Ено Рауд
И отново Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (33)

Какво се случи с Маншон?

След като природоизследователите пъхнаха Маншон в раницата, той твърдо реши най-напред да се наспи добре. Страшно изнурен беше, наистина се нуждаеше от почивка. Но сънят не идваше. В раницата беше тясно и задушно. И мозъкът му пак заработи. В раницата!… Отново пленник, този път на природоизследователите!

Сигурно е, че оттук измъкване няма! Откъм палатката се чуваше хъркане. Удобно и безопасно време да изчезне. Но как?

— Якичка! — подвикна Маншон едва чуто.

Якичка тихо изскимтя, но с нищо не можеше да помогне на своя стопанин. Как да развърже възлите на раницата? Единственото, което можеше, е да стои и да го варди.

Маншон започна да опипва раницата. Беше ушита от здрав брезент. Да имаше един нож! С голи ръце не се разрязва тази дебела материя. Но Маншон никога не беше имал нож. Какво да прави? Дори да беше истинско хранениче на вълците, научено да гризе кокали, пак нямаше да успее да прегризе раницата със зъби. И все пак…

„Трябва всичко да се опита — трескаво мислеше Маншон, като стъпи на четири крака. — Ето така!“

И той мъничко се попридвижи с раницата напред. Но докъде щеше да стигне така? Ако природоизследователите не го откриеха, раницата нямаше да пропусне неговия вик за помощ. И просто щеше да си загине в гората.

В един момент Маншон усети, че от едната страна му е по-топло. О-хо-о! Огънят! Като се поблъска още малко, Маншон започна да се доближава до огъня. При това внимаваше да не се превърне заедно с раницата на въгленче…

С отчаяна смелост Маншон реши да прегори своя затвор. Само едно въгленче да подхване раницата и… Опасен план, но друг изход нямаше.

Маншон се дотътри още по-близо до огъня. Стана му горещо, но ще потърпи. Само две стъпки още… На какво му замириса? На изгоряло, разбира се… Ох, дано само не се подпали!

Сподавено се разкашля от дима. Сърцето му се разтупка, очите му плувнаха в сълзи. Прекрасно знаеше, че димът можеше да го задуши, но дори непоносимата горещина го караше да ликува. Трябваше да се освободи! На всяка цена!

Недогорелите въглени свършиха своята работа. В раницата зейна дупка. Маншон усети, че вече диша по-леко. Отворът се разширяваше, но все още беше невъзможно да се измъкне навън.

Що за глас му се счу? О, Якичка! Скимти уплашено и се мята край огъня! Страхува се за Маншон.

— Не бой се, Якичка! — тихичко го успокояваше Маншон. — Всичко ще се нареди добре!

Раницата вече така прегоря, че Маншон можа да изскочи от нея.

Свободен! Жив и здрав! При това свободен!

Идеше му да се развика от радост, но се боеше да не разбуди природоизследователите. Пък и малко прибързано се радваше. Маншонът му тлееше на няколко места.

Вода! Но откъде?

Ами сега? Малко ли му беше на кожухчето от вълчите зъби — проскубано и окъсано, а сега и опърлено от огъня.

Страхотия! Маншон вече беше готов да съблече маншона си, но в този миг сякаш някой му подвикна: „Лягай!“

Точно това му трябваше! Маншон се просна по гръб и се затъркаля по земята. И така спаси маншона си. Остана си истински Маншон, който винаги ще намери как да опази кожухчето си от всяка опасност.

Маншон се изтегна изнемогнал на земята. Якичка дойде при него, размаха опашка и започна старателно да го ближе по лицето.

Какво блаженство! Ах, да можеше да затвори макар и за минута очите си! Да потърси забрава в съня! Върху гола земя да подремне като Мъхеста брада… Но Маншон събра сили и прогони това гибелно желание. Трябва да се отдалечи от палатката, и то колкото може по-скоро. Призова своята твърда воля и скочи на крака. Хвърли поглед към раницата.

