Нора Робъртс
Горчиво небе (1)

Първа глава

Дори и мъртъв Джек Мърси си оставаше кучи син. Фактът, че преди седмица бе напуснал този грешен свят, не можеше да заличи всички бъркотии, които бе надробил през своя шестдесет и осем годишен живот.

Тъкмо за това мърмореше Бетъни Моузли на ухото на съпруга си. Всъщност тя бе дошла единствено от съчувствие към младата Уила и през целия път от Инис до гробището го бе натяквала на мъжа си. Свикнал с мърморенето й, Боб Моузли само от време на време изръмжаваше глухо.

Работата не беше в това, че той страдаше от раздялата с Джек. Винаги бе мразил това дърто копеле, както го ненавиждаха и стари, и млади от четирите краища на Монтана, но нали всеки мъртвец заслужава поне малко почит. Затова се бяха събрали днес — да се сбогуват със стария гадняр, преди да е поел направо към портите на Ада.

Притихналото гробище в ранчото на Мърси, сгушено в подножието на Скалистите планини, недалеч от лъкатушещата лента на Мисури, бе претъпкано с каубои и фермери, търговци и политици. Защото именно тук, сред буйните и сочни пасища, бяха погребани всички предишни поколения на рода Мърси.

Бе дошъл и редът на Джек. Още приживе той си бе поръчал ковчег от полиран кестен — изработиха го по специална поръчка, а на капака гравираха със златни букви името на клиента. И сега Джек лежеше в него с най-хубавите си ботуши от змийска кожа, с любимата си поовехтяла каубойска шапка, стиснал в ръка плетения камшик.

Хората шушукаха, че Уила поръчала надгробния камък, стриктно спазвайки инструкциите на баща си: от бял мрамор, защото обикновеният гранит не бе достоен за Джек Мърси. Той сам бе измислил и надписа върху мрамора:

„Тук лежи Джек Мърси.

Живя и умря, тъй както пожела,

напук на всички дребнави души.“

След като гробът улегне, щяха да поставят плочата до надгробните камъни на предшествениците на Джек. Началото бе поставено от Джебидайя Мърси — прапрадядото на Джек — прекосил планините преди повече от век, за да завладее тези тучни земи, а краят — от последната съпруга на Джек, единствената, предала Богу дух, преди той да успее да се разведе с нея.

Не е ли странно, замисли се Боб, че и трите съпруги на Джек го бяха дарили с по една дъщеря, макар той да даваше мило и драго за син и наследник на земите си. Никой не бе в състояние да разубеди Боб, че това е Божието наказание, което ще сполети всеки, който безогледно тъпче всеки, изпречил се на пътя му. А тъкмо това бе основното занимание на Джек през целия му греховен живот.

Спомняше си всяка от трите съпруги на покойния, въпреки че нито една от тях не се задържа за дълго в ранчото. И трите ловяха окото, пък и щерките им си ги биваше. Когато се разчу, че двете по-големи дъщери на Джек Мърси ще пристигнат за погребението, Бетъни цели два дни не се отлепи от телефона, защото кракът им не беше стъпвал в Монтана — майките им бяха напуснали щата още преди момичетата да проходят. И сега нямаше кой да ги посрещне радушно.

Само Уила бе останала, но не защото баща й я искаше — момиченцето още не бе навършило година, когато майка му умря, и Джек нямаше друг избор, освен да я остави при себе си. Остави я на грижите на икономката си и Бес отгледа детето като свое.

Всяка от трите сестри бе наследила по нещо от Джек, машинално отбеляза Боб, докато ги оглеждаше изпод широката периферия на каубойската си шапка. От него бяха черните коси и острите им брадички. Отдалеч си личеше, че са сестри. Тъй като до днес не се бяха срещали, времето щеше да покаже дали щяха да се спогодят и пак времето щеше да докаже дали Уила е наследила практичните умения на баща си, защото не беше шега една млада жена да управлява ранчо от сто хиляди декара.

В този миг тя наистина мислеше за ранчото. Очакваха я куп неотложни работи, които трябваше да свърши.

