Нора Робъртс
Горчиво небе (11)

Единадесета глава

Снегът покри земята като смъртен покров. Привечер от прозорците на къщата не се виждаше нищо, освен гъстата пелена от падащ на парцали сняг, който сякаш трупаше стена, която да ги огради от външния свят.

Лили стоеше до прозореца и се взираше, опитвайки се да различи нещо в безкрайната белота.

— Ще седнеш ли? — рязко изрече Тес. — Нищо не можеш да направиш.

— Измина много време, откакто излязоха.

— Както вече ти казах, нищо не можеш да направиш.

— Може би искаш още чай? Този е изстинал. — Лили се извърна, за да вземе подноса, но Тес скочи на крака.

— Ще спреш ли най-сетне? Престани да се суетиш край мен, или край когото и да било. Ти не си слугиня в тази къща. За Бога, просто седни някъде! — Тялото й потръпна и тя си пое дълбоко дъх. — Съжалявам — промърмори. Лили стоеше като вкаменена, стиснала ръце и с празни очи. — Не биваше да ти викам така. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Всичко е наред — прошепна Лили. Сърцето й се сви заради сестра й и ръцете й се отпуснаха. — Знам, че беше ужасно. Ужасно!

Седяха от двете страни на кожения диван, заслушани във вятъра, който прииждаше на пориви.

— О, по дяволите! — извика Тес, пое дълбоко въздух и повтори: — По дяволите! В какво се забъркахме, Лили?

— Не знам. — Вятърът в комина зловещо изсвири. — Уплашена ли си?

— Уплашена съм. А ти не си ли?

Лили стисна устни. Очите й бяха сухи и спокойни.

— Мисля, че не съм. Не го разбирам, наистина, но не съм уплашена, не и по начина, по който очаквах. Просто изпитвам тъга и съжаление. И се безпокоя — добави и отново извърна очи към прозореца. Представи си как тримата ездачи се изгубват и затъват в снежните преспи. — За Адам, за Уила и за Бен.

— Те ще се оправят. Нищо няма да им се случи. Нали са родени тук.

Тес не можеше да се сдържа повече, стана и закрачи из стаята.

— Те знаят какво правят. — Ако те не знаят, кой, по дяволите, ще знае? — Може би затова съм толкова уплашена. Не знам какво правя. А винаги съм знаела. — Извърна се и замислено изгледа Лили. — Ти знаеш. Ти знаеш какво правиш с твоите подноси с чай и супи.

Сестра й поклати глава и извърна очи от прозореца.

— Всички тези неща не са важни.

— А може би са — меко каза Тес и в същия миг замръзна, защото видя някаква светлина, която проблесна в снежната завеса отвън. — Там има някой.

Навярно защото отново не знаеше какво да направи, да избяга, или да се скрие, тя решително излезе във фоайето и рязко отвори вратата. Миг след това Нейт се показа на прага, целият затрупан със сняг.

— Прибирай се вътре — нареди й той, побутна я и затвори вратата след себе си. — Върнаха ли се?

— Не. Лили и аз… — Посочи към салона. — Какво правиш тук?

— Страхотна виелица. Закарах Шели и бебето и едва успях да се върна. — Свали шапката си и изтърси снега. — Няма ги почти два часа. Ще почакам още няколко минути и отивам да ги търся.

— Смяташ да излизаш навън? В тази буря? — Никога досега не бе виждала снежна буря, но знаеше, че е много опасно да се излиза навън в такова време. Можеше да се окаже фатално. — Да не си луд?

Той небрежно я потупа по рамото, като мъж, чийто мисли са някъде другаде.

— Ще ми донесеш ли чаша горещо кафе? Не е зле да напълниш и един термос.

— Не можеш да излизаш навън. — Знаеше, че е глупаво, но без да се замисли, застана пред вратата. — Никой не бива да излиза навън в такова време.

Нейт се усмихна и прокара пръст по бузата й.

— Тревожиш се за мен?

По-скоро беше ужасена, но по-късно щеше да анализира чувствата си.

— Не си ли чувал за измръзване? Това е смърт. — Думите излетяха като куршуми от устата й. — Щях да се тревожа за всеки, който няма капчица здрав разум в главата си и иска да излезе в такава буря.

— Трима от моите приятели са навън. — Гласът му бе тих, но решителен. — Кафето ще ми помогне, Тес. Черно и горещо. — Преди тя да успее да отговори, той наклони глава и се ослуша. — Чакай. Това трябва да са те.

— Нищо не чувам.

— Връщат се. — Нахлупи шапката си и излезе да ги посрещне.

