Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (38)

Гласът на морето

Маншон и Мъхеста брада слязоха долу до ручея да се напият с вода и се върнаха с пълни шепи орехи. Блатните боровинки поутолиха глада им, но все пак месестите орехови ядки ги заситиха по-добре. След всичко преживяно трябваше да съберат сили. Но въпреки щастливото си избавление, смелчагите бяха потиснати. Безпощадно разобличен от Мъхеста брада, Полуобувка седеше унил и мълчалив. Между приятелите настъпи неприятно напрежение и никой от тях не успяваше да го преодолее. Нямаше и повод да бъдат по-весели — автофургонът им беше здраво заседнал между две дървета. Колко пъти се опитваха да го изтикат, но напразно.

— Не измъкнем ли автофургона, ще останем да живеем в гората — рече Мъхеста брада.

И тайно се зарадва. Не е чак толкова лошо. Ще заживеят нормално, в пълно съзвучие с природата. Автофургонът им ще бъде като малък дом. Сега беше най-подходящият сезон да се подготвят за такъв живот — орехите зрееха, гората беше пълна с плодове и гъби. А през пролетта все щяха да открият някакви корени, с които да изкарат лятото.

Но Маншон не искаше и да чуе за подобно нещо.

— Да тръгнем пеш, все ще стигнем донякъде — побърза да заяви той. — В гората ще изпукаме от студ и глад.

— Ще съберем дърва за зимата — опита се да ги окуражи Мъхеста брада. — В гората дърва колкото щеш.

— Разбира се — неочаквано се разпали Маншон и посочи дърветата, които държаха в плен автомобила им. — Вижте ги тия двете тук, просто плачат за трион. Други, по-тънки и сухи, лесно ще съберем.

Колко проста работа! Как не можаха да се сетят досега!

Разбързаха се. Маншон влезе в автомобила и измъкна оттам грамаден трион. Закипя работа.

Първо застъргаха с триона Полуобувка и Мъхеста брада, после Маншон и Полуобувка, Полуобувка и Мъхеста брада и отново Мъхеста брада и Маншон. И когато Полуобувка за втори път смени Маншон, вече нямаше какво да се реже — голямото сухо дърво с трясък се заклати и плавно се стовари върху земята. Само накриво отрязаният пън остана да стърчи и да напомня, че тук е имало дърво.

Мъхеста брада вещо се вгледа в поваления гигант.

— Ще има какво да горим през зимата! — измърмори той.

После си спомни, че сега вече няма да останат в гората. Пътят за техния автофургон беше отново открит. И Маншон, все още загрижен, хвана бравата на предната врата. Дали щеше да се отвори? Отвори се!

— Автомобилът се нуждае от ремонт — измърмори Маншон и седна зад волана. — Но за това ще се погрижим край морето, дотам не остана много път.

Мъхеста брада се вмъкна след Маншон.

— Тръгваме ли? — запита той и се засрами, че гори от нетърпение.

— И още как! — отвърна Маншон.

Якичка също подразбра, че пътешествието отново започва и с радостно скимтене скочи през вратата в автомобила.

— Ти какво чакаш още? — изненада се Маншон и погледна към Полуобувка.

А той стоеше на няколко крачки от тях, без да се помръдне, като вкаменен.

— Слушай! — развика се Мъхеста брада. — Морето ни зове, хайде, скачай вътре!

Полуобувка пак не отговори. И не помръдна дори. Но защо така? През цялото време Полуобувка жадуваше за морето. Все разправяше как ще се излежава на пясъка, как ще се пече. А сега?… Какво му е? Стои като втрещен!

— Лошо ли ти е? — запита го Маншон.

Полуобувка кимна.

— Душата ме боли.

— Душата ли? — ахна Мъхеста брада.

Полуобувка поиска да им обясни.

— Не оцених вашата дружба аз! Това, дето исках да си замина, беше подло от моя страна. Прощавайте, приятели! Нека сега ме накаже самотата!

Маншон и Мъхеста брада стояха потресени.

— Не си направил кой знае какво, че да те наказваме чак и със самота! — най-после успя да продума Маншон. — Със сигурност твърдя това, нали съм изпитал самотата на своя собствен гръб!

— Ти спаси живота ни, Полуобувка! — рече Мъхеста брада и в гласа му затрептя умиление. — А сега искаш да те изоставим! Никога!

