Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (9)

Якичка за Маншон

В болницата Маншон и Полуобувка спряха на главната стълба.

— А сега накъде? — клюмна Полуобувка.

— Натам, откъдето пристигнахме — пак след някоя линейка! — отвърна му Маншон.

Друг избор нямаха. Улиците сигурно вече гъмжаха от народ. Нямаше съмнение, че автомобилът им пак ще бъде обсаден. Нищо друго не им оставаше, освен да тръгнат след някоя линейка. И щяха да търсят Мъхеста брада в оная посока, в която благоволи да ги поведе линейката.

Не се наложи да чакат дълго. Ето го познатият вой на сирена и спирачките на нова линейка изскърцаха до самото стълбище. Някаква врата се отвори — смъкнаха една носилка и набързо я понесоха към болницата.

— Да запалим мотора — оживи се Маншон. — Може би ще трябва веднага да тръгнем!

Имаше право. Едва-що седнаха и забоботи моторът, когато санитарите на линейката вече се върнаха. Линейката незабавно се втурна напред и Маншон едва успя да я настигне.

Започна дива гонитба, но Маншон отлично се справяше и безотказно следваше линейката. Воят на сирената магически отваряше път и за двете коли.

Скоро приятелите взеха да изпитват безпокойство. За кратко време прекосиха града и вече се носеха към крайните квартали. Спогледаха се в недоумение:

— Накъде сме тръгнали? — викна Полуобувка. — Вече сме извън града.

Точно така беше. Отминали бяха и табелката, която сочеше границата на града. Край тях се ширнаха ниви и ливади. Линейката увеличи скоростта. Маншон се опита да я догони, но моторът очевидно прегря и той трябваше да спре.

— Я да зарежем тая гонитба — предложи Маншон.

— Отдавна трябваше да го сторим — подкрепи го Полуобувка.

Те излязоха от автомобила и седнаха край канавката да си поемат дъх.

— Чудесно е след толкова време да се озовем отново сред природата! — озърташе се наоколо Маншон.

Полуобувка кимна:

— Да-а! — дълбокомислено произнесе той. — Понякога се налага да оставаш сред природата, защото тя не търпи празно място.

Маншон не разбра какво точно искаше да му каже Полуобувка, но думите му го накараха да се замисли. Природата не търпи празно място… Точно така е! Навярно Мъхеста брада някъде сега се е сврял. Та нали и той самият беше частица от природата. Без съмнение! И в интерес на истината трябва да се признае, че Мъхеста брада действително е едно прекрасно творение на природата. С чудесната си брада в момента нейде и някъде той запълваше едно празно място в природата. Но къде?… Мястото на Мъхеста брада в техния автомобил беше празно! Ако природата действително не търпеше празно място, то някой трябваше да им замести Мъхеста брада.

Маншон пропъди тази мисъл. Никой не можеше да им замести Мъхеста брада. Той беше техен приятел. А приятелят е незаменим! Мъхеста брада единствен можеше да има свое място при тях, независимо къде се намираше сега!

— Да вървим! — решително заяви Маншон и стана.

— Защо? — учуди се Полуобувка. — Тъкмо започнах да се наслаждавам на природата.

Но Маншон остана непреклонен.

— Никакви наслади не бива да ни изкушават — отсече той. — Трябва да открием Мъхеста брада!

В отговор Полуобувка само изпъшка, надигна се и скоро автомобилът им се насочи обратно към града.

Този път Маншон караше съвсем бавно. Беше разсеян, можеше да направи някоя беля. Но ето че и на безопасна скорост понякога става нещастие.

Внезапно насред пътя изскочи едно пухкаво кученце. То трябваше да прекоси и да избяга, но се зазяпа в автофургона им и замръзна точно срещу тях. Взираше се изненадано в Маншон, а и Маншон така беше поразен от странното поведение на кученцето, че едва в последния момент се сети да натисне спирачките.

Колата се закова.

— Гледай го ти, кученцето му с кученце! — ядоса се Полуобувка. — Животът ли му е дотегнал, що ли?

Нищо подобно! Кученцето с ясни очички се взираше в Маншон и даже започна да върти опашка!

— Вземи си го за якичка — подкачи Полуобувка Маншон. — Виж го само как те гледа! Неговото кожухче и твоят маншон си приличат. По-хубава яка нийде няма да си намериш.

— Престани с тези глупави шеги! — сопна му се Маншон.

