Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (5)

Непознатата гостенка

Луксозният двустаен апартамент напълно заслужаваше името си. Чудесни стаи, какъв ли не разкош и даже стъклена гарафа с вода, която Полуобувка пресуши на един дъх.

— Все си е по-добре от обикновена вода — огледа се победоносно той, сякаш наистина не беше пил просто само вода.

Мъхеста брада се изправи пред огледалото в огромна позлатена рамка и се зае да сресва разрошената си брада. А Маншон се увлече да разглежда картините по стените.

Още от дете той обичаше рисунките, особено тези, които изобразяваха животни. И сега остана приятно изненадан, когато се спря пред една картина, нарисувана с цветни бои три мечки, заиграли се в гората.

— Три мечки! — възкликна Маншон. — Гледайте! Три мечки заедно!

— Луксозен апартамент, нямо що! — отсъди Полуобувка. — Навярно в другите стаи мечките по картините са по-малко.

Обади се и Мъхеста брада:

— Мечките вече оредяват из нашите гори. Хубаво е, че поне по картините ги срещаме.

— Съжалявам, че на времето не можах да се изуча за художник — въздъхна Маншон със скрити нотки на печал в гласа. — Толкова е хубаво да се рисуват мечки и въобще всякакви животни!

— Никога не е късно да станеш художник — успокои го Мъхеста брада.

— Ще трябва да започнеш с по-дребните неща — поиска да му обясни Полуобувка. — С дъждовни червеи например. Ако успееш да нарисуваш тях, ще преминеш към по-сложните неща. Лично аз никак не бих се изненадал, ако накрая и кенгуру успееш да ни нарисуваш.

Но Маншон безнадеждно махна с ръка:

— Ох, оставете! Минало ми е времето на мен. Излишно е да ме утешавате.

Полуобувка пристъпи към него и дружески сложи ръка върху рамото му.

— Не се отчайвай, скъпи приятелю! — ободри го той. — Не си художник, вярно е! Но затова пък си голям поет. Когато поискаш, можеш да напишеш стихотворение и за дъждовните червеи, и за кенгуруто.

— Вярно е! — усмихна се Маншон. — Честно казано, така си е! Но писането не би ме прославило толкова.

— Скъпи Маншон — едва не избухна Мъхеста брада, — не виждаш ли как ни дойде до гуша от сегашната ни слава? Отвсякъде ни дебнат! Едва тук можем да се надяваме на малко спокойствие.

Още недовършил и телефонът върху писалището иззвъня. Приятелите просто потрепераха и в недоумение се спогледаха.

— Ето ти го спокойствието! — кипна Полуобувка. — Раздрънкал ми се тоя телефон като звънче, окачено на коча!

— Няма да се обаждаме! — отсече Мъхеста брада. — Нищо добро няма да излезе от това.

— … шест… седем… осем… девет… — започна да брои сигналите Полуобувка.

— Кой ли може да е? — зачуди се Маншон.

Мъхеста брада сви рамене.

— … тринайсет… четирнайсет… петнайсет… — броеше Полуобувка.

Онзи, който звънеше, беше страшно настойчив и не затваряше телефона.

— … осемнайсет… деветнайсет… двайсет…

— Може да е грешка… — изрази надежда Маншон.

Мъхеста брада пак сви рамене:

— … двайсет и четири… двайсет и пет… двайсет и шест… двайсет и седем… — не млъкваше Полуобувка.

Нервите им не издържаха.

Почти едновременно те протегнаха ръце към телефона.

Полуобувка се оказа най-пъргав и грабна слушалката:

— Ало!

— Ало-о-о! — прозвуча приятен женски глас, толкова ясен, че Маншон и Мъхеста брада също го чуха. — Стаята на смелчагите ли е?

Нямаше грешка!

— Не стая, а луксозен апартамент с три мечки — важно обясни Полуобувка. — Откъде се обаждате?

— От вестибюла на вашия хотел — отвърна непознатата. — Незабавно трябва да се срещнем!

— По какъв въпрос? — опита се да я отклони Полуобувка.

— По много важен! — прозвуча отговорът.

Полуобувка се извърна озадачен към Маншон и Мъхеста брада, но те го гледаха съвсем объркани.

— Коя е пък тази? — шепнешком се осведоми Мъхеста брада.

Полуобувка машинално повтори по телефона, и то съвсем не шепнешком:

— Всъщност коя сте вие?

Въпросът, прозвуча рязко и неучтиво, но непознатата не се засегна.

— Веднага идвам! — заяви тя. — Ще се видим!

Трак. И от слушалката зазвучаха къси сигнали.

— Ало! — развика се Полуобувка.

Сигналите продължаваха.

— Остави слушалката на мястото й! — нареди му Маншон.

— Ей сега ще дойде! — обади се Мъхеста брада.

— Ще чакаме! — мрачно заяви Полуобувка.

Не се наложи да чакат дълго. След две-три минути на вратата се почука.

— Моля! — извика Полуобувка.

Непознатата влезе.

Беше добре облечена дама на средна възраст и с приятна външност. Би изглеждала много по-добре, ако не беше тъй силно начервена. На ушите й висяха големи златни обеци, по пръстите й блестяха скъпоценните камъчета на пръстени, а на китките звънтяха сребърни гривни.

— Здравейте, мои малки приятели! — фамилиарно поздрави тя. — Видях пред хотела вашия автомобил и реших, че сте отседнали тук.