Лицето на Полуобувка оставаше напрегнато. Той едва преглъщаше сълзите си.

— Не съм достоен за вашата дружба — едва чуто промълви той. — Вината ми е много голяма, но все пак не ме споменавайте с лошо…

— Полуобувка! — извиси глас Маншон. — Какви глупости дрънкаш! Аз съм най-големият виновник!

— Ти ли? — вдигна глава Полуобувка.

— Разбира се! — отвърна Маншон. — Че как няма да ме вземеш за вълчи храненик? Нали виждаш какъв съм рунтав, рошав и грозен!

— Охо-о! — измърмори Мъхеста брада. — То пък ние сме едни красавци!

И стана тя — всеки от тримата винеше сам себе си. Най-после Полуобувка пристъпи колебливо към вратата.

— Скъпи Маншон — каза той, — според мен можеш да бъдеш хранениче на когото си щеш! Но ти си един благороден страшно симпатичен смелчага и тъкмо затова ми е трудно да те гледам в очите!

— Скачай вътре! — заповяда Маншон. — Хайде, моля ти се!

И Полуобувка все пак влезе и седна в автомобила. Маншон запали мотора и се измъкна на заден ход до просеката.

Смелчагите се умълчаха. Всеки от тях беше потънал в мислите мисли.

Автомобилът се носеше напред и увеличаваше скоростта. Моторът работеше съвсем безупречно.

— Ако всичко върви добре, привечер сме край морето — наруши мълчанието Маншон.

— Пътьом да се спрем до някой магазин — обади се Мъхеста брада. — Якичка здравата прегладня. Горкичкото, нали не яде горски плодове, нагладува се!

— Разбира се! — съгласи се Полуобувка. — И с лимонади ще се запасим!

Така си приказваха те, макар напрежението между тях все още да не беше се стопило. Говореха сякаш насила — дали не охладняваха вече един към друг?!

Минаха около два часа, може би и малко повече, когато Маншон внезапно впери поглед напред.

— Хора на пътя пред нас! — каза той и мигом намали скоростта.

Мъхеста брада и Полуобувка погледнаха през предното стъкло. Пред тях вървяха двама души, претоварени с багаж.

— Слушайте! — викна Полуобувка. — Ами че това са природоизследователите!

Да, наистина! Брадатият и плешивият бяха! Изглежда се прибираха и вече напускаха гората.

Природоизследователите забелязаха автомобила им и дадоха знак да спрат.

— Искат да ги вземем на автостоп! — обади се Мъхеста брада.

Маншон свъси вежди. Никак не желаеше да си има пак работа с тия така наречени природоизследователи, но какво все пак…

Автофургонът се изравни с хората. Маншон хвърли бегъл поглед назад, като се увери още веднъж, че в колата нямат никакво свободно място. В същия миг успя да надзърне в очите им. Природоизследователите не го познаха. Пък и да са го познали, с каюта очи можеха да го погледнат в този момент! Никога нямаше да възприемат, разбира се, в негово лице онзи, когото така прибързано нарекоха хранениче на вълците. И все пак една безкрайна изненада се изписа по лицата на природоизследователите. Бяха тъй смаяни, че Маншон го напуши смях.

— Познаха те, нали? И не могат повече да те вземат за хранениче на вълците — обади се Мъхеста брада.

Не успя да продължи, разсмя се. Смехът му беше ведър и заразителен. А Полуобувка просто се запревива от смях. И мигом хладината, която се беше промъкнала между тях, се изпари.

Природоизследователите останаха далеч зад тях. Скоро гората оредя. Най-после! Но трудно им беше да определят къде точно свършва гората и започва голото поле. Пред тях се показа широка пътна магистрала.

Маншон удари спирачките — преди да се втурнат сред потока от коли, нека съберат сили. Моторът едва стихна, когато Мъхеста брада извика:

— Чувате ли?

Безмълвно се заслушаха. Маншон дори поотвори вратата, за да чуят по-добре…

Странен гальовен шум долиташе нейде отдалече… С разтреперан от възбуда глас Полуобувка обяви:

— Морето шуми!…

Никой от смелчагите не беше в състояние да продума. И тримата стояха заслушани с благоговение в тайнствения глас на морето.