставям в ръцете на онези предприемачи. — Прокара език по хартията и леко се изплю. Тя не разбра дали е заради тютюна в устата му, или изразяваше мнението си за предприемачите. — Ще го правят ранчо за летовници и ще отглеждат скопени бикове.

— Сделката сключена ли е?

— Каза, че е. Онези му предложили три пъти повече, отколкото струва земята. Проклети градски чакали!

— Е, стореното сторено. Ние не бихме могли да му дадем толкова. — Разтърка челото си и попита: — А какво ще стане с оборудването, стадото, конете?

— Тъкмо за това исках да поговорим.

Хам издуха дима от цигарата, гледайки го как се изви към тавана.

— Той си купи балираща машина. На три години е. Уд сигурно ще бъде доволен да я има. Конете му не са нищо особено, но Бо разбира от говеда. — Той млъкна и отново всмукна дълбоко от цигарата. — Казах му, че според мен ще се съгласиш да му платиш по сто на глава за тези, които са във фермата за угояване. Не ми се стори обиден от цената.

— Колко глави добитък има?

— Около стотина, чудесно херфордско говеждо.

— Съгласна съм. Сключи сделката от мое име.

— Добре. Има и още нещо. — Загаси цигарата и се облегна назад. Огънят го стопляше приятно, а креслото бе меко и удобно. — Бо има двама работници. Единият е последна година в колежа в Боузмен. Бо каза, че имал странни идеи, но пипето му сечало като бръснач. Знаел всичко за отглеждането на нови култури и семена. Другият е Нед Тъкър, познавам го от десет години. Добър каубой и сериозен работник.

— Наеми ги и двамата. Със същите заплати, които получават в „Хай спрингс“.

— Казах на Бо, че ще помисля за това. Идеята му допадна. Той много харесва Нед. Иска му се да се установи на добро място. — Надигна се, но сетне отново се отпусна в креслото. — Трябва да ти кажа и още нещо.

— Ами казвай.

— Може би мислиш, че вече не мога да се справям с работата си.

Смаяно го изгледа.

— Защо да го мисля? А ти защо мислиш така?

— Струва ми се, че вършиш не само своята работа, но и част от моята, а и по малко от тази на работниците. Ако не си тук, над книжата си, ще си или при оградите, или ще проверяваш пасищата, оборудването, ще лекуваш кравите.

— Сега аз отговарям за ранчото, но ти добре знаеш, че не бих могла да го управлявам без теб.

— Може би. — Ала думите му прозвучаха двусмислено и тя съсредоточено го погледна. — Просто се питам какво, по дяволите, се опитваш да докажеш на един мъртвец.

Уила преглътна удивено.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не се прави, че не разбираш. — Лицето му се зачерви от гняв, той заговори по-бързо и стана от креслото. — Ти мислиш, че не виждам, че не разбирам. Да не би да смяташ, че някой, който ти е съдирал задника от бой, когато си заслужавала, и е превързвал раните ти, когато е имало нужда, не знае какво става в главата ти? Слушай ме добре, момиче, защото си твърде голяма, за да ти нашаря задника. Можеш да се съсипваш от работа до Второто пришествие, но това няма да означава нищо за Джек Мърси.

— Ранчото сега е мое. Или по-точно една трета от него.

Той кимна, доволен от възмущението й.

— Да, и това е още една плесница за теб. Последната. Той никога не е направил нещо добро за теб, нещо, от което наистина имаш нужда. Е, може би сега имам по-добро мнение за онези две момичета, отколкото в началото, но не в това е работата. Той е постъпил така, както е искал, без да му пука за теб и това е истината. Освен това доведе външни хора да надзирават работите в Мърси.

Въпреки че бе ядосана, Уила осъзна нещо, за което не се бе замисляла досега.

— Това трябваше да бъдеш ти — тихо рече. — Съжалявам, Хам. Досега не ми бе дошло наум. Ти трябваше да надзираваш ранчото през тази една година. Трябваше да се сетя по-рано и да разбера колко обиден си се почувствал.

Обиден беше наистина, но имаше някои обиди, които все пак можеше да преживее.

