Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (34)

И радост, и мъка!

Маншон се събуди по никое време. Припомни си снощните събития, колибата, в която сега нощуваше. Обхвана го страх.

Няма вече автомобил! Съвсем самотен и бездомен е! Само този маншон му е останал, но и той е изпокъсан и опърлен. Защо съдбата е тъй безмилостна към него?

Маншон широко отвори очи и в сумрака на колибата съзря очертанията на хладилник. Какво? Хладилник в този горски пущинак?!

Тръпки го побиха. Невъзможно! Ето и скрин. Но това е неговият скрин! Маншон скочи, дръпна чекмеджето. Писма! Неговите писма, ония, дето някога сам си пишеше.

Сега всичко му стана ясно. Никаква колиба не беше това, ами неговият автомобил, само че покрит с клони. Хладилникът, скринът, леглото… Лежеше в собствената си постеля!

Такова щастие! Неочаквано, истинско щастие! И то завладя цялото му същество.

Маншон отвори хладилника. Чудесно — парченце салам, трошици извара. И това му стигаше!

Салама даде на Якичка, а той самият похапна от изварата. После излезе да се поразтъпче.

Преваляше пладне. Слънцето се беше издигнало високо и осветяваше вековните горски дебри.

„Да, тук слънчевите лъчи стоплят повече, отколкото ако си край морето!“ — помисли си Маншон.

Но сам не знаеше кога щяха да се озоват край морето. Къде ли са сега Полуобувка и Мъхеста брада? Тук ли да ги дочака, или да надуе клаксона и да ги потърси из гората?

Разбира се, по-удобно беше да ги чака тук. Но като премисли и прецени едно-друго, все пак реши, че най-добре е да тръгне. Не го свърташе на едно място. Съдбата на приятелите не му даваше покой!

Може вълкът пак да е излязъл на лов! Ами ако попадне на Полуобувка и Мъхеста брада? Може би те самите бяха тръгнали да го търсят из гората. Всъщност даже го намериха…

Сега тримата щяха да се излежават на морския бряг, ако ония природоизследователи не им бяха объркали сметките. Полуобувка и Мъхеста брада направиха всичко възможно. Дори Полуобувка рискува живота си, за да го освободи от вълците. Скъпи Полуобувка! Мили Мъхеста брада! Мои верни приятели! Къде сте сега?

Маншон махна клоните и откри автомобила. После седна зад волана.

— Тръгваме, Якичка!

Якичка размаха опашка в знак на съгласие и Маншон запали мотора.

Автомобилът потегли бавно. Нямаше защо да се бърза. Ще пътува кротко и умерено, иначе лесно можеше да отмине Полуобувка и Мъхеста брада, без да ги забележи.

След известно време Маншон натисна продължително клаксона. И се ослуша. Тишина! Никой не му отвърна. Нищо, не губеше надежда.

„Автомобилният сигнал стига по-далече от човешкия глас!“ — утешаваше се Маншон.

Неговите приятели може и да са чули клаксона, а той да не чува техния вик. Трябва да бъде търпелив. И никакво бързане!

Отново подкара съвсем бавно своя автомобил.

Добре, че сигналите му няма да стигнат до ония природоизследователи. И що за хора бяха те? Да допуснат, че Маншон хранениче на вълците. Просто да се пръснеш от смях! Виж, въображение не им липсваше! Но може ли въображението до такава степен да заслепи хората? Преди всичко Маншон гореше от желание час по-скоро да се срещне с Полуобувка и Мъхеста брада. Ще кара по криволичещата просека с надежда, че зад първия, следващия или друг някой завой ще изникнат любимите му приятели. Ах, да имаше тази негова мисъл магическата сила да ги доведе насам. Маншон стигна до един завой и намали скоростта. Завоите са опасни, не се знае какво може да изскочи иззад тях. Премина без особени затруднения. И внезапно натисна спирачките!

Ръцете му конвулсивно натиснаха волана. Не, това е плод на неговото въображение.

Не може да бъде!

На двайсетина крачки пред него, съвсем като жив, седеше Мъхеста брада. Самият той! Истинският Мъхеста брада!

Маншон не откъсваше очи от неочакваното видение.

Кой би могъл да допусне, че мисълта имаше такава свръхестествена сила! Мъхеста брада му се усмихваше зарадван и някак и тъжен… Маншон също се усмихна на своето видение. И неговата усмивка криеше тъга. Беше щастлив, че намери приятеля си, и трепереше от страх, че видението всеки миг можеше да изчезне…

Не, напразно се страхуваше… Ето, Мъхеста брада стана и закрачи към автомобила. Протегна ръка и отвори вратата.

Отвори вратата! Маншон се обърка. Можеше ли едно видение да направи подобно нещо? Не, разбира се! Видението просто преминава дори през затворени врати. А сега автомобилът зееше отворен и Мъхеста брада наистина влезе в него.

— Най-после! — рече той. — Бях загубил всякаква надежда!

— И аз! — отвърна Маншон.