 

 

Оказа се прав и Тес реши, че Нейт чува като котка. Влязоха вътре, донасяйки със себе си снежния вой на вятъра. Настаниха се в салона и Бес им донесе горещо кафе.

— Има твърде много сняг и всичко е затрупано. — Бен се отпусна в едно от дълбоките кресла, а Адам застана пред камината. — Намерихме мястото, но снегът е заличил всички следи.

— Но вие сте видели… — Тес се настани на облегалката на дивана. — Видели сте какво има там, нали?

— Да. — Уила стрелна с поглед брат си и размърда рамене. Нямаше нужда да добавя, че вълците се бяха върнали отново.

— Утре сутринта ще говоря с мъжете. Сега имаме друга работа.

— Друга работа? — като ехо повтори Тес.

— Трябва да приберем стадото в заслона. Ще отида да намеря Хам.

— Почакай. — Сигурна, че е единствената, чийто здрав разум не я е напуснал, вдигна ръка. — Ще излизаш навън? Заради едни крави?

— Иначе те ще умрат — остро отвърна Уила.

Докато Тес ги гледаше с отворена уста, всички, освен нея и Лили се запътиха към предната врата. Тя смаяно поклати глава и протегна ръка към бутилката с бренди.

— Заради някакви си крави — промърмори. — Заради някакви си глупави крави.

— Когато се върнат, сигурно ще са изгладнели. — Този път сестра й не погледна към прозореца, нито пък се заслуша в шума на двигателя. — Ще помогна на Бес с вечерята.

Можеше да се ядоса или да се примири. Тес реши да избере второто.

— Няма да стоя тук сама. — Взе чашата си и тръгна след Лили. — Някога виждала ли си подобна виелица?

Лили объркано поклати глава.

— Във Вирджиния също вали сняг, но никога не съм виждала нещо подобно. Снегът заваля бързо, а вятърът е толкова силен. Не мога да си представя как в такова време може да се работи навън. Предполагам, че Нейт ще остане тази нощ да преспи в къщата. Не мислиш ли? Трябва да помоля Бес да му приготви стая.

Бутна вратата на кухнята и завари икономката до печката. От голямата тенджера се носеше приятно ухание.

— Варено — осведоми ги и опита от яденето. — Ще стигне за цяла армия. Трябва да поври още час и половина.

— Те отново излязоха. — Лили машинално се насочи към килера, за да си вземе престилка. Тес учудено повдигна вежди. Вероятно това й бе станало навик.

— Знам. Смятам да опека и сладкиш с ябълки. — Бес погледна към Тес и неодобрително сбърчи нос, като видя чашата с бренди в ръката й. — Да не би да искаш да помогнеш?

— Не съвсем.

— Кошът с дървата е полупразен — каза Бес и извади от килера тава с ябълки. — Мъжете нямаха време да донесат дърва.

Младата жена завъртя чашата в ръката си.

— Да не би да очакваш от мен да изляза навън, за да донеса дърва?

— Мощността спада, момиче, а предполагам, че не искаш задникът ти да изстине.

— Мощността ли? — Мисълта, че скоро в къщата може да стане тъмно и студено, я накара да пребледнее.

— Имаме дизелов генератор. Обаче не можем да си позволим да го хабим за отопляване на спалните, след като имаме толкова много дърва. Ако искаш да спиш на топло, трябва да донесеш дърва. Помогни й, Лили. Има въже, което води от тази врата до платнището, под което са дървата. Ще трябва да донесете дървата на ръце, защото не можете да използвате количката в този сняг, а няма смисъл да се рине пътека, преди снегът да е спрял. Донесете повече дърва. И вземете фенерче.

— Добре. — Лили погледна ядосаната Тес. — Аз мога да донеса дървата. А ти защо не останеш в къщата, за да ги занесеш в спалните?

Предложението беше много изкушаващо. Чуваше зловещия вой на вятъра, който сякаш заплашваше да строши прозорците, но подигравателната усмивка на Бес я вбеси.

— Заедно ще излезем и ще донесем дървата.

— Не и с онези фини ръкавици — подхвърли след тях икономката, когато двете се запътиха навън. — Вземете си ръкавици за работа от килера.

— Да мъкна дърва… — промърмори Тес и зави към коридора. — Обзалагам се, че в къщата има дърва за една седмица. Прави го нарочно, само и само за да ме вбеси!

— Нямаше да ни помоли да излезем, ако не беше необходимо.

Тес взе палтото си от закачалката и сви рамене.

— Нямаше да помоли теб — съгласи се тя и се наведе за ботушите си. — Изглежда, вие двете много добре се разбирате.