— Нямах предвид това. И всъщност не съм обиден. Това бе типично за него.

— Да — въздъхна младата жена. — Типично за него.

— Освен това нямам нищо против Нейт и Бен, те са свестни мъже. Честни. Освен това трябва да си съвсем безмозъчен, за да не разбереш какво е имал наум Джек, за да доведе Бен тук. Да го накара да бъде край теб. Но аз не говоря за това. — Махна с ръка, когато тя се намръщи. — Няма да докажеш нищо на Джек Мърси и е време някой да ти го каже в лицето. — Възрастният мъж бързо кимна. — И този някой съм аз.

— Не мога да го забравя просто така. Той беше мой баща.

— Можеш да вземеш сперма от бик и да оплодиш една крава, но това не прави бика баща.

Уила смаяно го изгледа и скочи на крака.

— Никога досега не съм те чувала да говориш по този начин за него. Мислех, че сте приятели.

— Уважавах го като скотовъд. Но никога не съм го уважавал като човек.

— Тогава защо си останал тук през всичките тези години?

Хам я погледна и поклати глава.

— Това е много глупав въпрос.

„Заради мен“ — помисли си Уила и се почувства засрамена. Не можеше да го погледне в лицето и затова се обърна към прозореца.

— Ти ме научи да яздя.

— Някой трябваше да го направи. — Гласът му бе прегракнал и той се прокашля. — Преди да си счупила глупавия си врат.

— Когато на осем години паднах и счупих ръката си, ти и Бес ме закарахте в болницата.

— Тя бе твърде разтревожена, за да шофира. Сигурно щеше да катастрофира по пътя. — Хам неспокойно се размърда в креслото.

Ако съпругата му не бе умряла две години след сватбата, и той щеше да има свои деца. Ала бе спрял да мисли за това, защото съществуваше Уила, за която да се грижи.

— Но всичко това е минало, Уила. Ти също трябва да мислиш за настоящето.

— Толкова много неща станаха, Хам. Непрекъснато виждам пред очите си онова момиче и Пикълс. Ако не съм постоянно заета, ще мисля само за тях.

— Това няма да промени станалото, нали? И ти не си виновна за нищо. Това копеле няма нищо общо с теб.

Думите му я накараха да потръпне.

— Не искам отново да умре някой, Хам. Не мисля, че ще мога да го преживея.

— По дяволите, защо не ме слушаш! — Избухването му я накара да се извърне и да се втренчи в него. — Това не зависи от теб и ще бъдеш последна глупачка, ако мислиш обратното. Станалото станало и толкоз. Няма нужда да работиш по двадесет часа на ден. Време е поне за малко да се опиташ да бъдеш жена.

Уила го зяпна смаяно. Хам почти никога не повишаваше тон, освен когато бе много ядосан. Освен това досега никога не бе споменавал пола й.

— Какво искаш да кажеш?

— Кога за последен път си облякла рокля, за да отидеш на среща? — тросна й се той и се изчерви. — Не броя Нова година, когато онази дреха, с която бе облечена, накара всички момчета да им потекат лигите.

Тя се засмя и приседна на ръба на бюрото.

— Наистина ли?

— Ако ти бях баща, щях да те изпратя да си облечеш прилична рокля, а и нямаше да се размине без шамар. — Засрамен от избухването си, нахлупи шапката на главата си. — Но не за това ми е приказката. Защо не накараш Бен Маккинън да те заведе някъде на вечеря, или пък на кино или някъде другаде, вместо по цял ден да газиш калта из ранчото? Това исках да ти кажа.

— Този следобед май имаше доста неща за казване — отбеляза тя и си помисли, че явно дълго време е събирал кураж, за да й говори. — А какво те кара да смяташ, че искам да вечерям с Бен Маккинън?

— И слепият можеше да види как се натискахте по време на танца. — Реши да не й споменава факта, че по време на покера преди седмица в „Трите камъка“ Бен му бе извадил душата с въпроси за нея. Разговорите между мъже по време на покер си бяха тяхна работа. — Това е всичко, което исках да ти кажа.

