Нора Робъртс
Горчиво небе (10)

Десета глава

В края на ноември цялата долина бе потънала в сняг.

Започнаха да пристигат скиори, които се спускаха по заснежените хълмове, а след това сядаха с чаша бренди край огньовете. Тес се замисли дали да не се присъедини за ден-два към някоя шумна компания. Не беше добра скиорка, но мисълта за брендито край огъня й се струваше привлекателна. Във всеки случай щеше да се срещне с непознати, можеше да пофлиртува и при всички случаи щеше да бъде по-интересно от живота й в ранчото.

Поддържаше постоянна връзка с агентката си, като използваше Ира по-скоро като мост към истинския й свят, отколкото като професионалистка, представяща работите й. Пишеше и бе доста напреднала с новия сценарий за филм, а освен това старателно описваше живота си в дневника. Разбира се, ако пребиваването й в това забравено от Бога ранчо можеше да се нарече живот.

Продължаваше борбата й с кокошките, но беше много доволна от напредъка си — вече можеше да измъкне яйце и от най-враждебно настроената кокошка и да се отърве само с малка драскотина.

Преживя един много лош момент, когато влезе в кокошарника и завари Бес безжалостно да извива главата на една от нейните питомки. Последва шумна врява, двете жени яростно си крещяха една на друга.

Тес прескочи вечерята, ала това й беше за урок да не се привързва толкова към пернатите си приятели.

Всяка вечер се къпеше в закрития басейн с остъклени стени и южно изложение. Реши, че има нещо особено вълнуващо да лежиш в топлата вода и да гледаш снега навън.

От инат продължаваше и уроците си по езда. В интерес на истината вече не слизаше със сълзи на очи от седлото и тялото не я болеше, както в началото. Освен това се привърза към Мейзи, кобилата, която Адам определи за нея. Но въпреки това ездата на студения вятър не бе представата й за най-доброто забавление.

— О, Господи! — Тес пристъпи навън и се загърна в дебелата шуба, подплатена с вълна. — Какъв студ. Как може да се издържи всичко това?

— Адам казва, че така още повече ще оцениш пролетта.

За да се защити от вятъра, Лили пристегна шала около врата си. Въпреки това тя харесваше зимата. Магическата белота на снега, острите върхове на планината, издигащи се като ледени копия в небето, нежната феерия на дърветата, отрупани в сняг.

— Толкова е красиво. Безкрайна белота. И борове. Небето е толкова синьо, че очите могат да те заболят. — Тя се усмихна. — Не прилича на градския сняг.

— Нямам много опит със снега. — Сложи ръкавиците си, докато крачеха към конюшнята.

Тес въздъхна и от устата й излезе пара. Понечи отново да промърмори нещо, но се отказа. Все пак наоколо наистина беше невероятно красиво. Небето приличаше на син кристал, който всеки момент можеше да се пръсне и да се посипе върху белите върхове на планината. Слънчевите лъчи танцуваха по блестящия сняг, който искреше, като скъпоценни камъни.

— Тя какво ще прави днес?

— Уила ли? Излезе рано с един от пикапите.

Сви устни.

— Сама?

— Винаги излиза сама.

— Търси си белята — промърмори и пъхна ръце в джобовете. — Мисли се за неуязвима. Ако убиецът е още наоколо…

— Нали не го мислиш наистина? — Лили разтревожено се огледа, сякаш лудият убиец можеше да изникне зад някоя пряспа сняг като хилещо се привидение. — Полицията не можа да открие нищо. Смятам, че е бил някой, който се е криел в планината. Но в този студ той не би могъл да остане там. Освен това минаха седмици откакто… откакто това се случи.

— Разбира се, че си права. — Въпреки че не беше убедена, Тес реши, че няма защо да я плаши. — Никой не може да се крие в планината в този студ, особено някакъв си луд убиец. Просто тя ми лази по нервите. — Присви очи и се взря в колата, която приближаваше към ранчото. — Говорим за вълка, а той в кошарата.

— Може би, ако ти… — Лили млъкна и поклати глава.

— Хайде, продължавай. Какво аз?

— Може би, ако не я дразниш непрекъснато.

Пикапът се приближи и спря пред тях.

— Огледа ли всичко? — попита Тес, когато Уила свали стъклото.