Сепна се и се заслуша в благите слова на пастора за живота в отвъдното, за прошката и милостта на Създателя. Хрумна й, че Джек Мърси би плюл на всеки, който ще го приветства с „Добре дошъл“, щом знае, че не е собственик на земята под нозете си. Защото Монтана бе неговата земя, неговият роден край, дива и необятна, осеяна с планински хребети и тучни ливади, със свърталища на орли и вълци. Баща й щеше да се чувства еднакво нещастен и в Рая, и в Ада.

Лицето й не трепна, когато спуснаха полирания ковчег в прясно изкопания гроб. Кожата й бе със светлозлатист цвят не само от слънчевия загар, но и от индианската кръв, която течеше във вените й по майчина линия. Очите й, черни, като косата й, набързо сплетена на плитка, не можеха да се откъснат от ковчега, в който лежеше баща й, но тя не заплака.

Лицето й поразяваше с гордия си израз, с високите скули, високомерно извитите устни, екзотично блестящите маслиненочерни очи и гъстите мигли. Когато бе на осем години, Уила падна от седлото на един разбеснял се мустанг и си счупи носа. Утешаваше се с мисълта, че леко кривнатият нос придава волеви израз на лицето й.

За нея силният характер бе много по-ценен от красотата, защото вече бе схванала жестоката истина, че мъжете не уважават красивите жени, а само се възползват от тях.

Стоеше неподвижно — една средно висока, слаба млада жена, в зле скроена траурна рокля и черни обувки с високи токчета, които обуваше за пръв път. Една жена на двадесет и четири години, с ум, изцяло погълнат от работата в ранчото, скрила мъката дълбоко в сърцето си.

Защото въпреки всичко тя обичаше Джек Мърси. Ала не размени нито дума с двете непознати жени, в чийто вени също течеше неговата кръв, които за пръв път видяха баща си положен в ковчега.

Отмести погледа си към надгробната плоча на Мери Улфчайлд Мърси. Майка й, за която нямаше спомени, лежеше в меката земя, скрита под килим от анемонии. Адам ги е посадил, помисли си и се извърна към заварения си брат. Сега той беше единственият й близък човек. Предусетил вълнението й, Адам протегна ръка и пръстите им се сплетоха.

— Той живя така, както искаше. — Гласът му бе тих и успокояващ. Ако бяха сами, Уила щеше да отпусне глава на рамото му.

— Да, така е, но вече всичко свърши.

Брат й погледна към другите две дъщери на Джек и си помисли, че има нещо, което едва сега започва.

— Трябва да поговориш с тях, Уила.

— Нали спят в къщата ми и се хранят на трапезата ми? Това е достатъчно!

— Те са твоя кръв и сега са най-близките ти хора.

— Не, Адам, ти си моя кръв и ти си ми най-близкият сега. Те не означават нищо за мен — отдръпна се от него, за да приеме съболезнованията.

 

 

Всички съседи бяха донесли по нещо за обяда след погребението. Това бе традиция от векове и нищо не можеше да я наруши, както нищо не можеше да попречи на Бес, три дни да приготвя всичко необходимо за вечерята. Но според Уила всичко това бяха глупости и загуба на време. Никой не тъгуваше за починалия. Може би имаше само любопитство и известно злорадство.

Къщата възбуждаше хорското любопитство. Преди сто години тук бе имало малка дървена хижа, но сега се издигаше висока, раздвижена сграда от камък, дърво и блестящо стъкло. Килими от всички краища на света бяха пръснати по подовете на стаите. Стените бяха с ламперия от полирано борово дърво. Стълбата, която водеше към втория етаж, бе от полирано дъбово дърво и блестеше като стъкло, а извитата колона, която я подпираше, бе във формата на вълча глава с разтворена паст.

За Лили Мърси, втората дъщеря на Джек Мърси, която той бе изгонил заедно с майка й от дома си, всичко наоколо бе ужасяващо — къщата, хората, шумът, макар че стаята, в която икономката я бе настанила, се оказа изключително красива. „Толкова тиха и спокойна“, помисли си младата жена, докато стоеше в страничната галерия с бели колони. Леглото бе широко и удобно, от светло полирано дърво, хармониращо с копринените тапети. Поне в своята стая можеше да намери жадуваното уединение. Това бе единственото, за което копнееше сега.