— Сигурен ли си? Никакви забележки за диетата ми, за хигиената ми, за светските ми умения?

„Не й липсва дързост“ — помисли си Хам и се ухили.

— Не ядеш достатъчно и си прекалено кльощава, но иначе си чисто момиче. Но… доколкото разбирам от тези работи, нямаш никакви светски обноски. — Остана доволен, като видя, че тя се намръщи. — А сега трябва да вървя. Имам си работа. — Замълча за миг и продължи: — Чух, че Стю Маккинън не се чувствал добре.

— Господин Маккинън е болен? Какво му е?

— Грип, но няма да умре. Бес прави чудесен пай от сладки картофи. Ще бъде много мило от твоя страна, ако отидеш да го видиш и да му занесеш. Той си умира за пай от сладки картофи, а освен това много те харесва. Бъди любезна съседка.

— Така ще мога да наваксам липсата на светски обноски. — Погледна към документите, пръснати по бюрото, а сетне вдигна поглед към мъжа, който я бе научил на всичко, което знаеше. — Добре, Хам. Ще отида да го видя.

— Ти си добро момиче, Уил — промърмори той и се отправи към вратата.

 

 

Имаше над какво да мисли, докато караше към ранчото „Трите камъка“ — наемането на новите работници, купуването на още двеста глави добитък. Нейното упорито желание да докаже, че струва нещо, и то на баща й, който никога не се бе интересувал от нея. И може би недостатъчното й внимание към мъжа, който винаги се бе грижил за нея и който бе останал в ранчото заради нея.

Дали през последните няколко месеца бе навлязла в територията на Хам? Вероятно. С това можеше да се справи. Ала думите му за убиеца, колкото и разумно да звучаха, не можеха да изтрият чувството на вина. И на страх.

Потръпна и усили отоплението в колата. Пътят беше изчистен от снега и колата без усилие се носеше по него. Снегът бе натрупан на високи камари от двете страни на шосето и тя имаше чувството, че се движи през снежен тунел, чиито бели върхове се извисяват в синьото небе.

Внезапно на пътя изскочи елен и Уила рязко натисна спирачките, за да не го блъсне. Еленът вдигна глава и я погледна с тъжните си очи.

— О, ти си истински красавец! — засмя се младата жена и пое дълбоко въздух. Сърцето й глухо биеше и ръцете й трепереха. Подскочи уплашено, когато някой почука на стъклото.

Не го познаваше. Беше хубав мъж, с къдрава златистокестенява коса, която се подаваше под кафявата шапка. Устните му, с пищни мустаци, се усмихваха. Уила плъзна ръка под седалката, където бе пъхнала пистолета.

— Добре ли сте? — попита мъжът, когато тя свали малко прозореца. — Бях зад вас и видях, че колата ви поднесе. Да не сте си ударили главата или нещо друго?

— Не. Добре съм. Просто еленът ме стресна. Трябваше да внимавам повече.

— Голямо животно, нали? — Джеси извърна глава, за да погледне елена, който изгледа колата още веднъж, а след това с няколко скока се изгуби в снега. — Искаше ми се да имам пушка. Щяхме да си устроим истинско угощение. — Отново я погледна и се развесели, когато видя страха и подозрението в очите й. — Сигурна ли сте, че сте добре, госпожице Мърси?

— Да. — Пръстите й стиснаха пистолета. — Познавам ли ви?

— Не мисля, но аз съм ви виждал. Аз съм Джей Кей, от няколко месеца работя в „Трите камъка“.

Тя се поуспокои.

— О, вие май сте шампионът на покер.

Той я дари с очарователната си усмивка, която понякога бе по-силно оръжие от всеки пистолет.

— Вече съм се прочул, а? Бих казал, че с удоволствие измъквам парите ви, като опразвам джобовете на вашите работници. Все още сте малко бледа.

Чудеше се каква ли е кожата й. Спомни си, че във вените й тече индианска кръв и внимателно я погледна. Никога досега не бе имал жена мелез. И дали няма да си го върне на Лили, ако чука сестра й?

— Трябва ви малко време, за да се съвземете. Ако нямах толкова добри рефлекси, сигурно щях да се ударя в колата ви.