— Още ли си тук? Смятах, че вече си хукнала да гониш мъже по склоновете на планината.

— Обмислям тази идея.

Уила се извърна към Лили:

— Ако Адам те изведе на езда, не се бавете много. Ще има снежна буря. — Вдигна поглед към небето, което бе започнало да се покрива с тъмни облаци. — Кажи му, че видях стадо елени на северозапад оттук. На около два километра и половина. Може би ще искаш да ги видиш.

— Добре. — Лили потупа джоба си. — Взех си фотоапарата. Можеш ли да дойдеш с нас? Бес е сварила цял термос с кафе.

— Не, имам работа. А и Нейт ще дойде по-късно.

— О? — Тес повдигна вежди, опитвайки се да си придаде нехаен вид. — Кога?

Уила превключи на първа.

— По-късно — повтори и подкара към къщата.

Знаеше отлично, че най-голямата й сестра бе хвърлила око на Нейт, и нямаше никакво намерение да я окуражава. Знаеше, че той ще бъде съвсем беззащитен срещу тази изкусна холивудска пираня.

Може би и Нейт й е хвърлил око, но то беше само защото мъжете винаги се заслепяват от красивите и лъскави жени. Уила грабна термоса с кафето от седалката и излезе от пикапа. Защото Тес беше тъкмо такава — красива и лъскава жена, призна си и изпита лека завист. Освен това имаше остър език и бе толкова сигурна в своята власт над мъжете, толкова уверено си служеше с всички женски оръжия, като се започне от червилата и парфюмите. А тя не се чувстваше достатъчно силна и уверена, както й се искаше. Особено по отношение на един мъж.

Свали палтото и шапката си и се качи в кабинета. Не бе променила нищо в него. Това все още бе царството на Джек Мърси с препарираните глави по стените и гарафите с уиски върху масичката в ъгъла. Винаги когато влизаше и сядаше зад бюрото му, усещаше присвиване в стомаха.

Докато беше жив, рядко влизаше в кабинета. Когато изпратеше да я повикат, той й заповядваше да седне на стола срещу него и започваше безжалостно да критикува работата й.

„Момиче“, така и викаше той. Рядко се обръщаше към нея по име. „Момиче, време е да престанеш само да се мотаеш наоколо. Трябва да си намериш съпруг и да имаш деца. Иначе няма полза от теб.“

Дали някога е бил мил към нея? Толкова искаше да си припомни поне един път, когато е влязла в тази стая и го е заварила да седи зад бюрото и да й се усмихва. Един път, поне един път да я похвали. Но не можеше. Усмивките и милите думи не бяха присъщи за Джек Мърси.

А какво щеше да каже сега, запита се Уила. Ако влезеше в този миг в кабинета си, ако знаеше какво е станало със земята му и с един от неговите хора, докато тя управлява ранчото?

— Каквото било, било — промърмори и отвори счетоводната книга. Трябваше внимателно да провери всичко, броя на животните, теглото им, количеството фураж. Нейт щеше да провери цифрите и не биваше да има пропуски и неточности.

 

 

На около два километра от къщата в ранчото Лили щастливо снимаше стадото елени. Знаеше, че снимките сигурно няма да станат много добри, не бе наследила умението на майка си да си служи с фотоапарата, но те й доставяха огромно удоволствие.

— Съжалявам. — Окачи фотоапарата на шията си. — Май се увлякох.

— Имаме още време. — Адам погледна към облаците и се обърна към Тес. — Вече яздиш много добре.

— Е, опитвам се — отвърна тя, но се зарадва на похвалата. — Никога няма да забравя как се чувствах в началото, но трябваше да се упражнявам.

— Не, ти се наслаждаваше на ездата.

— Е, добре, наистина е така. Обаче ако стане по-студено, май няма да мога да й се наслаждавам до пролетта.

— Ще стане, но ще свикнеш. — Наведе се и потупа коня по шията. — И сама ще искаш да яздиш. Всеки път, в който не яздиш, ще ти се струва загубен.

— Всеки ден, в който не мога да се разхождам по Булеварда на залеза, ми се струва изгубен.

Той се засмя.

— Когато се върнеш при твоя Булевард на залеза, ще тъгуваш за това небе, за тези хълмове. Тогава ще се върнеш отново.