Но откровено казано, кученцето и неговият маншон си приличаха като две капки вода. Козината им беше еднакво дълга с точно същия жълто-кафяв цвят. Навярно поради това и между Маншон и кученцето се зароди симпатия.

Маншон внимателно даде газ, заобиколи кученцето и продължи нататък.

И ето че Полуобувка се развика:

— Тича след нас! С всички сили!

Маншон надникна през страничното огледало и го видя. Кученцето ситно-ситно подтичваше с късите си крачета, изплезило розово езиче.

Полуобувка размисли, и то съвсем сериозно.

— Иска да го вземеш! Сигурно е домашно кученце.

Маншон едва забележимо намали скоростта.

— Всяко куче трябва да си има стопанин — разсъди Полуобувка. — Когато кучето само открие своя стопанин, остава му вярно до гроб като истински приятел.

Маншон отново се взря в огледалото. Кученцето съвсем ги приближи. Напрегнало всички сили, то се стараеше да покаже на Маншон своята преданост. Можеше ли той да се откаже от такъв подарък? Знаеше Маншон какво означава тъгата по искрен приятел. Толкова дълго беше живял сам! Никой не би могъл да оцени по-добре от него истинската дружба.

Маншон натисна спирачка и автомобилът се закова на място.

— Какво има? — изви очи към него Полуобувка.

— Отвори вратата! — нареди Маншон.

Полуобувка отвори и там мигом се появи рошавата глава на кученцето.

Маншон се усмихна:

— Влизай вътре, Якичка! — подвикна той. — Какво се чудиш, хайде!

Кученцето не дочака да му се повтори. С премерен скок то рипна и се озова в автомобила.

— Прие името си — каза Маншон.

Якичка се стрелна към него, подскочи на коленете му, протегна се и лизна с език лицето му.

— Спокойно, миличко! — приласка го Маншон и внимателно отстрани кученцето, но не много далеч от себе си. — Няма да мога да карам, ако седиш на коленете ми. Сега иди да поздравиш и Полуобувка.

Якичка остави Маншон на мира, но дори не погледна към Полуобувка. Залепи се на пода на автомобила тъкмо зад Маншон и остана напълно равнодушно към всичко наоколо. Полуобувка дори не се засегна.

— Умно кученце! — отсъди той. — Куче, което се лепи за всекиго, нищо не струва. То трябва да държи само на стопанина си. Истинското куче не върти опашка пред всеки срещнат.

Автомобилът навлезе в центъра на града. И тъй като сега пред тях нямаше линейка, която да им отваря път, Маншон караше по тихи безлюдни улички. Оказа се, че опасенията им са напразни. Хората бяха заети отново със своите грижи и сякаш съвсем бяха забравяй за автофургона на Маншон.

— Сега накъде? — попита Полуобувка.

— Разбира се, към хотела, — отвърна Маншон. — Трябва ни банята, да окъпем Якичка.

Кученцето наистина трябваше незабавно да бъде окъпано. Гъстата му козина беше набита с прах, под коремчето и по лапичките имаше засъхнала кал.

Но Маншон беше безкрайно щастлив. Имаше свое куче! То самичко беше избрало стопанина си, обичаше го и щеше да го защитава. Дори не бе мечтал за подобно нещо! Съдбата щедро го възнагради за онези години, преживени в самота. Първо му подари приятели, а сега — и кученце!

„Само трябва да внимавам да не си загубя ума от толкова щастие! — укоряваше се Маншон. — Да не забравя другите, които са в беда!“

Сети се отново за Мъхеста брада и нещо го жегна. Вместо него в автомобила се настани Якичка. Но… Мъхеста брада!…

— Полуобувка! — викна Маншон. — Знам вече къде може да е погребан Мъхеста брада.

Сякаш гръм от ясно небе удари бедната глава на Полуобувка.

— Погребан? — съкрушен повтори той. — Що за приказки?

Маншон се усети, че от вълнение пак е объркал приказките си.

— Исках да кажа, че сега разбирам къде е погребано кученцето — смутено се усмихна той.

Полуобувка с облекчение въздъхна, после метна поглед към Якичка, сякаш да се увери, че и кученцето си е живо и здраво.

— Шегата настрани — подхвана сериозно Маншон. — Помниш ли? Онази дама, която ни идва на гости в хотела, спомена за своето кученце.

— Да! — кимна Полуобувка. — Вместо него искаше да си вземе Мъхеста брада.