— Наистина съм добре. — Има великолепни очи, помисли си Уила. Студени, но красиви. Караха я да стои нащрек. — Отивам в „Трите камъка“ — продължи тя, решена да прояви любезност. — Казаха ми, че господин Маккинън бил болен.

— Грип. Беше доста зле, но вече се оправя. Разбрах, че си имате доста проблеми в Мърси.

— Да. — Инстинктивно се отдръпна. — Мисля, че е по-добре да се приберете в пикапа си. Ще замръзнете.

— Да, вятърът днес е доста хаплив. Като всяка жена. — Мъжът й намигна и се отдръпна. — Ще карам след вас. Предайте на стария Джим, че винаги съм готов за някоя и друга игра.

— Ще му предам. Благодаря за това, че спряхте.

— Удоволствието е изцяло мое. — Той се ухили и повдигна шапката си. — Госпожице.

Когато се качи в пикапа си, се засмя на глас. Значи това бе природената сестра на Лили. Беше готов да се обзаложи, че е добра в леглото. Трябваше да се увери. Тананика си през целия път до „Трите камъка“ и когато Уила зави към главната къща, весело й бибипна и й махна с ръка.

Шели отвори вратата с бебето на ръце.

— Уил, каква изненада. Пай! Чакай само да си взема вилица.

— Той е за свекъра ти. Как е той?

— По-добре. Сара се побърка от тревога. Затова съм тук. Опитвам се да й вдъхна малко кураж. Съблечи палтото си и ела в кухнята. — Тя потупа гукащото бебе. — Истината е, че се страхувам да стоя сама у дома. Знам, че е глупаво, но имам чувството, че някой ме наблюдава. Наблюдава къщата, наднича през прозорците. Тази седмица карах Зак три пъти да проверява ключалките. Никога преди не сме се заключвали.

— Знам. И у дома е същото.

— Сигурно няма нищо ново от полицията.

— Не.

— Не бива да говорим за това сега. — Когато приближиха кухнята, Шели снижи глас. — Не е нужно да разстройваме Сара. Я виж, кой е тук — изрече високо и разтвори вратата със замах.

— Уила! — Сара остави картофа, който белеше и избърса ръце в престилката си. — Колко се радвам да те видя. Седни. Има кафе.

— Донесох пай. — Винаги се чувстваше неловко при подобна открита изява на чувства, но се усмихна, когато Сара я целуна по бузата. — За болния. От специалитета на Бес, пай със сладки картофи.

— Може би това ще го накара да спре да мърмори. Кажи на Бес, че много й благодаря. Седни да изпиеш едно кафе. Хубаво е да си поговорим. Двете с Шели преди малко си казвахме колко тежка е тази зима. Струва ми се, че от година на година зимите става все по-студени и по-дълги.

— Бо Редли продава всичко и се мести в Аризона.

— Наистина ли? — Възрастната жена обожаваше клюките както мишката — сиренето. — Не съм чувала за това.

— Продал е земята на строителните предприемачи. Ще правят ранчо за туристи.

— Я гледай ти! — подсвирна тя, докато наливаше кафе. — Стю сигурно ще припадне, като чуе.

— Да чуе какво? — На вратата се подаде съпругът й, загърнат в топъл халат. — Имаме гости и никой не ме е извикал! — Намигна на Уила и леко я потупа по главата. — И пай? Имаме пай и вие сте ме оставили самичък?

— Хайде, сядай. Ще хапнем пай с кафето, вместо кейк.

Стю дръпна един стол и погледна снаха си.

— Ще ми дадеш ли да подържа бебето?

— Не. Не и докато не оздравееш напълно. Гледай, но не я докосвай.

— Тези жени ще ме уморят — оплака се той на гостенката. — Не дай си Боже човек да кихне няколко пъти и се озовава в леглото, тъпчат го с хапчета.

— Ти имаше треска. — Сара сложи пред него чинийка с парче пай. — Хайде, яж и престани да се оплакваш. Бебетата са по-послушни от всички големи мъже, които познавам.