Тя смъкна очилата си и го изгледа над тях.

— Какво е това? Индианска магия, за да прозрем в бъдещето?

— Не. Просто хората така са устроени. Ще ми дадеш ли фотоапарата, Лили? Искам да ви снимам двете с Тес.

— Добре. Нямаш нищо против, нали, Лили? — попита Тес.

— Разбира се, че не. — Заобиколи Адам с коня и се приближи до сестра си. — Така добре ли е?

— Да. — Той вдигна фотоапарата и го нагласи на фокус. — Две красиви жени една до друга — изрече Адам и щракна два пъти. — Когато погледнете снимката, ще разберете колко много си приличате. Формата на лицето, цветовете, дори начина, по който седите на седлото.

Тес машинално изправи рамене. В сърцето й се бе зародило топло чувство към Лили, но все още бе далеч от сестринската обич.

— А сега дай на мен, Адам. Искам да ви снимам двамата, Благородния дивак и Цветето на Вирджиния. — Думите се изплъзнаха от устата й и тя виновно ги погледна. — Съжалявам. Свикнала съм да свързвам имената на хората с характерите им. Не исках да ви обидя.

— Няма нищо. — Той й подаде фотоапарата. Харесваше я, начина, по който преследваше това, което желаеше, откровеността и непосредствеността. Такава беше и Уила, но той се съмняваше, че тя ще се зарадва на сравнението. — А как определяш себе си?

— Като Лекомисленото момиче. Ето защо моите сценарии се харчат. Винаги свършват добре.

— Аз харесвам филмите ти — обади се Лили, когато Тес свали фотоапарата и й го подаде. — Те са вълнуващи и забавни.

— Предназначени са за обикновените зрители, а когато пишеш за тях, не трябва да има дълбоки философски проникновения. Иска се само удоволствие и хубав край.

— Май нямаш много високо мнение за публиката си. — Адам обходи с поглед дърветата.

— Може би не, но… — Проследи погледа му. — Има нещо там, зад онези дървета. Сякаш помръдна.

— Да, знам. Но има вятър и не мога да подуша нищо. — Сложи ръка на пушката си.

— Мечките сега спят зимен сън, нали? — Тес облиза устни и се опита да не мисли за мъжа с ножа. — Не може да е мечка.

— Понякога се събуждат. Защо не се върнете в ранчото, а аз ще огледам наоколо.

— Не трябва да обикаляш сам. — Лили инстинктивно хвана поводите на коня му. — Не трябва. Може да е…

— Няма нищо — спокойно отвърна Адам. Във въздуха се носеха пухкави снежинки и привидно всичко беше спокойно, но знаеше, че има нещо нередно. — Все пак не е зле да хвърля един поглед.

— Лили е права. — Тес потръпна. — Освен това започна да вали. По-добре да се връщаме. Веднага.

— Не мога. — Той погледна към Лили. — Вероятно няма нищо! — Знаеше, че не е така по неспокойните движения на коня си. — Наблизо бе убит човек. Трябва да проверя. Вие се връщайте, а аз ще ви настигна. Знаете пътя.

— Да, но…

— Моля те, Лили, послушай ме. Скоро ще ви настигна.

Тя разбра, не няма смисъл да спори, и обърна коня си.

— Дръжте се една до друга — подвикна им Адам и препусна към дърветата.

— Няма страшно — каза Тес, но гласът й потрепери. — Сигурно е била някоя катеричка. — Ала една катеричка не можеше да разклати така дърветата. — Сигурно е лос. После ще му се подиграваме как ни е изоставил заради един заблуден лос.

— А ако не е? Ако от полицията грешат и убиецът все още обикаля наоколо? — Тя спря коня си. — Не можем да оставим Адам сам.

— Той има пушка.

— Аз не мога да го оставя сам — прекъсна я Лили и препусна обратно.

— Хей, върни се, о, по дяволите! От това може да излезе страхотна сцена в някой сериал — промърмори и я последва. — Ако стреля в нас по погрешка, после жестоко ще съжаляваме.

Сестра й само поклати глава и се насочи към хълмовете, следвайки следите от коня на Адам.

— Ако искаш се върни. Нали знаеш пътя?