— Мисля, че тя е чудесна. — Уви няколко пъти плетения шал около врата си и след това закопча палтото си. — Винаги е толкова мила с мен. Щеше да бъде мила и с теб, ако ти…

Тес нахлузи скиорската шапка на главата си и кимна:

— Не, недей да щадиш чувствата ми. Продължавай…

— Ами… ти просто се държиш малко оскърбително с нея. Прекалено рязко.

— Е, може би нямаше да го правя, ако тя не измисля винаги най-идиотската работа за мен, а след това се оплаква, че не отговарям на изискванията й.

Намусена, младата жена се върна в кухнята и без да каже дума, отиде в килера и взе чифт големи брезентови ръкавици.

— Готова ли си? — С фенерче в ръка, Лили я чакаше.

В мига, в който отвориха вратата, вятърът блъсна снега в лицата им. Двете се спогледаха с широко отворени очи. Лили излезе първа.

Вкопчиха се във въжето и бавно започнаха да се придвижват. Вятърът бе толкова силен, че на всяка крачка заплашваше да ги отнесе. Лъчът от фенерчето подскачаше в тъмнината. Двете жени едва не се спънаха в платнището, което покриваше цепениците.

Тес протегна ръце, а Лили започна да нарежда дървата. Бе разкрачила крака, за да не падне, върхът на носа я щипеше и тя скръцна със зъби.

— Адът не може без огън — извика. — А адът, това е Монтана през зимата.

Сестра й леко се усмихна.

— Когато сме вътре и огънят гори, ще гледаме през прозореца и ще се наслаждаваме на красотата на снега.

— Глупости — промърмори Тес, докато вървяха към къщата с първия наръч дърва.

Върнаха се още три пъти. Тес започна да се олюлява. Накрая загуби равновесие и падна по лице върху огромна пряспа. Фенерчето излетя от ръката й и потъна в пухкавия сняг.

— Добре ли си? Удари ли се? — Лили загрижено се надвеси над нея, но също изгуби равновесие и падна. Седеше задъхана в снега и затънала до кръста, а Тес енергично плюеше сняг.

— По дяволите, по дяволите, триста пъти по дяволите! — С мъка се надигна и седна. Присви очи, като чу смеха на Лили. — Какво, по дяволите, ти е толкова забавно? Всеки миг можем да бъдем погребани под този сняг и никой няма да ни открие до пролетта. — Обаче на нея също й стана смешно, докато я гледаше как се е разположила върху пряспата сняг, като миниатюрна снежна кралица. — Изглеждаш много глупаво.

— Ти също. — Сестра й притисна ръката си до сърцето. — Освен това имаш брада.

Тес изчисти снега от брадичката си и го хвърли в лицето й. Точно от това имаха нужда. Въпреки силния вятър двете жени започнаха да правят снежни топки и да се замерят с тях.

— Когато бях малка, много често си правех снежни човеци — каза Лили. — А веднъж наваля такъв сняг, че два дни не ходихме на училище.

Тес примигна няколко пъти.

— Първият и единствен път, в който карах ски, реших, че аз и снегът не сме съвместими. Предполагам обаче, че не е толкова лошо.

— Красиво е — засмя се Лили. — Замръзвам.

— Иска ли ти се голяма чаша кафе с няколко капки бренди?

— Няма да е зле — усмихна се тя. Изведнъж сърцето й подскочи уплашено. Когато сянката се раздвижи, ръката й се вкопчи в Тес. Беше мъж. И се приближаваше към тях.

— Паднали ли сте? Не бива да сте навън в този мрак — каза мъжът и пристъпи по-близо.

Тес грабна една цепеница.

— Не приближавай — заповяда тя и въпреки че ръцете й трепереха, гласът й бе силен и твърд. — Лили, ставай. Ставай, по дяволите!

— Хей, не исках да ви изплаша. — Той наклони фенера. — Аз съм Уд, госпожице Тес. С Били току-що се върнахме и жена ми каза, че може би имате нужда от помощ.

Гласът му бе спокоен, в него не звучеше и най-малкият намек за заплаха, всъщност бе леко развеселен. Но двете бяха сами и безпомощни, а той беше як мъж и лицето му все още беше в сянка. Затова тя стисна още по-силно дървото.

— Ние сме добре. Лили, върви в къщата и кажи на Бес, че Уд е тук. Кажи й — изсъска тя и сестра й най-сетне се размърда.

— Не е нужно да безпокоите Бес. — Той наклони фенера към заслона с дървата и лъчът му освети пътеката към къщата. — Съпругата ми приготвя вечерята, но мога да ви помогна и да занеса един наръч цепеници в къщата.