Докато говореше, тя се взря в лицето му и промърмори:

— Цветът ти вече се е възвърнал. Изяж си пая и постой малко с гостенката, но после се връщаш в леглото.

— Видя ли? — въздъхна Стю. — Само чака да стана малко по-добре, за да започне да ми нарежда. — Лицето му светна, когато вратата се отвори и влезе Зак. — Е, сега ставаме поне двама мъже. Влизай, момче, но не си мисли, че ще се докопаш до моя пай.

— От какво е? Здравей, Уил. — Зак Маккинън бе висок и слаб мъж. Бе наследил къдравата коса на майка си и квадратната челюст на баща си. Очите му бяха зелени, също като на Бен, но гледаха някак си отнесено. Обичаше да мечтае и винаги бе весел и жизнерадостен. Свали палтото и шапката си и взе малката си дъщеричка.

— Избърса ли си краката? — попита майка му.

— Да, мамо. Това пай със сладки картофи ли е?

Вратата на кухнята отново се отвори.

— Пъстрата кобила скоро ще роди — започна Бен, но видя Уила и се усмихна. — Здравей, Уил.

— Тя е донесла пай — обяви Зак.

— От какво е? — попита Бен, седна до Уила и започна да си играе с косата й.

— От това, от което баща ти обича — отвърна тя и бутна ръката му.

— Що за примерна съпруга. — Стю отчаяно погледна жена си, която отряза две парчета от пая. — А аз си мислех, че съм болен и трябва да ми се угажда.

— Ще се разболееш отново, ако го изядеш целия. Дай бебето на Шели, Зак, и налей кафе. Бен, престани да се закачаш с Уила. Остави момичето да си хапне на спокойствие.

— Дрън, дрън — промърмори Стю, но лицето му светна, когато Уила му намигна и прехвърли парчето си в неговата чиния.

— Стюарт Маккинън, засрами се. — Сара сложи заплашително ръце на хълбоците, когато съпругът й се захвана с второто парче.

— Тя сама ми го даде, нали? Как са твоите хубави сестри, Уил?

— Добре са. А… — Нито Адам, нито Лили й бяха казали да пази годежа им в тайна, освен това слуховете сигурно вече бяха плъзнали. — Адам и Лили се сгодиха. Ще се оженят през юни.

— Сватба! — Шели радостно подхвърли бебето. — О, това е чудесно!

— Адам ще се жени? — Сара въздъхна и очите й се навлажниха. — Спомням си как двамата с Бен ходеха да ловят риба в потока. — Избърса сълзите си. — Ние ще ти помогнем с даряването.

— Даряване?

— Ами да. Подаръците за младоженеца — обади се Шели. — Ще се пръсна от нетърпение. Те ще живеят в неговата прелестна малка къща, нали? Чудя се каква ли рокля ще иска за сватбата. Трябва да й кажа, че в Билингс има страхотен магазин. Оттам си купих моята. Освен това имат великолепни рокли за шаферки. Предполагам, че тя ще иска нещо по-свежо за теб.

Уила едва не се задави с кафето си.

— За мен?

— Сигурна съм, че двете с Тес ще й бъдете шаферки. И на двете ви отиват наситени цветове. Тъмносиньо, тъмнорозово.

— Розово?!

Бен гръмогласно се засмя, когато видя ужасения й поглед.

— Ти я изплаши до смърт, Шели. Не се тревожи, Уил. Аз ще се погрижа за теб. Смятам, че съм най-подходящият кавалер. — Вдигна чашата с кафето. — Тъкмо тази сутрин говорих с Адам, но ти ме изпревари с новината.

— По-добре да поговоря предварително с него — намеси се Зак. — Още имам белези от нашата сватба. — Очите на Шели се присвиха и той се ухили. — Спомняш ли си онези сиви костюми, които трябваше да облечем, Бен? Мислех си, че ще се задуша, преди да успея да кажа „да“. — Наведе се, когато съпругата му замахна, за да го перне по главата. — Освен това на гърлото ми сякаш заседна буца, когато погледнах към пътеката между редовете в църквата. Беше най-прекрасното видение, което съм виждал.