— Да, но… За Бога, това е лудост. Нека…

Изстрелът изтрещя като гръмотевица. И преди Тес да успее да се вкопчи в изплашения си кон, Лили изчезна сред дърветата.

 

 

Нейт не пристигна сам. Бен караше след него, а в колата му седеше снаха му с бебето. Шели влезе в къщата и възбудено заговори:

— Знам, че първо трябваше да се обадя по телефона, но щом Бен каза, че смята да ви посети, грабнах Абигейл и скочих в колата. И двете умираме от скука. Знам, че сигурно имаш много работа, но мога да се видя с Бес, докато вие разговаряте. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, радвам се да те видя.

Наистина беше удоволствие да види слънчевата й усмивка, да послуша веселото й бърборене. Уила винаги бе смятала, че Шели и Зак са създадени един за друг. И двамата бяха жизнерадостни и забавни.

Младата майка остави бебето да рита върху дивана, свали шапката си и разтърси русата си блестяща коса. Късата коса отиваше много на дяволитото й малко личице и миниатюрната фигура, а големите й очи гледаха по детски наивно и мило.

— Обещавам, че няма да ви преча, докато не си свършите работата.

— Не ставай глупава. От седмици не съм си играла с бебето. Толкова е пораснало. — Уила нежно се надвеси над бебето, взе го на ръце и го повдигна високо във въздуха. — Очите й са станали зелени.

— Да, наследила е очите на Маккинън. Би трябвало да прилича поне малко на мен, тъй като съм я носила в утробата си цели девет месеца, но не — одрала е кожата на баща си.

— Мисля, че ушите й приличат на твоите. — Уила целуна Аби по върха на нослето.

— Наистина ли? — оживи се Шели. — Трябва да ти кажа, че спи непробудно през цялата нощ. А е само на пет месеца. След всички тези ужасни истории, които съм слушала как пищят бебета, когато им никнат зъбки, си мислех, че… — млъкна и вдигна ръце. — Ето че се отплеснах, а обещах да не ви преча. Зак винаги казва, че мога да накарам и дървото да проговори.

— Присмял се хърбел на щърбел — обади се Бен. — С родители като вас двамата се чудя как Аби вече не е започнала да говори. — Той ощипа бузката на бебето и се усмихна на Уила. — Тя е прекрасна, нали?

— И има много мил характер, което доказва, че не прилича изцяло на семейство Маккинън. — С известно съжаление подаде бебето на Шели. — Бес е в кухнята. Знам, че ще се зарадва да ви види.

— Надявам се, че щом се поосвободиш, ще намериш време да ни дойдеш на гости, Уил. — Шели сложи ръка на рамото й. — Сара също искаше да дойде, но все не може да намери време. Често си мислим за теб.

— Благодаря. Скоро ще свършим, а ти може би ще убедиш Бес да те почерпи от нейния специален пай, който е приготвила за вечеря. Да се качим в кабинета — обърна се към двамата мъже и тръгна към стълбата.

— Нали разбираш, че това е само формалност, Уил — започна Нейт. — Просто за да спазим условията в завещанието.

— Да, няма проблеми — кимна тя, но докато се качваше по стълбите, усети, че гърбът й е схванат от напрежение.

— Не виждам сестрите ти.

— Излязоха да пояздят с Адам. Не мислех, че ще се забавят толкова. Холивуд не може дълго да издържа на нашия студ.

Адвокатът седна и протегна крака.

— Май сте започнали да се разбирате.

— Стараем се да стоим по-далеч една от друга. — Подаде му счетоводната книга. — Това помага засега.

— Ще бъде дълга зима. — Бен седна на края на бюрото. — Вие двете или ще трябва да постигнете примирие, или да се изпозастреляте една друга.

— Това последното едва ли ще е честно. Тя не може да различи пушка от лопата.

— Мога да я науча да ги различава — промърмори Нейт. — А иначе всичко наред ли е?

— Да. Моите хора смятат, че този, който е убил Пикълс, вече не е наоколо. Полицията не можа да докаже противното. Никакви следи, никакво оръжие, никакви мотиви.

— И ти ли мислиш, че си е заминал? — попита Бен.

Погледите им се срещнаха.

— Иска ми се да го вярвам. Освен това може би е така. Вече минаха две седмици.

