Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (37)

Спасени!

Мъхеста брада и Маншон дочуха лая на Якичка като през сън.

— О, я ни остави на мира! — измърмори Мъхеста брада. — Нека смъртта влезе спокойно!

Чукането се повтори. И този път много настойчиво. Маншон повдигна клепачи. Изви се към прозореца и не повярва на очите си.

— Полуобувка!

Маншон мигновено скочи от леглото, Мъхеста брада — след него. Нямаше грешка — Полуобувка! Зад стъклото на автофургона надничаше любимият приятел, по лицето му личеше и радост, и печал. Ох, скъпи, предани, завинаги наш приятелю! Колко навреме идваш!

Те се вглеждаха в своя приятел през нечупливото стъкло. За жалост нито Мъхеста брада, нито Маншон можеха да стиснат ръката му, да не говорим за прегръдка. Вратите и прозорците бяха затворени и за Полуобувка — той нищо не можеше да направи отвън.

Маншон седна зад волана.

— Тикай! — развика се той към Полуобувка. — Здравата тикай, аз ще дам заден ход!

Естествено Полуобувка нищо не чу, но постепенно схвана за какво става дума.

Моторът изръмжа. Полуобувка мигновено се залови за работа. Сложи кошничката с плодовете на земята и побърза към предната част на автомобила. Опря рамо и хайде, давай!

Моторът зарева като луд, но автомобилът дори не се помръдна. Прегръдката на дърветата беше по-силна от Полуобувка и от мотора, взети заедно. Задните колела ровеха на едно място, облак прах се вдигна зад автомобила.

— Не помръдва! — изпъшка Маншон и изключи мотора.

Но Полуобувка не се отказа. Огледа се наоколо, донесе няколко камъка и ги напъха под задните колелета.

— Давай газ! — извика Полуобувка.

Опитаха още веднъж. Полуобувка напрягаше сили, Маншон изтръгна от мотора невъобразим вой.

— Давай по-яко! — крещеше Маншон.

Мъхеста брада също не се сдържа:

— Давай, братко! Давай!

До Полуобувка не достигаше нито звук, но той и така разбираше какво да прави. Буташе с всички сили, от напрежение чак сълзи изскочиха от очите му. Голите пръсти на краката му заораха дълбоко в земята. Но все едно — автомобилът не се и помръдна. Дърветата не искаха да го пуснат.

— Нищо няма да излезе — отчая се Маншон и угаси мотора.

В този миг Мъхеста брада обнадеждено се развика:

— Ами бормашинката? Бормашинката, а? Полуобувка може да я донесе!

Маншон се удари по челото:

— Вярно бе! Тъкмо тя ще ни спаси!

Засиял от радост, той пак закрещя към Полуобувка:

— Донеси бормашинката! Тя е там, да… там, където си я хвърлил!

Този път Полуобувка бързо схвана какво се иска от него. Ах, да! Спомни си! Когато правеше бронята, дотолкова се бе увлякъл, че дори забрави да прибере обратно инструмента. Недопустима небрежност, за която сега други трябваше да плащат.

— Ясно! — подвикна Полуобувка. — Ще бъде изпълнено!

И така се втурна напред, че скоро се изгуби от очите на Маншон и Мъхеста брада.

Появата на Полуобувка ги ободри, но непоносима жажда стопяваше силите им.

— Е, сега поне няма да чакаме смъртта, а своя скъп приятел — обади се Маншон.

Полуобувка се завърна при тях и това преизпълни доброто сърце на Маншон с голяма радост. Не, не само защото сега щяха да бъдат спасени от смъртта. Просто Полуобувка не можеше да ги изостави! Не ги разочарова той! Дори да го е мислел за опасен храненик на вълците, какво от това? Маншон му прощава на драго сърце. Полуобувка е отново при тях и това най-важното!

— Непоносимо е да стоиш и да чакаш без работа — започна Мъхеста брада. — Ако стоим така със скръстени ръце, времето ни се стори безкрайно!

— Прав си! — съгласи се Маншон. — Но какво да измислим сега?

Той огледа автофургона. При катастрофата всичко се беше обърнало наопаки. Я да вземат да подредят и почистят! Не, това можеше и да почака! Нека видят как ще се развият събитията… Но… Маншон се огледа и видя, че здравата е одрипавял. Маншонът му беше раздран от дивите набези на вълчетата и опърлен на няколко места. С такъв маншон никой уважаващ себе си шофьор не би седнал зад волана. А и правилата за движение изискват от водача да бъде прилично облечен. Но най-важното един порядъчен смелчага не може да сподели компанията на приятелите си в такъв вид.