Питаше се дали ще й позволят да остане още някой и друг ден и къде ще отиде, когато я помолят да си тръгне.

Не можеше да се върне на Изток, поне не сега. Пръстите й несъзнателно докоснаха жълтеникавата подутина под окото, която се бе опитала да прикрие с пудра и тъмни очила. Джеси я бе намерил. Беше толкова внимателна, но той я бе намерил и съдебното решение не бе спряло юмруците му. Разводът не го бе спрял, нито пък непрекъснатите й опити да избяга и да се скрие от него. Той винаги я намираше.

Но тук, на хиляди километри, в тази огромна страна, може би ще може да започне живота си отново. Без страх.

Писмото, което я уведомяваше за смъртта на Джек Мърси, и поканата да замине за Монтана, бяха като дар от Бога. Въпреки че всички разходи по пътуването й бяха платени, Лили си направи резервации за три различни полета под три измислени имена. Отчаяно й се искаше да повярва, че този път Джеси Кук няма да я намери.

Беше уморена от бягането, уморена от страха.

Една ръка докосна рамото й и младата жена подскочи. Едва не извика, сърцето й учестено заблъска в гърдите и устните й пресъхнаха.

Това не бе Джеси. Тя въздъхна с облекчение и се почувства като последна глупачка. Мъжът, застанал до нея, бе с черна коса, а Джеси бе рус. Този мъж имаше бронзова кожа, а косата му бе дълга до раменете. Маслиненочерните му очи излъчваха доброта, а лицето му бе красиво като картина. Но и Джеси бе красив, а тя вече знаеше колко жестокост може да се крие зад красивото мъжко лице.

— Съжалявам. — Гласът на Адам бе мек и галещ, сякаш успокояваше изплашено кученце или болно жребче. — Не исках да те изплаша. Донесох ти чай с лед. Денят е доста горещ.

— Благодаря. Не чух кога си дошъл. — Лили несъзнателно отстъпи, за да се отдалечи от него. Навик на бягащите и преследваните. — Аз само… гледах. Тук е толкова красиво.

— Да, така е.

Тя отпи от чашата. Студената течност й подейства успокоително и тя си заповяда да се отпусне и да се постарае да бъде любезна. Хората задават по-малко въпроси, когато се държиш спокойно и уверено.

— Наблизо ли живееш?

— Съвсем наблизо. — Той се усмихна и махна с ръка на изток. Хареса гласа й — плавен, кадифен, с онзи мек южняшки акцент. — В малката бяла къща, от другата страна на конюшнята.

— Да, видях я. На прозорците има капаци, боядисани в синьо, а зад нея има малка градина. Едно черно куче спеше на двора. — Припомни си колко уютно и приятно изглеждаше тази къща, много по-приветлива отколкото голямата сграда в ранчото.

— Това е Бийнс^[1] — усмихна се Адам. — Имам предвид кучето. Обожава бобени консерви. Аз съм Адам Улфчайлд, братът на Уила.

— О, така ли! — Лили за миг се втренчи в протегнатата му ръка, а след това си наложи да я поеме. Сега забеляза приликата — високите скули, очите. — Не знаех, че тя има… Това означава, че ние сме…

— Не. — Ръката й изглеждаше толкова крехка, че той нежно я стисна и внимателно я пусна. — Вие двете имате общ баща, а аз и Уила имаме обща майка.

— Разбирам. — В този миг осъзна, че почти не бе мислила за мъжа, когото сутринта погребаха, и се почувства засрамена. — Бяхте ли близки… искам да кажа ти и втория ти баща?

— Никой не беше близък с него — изрече той спокойно, без горчивина. — Струва ми се, че се чувстваш неловко тук. — Бе забелязал, че тя стои настрана от хората и не разговаря с никого, а щом някой приближаваше, подскачаше като подплашен заек. Забеляза и синината на лицето й, въпреки че се бе опитала да я прикрие.

— Тук никого не познавам.