— Добре го измисли! Да надуваш клаксона! — продължи Мъхеста брада. — Иначе едва ли бихме се срещнали…

Маншон мълчеше като гръмнат. Пред него беше не някакво видение, а самият Мъхеста брада. Цял-целеничък, от плът и кръв! И напълно се увери в това, когато приятелят му го прегърна.

— Бедният Маншон! — рече Мъхеста брада, като се вглеждаше в окаяния маншон на своя другар. — Колко много изстрада!

— Нищо ми няма! — скромно промълви Маншон. — А къде е Полуобувка?

— Хайде да тръгваме! — уклончиво отвърна Мъхеста брада. Маншон предугади нещо недобро.

— Защо не сте заедно с Полуобувка?

— В началото бяхме заедно — обърка думите си Мъхеста брада. — Но после…

Искаше да скрие, да не издава, че Полуобувка сметна Маншон за хранениче на вълците и затова реши да не се връща при тях. За бедния Маншон това щеше да е страшен удар.

— И после какво? — все по-озадачен заразпитва Маншон.

— Ами разделихме се!

Колебливият, несигурен глас на Мъхеста брада разтревожи Маншон.

— И защо се разделихте?

— Защото…

Мъхеста брада подбираше думите си.

— Но моля ти се! — не издържа Маншон. — Не крий нищо от мен. Нещо лошо ли е станало? Кажи, не ме подлудявай!

— Когато се разделихме, Полуобувка беше жив и здрав — опита се да го успокои Мъхеста брада.

— Но защо тогава се разделихте? — чудеше се Маншон.

Мъхеста брада съвсем се затрудни.

— Да тръгваме! Това е една много объркана история и за самия мен!

Маншон даде газ, но тревогата му растеше. Мъхеста брада и Полуобувка да се разделят?! Не, тук имаше някакво недоразумение.

След малко Маншон наду клаксона.

— Няма смисъл да свириш — обади се Мъхеста брада. — Не вярвам Полуобувка да е някъде наблизо.

— Но къде може да е? — съкрушен попита Маншон. — Ти май криеш нещо от мен?

Мъхеста брада въздъхна. Повече не биваше да измъчва Маншон. Догадката понякога е много по-тежка и от най-жестоката истина.

— Полуобувка тръгна сам за морето. Просто избяга от нас.

— Как така? — възкликна Маншон и мигом загуби самообладание.

Разсеяно завъртя кормилото, натисна докрай педала на газта.

— Какво ти каза той? — развика се Маншон.

И в този миг се случи страшното.

Като подлуден звяр, автомобилът с пълна скорост изскочи от пътя. Моторът изрева. Храстите запращяха. Всичко се затресе и потрепера. И стоп! Автомобилът се вряза между две крайпътни дървета!

— Извинявай! — смути се Маншон. — Извинявай много! — пак повтори той. — Но това, което ми каза…

Мъхеста брада го прекъсна:

— Няма защо да ми обясняваш. Разбирам те!

— Сега ще дам заден ход — обясни Маншон.

За щастие моторът беше съвсем здрав. Маншон даде заден ход. Но автомобилът не се и помръдна. Само колелетата се завъртяха на едно място и толкова. Маншон опита да подкара напред. Напразно. Разбира се, само с помощта на мотора нямаше да стане.

— Ще сляза да бутам — обади се Мъхеста брада.

— Едва ли ще помогне — тръсна уплашено глава Маншон.

Мъхеста брада погледна към предната врата и мигом разбра, че няма да я отворят. Можеше, но само ако измъкнат автомобила оттук.

Имаха още една възможност. Мъхеста брада се хвърли към задната врата, натисна бравата. Но и тя не се отвори. Бравата се беше изкривила. Мъхеста брада натисна вратата с рамо, заблъска с все сила. Но и това не помогна.

— Опитай се да смъкнеш стъклото — помоли Маншон.

Мъхеста брада направи опит. Напразно! Ламаринените стени на автомобила се бяха изкривили и подпираха лостчетата, с които стъклата се повдигаха и сваляха. Сега те не можеха да се помръднат.

— Ще трябва май да разбием предното стъкло — ядоса се Мъхеста брада.

Но Маншон поклати глава:

— Това няма да помогне. Всички стъкла са нечупливи. Но почакай, тук имам бормашинка, ще направим отвор през стените.

Той затършува из сандъчето с инструментите, но след малко разпери ръце:

— Няма я! Изчезнала е!

Мъхеста брада се досети:

— С тази бормашинка Полуобувка си направи броня от бидона — обясни той. — За защита срещу вълците!…

А Маншон си мислеше за онази бормашинка, която така лекомислено беше подритнал в гората. Ясно! Полуобувка беше забравил да я прибере. Маншон погледна натам, където държаха бидона за мляко. Нямаше го. Полуобувка го беше превърнал в броня…

— Сега сме без бормашинка — плахо промълви Маншон. — И преди всичко без капчица вода!

Бяха изпаднали в бедствено положение. Оставаше им само да чакат и да се надяват, че някой случаен пътник ще им помогне. От време на време щяха да дават сигнали с клаксона и това беше всичко.

Спогледаха се безпомощни! Какво нещастие! Страшно нещастие!