Не след дълго Мъхеста брада и Маншон усърдно се заеха да поправят дрехата — Маншон шиеше отпред, а Мъхеста брада — на гърба. Колкото повече напредваше работата им, толкова по-далеч оставаха тревожните мисли и опасения.

Най-после Маншон доби напълно приличен вид. Само отпред на гърдите му остана да зее дупка, през която прозираше нежната му плът.

— Е, нищо! — примири се Маншон. — Тази дупчица няма никакво значение. Честна дума, дори е по-добре, че я има. Идва ми по малко хладинка оттам.

— Не се безпокой! — Мъхеста брада измъкна от джоба си онова парченце, което Якичка откри близо до леговището на вълците. — Ей сега ще го зашием където трябва!

И той се зае да шие. Внезапно ги стресна трясък!

Маншон и Мъхеста брада се ослушаха. Трясъкът се повтори.

Полуобувка! Беше дошъл, докато те се залисваха с кърпенето на маншона, и сега усърдно работеше, залепил бормашинката до бравата на вратата. И ето, бравата поддаде и най-после се отвори. Свободни!

— Ура-а-а! — развика се Мъхеста брада и скочи навън, последван от Маншон.

Якичка се изхитри и ги изпревари. С лай се завъртя около Полуобувка. А той самият сияеше от радост, макар и малко смутен. Остави бормашинката и грабна кошничката си:

— Моля! — протегна я към Мъхеста брада и Маншон. — Опитайте! Истински блатни боровинки! Ако се не лъжа, де!

Мъхеста брада и Маншон се нахвърлиха върху плодовете. Колко сочни и вкусни им се сториха те. Мигом утолиха и глада, и жаждата. Чудесни боровинки!

— Е, тия не са расли в брада — пошегува се Полуобувка, — но не им отстъпват по вкус и аромат.

Кошничката вече беше празна, когато Мъхеста брада отбеляза:

— Струва си да се живее, пък дори и само заради тия горски плодове! Мисля, че ще започна изкуствено да поливам брадата си и ще отглеждам в нея по-разнообразни боровинки.

— Чудесна идея! — подкрепи го Маншон и обърса с опакото на дланта си полепналия по устните му сок. — Къде ги намери, Полуобувка?

Полуобувка все си беше малко гузен, но сега съвсем помръкна. Оная работа около Маншон… Първо го обиди, после се запиля сам из гората! Да отвори ли сега дума за тези детинщини?!

— Тези боровинки… — опита се да запази самообладание той. — Ами набрах ги в блатото… чак там бях отишъл… Боровинките виреят само из най-влажните места, нали така, Мъхеста брада?

Но Мъхеста брада замълча. Значи Полуобувка чак в блатото беше попаднал? Объркал пътя и… сега се е върнал при тях, само защото се е уплашил! Значи така?…

— За вас ги набрах — замънка Полуобувка. — Аз ядох чак до пръсване от тях!

Маншон си припомни думите на Мъхеста брада, как и защо ги беше напуснал Полуобувка. Но ето, той си беше тук! Спаси живота им! Който мисли за стари глупости, да пукне!

— Боровинките ми се харесаха най-много заради своя превъзходен вкус — обади се Маншон само колкото да рече нещо.

— Да! — побърза да се съгласи Полуобувка.

Но Мъхеста брада пак премисляше нещо. Не разбираше защо тия двамата бъбреха само за боровинки.

— На мен ми се струва, че за блатните боровинки е най-добре да растат в гората — продължи Полуобувка. — И не само за да украсяват нашата трапеза. С разкошния си жълт цвят те са като бисери сред гората. И съвсем няма да сгреша…

— И тъй като не грешиш, ти считаше Маншон за хранениче на вълците — внезапно изплю камъчето Мъхеста брада.

Беше казано най-важното.

— Така си беше! — призна Полуобувка и се обърна към Маншон. — Истина ли е това? Природоизследователите твърдяха, че ти си расъл сред вълците.

Бузите на Маншон пламнаха като божур. Вместо него отговори Мъхеста брада:

— Това твърдение напълно се отрича от наличните фотодокументи!

— Тъй ли? — изненадан вдигна вежди Полуобувка. — Съжалявам, че повярвах на ония.

Сега вече и Мъхеста брада нямаше за какво да се заяжда.