Наранена и уплашена, помисли си Адам. Познаваше наранените и уплашени хора. Но освен наранена, беше и красавица. В изискания черен костюм и обувките на високи токчета тя бе с един-два сантиметра по-ниска от неговите метър и седемдесет и пет и твърде слаба за височината си. Косата й бе тъмна, с червеникав оттенък, и падаше на меки вълни, които му напомняха за ангелски криле. Не можеше да види очите й, скрити зад тъмните очила, и се питаше какво ли ще прочете в тях.

Бе наследила брадичката на баща си, но устните й бяха малки и меки като на дете. Когато се опита да му се усмихне, на бузата й се появи лека трапчинка, а кожата й бе гладка и бяла.

„Самотна е, помисли си Адам, самотна и уплашена.“ Щеше да му трябва известно време, за да убеди Уила да прояви състрадание към тази жена, която й бе сестра.

— Трябва да проверя конете — започна той.

— Ах, да… — Разочарованието, което изпита, я изненада. Нали искаше да бъде сама? Чувстваше се по-добре, когато бе сама. — Не искам да те задържам.

— Искаш ли малко да се поразходиш? Да видиш конете?

— Конете? Аз… — „Не бъди страхливка, заповяда си Лили. Той няма да те нарани.“ — Да, бих се радвала, ако не преча, разбира се.

— Не, няма да пречиш. — Вече знаеше, че е срамежлива, и не й предложи ръка. Поведе я по стълбите и по прашния черен път към конюшнята.

 

 

Някои от гостите ги видяха, докато излизаха, и възбудено зашушукаха. Лили Мърси бе една от дъщерите на Джек, въпреки че изглеждаше смутена и уплашена и почти не бе разменила дума с никого. Нещо, което не можеше да се каже за Уила — тя винаги говореше това, което мислеше.

Колкото до другата дъщеря — тя бе замесена от съвсем друго тесто. Високомерна, облечена в елегантен костюм, гледаше на всички от високо. На гробището не пророни нито една сълза и очите й бяха студени като лед. Но не можеше да се отрече, че бе красива. И трите му дъщери бяха наследили красивите черти на баща си, а тази бе наследила и очите му — остри и сини.

Очевидно си мислеше, че превъзхожда сестрите си с калифорнийското си лустро и скъпите си дрехи, но мнозина още си спомняха майка й, танцьорка от казината в Лас Вегас, със силен смях и неприличен език. Същите си казваха, че предпочитат майката пред дъщерята.

Ала Тес Мърси въобще не се интересуваше от мнението им. Щеше да остане в това забравено от Бога място само, докато се прочете завещанието. Щеше да вземе това, което й се полагаше, а това бе най-малкото, което старото копеле й дължеше, и щеше да избърше праха на Монтана от скъпите си обувки.

— Ще се върна най-късно в понеделник. — С телефона в ръка крачеше нервно из стаята, която явно беше нещо като кабинет. Опитваше се да не гледа препарираните глави на животни по стените.

— Ръкописът е завършен. — Усмихна се и прокара пръсти през черните си къдрици. — По дяволите, стана върховен и в понеделник ще бъде в малките ти ръчички. Не ми викай, Ира — намръщи се Тес. — Ще си получиш ръкописа, а аз очаквам чека си, и то незабавно.

Отмести телефона и си наля чаша коняк. Слушаше нетърпеливо мърморенето и натякванията на агентката си, когато видя Лили и Адам да минават покрай прозореца.

„Интересно — помисли си Тес, докато отпиваше от чашата. — Малката мишка и Благородния дивак!“

Бе направила набързо някои проучвания, преди да тръгне за Монтана. Знаеше, че Адам Улфчайлд е син на третата и последна съпруга на Джек Мърси. Бил е на осем години, когато майка му се е омъжила за Джек. Мъжът бе живял двадесет и пет години в ранчото и единственото, с което можеше да се похвали, бе малка къща и работата си — грижеше се за конете на Джек Мърси.

Тес възнамеряваше да получи нещо повече.

Що се отнася до Лили, бе открила, че е разведена, без деца и непрекъснато сменя местожителството си. „Вероятно бившият й съпруг обича да я използва като боксова круша“ — помисли си тя и отпъди жалостта, която се промъкна в сърцето й. Не можеше да си позволи сантименталности по отношение на природената си сестра. Намираше се тук само заради наследството. Както казваха ония хитреци от източните щати, това бе само бизнес и нищо повече.