Тес бе съвсем сама с него и горещо се помоли сестра й вече да е стигнала до къщата и да е предупредила Бес. С усилие отстъпи назад.

— Вече занесохме достатъчно дърва.

— В такава буря никога не са достатъчни. — Подаде й фенера, а тя отскочи, защото й се стори, че вижда блясъка на острие. — Подръжте фенера, а аз ще взема дървата — кротко рече той.

Макар че все още й се искаше да избяга, Тес протегна ръка и взе фенера. Уд се наведе над платнището с дървата, а в този момент Лили се върна.

— Бес е направила кафе. — Гласът й бе силен и спокоен. — Каза, че има много и ако Уд иска, може да дойде.

— Благодаря, но ще трябва да се прибирам. — Продължи да нарежда цепеници в извитата си ръка. — Жена ми ме чака. А вие вземете фенерчето и също се прибирайте. Аз ще се оправя и без него.

— Добре. Тогава да вървим, Тес. — Потръпна и дръпна ръката на сестра си. — Благодаря ти, Уд.

— Няма за какво — промърмори мъжът и поклати глава, когато те тръгнаха по пътеката. — Жени.

— Бях толкова уплашена — прошепна Лили. Когато влязоха в къщата, тя прегърна сестра си. — Ти беше толкова смела.

— Не бях смела. Бях ужасена. — Вкопчи се в нея. — Как можахме да забравим? Как можахме да си играем тук като две глупави деца след всичко, което се случи? Господи! Господи, та това може да бъде всеки! Как не сме го осъзнали досега? — Отдръпна се и се взря в очите й. — Може да бъде всеки!

— Не и Адам. — Лили свали ръкавиците си и разтри премръзналите си ръце. — Той не може да нарани никого и нищо. И освен това той беше с нас, когато… когато намерихме онова днес.

Тес отвори уста, но сетне я затвори. Какъв смисъл имаше да й казва, че Адам е могъл да го направи преди това и после да ги заведе там, за да го видят?

— Не знам, Лили. Наистина не знам. Обаче, ако смятаме да останем тук и да преживеем тази зима, трябва да започнем да мислим малко повече и да внимаваме. — Свали шапката и палтото си. — Не мога да си представя, че Адам би могъл да го направи. Или Бен, или Нейт, не мога да си представя никой от мъжете в ранчото и точно в това е проблемът. Но трябва да бъдем по-предпазливи.

— Тук сме в безопасност. — Лили внимателно окачи палтото си. — От дълго време не съм се чувствала в безопасност.

 

 

Пиха кафе, сетне ядоха от вареното и след това седнаха да чакат. Вятърът свиреше в прозорците, огънят пращеше в камината, а старият часовник на дядо им отброяваше часовете.

Вече минаваше полунощ, когато Уила се върна, и то сама.

Тес спря нервната си разходка из салона и внимателно се взря в лицето й. То бе бяло като платно, а тъмните и екзотични очи приличаха на големи дупки. Тя отиде до камината, а от мокрите й дрехи по килима и излъскания под потекоха малки вадички.

— Къде са другите? — попита Тес.

— Прибраха се по домовете си. И те си имат достатъчно грижи.

Тес кимна, отиде до масичката с напитките и наля уиски. Предпочиташе Нейт и Бен да са тук, но вече бе научила, че Монтана е пълна с малки разочарования. Подаде й чашата.

— Прибрахте ли всички крави за през нощта?

Без да си прави труда да отговаря, тя преполови чашата и потръпна.

— Ще отида да ти приготвя банята.

Уила недоумяващо погледна към Лили.

— Какво?

— Казах, че ще ти приготвя една гореща баня. Измръзнала си и си изтощена. Сигурно си огладняла. На печката има варено. Тес, донеси една купа за Уила.

Толкова бе уморена, че нямаше сили да протестира. Само изгледа смаяно Лили.

— Тя иска да ми приготви банята. Представяш ли си?

— Тя е нашият постоянен експерт по домашните задължения. Както и да е, не е зле да се изкъпеш. Миришеш.

Уила се намръщи.

— Предполагам, че си права. — От уискито главата й се беше замаяла и тя остави чашата настрани. — Твърде съм уморена, за да ям.

— Трябва да хапнеш нещо. Можеш да ядеш и във ваната.

— Във ваната! Да ям във ваната?

— А защо не, по дяволите?

— Наистина, защо не, по дяволите? — Препъна се леко и се отправи към стълбата.

Ваната бе пълна с гореща вода, пяна и мехурчета. Потопи крака си във водата и кожата й настръхна. Сетне въздъхна дълбоко и с наслада се излегна вътре. Водата я покри до брадичката.