— Точно така! — продължи Маншон. — На дамата й липсваше нейното кученце. Следователно в природата се беше образувало, тъй да се рече, празно място, което тя беше решила да запълни с нашия Мъхеста брада. Но той не се съгласи доброволно и дамата просто го е откраднала през нощта. След като Мъхеста брада от своя страна остави в нашата кола празно място, то незабавно беше заето от Якичка.

Полуобувка се удари по челото:

— Ти си гений! — ревна той. — Истински гений! Онази дама е откраднала Мъхеста брада. Просто се чудя как още сутринта не се досетихме!

— Едва сега, след като се появи Якичка, мислите ми тръгнаха в правилна посока — обясни Маншон. — Точно кучето ми отвори очите!

След малко Маншон и Полуобувка се добраха до хотела. Никой не се опита да ги спре, макар там както и преди да гъмжеше от народ.

Когато Маншон паркира автофургона в двора, Полуобувка му рече:

— Никак няма да се изненадам, ако Якичка умее да души и ни поведе по сигурна следа.

Маншон наостри уши.

— Мислиш ли?…

— Ами как! — тръсна глава Полуобувка. — Якичка е умен пес! Отведе мислите ти в правилна посока и сега хич няма да се чудя, ако ни отведе при самия Мъхеста брада.

— Великолепно! Да опитаме веднага!

— Не, най-напред трябва да дадем на Якичка да помирише някаква вещ на Мъхеста брада — поясни Полуобувка. — Тогава ще знае каква е неговата миризма и ще успее да го проследи по нея.

— Превъзходно! — почти извика Маншон. — Веднага ще вземем нещо от Мъхеста брада и започваме издирването. Когато Якичка попадне на следите, от цялата ни беда ще остане само половината.

В автомобила обаче не се намери нищичко, което да подскаже миризмата на Мъхеста брада. Единственото, което напомняше за него, беше купената от щанда за детски играчки гумена кукла Мъхеста брада. Все едно нищо, тъй като куклата си имаше своя миризма.

— Във всеки случай Якичка поне ще види как изглежда Мъхеста брада — разсъди Полуобувка. — Ще има някаква представа за него и поне ще знае кого трябва да търси.

Маншон нямаше възражения. Те избърсаха гумения Мъхеста брада и го показаха на Якичка. Но ползата от това беше нищожна, защото без миризмата Якичка все едно никога не можеше да попадне на Мъхеста брада, колкото и добре да познаваше външния му вид.

— Нима съвсем нищичко не ни е останало от нашия беден Мъхеста брада? — изненада се Маншон.

— Така излиза — отвърна Полуобувка. — На рождения му ден непременно трябва да му подарим нещо.

Маншон се умълча и погледът му, сведен към пода, случайно съзря снопче мъх от брадата на Мъхеста брада.

— О-о! — възкликна той. — Я виж, мъх! Сега имаме всичко, което ни е нужно!

— Наистина! — плесна с ръце Полуобувка. — Това снопче навярно пази неговата миризма.

Маншон вдигна снопчето и го подаде на Якичка да го подуши. В началото кученцето не разбираше какво искат от него и се опита да налапа мъха. Тогава Маншон му показа как трябва да се помирише и то сякаш се досети. Ноздрите му се разшириха и то прояви към снопчето определен интерес. После Полуобувка отвори вратата на автомобила и смелчагите стъпиха в двора на хотела заедно с Якичка.

— Търси, миличко! — подкани го Маншон. — Търси Мъхеста брада!

Кучето мигом се втурна да души насам и натам, завъртя се в кръг, мушна се и под люляковите храсти.

— Търси, търси! — окуражи го Маншон.

Кучето постоя малко под храстите и без да вдига нос от земята, се устреми към кучешката колибка. Обнадеждени, Маншон и Полуобувка го последваха.

Стигнаха колибката, Якичка поспря за миг и ловко се мушна вътре.

Полуобувка беше разочарован.

— Ох! — изпъшка той. — Май от него няма да излезе никакъв следотърсач!

След малко Якичка излезе от колибката и погледна към Маншон с виновен поглед, като махаше опашка. Ще не ще, Маншон трябваше да сподели впечатлението на Полуобувка.

— Ние просто го надценихме! — тъжно поклати глава той.

Откъде Полуобувка и Маншон можеха да знаят, че Мъхеста брада го бяха отнесли в чанта от кучешката колибка и тъкмо затова от него не бяха останали следи по земята.