Майката на Лили е била фотографка, дошла в Монтана, за да направи снимки на истинския Див Запад, и попаднала на Джек Мърси. Омъжила се за него, но не след дълго той я изритал заедно с малката й дъщеря.

Освен това оставаше и Уила. При мисълта за нея устните й се присвиха. Единствената, която бе останала, единствената, която старият мръсник бе задържал.

Е, сега навярно това място е нейно, помисли си Тес и сви рамене. Да си го задържи, няма да й пречи. Не се съмняваше, че си го е заслужила. Но Тес Мърси нямаше да си тръгне от тук, без да вземе това, което й се полага.

Погледна през прозореца към безкрайното зелено поле, потръпна и се извърна. По дяволите, как й се искаше сега да е в Калифорния, да обикаля луксозните бутици на Родео Драйв.

Три дни, каза си Тес и вдигна чашата си за наздравица към препарираната глава на лоса на стената. Само три дни и ще обърне завинаги гръб на това забутано място и ще се върне сред цивилизацията.

 

 

— Не ми се иска да ти напомням, че къщата е пълна с гости, Уила. — Бес Прингъл стоеше с ръце на кръста, и тонът й беше онзи, с който й се караше, когато Уила беше десетгодишно дете.

— Това не ме интересува — отвърна Уила намусено, сякаш още беше малкото момиченце, и започна да обува ботушите си.

— Не е нужно да бъдеш невъзпитана.

— Има да се върши много работа.

— Работниците могат да се оправят и без теб. Днес не бива да работиш, не е благоприлично. Ще си смъкнеш задника по стълбите и ще отидеш при гостите си — заяви тя и строго изгледа Уила.

— Трябва да се грижа за ранчото. — Младата жена се изправи. Нямаше никакво значение, че се извисяваше с десетина сантиметра над Бес, пред нея се чувстваше като малко момиченце. — А освен това те не са мои гости. Не ги искам тук.

— Те са дошли, за да покажат уважение, и така трябва.

— Дошли са, за да сплетничат. Не мога да си губя времето с празни приказки.

— Може би някои от тях са дошли заради това — поклати глава възрастната жена, — но повечето са тук заради теб.

— Нямам нужда от тях. — Обърна се, за да вземе шапката си, и се загледа през прозореца. В далечината се извисяваха каменистите върхове на Скалистите планини. — Не мога да дишам спокойно с всички тези навлеци из къщата.

Бес се поколеба, но се приближи до нея и постави ръка на рамото й. Джек Мърси не искаше дъщеря му да бъде мекушава и слаба. Никога не я бе глезил, никога не й бе угаждал, никога не се бе държал нежно и мило с нея. Беше дал да се разбере, че ще се отнася сурово с нея. Още докато Уила беше бебе, Бес се бе грижила за нея и я бе дарила с нежност и ласки.

— Скъпа, ти имаш право да изживееш мъката си.

— Той е мъртъв и погребан. Съжалението и скръбта няма да го върнат. — Ала вдигна ръка и я сложи върху малката ръка на рамото си. — Той дори не ми каза, че е болен, Бес. Дори не ми позволи да се погрижа за него, да му кажа сбогом.

— Той беше горд мъж — изрече на глас тя, но си помисли: „Копеле! Егоистично и безсърдечно копеле.“ — По-добре, че ракът го отнесе бързо и не се мъчи. Щеше да се чувства ужасно и щеше да бъде много тежко за теб.

— Вече всичко свърши. — Младата жена прокара пръст по периферията на шапката си. — Сега трябва да се грижа за ранчото и за работниците. Трябва да проверя животните и да поговоря с каубоите. „Ранчото на Мърси“ не е умряло и сега аз отговарям за всичко.

— Добре, свърши това, което трябва да се свърши — кимна Бес. Годините я бяха научили, че не бива да настоява, когато става въпрос за ранчото. — Но искам да се върнеш за обяд.

— Изчисти къщата от всички тези хора и аз ще се върна.