Искаше да се освободи от мислите за снега, за вятъра, за тъмнината, за тежката работа през изминалите часове, докато прибираше кравите. Ала не бе възможно. Снежната буря връхлетя прекалено бързо и сигурно са загубили някое животно. Все пак направиха всичко, за да приберат стадото.

Всички мускули я боляха и тя облегна глава назад и затвори очи. Замисли се. С ранчото лесно се справяше. Но убийството… убийството и онази касапница… Какво да прави?

— Ако заспиш, можеш да се удавиш — чу се гласът на Тес от вратата.

Уила седна и се намръщи. Нахлуването на сестра й я стресна и подразни, въпреки вкусното ухание, което се носеше от купата върху таблата.

— Някога изобщо чукаш ли на вратите?

— Вратата беше отворена, шампионке. — Развеселена от ролята си на прислужница, постави таблата пред Уила. — Искам да поговоря с теб.

Сестра й само въздъхна и се намести, за да може да се храни.

— Ами говори.

Тес седна върху широкия край на ваната, потопи пръст в пяната, помириса го и отбеляза:

— Виолетки. Сигурно е на Лили.

— Искаш да говорим за шампоаните ли? — Уила недоволно я изгледа и започна да се храни. Наистина беше огладняла.

— Донесох ти пеньоара. — Лили се подаде на вратата. — Закачих го от задната страна на вратата.

— Влез и седни — махна й с ръка Уила. — Тес иска да поговорим. — Тъй като Лили се поколеба, тя нетърпеливо изрече: — Хайде стига, Лили. И трите имаме цици.

— А освен това нейните едва се забелязват — обади се Тес със самодоволна усмивка. — Седни — нареди. — Ти си тази, която настояваше да й кажем всичко.

— Какво да ми кажете?

— Ами просто ние двете сме малко нервни. Съгласна ли си с мен, Лили?

Тя се изчерви, смъкна капака на клозетната чиния и седна.

— Да.

Въпреки топлата вода по гърба на Уила полазиха студени тръпки.

— Вие двете се каните да изчезнете?

— Ние не сме страхливки. — Тес наклони глава. — Или глупачки. И трите имаме еднакъв интерес да преживеем тази година. Предполагам, че ще бъде по-добре, ако се обединим. Някой, много вероятно някой, който живее в ранчото… нека да кажем, че обича ножа. Как ще се справим с това?

Уила упорито сви устни.

— Аз познавам хората си.

— Да, но ние с Лили не ги познаваме. Може би трябва да започнем оттук. Да ни разкажеш повече за всички, които живеят тук. Колкото и привлекателно да звучи, не можем винаги да се движим заедно през следващите месеци.

— Права си.

— Виж ти, виж ти. Май ще трябва да отбележа днешния ден в календара си. Уила Мърси е съгласна за нещо с мен.

— Не мога да кажа, че съм във възторг от теб и присъствието ти ми е много приятно. Обаче за последното съм съгласна. Ние трите трябва да сме заедно, за да можем да се справим с всичко това. И докато полицията или ние не открием кой е убил Пикълс, смятам, че не бива да излизате сами.

— Аз мога да се защитя. Имам няколко класа по джудо.

При тези думи Уила презрително изсумтя.

— Мога да те съборя с една ръка — озъби и се Тес. — За десет секунди ще те просна по гръб и пред очите ти ще танцува цяло съзвездие. Но това е друг въпрос.

Ужасно й се прииска да запали цигара, но си обеща, че веднага след като се прибере в спалнята си, ще си достави това малко удоволствие.

— Двете с Лили не можем по цял ден да ходим като залепени.

— Аз съм с Адам през по-голямата част от деня. С конете.

Уила й кимна и се плъзна под водата.

— Можеш да разчиташ на Адам. И на Бес. И на Хам.

— Защо на Хам? — намеси се Тес.

— Той ме е отгледал — остро отвърна тя. — Освен това лошото време ще ви държи и двете в къщата поне още седмица.

— Ами ти? — погледна я Лили.

— Аз ще се погрижа за себе си. Не съм изкарала специални курсове в Холивуд, но познавам мъжете, познавам земята. Ако някоя от вас двете се чувства неспокойна, може да оседлае един кон и да дойде да работи с мен. А сега, освен ако някоя от вас не иска да ми изтърка гърба, бих желала да остана сама.

Тес се изправи и след кратък размисъл взе таблата.

— Самонадеяността ти няма да те защити от ножа на убиеца.

— Но уинчестърът може. — И доволна от себе си, Уила се протегна за сапуна.