Беше изгоряла почти наполовина. Да-а… Когато природоизследователите видят тези жалки останки от своята раница, мигом ще разберат, че техният пленник е избягал!

Маншон се сети за нещо и бързо насъбра трева. Премести раницата на предишното й място и я натъпка с трева, а обгореното обърна към земята. Чудесно! Когато на сутринта природоизследователите погледнат насам, няма да разберат от пръв поглед какво се е случило. Ще си помислят само, че храненичето на вълците е потънало в дълбок сън. Във всеки случай, поне време щеше да спечели…

И така Маншон направи всичко, което можеше да се направи.

— Хайде, Якичка!

Той закрачи, а кучето весело го последва. Маншон гледаше с четири очи да не се отправят случайно към вълчето леговище! Не желаеше да има нищо общо с тия зверове.

Никак не е приятно да се луташ из тъмната гора. Трябваше да върви пипнешком, да внимава да не се спъне, да не одраска лице в клоните на дърветата. Но сега Маншон не се боеше, че вълците го следват по петите! След него припкаше само Якичка, неговото предано другарче. И тъй като кучето беше съвсем спокойно, Маншон нямаше причини да се страхува. Каква радост, че се срещнаха двамата. Какво щастие, че си имаше тъй верен и сигурен приятел!

Ускори ход и след около два часа Маншон дочу приятно ромолене. Разбира се, това беше ручеят. Едва сега усети каква жажда го измъчва.

О, ручей мой, ромониш тихо!

Вода ще пийна до насита!

Сам не разбра как се родиха тия стихове.

Маншон се хвърли към ручея и започна жадно да пие. Живителна прясна вода! Якичка също залочи с истинска наслада.

Точно от този ручей започнаха всичките му премеждия! Но сега всичко трябваше вече да се оправи. Най-напред да се добере до автофургона. Вярната посока ще открие по ручея. И няма защо да се бои, че ще се обърка.

Маншон се отправи незабавно на път. Знаеше, че не бива да се застоява повече. Само миг да поседне и умората щеше да го повали. Едно-две, едно-две… Само напред, по брега на безкрайния ручей, само напред!…

Нощта преваляше. На изток небето светлееше. Тук-таме от клоните на дърветата се обадиха птици. Изведнъж брегът на ручея се стори познат на Маншон. Да, да! Точно тук вълкът го преметна на гърба си.

И макар безкрайно уморен, Маншон се затича към познатото място. Пристигна най-сетне! Ето я просеката… Същият онзи път, по който пътуваха. Тук нейде съвсем наблизо трябваше да се намира и автофургонът.

Пак се затича, но трябваше да поспре. Ходилата му просто горяха. Това пък какво е? Ха, бормашинка! На кого ли пък е притрябвала тя? В тази гора?

Но къде се е дянал неговият автомобил?

Маншон внимателно се огледа наоколо.

Огнище… Една колиба от пръти, покрита с клони. Нямаше я тук преди. Аха, бормашинката е трябвала на този, който е правил колибата, за да пренощува в нея. А на сутринта… На сутринта е поел с неговия автомобил.

Маншон беше отчаян! Автомобилът му! Това не беше само автомобил, но и негов дом! Дом и на Полуобувка, и на Мъхеста брада! Кой знае дали ще поискат да останат с него сега, когато автофургонът, по-точно домът им, беше изчезнал!

Маншон се чувствуваше крайно изморен. Страшно му се спеше, не беше в състояние да премисля нищо. Поне мъничко да подремне, пък после щеше да му мисли!

Маншон тръгна към колибата. Къде ли е вратата? Или нещо подобно? А-ха! Ето! Между прътите му се мярна обикновена дръжка. Маншон я дръпна и вратата се отвори. Влезе. Вътре беше тъмно, промъкна се пипнешком. Гледай ти!… Легло! Съвсем му е по мярка. И меко! Как не им е било жал да оставят в гората едно толкова хубаво легло? Изтегна се, Якичка веднага се настани до него, но Маншон дори не забеляза. Той мигновено беше заспал и сега хъркаше юнашки за първи път в живота си!