— Това не означава, че не бива да си нащрек — промърмори той и тя наклони глава.

— Аз винаги съм нащрек.

— Всичко ми изглежда наред. — Нейт подаде счетоводната книга на Бен. — По всичко личи, че годината е била добра.

— Очаквам, че следващата ще бъде още по-добра. — После добави: — Смятам през пролетта да засея трева. Това е нещо, за което спорехме с баща ми, но мисля, че е добра идея.

Бен заинтригувано я изгледа. Досега не я беше чувал да говори за промени в ранчото.

— Ние направихме същото в „Трите камъка“ и резултатите са много добри.

— Знам. Така ще имаме възможност по-често да сменяме пасищата. — Крачеше възбудено из стаята и не забеляза, че Бен затвори книгата и внимателно се вгледа в нея. — За разлика от баща ми аз не мисля, че трябва да увеличаваме броя на главите. По-добре е да имаме по-малко животни, но по-качествени. През последните години имахме затруднения с по-големия брой телета. В началото това може да намали печалбите, но след това ще си върнем загубите. — Взе термоса, който бе оставила на бюрото, и си наля от изстиналото кафе. — Говорих с Уд коя земя е най-подходяща. Той има някои идеи, които навярно не биха заинтересували баща ми, но мисля, че си струва да се опита. Имаме около шестстотин акра и смятам да ги предоставя на Уд. Може и да не се получи нищо, но ранчото може да си позволи година–две да експериментира. Освен това той иска да изгради силози. Можем сами да запарваме люцерната. И така, като изпълнители по завещанието вие имате ли нещо против моите планове?

— Аз не. — Нейт се изправи. — Но все пак аз не съм специалист по говедата. Смятам да отида да видя дали няма да си изпрося малко от пая, а вие двамата продължете без мен.

— Е? — обърна се Уила към Бен, когато останаха сами.

— Е — повтори той и отпи от чашата й. — По дяволите, Уил, то е ледено. — Намръщи се и преглътна. — И освен това има вкус на железни стърготини.

— Не те питам за кафето.

Той внимателно я изучаваше.

— Откъде ти дойдоха тези идеи?

— И аз имам мозък, нали. Мога да мисля.

— Съгласен съм. Само че досега не съм те чувал да говориш за промени в ранчото и това ме изненадва.

— Нямаше смисъл да говоря. Той не се интересуваше от това, което мислех или казвах. Направих някои проучвания — добави и пъхна ръце в джобовете си. — Може и да не съм завършила колеж като теб, но не съм глупава.

— Никога не съм мислил, че си. Освен това дори не съм подозирал, че искаш да учиш в колеж.

— Това няма значение. — Младата жена въздъхна и отиде до прозореца. — Сега има значение какво ще стане утре и догодина. Зимата е време за планиране и аз правя точно това. — Усети ръцете му върху раменете си и изведнъж се стегна.

— По-спокойно. Няма да те изям. — Обърна я с лице към себе си. — Ако мнението ми има значение за теб, мисля, че ще те вземат на прицел.

Имаше значение и този факт я изненада.

— Предполагам, че си прав. Вече ми се обадиха няколко лешояди.

— Предприемачи ли?

— Копелетата веднага надушват плячката. Бяха готови да ми обещаят слънцето и луната, ако им продам земята, за да построели някакви си шибани ранча за холивудските каубои. — Очите й гневно блеснаха. — Докато съм жива, никога няма да сложат тлъстите си лапи върху земята на Мърси.

— Накара ги да си вървят с подвити опашки, нали, скъпа?

— Един ми се обади миналата седмица. Каза ми да го наричам Арни. Отговорих му, че ще му одера кожата и ще го хвърля на койотите, ако кракът му стъпи върху моята земя. — Усмихна се. — Не мисля, че ще посмее да се появи.

— Само така.

— Да, но има и още нещо. Онези двете. — Уила се извърна и отново погледна към снежните хълмове. — Не мисля, че те разбират какви суми се разиграват и колко са готови да платят онези чакали, за да се докопат до ранчо като това. Обаче Холивуд ще го разбере рано или късно. И тогава… те ще ме разкъсат, Бен.

— В завещанието изрично е написано, че ранчото не може да се продава през следващите десет години.