— Господ да те пази, сине — промърмори баща му. — Нямам нищо против сватбите, въпреки че ние с майка ти избрахме по-лесния начин и избягахме.

— Само защото баща ми искаше да те застреля. Попитай Лили дали не иска да й помогнем с нещо, Уил. Само като си мисля за сватбените приготовления и ми се струва, че пролетта е по-близо.

— Ще я попитам. Сигурна съм, че ще бъде много благодарна. Вече трябва да си вървя.

— О, не си тръгвай още. — Шели хвана ръката й. — Та ти току–що дойде. Ще помоля Зак да донесе списанията ми със сватбените тоалети. Лили може да си хареса нещо.

— Сигурна съм, че тя сама ще дойде и ще ги обсъди с теб. — От разговора за сватбата започна да се чувства неудобно. — Бих искала да остана още, но вече се стъмва.

— Тя е права — промърмори Сара и хвърли притеснен поглед към прозореца. — Сега не е време сама жена да пътува по пътищата. Бен…

— Ще я изпратя. — Без да обръща внимание на протестите на Уила, той стана и взе палтото и шапката си. — Един от твоите хора може да ме докара обратно или ще ми дадеш един пикап на заем.

— Така ще бъда по-спокойна — заяви възрастната жена. — Ужасно е, че такива неща се случват тук. Всички ще сме по-спокойни, ако знаем, че Бен е с теб.

— Добре тогава.

Сбогува се с останалите и двамата с Бен се запътиха към пикапа й. Докато се качваха в колата, тя се извърна към него.

— Ти си щастлив човек, Маккинън.

— Това пък защо?

Уила поклати глава и не каза нищо, докато къщата на ранчото не остана зад тях.

— Ти не знаеш и не можеш да разбереш, защото винаги си го имал.

Той удивено се вгледа в профила й.

— За какво говориш?

— За семейството. За твоето семейство. Седях там в кухнята и си мислех. Не за пръв път седя във вашата кухня, но досега не съм се замисляла. Миналото, обичта, взаимното разбиране, помощта. Всички са силно привързани един към друг и им е хубаво заедно. Ти не знаеш какво означава да си лишен от всичко това.

Това беше истина, макар досега Бен да не се бе замислял за семейството си.

— Сега имаш сестри, Уила. Между вас има връзка. Това всеки може да го види.

— Навярно това е началото на нещо, но ние нямаме минало. Нямаме спомени. Чух как ти започна да разказваш някаква история, а Зак я довърши. Видях как майка ви се засмя на нещо глупаво, което вие двамата сте направили като малки момчета. Не съм сантиментална — бързо изрече тя. — Просто изведнъж се замислих за всички тези неща, докато стоях с вас в кухнята. Така и трябва да бъде, нали?

— Да.

— Той открадна всичко това от нас. Едва сега започвам да разбирам от колко много неща ни е лишил. Не само мен. Ще заобиколя малко.

Когато приближиха границата на земята на Мърси, тя сви по страничния път. Бен не я попита къде отиват. Вече бе разбрал.

Снегът бе затрупал гробовете и надгробните плочи. Само каменната плоча на Джек Мърси се извисяваше над останалите.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, бих предпочела да не го правиш. Почакай ме в колата. Няма да се бавя.

— Добре.

Затъна до колене в снега, докато вървеше към гроба на баща си. Беше студено и вятърът носеше снега във въздуха. В далечината видя еленче. Не се чуваше никакъв шум, освен свиренето на вятъра.

Върху надгробния камък бе издялан надписът, който той бе пожелал. Никакви думи за никого, освен за себе си. Така, както бе живял. Какво значение имаше сега? Той бе мъртъв, както и майка й, за която всички казваха, че била нежна и добра жена.

Тя бе създадена от тези двама души — единият жесток и себичен, а другият нежен и състрадателен. Не знаеше каква бе самата тя. Може би до известна степен също бе егоистична, но се надяваше, че има щедро и добро сърце. Беше горда и изпълнена с известно съмнение към самата себе си. Нетърпелива, но и състрадателна. Нито особено мила и любезна, нито особено жестока. Всъщност това в крайна сметка не беше толкова лошо. Докато стоеше в снега и студеният вятър брулеше лицето й, разбра, че ги обича и двамата. Майката, която никога не бе познавала, и бащата, когото никога не бе прегръщала.