Уила се извърна и се упъти към задната стълба. Гостите бяха в източното крило на къщата и можеше да се измъкне незабелязано. До слуха й достигнаха оживени гласове и дори смях. Тя възмутено затръшна вратата. Погледът й спря на двамата мъже, които пушеха в задния двор. Очите й се присвиха, когато видя по-възрастният да надига бутилка бира.

— Забавляваш ли се, Хам?

Сарказмът й не засегна Хамилтън Доусън. Той я бе качил на първото й пони, бе превързвал раните й, когато бе падала от седлото, бе я научил как да си служи с ласото, да стреля с пушка, да се грижи за конете. Спокойно извади от джоба си смачкана цигара, запали я, всмукна дълбоко и издуха едно колелце.

— Да, прекрасен следобед.

— Трябва да проверя оградата в северната част.

— Вече е свършено — отвърна й и продължи да изпуска колелца. Той беше главен надзирател в ранчото и знаеше какво трябва да се свърши. — Изпратих хора да я поправят. Брюстър и Пикълс отидоха навътре в планината. Изгубихме няколко глави добитък. Може би са разкъсани от пума. Брюстър ще се погрижи. Той обича да стреля по хищници.

— Искам да говоря с него, когато се върне.

— Предполагах. — Побутна шапката си. — Време е да се отбиват малките телета.

— Да, знам.

Хам кимна.

— Ще отида да проверя работниците при оградата. Съжалявам за баща ти, Уил.

Тези прости думи означаваха за нея много повече от лицемерните съболезнования и цветята на непознатите.

— Ще се видим по-късно.

Надзирателят отново кимна, погледна мъжа до него и се отправи към пикапа, спрян наблизо.

— Как си, Уил?

Тя повдигна рамене.

— Иска ми се вече да е утре. Тогава всичко ще изглежда по-лесно, не мислиш ли, Нейт?

Не му се искаше да й каже, че отговорът е „не“, и затова мълчаливо отпи от бирата. Беше дошъл заради нея, като приятел и съсед. Освен това беше тук и като адвокат на Джек Мърси и знаеше, че не след дълго ще бъде принуден да й причини болка.

— Хайде да се поразходим. — Хвана ръката й. — Краката ми се схванаха — изрече и протегна дългите си крака.

Нейтън Торънс бе висок мъж — метър и деветдесет, на тридесет и три години, слаб, с пшениченоруса коса и очи, ясносини като небето над Монтана. Лицето му бе красиво, загоряло от вятъра и слънцето. Имаше едри ръце и големи стъпала, но се движеше грациозно и гъвкаво.

Изглеждаше като каубой и ходеше като каубой. Обичаше семейството си, конете си, а под възглавницата му лежеше томче със стихове на Кийтс. Ала умът му режеше като бръснач и беше отличен адвокат. Знаеше кое е добро и кое зло и отстояваше твърдо позицията си. Изпитваше дълбока привързаност към Уила Мърси и съжаляваше, че ще й причини болка.

— Никога не съм губил близък човек — промърмори Нейт. — Затова не мога да кажа, че знам как се чувстваш.

Тя продължи да крачи мълчаливо. Двамата минаха покрай конюшнята и курника.

— Той никога не е допускал някого близо до себе си. Не знам как се чувствам.

— Ранчото… — това бе опасна тема и той неловко се изкашля. — Сигурно ще имаш доста работа.

— Аз имам добри работници, добро стадо, добра земя. Добри приятели.

— Винаги можеш да разчиташ на мен. Не само на мен, но и на останалите съседи.

— Знам. — Погледна към ливадата и безкрайната зеленина, която се сливаше в далечината със синьото небе над главите им. — Мърси са притежавали това място повече от сто години. Отглеждали са добитък, коне, обработвали са земята. Знам какво трябва да се върши и знам как да го върша. Всъщност на практика нищо няма да се промени.

„Всичко ще се промени“ — помисли си Нейт. Светът, за който сега тя говореше, щеше да се разтърси, и то благодарение на жестокото сърце на един мъртвец. По-добре беше да приключи с тази работа още сега.

— Смятам, че е време да прочетем завещанието — неочаквано заяви той.