— Знам много добре какво е написано. Но нещата се променят. С достатъчно пари и умел натиск всичко може да се постигне. — Каза си, че десет години са нищо за плановете, които имаше. Не искаше Мърси да е едно от добрите ранча, искаше да е най-доброто. — Няма да мога да откупя дела им. Тук има много пари, но те са в земята, в добитъка. Когато годината свърши, те ще притежават две трети от ранчото.

— Няма смисъл да се тревожиш за това какво може да се случи. — Плъзна ръка по косата й. — Нуждаеш се от известно разсейване. — Докосна леко с устни нейните. — Виждаш ли? Не боли.

Устните й затрепериха.

— Не искам да започваме отново. Имаме твърде много работа, за да мислим за разсейване.

— Скъпа — наведе се и отново я погали с устни, — точно от това се нуждаеш най-много. Мога да се обзаложа, че и на двама ни ще се отрази чудесно. Аз вече се чувствам много по-добре — промърмори и впи устни в нейните.

Сякаш я прониза електрически ток. Топлината и копнежът се смесиха и се разляха като гореща вълна по тялото й. И в миг забрави за всичко: за тревогите, за задълженията, толкова лесно беше да се отпусне в прегръдките му. Ала бързо се опомни и се отдръпна.

— Може би аз също съм мислила за това. — Сложи ръка на гърдите му, за да го отдалечи от себе си. — Но все още не съм решила. Трябва ми време.

— Съгласен съм, ако аз съм първият, който ще научи за решението ти. — Уви един кичур от косата й на пръста си. — Май е по-добре да слезем долу, преди да съм направил нещо, което ще те накара да се замислиш още повече.

Конниците, които бързо препускаха, привлякоха погледа му. Пристъпи към прозореца, сложил ръка върху рамото й.

— Адам и сестрите ти се връщат.

Тя също ги видя.

— Нещо не е наред. Трябва да отидем да видим.

Бяха по средата на стълбището, когато предната врата се отвори. Първа влезе Тес. Лицето й бе зачервено, но очите й бяха огромни, а устните й бяха побелели.

— Беше един елен — каза тя. — Може би майката на Бамби^[1]. — Гласът й затрепери и една сълза се търкулна по бузата й. В този миг Нейт влезе в салона. — О, Господи, защо е трябвало да причинят такова нещо на майката на Бамби?

— Шшт. — Той я прегърна. — Ела да седнеш, скъпа.

— Лили, иди да седнеш при Тес.

Но тя поклати глава, без да изпуска ръката на Адам.

— Не, аз съм добре. Наистина. Ще направя чай. Ще се почувстваме по-добре, ако пийнем малко чай. Извинете ме.

— Адам. — Уила проследи с поглед сестра си, която отиде в кухнята. — Какво, по дяволите, се е случило? Да не си убил някоя кошута?

— Не, друг го е направил. — Потръпна и метна шубата си върху извитото перило на стълбата. — Оставили са я там, нарязана на парчета. Не заради спорта, не и заради трофея, просто заради убийството. Вълците са я доразкъсали. — Разтри лицето си с длани. — Исках да огледам за следи, но Лили и Тес бяха с мен. Трябваше да ги върна в къщата.

— Сега ще се облека.

Преди Уила да се обърне, той я спря.

— Няма смисъл. Почти нищо не е останало, а аз видях достатъчно. Била е застреляна много чисто, в главата. След това е била изкормена, насечена на парчета и изоставена. Отрязал е опашката й.

— Също като другите.

— Да.

— Има ли някакви следи? — попита Бен.

— Снегът ги е затрупал, а това вероятно е станало най-малко преди един ден. А сега продължава да вали. Но може би ще успея да открия нещо и затова ще се върна на мястото. — Адам размърда рамото си, което при него бе признак на объркване и тревога. — Не можех да тръгна по следите и да ги оставя да се прибират сами.

— По-добре да дойда с теб. — Бен отиде да вземе шапката си. — Помоли Нейт да закара Шели и бебето у дома, Уил.

— Идвам с теб.

— Няма смисъл и ти го знаеш. — Той я хвана за раменете. — Никакъв смисъл.

— Все едно, идвам с теб. Само да си взема палтото.