— Исках да се гордееш с мен — високо изрече тя. — Макар и да не ме обичаше. Да си… доволен от мен. Но това никога не стана. Хам беше прав. Ти си ми удрял плесници през целия ми живот. Не само физически — всъщност рядко си ме бил, защото просто не се интересуваше от мен — а емоционални. Толкова пъти съм получавала емоционални удари, че не мога да ги преброя. И аз винаги се връщах при теб с наведена глава, за да можеш отново да ме удариш. Предполагам, че днес дойдох тук, за да ти кажа, че вече приключих с всичко това. Или поне ще се опитам да го направя. Ти си мислил, че можеш да настроиш трите ни една срещу друга. Сега вече го разбирам. Ние не ти дължим нищо, но ще запазим ранчото, егоистични кучи сине. Освен това мисля, че ще станем добро семейство. Напук на теб. Може би досега не сме успели много, но занапред ще се постараем и знам, че ще стане.

Обърна се и си тръгна.

Бен внимателно я погледна и остана доволен, че не видя сълзи в очите й. Но много се изненада, когато я забеляза да се усмихва.

— Добре ли си?

— Чувствам се отлично. — Пое дълбоко въздух. Беше някак си по-спокойна и умиротворена. — Наистина съм добре. Бо Редли продава всичко — каза, когато колата потегли. — Смятам да купя част от оборудването му и двеста глави добитък от фермата за угояване. Ще назнача на работа в ранчото и двама от неговите хора.

Думите й го изненадаха, но той кимна.

— Добре.

— Не ти го казвам, за да получа одобрението ти, а за да го знаеш като изпълнител по завещанието. — Излезе от страничния път и подкара към ранчото. В далечината примамливо блестяха светлините на къщата.

— Утре ще ти представя доклада си за месеца, така че можеш да го прегледаш.

Бен се почеса по ухото, чудейки се къде е капанът.

— Това е чудесно.

— Просто си върша работата. А що се отнася до личните отношения, защо нито веднъж не си ме поканил на вечеря или на кино, вместо да се опитваш веднага да свалиш гащите ми?

Устата му остана отворена.

— Извини ме, но май не те разбрах…

— Ти се въртиш край мен, пускаш ми ръце и се опитваш да ме вкараш в леглото си, а нито веднъж не си ме поканил на среща.

— Искаш да те заведа на вечеря? — Дори не му бе минавала подобна мисъл. Ако беше друга жена, да, но това беше Уила. — Или на кино?

— Да не би да те е срам да се покажеш на публично място с мен? — Спря колата, загаси мотора и се извърна към него. Лицето му бе в сянка, но все пак забеляза смаяното му изражение. — Значи ставам за натискане в обора, но не съм достатъчно добра за теб, за да си облечеш чиста риза и да похарчиш петдесет долара за вечеря?

— Откъде ти дойде на ум подобна глупост? Освен това не съм се натискал с теб в обора и не съм те завел в леглото си, защото смятам, че още не си готова. Никога не съм мислил, че би искала да те заведа на ресторант или на кино. Да те поканя на среща — неуверено завърши той.

Може би женската сила не е за пренебрегване, помисли си Уила, щом такъв мъж като Бен Маккинън веднага се хвана.

— Е, може би си грешал.

Това е някаква шега, каза си той, когато тя подкара пикапа. Сигурно има някакъв капан, който щеше да щракне около глезена му, щом направи грешна стъпка. Наблюдаваше я с присвити очи, готов на всичко. Тя спря пред къщата и загаси мотора.

— Върни се с моята кола — каза му Уила. — Утре ще изпратя някой да я вземе. Благодаря за компанията.

По дяволите, помисли си Бен. Вече чуваше как капанът щраква около крака му.

— Събота вечерта. В шест часа. Кино и вечеря.

Напуши я смях, но лицето й остана сериозно.

— Чудесно. Ще се видим тогава. — Излезе навън и тръшна вратата под носа му.