Маншон непохватно й подаде стол и тя седна, взря се в картината с трите мечки и внезапно съкрушена, призна:

— Да знаете само колко съм самотна!

— О-о! — погледна я Маншон със съчувствие. — И аз съм бил самотен. Разбирам ви прекрасно! Вие пишете ли си писма?

— Не, не! — отвърна дамата. — Дори и през ум не ми е минавало да си пиша писма. Според мен това е работа за ученици или за писатели. Предпочитам живото слово, какво са мъртвите букви. Затова съм дошла при вас, скъпи мои!

— Само да си побъбрим ли? — изненада се Мъхеста брада.

— Не, разбира се! — продължи дамата. — Ако трябва да бъда откровена докрай, не съм дошла само за едната приказка. Дълго време имах кученце, едно очарователно същество, но то остаря и угасна от слабост. Сега идвам да видя дали някой от вас няма да ми го замести?

— Да замести кученцето? — ахна Мъхеста брада.

— Именно — мило му се усмихна дамата. — Това е и моята молба към вас.

В стаята се възцари гробно мълчание.

— Извинете! — обърна се към дамата Маншон. — Как така?! Кученцето ваш събеседник ли е било? Животните не разсъждават и не умеят да говорят.

— Вие ме разбирате съвсем едностранчиво, скъпи мой! — пак се усмихна дамата. — Не е задължително събеседникът да умее да говори. Важното е да слуша! А моето кученце тъкмо това умееше да прави.

И отново мълчание, което дамата наруши:

— Имам установени навици — заяви тя. — От моя страна всичко ще бъде много коректно.

Тя изпитателно се взря в смелчагите.

— Ей този от вас, с брадата, ми е най-симпатичен — посочи Мъхеста брада.

— Какво? — стресна се Мъхеста брада. — За мен ли си мислите?

— Да, да! — потвърди тя. — Вие сте толкова екзотичен! Същинска жива ваза с цветя!

Тя се изви към Полуобувка и Маншон и добави:

— Много ви моля да не се засягате. Предпочитам брадатия, но съвсем не искам да ви обидя. Разберете ме добре, просто нямам място и за тримата. Жилището ми е малко.

— Извинете! — запротестира Мъхеста брада. — Преди всичко аз…

— Разбирам, разбирам — не му даде да довърши тя. — Вие сте едно приказно човече, нали? Тъкмо затова ви искам. Виждате ли, има хора, които отглеждат кученца, други — папагали или костенурки, бели мишки или морски свинчета. Но честна дума, още не съм чула някой да си има човече като вас. Ще бъда съвсем оригинална, съгласете се!

Мъхеста брада се напъваше да измисли някакъв мотив, с който да прогони тази жена, но нищо не му идваше на ум. В този момент Маншон се обърна към дамата:

— Когато си самотен, идва безсънието — рече той. — Вярвам, че и вас ви спохождат често безсънни нощи. Ако действително сте самотна, както казахте преди малко.

— Това е вярно — потвърди дамата. — Безсънието наистина ми причинява много грижи.

— Виждате ли — продължи Маншон. — Работата е в това, че Мъхеста брада спи само на чист въздух. Нощем вие въобще няма да имате възможност да разговаряте с него, а вашето безсъние, както и преди, ще продължава.

Полуобувка мигом схвана накъде бие Маншон и побърза да добави:

— Мъхеста брада дори и в този луксозен апартамент няма да остане. Ще спи на двора.

— Така ли? — вдигна вежди гостенката. — Странен навик! Но човек лесно може да се отучи от много привички.

Междувременно и Мъхеста брада се съвзе.

— За нищо на света няма да изоставя своите приятели! — заяви решително той. — Ние тримата никога няма да се разделим и винаги ще споделяме и радости, и скърби!

— Чудесно казано! — трогна се Маншон и скришом избърса една сълза.

Полуобувка не остана безучастен:

— Нашият Мъхеста брада е истински другар — обърна се той към дамата. — Вземете си друго кученце, рибки… или каквото там искате.

Жената видимо се засегна.

— Вие не ме учете, млади момко! — нахвърли се тя срещу Полуобувка. — Въртете пръстите на краката си колкото щете, но езика си дръжте зад зъбите! Дали ще взема рибки или морски лъвове си е лично моя работа!

— Извинете, моля! — побърза да я успокои Маншон. — Полуобувка съвсем не искаше да ви обиди. Лично аз с удоволствие бих рисувал моржове. За съжаление не се изучих за художник и това остава една несбъдната мечта.

Тези дълбокомислени думи на Маншон оказаха своето въздействие.

— От мечтите вреда няма — отвърна дамата, вече съвсем успокоена. — Мечтата е просто необходимост за един самотен човек.

Дамата се надигна, оправи една къдрица пред огледалото и тихо промълви:

— Отивам си! Довиждане, скъпи мои!

— Довиждане! — отвърнаха в хор смелчагите.

Вратата се отвори и се затвори след нея. Отиде си! Приятелите останаха замислени, без да отронят нито дума. В този момент телефонът отново иззвъня — екливо и неочаквано както преди малко.

Полуобувка грабна слушалката:

— Стаята на смелчагите ли е? — прозвуча непознат женски глас.

— Не! Това е гнездо на мечтите! — отвърна Полуобувка и енергично тракна слушалката върху вилката на телефона.